№ 21382
гр. София, 24.11.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 53 СЪСТАВ, в публично заседание на
петнадесети октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:КОНСТАНТИН АЛ. КУНЧЕВ
при участието на секретаря БИЛЯНА ЕМ. ПЕТРОВА
като разгледа докладваното от КОНСТАНТИН АЛ. КУНЧЕВ Гражданско
дело № 20251110102616 по описа за 2025 година
Производството е образувано по искова молба с вх. № 14904/16.01.2025 г. на
„М-С“ АД, с ЕИК: ***, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул.
„Г. С. Раковски“ № 147, ет. 5, ап. 14, представлявано от изпълнителния
директор Виктор Сергиев, срещу Б. А. С., с ЕГН: **********, с постоянен
адрес: гр. София, ж.к. „Люлин“, бл. 911, вх. Г, ет. 1, ап. 64.
Производството по делото е образувано по предявен по реда на чл. 422
ГПК установителен иск от „М-с“ АД срещу Б. А. С., с правно основание чл.
430, ал. 1 и ал. 2 ТЗ, вр. с чл. 9, ал. 1 ЗПК, вр. с чл. 99 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, за
следните суми:
1. сумата от 3039,52 евро, представляваща главница по Договор за
потребителски кредит № 382-252 от 20.03.2009 г., ведно със законната
лихва върху нея, считано от 10.09.2010 г. до окончателното изплащане на
вземането;
2. сумата от 341,91 евро, представляваща просрочена договорна лихва за
периода от 20.07.2009 г. до 25.08.2010 г.;
3. сумата от 43,06 евро, представляваща мораторна лихва за периода от
20.07.2009 г. до 30.08.2010 г.
За тези вземания по ч. гр. д. № 44199/2010 г. по описа на Софийски районен
съд е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 417 ГПК.
Ищецът твърди, че между ответника и „Алфа Банк – Клон България“
(понастоящем „Юробанк България“ АД) е било налице облигационно
отношение, възникнало въз основа на Договор за потребителски кредит №
382-252 от 20.03.2009 г., по силата на който в полза на ответника е бил
отпуснат кредит в размер на 3100 евро. Кредитополучателят е следвало да
погаси задължението си в срок от 96 месеца.
1
Поради неизпълнение от страна на ответника – длъжник, „Алфа Банк –
Клон България“ (понастоящем „Юробанк България“ АД) е подала заявление
за издаване на заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК, по което е
било образувано ч. гр. дело № 44199/2010 г. по описа на Софийски районен
съд, 53-ти състав. По това дело на 18.10.2010 г. е издадена заповед за
изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК.
След издаването на заповедта за изпълнение и изпълнителния лист по ч. гр.
д. № 44199/2010 г., банката е инициирала изпълнително производство срещу
Б. А. С., като на 26.11.2010 г. е образувано изпълнително дело № 6156/2010
г. по описа на ЧСИ Милен Иванов Бъзински, рег. № 838 към КЧСИ.
Ищецът поддържа, че посочените вземания на заемодателя са били предмет
на Договор за продажба и прехвърляне на вземания, сключен между „Алфа
Банк – Клон България“ (понастоящем „Юробанк България“ АД) и „М-с“ АД.
Твърди още, че на основание чл. 99, ал. 3 ЗЗД е било изпратено уведомително
писмо от името на банката чрез упълномощения цесионер „М-с“ АД.
Развива съображения, че ответникът следва да се счита за уведомен и с
връчването на уведомлението като приложение към исковата молба. При тези
твърдения ищецът моли съда да уважи предявените искове.
Претендира разноски за заповедното и исковото производство.
В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от
ответника, с който предявените искове се оспорват като неоснователни,
поради което моли да бъдат отхвърлени. Твърди, че ищецът неправомерно е
удържал средства от него чрез незаконосъобразен запор. Релевира възражение
за изтекла погасителна давност по отношение на претендираните вземания.
Сочи, че не е бил надлежно уведомен за извършеното прехвърляне на
вземанията.
Претендира разноски.
Ответникът предявява насрещен иск срещу ищеца за сумата от 2 947 лв.,
като счита същата за неправомерно удържана от ЧСИ Милен Бъзински в хода
на изпълнителното производство.
В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на насрещна искова молба от
ищеца „М-с“ АД, с който предявеният иск се оспорва като недопустим поради
подаването му извън указания от съда срок, а в условията на евентуалност
като неоснователен.
Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства по реда
на чл. 235 ГПК, намира за установено от фактическа страна следното:
Не се спори, а и от представените по делото доказателства е видно, че на
20.03.2009 г. между „Алфа Банк – Клон България“ (понастоящем „Юробанк
България“ АД), в качеството му на кредитодател, и Б. А. С., в качеството му на
кредитополучател, е сключен Договор за потребителски кредит № 362-
252/2009 г. По силата на чл. 1, т. 1 от договора кредитодателят – банка, се
задължава да отпусне на кредитополучателя сумата от 3 100 евро, със срок на
издължаване 96 месеца.
Не се спори, а и видно от представения по делото погасителен план, че
2
банката е изпълнила задълженията си по договора и е отпуснала сумата по
кредита, като същата е усвоена от кредитополучателя.
Установено е за безспорно, че поради неизпълнение от страна на
кредитополучателя – ответник, „Алфа Банк – Клон България“ (понастоящем
„Юробанк България“ АД) е подало заявление за издаване на заповед за
незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК на 10.09.2010 г., по което е
образувано ч. гр. д. № 44199/2010 г., по описа на СРС, 53 с-в, приложено към
настоящото производство. На 18.10.2010 г. е издадена Заповед за изпълнение
на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК заедно с
изпълнителен лист, вследствие на което на 26.11.2010 г. срещу Б. А. С. е
образувано изпълнително дело № 6156/2010 г. по описа на ЧСИ Милен
Бъзински, с рег. № 838 на КЧСИ. Заповедта за незабавно изпълнение е
издадена за сумата от 3 039,52 евро – главница, 341,91 – просрочена
договорна лихва върху главницата за периода от 20.07.2009 г. – 25.08.2010 г., и
43,06 евро – договорна лихва за забава върху главницата за периода 20.07.2009
г. – 30.08.2010 г.
Не се спори, а и видно от представените по делото Договор за продажба
на вземания и Приемо-предавателен протокол към него, на 23.06.2011 г.
„Алфа Банк – Клон България“ (понастоящем „Юробанк България“ АД) е
цедирала вземанията си, произтичащи от Договор за потребителски кредит №
362-252/2009 г., на „М-с“ АД.
По делото е прието заключението на вещото лице В. С. по допуснатата и
назначена на основание чл. 195, ал. 1 ГПК съдебно-счетоводна експертиза,
чиято задача е да отговори на въпроса: „Има ли плащания от ответника, на
кои дати, в какъв размер, и има ли постъпили суми по изпълнителното
производство, в какъв размер и на кои дати?“.
Вещото лице посочва, че съобразно представеното банково извлечение
по кредита са платени 159,75 евро, явяващи се доброволни плащания, а
сумите, постъпили от ЧСИ в хода на изпълнителното производство за периода
от 12.11.2024 г. – 23.05.2025 г., възлизат на 2 190,20 лв.
Заключението е прието без възражения от страните и съдът кредитира
същото като пълно, обективно и изготвено от специалист в областта на
счетоводството и финансите.
С отговора на исковата молба по предявения от ответника насрещен иск
„М-с“ АД представя счетоводна справка за постъпления по банковата му
сметка от разпределените в негова полза суми по изпълнителното дело, която
обхваща периода 12.11.2024 г. – 31.07.2025 г., в размер на 2 566,20 лв. Поради
това настоящият състав приема, че сумите, постъпили от ЧСИ в хода на
изпълнителното производство възлизат в размер на 2 566,20 лв., доколкото
към момента на изготвянето на съдебно-счетоводната експертиза вноските от
30.06.2025 г. и 31.07.2025 г. в размер на 376 лв. все още не са били преведени
по сметката на взискателя, поради което не са могли да бъдат съобразени.
Други относими доказателства не са ангажирани.
При така установената фактическа обстановка съдът намира от
правна страна следното:
3
По иска с правно основание чл. 422 ГПК, вр. с чл. 430, ал. 1 и ал. 2 ТЗ,
вр. с чл. 9, ал. 1 ЗПК, вр. с чл. 99 ЗЗД:
За уважаването на установителния иск с правно основание чл. 422 ГПК
в тежест на ищеца е да докаже, че между цедента „Алфа Банк – Клон
България“ (понастоящем „Юробанк България“ АД) и ответника е възникнало
валидно правоотношение по договор за кредит, по което кредитодателят е
предоставил на ответника посочената сума, а последният се е задължил да я
върне в посочения срок, ведно с възнаградителна лихва в уговорения размер;
2) че длъжникът е изпаднал в забава и размера на обезщетението за забава; и
3) че вземанията по договора са прехвърлени на ищеца въз основа на валидно
сключен договор за цесия, за което длъжникът е бил надлежно уведомен.
В тежест на ответника е да докаже погасяването на претендираните
вземания.
По делото бе установено за безспорно, че между страните е възникнало
облигационно правоотношение по силата на Договор за потребителски кредит
№ 362-252/2009 г. Кредитополучателят по договора е физическо лице, на
което по силата на тази сделка е предоставен кредит, който не е предназначен
за извършването на търговска или професионална дейност, поради което
същият има качеството на потребител по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП ,
а кредитодателят е търговец по смисъла на § 13, т. 2 от ДР на ЗЗП.
Следователно, между страните е налице договорно правоотношение,
подчинено на специалните правила на Закона за потребителския кредит и
Закона за защита на потребителите, които въвеждат редица императивни
правила, въвеждащи засилена правна защита на потребителя като
икономически по-слаба страна в тези правоотношения.
По делото е представен Договор за продажба и прехвърляне на
вземания, сключен между „Алфа Банк – Клон България“ (понастоящем
„Юробанк България“ АД) и ищеца „М-с“ АД, по силата на който последният е
придобил портфейл с необслужвани вземания, сред които е и вземането срещу
ответника. По своята правна същност договорът за цесия, уреден в чл. 99 ЗЗД,
представлява двустранна правна сделка, по силата на която цесионерът
придобива прехвърленото вземане заедно с привилегиите, обезпеченията и
другите му принадлежности. Предвид общия принцип за относителното
действие на правните сделки, обективиран в чл. 21, ал. 1 ЗЗД, договорите
пораждат действие само между страните по тях, а по изключение при изрично
предвидените в закон случаи, те имат действие и по отношение на трети лица.
Такова изключение е налице и в хипотезата на сключен договор за цесия, тъй
като съгласно чл. 99, ал. 4 ЗЗД от момента на съобщаването на длъжника за
извършеното прехвърляне на вземането, легитимиран да получи изпълнение е
цесионерът. В настоящия случай цесионерът „М-с“ АД представя по делото
писмо с обратна разписка с Уведомление за прехвърляне на вземания,
получено от Б. А. С. на 26.09.2011 г., както и нотариално заверено
пълномощно от 24.06.2011 г., изхождащо от цедента, с което последният
упълномощава „М-с“ АД да уведоми от името на „Алфа Банк – Клон
България“ (понастоящем „Юробанк България“ АД) всички длъжници по
вземанията, които банката е цедирала с Договора за продажба на вземания от
23.06.2011 г.
4
Съгласно разпоредбите на чл. 99, ал. 3 и ал. 4 от ЗЗД предишният
кредитор трябва да съобщи на длъжника за прехвърлянето на вземането и от
този момент цесията има действие спрямо длъжника и третите лица.
Уведомяването за цесията трябва да бъде извършено от стария, а не от новия
кредитор, тъй като целта на закона е длъжникът да бъде защитен срещу
ненадлежно изпълнение на лице, което не е носител на вземането. Понеже
прехвърленото вземане е възникнало от правоотношение между длъжника и
стария кредитор, напълно логично е изискването съобщението за
прехвърлянето на вземането да бъде извършено именно от стария кредитор, за
да създаде достатъчна сигурност за длъжника за извършената замяна на
стария му кредитор с нов (ТР № 142-7 от 11.11.1954 г. на ОСГК на
ВС, Решение № 123 от 24.06.2009 г. по т. д. № 12/2009 г., ТК, II ТО на ВКС).
Затова съобщението от новия кредитор няма предвиденото в чл. 99, ал. 3 и ал.
4 от ЗЗД действие. Това обаче не означава, че предишният кредитор няма
правото да упълномощи новия кредитор да извърши съобщението до
длъжника като негов пълномощник. Според чл. 36 ЗЗД представителната
власт възниква по волята на представлявания, нейният обем се определя
според това, което упълномощителят е изявил (чл. 39 от ЗЗД) и не са
предвидени никакви изрични ограничения посредством повелителни правни
норми на тази власт, свързани с уведомяването за цесията. Следователно по
силата на принципа за свободата на договарянето (чл. 9 ЗЗД) няма пречка
старият кредитор да упълномощи новия кредитор за извършване на
уведомлението за цесията (така Решение № 137 от 2.06.2015 г. на ВКС по гр.
д. № 5759/2014 г., III г. о., Решение № 156 от 30.11.2015 г. на ВКС по т. д. №
2639/2014 г., II т. о. и др.).
С оглед гореизложеното, съдът приема, че в настоящия случай
длъжникът е бил валидно уведомен за прехвърлянето посредством
представеното по делото Уведомление за прехвърляне на вземания изх. №
YCLO1153, получено от длъжника на 26.09.2011 г., както и че „М-с“ АД е
било надлежно упълномощено от цедента да извърши уведомяването.
С оглед изложеното, възражението на ответника, че не е бил
надлежно уведомен за извършеното прехвърляне, се явява
неоснователно.
Следва изрично да се отбележи, че с оглед момента на сключване на
Договора за потребителски кредит, а именно 20.03.2009 г., последният попада
в предметния и времевия обхват на отменения Закон за потребителския
кредит (Обн., ДВ, бр. 53/2006 г. – отм. ДВ., бр. 18/2010 г. – в сила от
12.05.2010 г.). Към този момент е приложим и Законът за защита на
потребителите (в сила от 10.06.2006 г.).
Съгласно разпоредбата на чл. 4 ЗПК (отм.) договорът за потребителски
кредит е договор, въз основа на който кредиторът предоставя или се
задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем,
отсрочено или разсрочено плащане, лизинг и всяка друга подобна форма на
улеснение за плащане. Законът въвежда императивни изисквания относно
формата и съдържанието на този вид договор, посочени в разпоредбите на чл.
6 – чл. 10 ЗПК (отм.). Разпоредбата на чл. 14, ал. 1 ЗПК (отм.) предвижда, че
когато не са спазени изискванията на чл. 6, чл. 7, т. 4-т. 14, чл. 8, ал. 1, чл. 9, ал.
1 и чл. 10 договорът за потребителски кредит е недействителен. По силата на
5
препращащата разпоредба на чл. 12 ЗПК (отм.), по отношение на този договор
се прилагат и разпоредбите на чл. 143-148 от Закона за защита на
потребителите.
С оглед императивния характер на разпоредбите, установени в
обществен интерес с цел защита на потребителите като икономически по-
слаба страна в гражданския оборот, съдът е длъжен служебно да следи за
тяхното спазване. Това задължение произтича от чл. 7, ал. 3 ГПК, който
изисква съдът да се произнесе в мотивите на решението относно наличието на
неравноправни клаузи в договори, сключени с потребители. В същия смисъл е
и константната практика на ВКС, вкл. ТР № 1/2020 г. по т. д. № 1/2020 г. на
ОСГТК, съгласно която съдът следва служебно да следи за нищожността на
правна сделка поради противоречие с императивна правна норма, дори и
страните да не са се позовали на нея.
По отношение на действителността на Договор за потребителски
кредит № 362-252/2009 г.:
Видно от сключения между страните договор и представените по делото
доказателства следва да се приеме, че на основание чл. 6, ал. 2 ЗПК (отм.)
последният е сключен в писмена форма и екземпляр от така сключения
договор е предоставен на кредитополучателя.
На следващо място, съдът следва да провери дали процесният договор
съдържа всички необходими реквизити, посочени в разпоредбата на чл. 7 ЗПК
(отм.). Чл. 1 от договора посочва чистата стойност на кредита – 3 100 евро, в
съответствие с изискването на чл. 7, т. 4 ЗПК (отм.).
В чл. 8 от договора обаче не е посочен годишният процент на
разходите по кредита в нарушение на чл. 7, т. 6 ЗПК (отм.). Съгласно
цитираната разпоредба, в договора следва да бъде посочен годишен процент
на разходите по кредита, а когато неговото изчисляване не е възможно –
годишен лихвен процент и всички разходи, приложими към момента на
сключване на договора за кредит. Видно от чл. 6 на договора, за усвоените
суми кредитополучателят дължи плаващ лихвен процент, определян като сбор
от тримесечния ЮРИБОР (в деня на първото усвояване и променящ се всяко
тримесечие на същото число) и надбавка в размер на 9,5% годишно. Въпреки
това, в договора липсва конкретна информация относно останалите разходи,
свързани с кредита – като такси, комисиони, застраховки и други плащания,
които влияят върху неговата реална стойност.
Подобни уговорки противоречат на трайно установената практика на
Съда на Европейския съюз, според която, за да бъде гарантирана ефективната
защита на потребителите при договори за кредит, те трябва още при
сключването на договора да разполагат с пълна, ясна и точна информация
относно всички условия, които могат да окажат влияние върху обхвата на
техните задължения (Решение от 9 ноември 2016 година по дело C-42/15, т. 66
и 67). Същото разбиране е прието и в Решение от 9 юли 2015 г. по дело C-
348/14, Bucura (EU:C:2015:447, т. 57), според което кредитополучателят
следва да има достъп до всички данни, които могат да повлияят върху
бъдещото изпълнение на договора.
В този смисъл, Съдът на ЕС последователно приема, че посочването на
годишния процент на разходите е от съществено значение в контекста на
6
Директива 87/102/ЕИО, тъй като именно чрез него потребителят може да
оцени реалния обхват на своето финансово задължение (вж. Определение от
16 ноември 2010 г. по дело C-76/10, Pohotovosť, EU:C:2010:685, т. 70 и 71).
По въпроса е налице и формирана практика на ВКС, според която
непосочването, респ. неточното посочване на годишния процент на разходите
и годишния лихвен процент в договора за потребителски кредит води до
недействителност на договора за потребителски кредит на основание чл. 22
ЗПК (чл. 14, ал. 1 ЗПК отм.) – Решение № 50013 от 05.08.2024 г. по т. д. №
1646/2022 г. на ВКС, II ТО.
Мотивиран от изложеното и като взе предвид, че при сключването
на договора за потребителски кредит от 20.03.2009 г. не са спазени
изискванията на чл. 7, т. 6 ЗПК (отм.), съдът приема, че договорът е
недействителен.
Съгласно Решение на Съда на Европейския съюз от 21 март 2024 г. по
дело C-714/22, когато в договор за потребителски кредит липсва информация
относно годишния процент на разходите, включващ всички предвидени в член
3, буква ж) от Директива 2008/48/ЕО разходи, този договор може да се счита за
освободен от лихви и разноски. В такъв случай обявяването на договора за
нищожен поражда единствено задължение за потребителя да върне
предоставената в заем главница, без да дължи лихви или допълнителни
разходи.
Следователно, искът следва да бъде уважен на основание чл. 14, ал. 2
ЗПК (отм.) до размера на чистата стойност на кредита. Общият размер на
чистата стойност на кредита възлиза на 3 039,52 евро.
Ето защо, искът за главница е основателен за сумата в размер на 3
039,52 евро – остатък от чистата стойност по договора за потребителски
кредит.
При изложените съображения за недействителност на договора за
потребителски кредит и недължимост на лихви и други разходи по
кредита, изцяло неоснователна се явяват и претенциите за установяване
на дължимост на сумата от 341,91 евро, представляваща възнаградителна
лихва за периода от 20.07.2009 г. до 25.08.2010 г., както и сумата от 43,06
евро, представляваща мораторна лихва за периода от 20.07.2009 г. до
30.08.2010 г.
По отношение на лихвата за забава тя се дължи едва от поканата реално
това е исковата молба, която е адресирана до длъжника. Тя се начислява само
върху новата чиста главница и то съобразно с погасителния ефект, който не се
отчита по чисто процесуални съображения, но от материална гледна точка
намалява размера задължението на чистотата главница от материално правна
гледна точка, което се отразява на основата върху която се начислява лихвата
за забава, тъй като всяко плащане се отнася към нея, което следва да се
съобрази от съдебния изпълнител в изпълнителното производство. Това е така
защото специалната разпоредба на чл. 14, ал. 2 ЗПК (отм.) има защитно
действие, като особена повелителна норма и създава задължение за вършане
на главницата само чиста и то която не е погасена, но не при условията на
договора макар на договорно основание, тоест за вземането е изискуемо
веднага, но за изпадането в забава е нужен срок, тъй като срока на договора не
7
обвързва ставните. Заповедното производство е едностранно производство,
поради което заявлението за издаване на заповед за изпълнение няма характер
на покана и не може да постави длъжника в забава. Забавата настъпила от
падежа на срока на договора не е релевантна, тъй като разпоредбата чл. 14, ал.
2 ЗПК (отм.) изключва лихвата за забава до предявяване на искова молба.
Затова чистата главница се дължи, ведно със законната лихва едва от
датата на предявяване на иска - 16.01.2025 г., която има характер на
самостоятелна покана за новото вземане за главницата, до окончателното
изплащане на сумата, като се съобразява извършените плащания, с които се
намалява размера на чистата главница, върху която се начислява лихвата.
По отношение на възражението за изтекла погасителна давност на
вземанията по договора за потребителски кредит:
С оглед прогласяването на процесния договор за потребителски кредит
за нищожен поради несъответствие с изискванията на ЗПК, релевираното
възражение за изтекла погасителна давност следва да бъде преценено
единствено по отношение на главницата. Вземанията за главницата се
погасяват с 5-годишна давност (чл. 110 ЗЗД).
На първо място, следва да бъде изяснен въпросът за началния момент на
погасителната давност за отделните вноски. Съгласно постановките на ТР №
3/2023 г. по т. д. № 3/2023 г. ОСГТК ВКС, при уговорено погасяване на
паричното задължение на отделни погасителни вноски с различни падежи,
давностният срок за съответната част от главницата и/или за
възнаградителните лихви започва да тече съгласно чл. 114 ЗЗД от момента на
изискуемостта на съответната вноска. При обявяване на дълга за
предсрочно изискуем давностният срок за вноските от главницата с
ненастъпил до този момент падеж, започва да тече от предсрочната
изискуемост.
В случая, според съдебно-счетоводната експертиза и извлеченията от
счетоводните книги на ищеца кредитът е обявен за предсрочно изискуем на
26.08.2010 г. Няма данни обаче, а и не се твърди, че длъжникът е бил надлежно
уведомен за настъпването на предсрочната изискуемост – напротив, ищецът
поддържа, че такова уведомяване не е необходимо. Извлечението от
счетоводните книги на банката по чл. 417, т. 2 ГПК установява вземането, но
не представлява документ, удостоверяващ, че до длъжника е достигнало
волеизявлението на банката да направи кредита предсрочно изискуем. В чл.
20 от договора за потребителски кредит е посочено, че кредитополучателят се
счита за уведомен за настъпването на предсрочната изискуемост с
подписването на договора. В задължителната за съдилищата съдебна практика
на Върховния касационен съд, формирана с т. 18 от ТР № 4/2013 от
18.06.2014 г. по тълк. дело № 4/2013 г. на ОСГТК, се приема, че постигнатата
в договора предварителна уговорка, че при неплащане на определен брой
вноски или при други обстоятелства кредитът става предсрочно изискуем и
без да уведомява длъжника кредиторът може да събере вземането си, не
поражда действие, ако банката изрично не е заявила, че упражнява правото си
да обяви кредита за предсрочно изискуем, което волеизявление да е
достигнало до длъжника – кредитополучател. Несъстоятелно е възражението
на ищеца, че договорът за кредит е сключен преди постановяване на
8
тълкувателното решение, доколкото даденото задължително тълкуване има
ретроактивно действие от момента на влизането в сила на тълкуваната
разпоредба (така ТР № 3/2020 г. по т. д. № 3/2020 г. ОСГТК ВКС ).
Следователно, настоящият състав приема, че предсрочна изискуемост на
кредита не е настъпила. Въпреки това, липсата на уведомяване на длъжника
относно настъпването на предсрочната изискуемост не е от значение за
уважаването на иска по чл. 422 ГПК, доколкото всички вземания,
представляващи отделни вноски по договора за кредит, са падежирали към
момента на предявяването му (вж. ТР № 8/2017 г. по т. д. № 8/2017 г. ОСТК
на ВКС). Този факт е релевантен единствено с оглед началния момент на
давността за претендираното вземане.
Доколкото предсрочна изискуемост по договора за кредит не е
настъпила, следва да се приеме, че началният срок на давността за отделните
вноски от главницата е започнал да тече от момента на изискуемостта на
съответната вноска. Видно от погасителния план, ищцовото дружество
претендира вноски за периода 20.06.2009 г. – 20.03.2017 г. (крайния срок за
погасяване на потребителския кредит), а заявлението за издаване на заповед за
незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК е подадено на 10.09.2010 г.
С оглед изричната разпоредба на чл. 422, ал. 1 ГПК искът за
съществуване на вземането се смята предявен от момента на подаването на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение, когато е спазен срокът
по чл. 415, ал. 4 – в едномесечен срок от получаването на указания за
предявяване на иска. В случая това изискване се явява изпълнено, доколкото
указанията на СРС по ч. гр. д. № 44199/2010 г. са получени на 16.12.2024 г., а
установителният иск е предявен на 16.01.2025 г.
По делото обаче следва да бъде изяснен въпросът дали правилото на чл.
422, ал. 1 ГПК се прилага в случаите, когато е издадена заповед за незабавно
изпълнение по чл. 417 ГПК. Въпросът е съществен, тъй като съобразно
правилото на чл. 418, ал. 5 ГПК в тази хипотеза не съдът, а кредиторът чрез
избрания от него съдебен изпълнител следва да връчи заповедта на длъжника,
поради което може да се стигне до злоупотреба с право, ако кредиторът не
предприеме действия по връчване на заповедта за продължителен период от
време. Това е така, тъй като на практика ще се окаже, че той разполага с едно
вечно вземане, доколкото във всеки един момент предявяването на иска по чл.
422 ГПК ще доведе до прекъсване на погасителната давност от момента на
подаване на заявлението за издаване на заповедта за изпълнение. По този
начин би се стигнало до поощряване на кредитора да бездейства, което е в
противоречие с целта на погасителната давност, а именно да санкционира
кредитора за неговото бездействие, респ. дезинтересиране от вземането му.
По въпроса вече има формирана практика на ВКС, която настоящият
състав изцяло споделя, обективирана в Решение № 118 от 12.12.2019 г.
на ВКС по т. д. № 2288/2018 г., II т. о., Решение № 294 от 23.10.2025 г.
на ВКС по к. т. д. № 504/2025 г. и др. Според цитираните актове
прекъсването на давността от момента на подаване на заявлението за издаване
на заповед за незабавно изпълнение възниква само ако изпълнението е
предприето действително незабавно, респективно в разумен срок и при липса
на бездействие от страна на кредитора.
9
В настоящия случай заявлението за издаване на заповед за изпълнение
датира от 10.09.2010 г., а изпълнителното дело е образувано на 26.11.2010 г.
Настоящият състав счита, че изминалият срок между датата на подаване на
заявлението и образуването на изпълнителното дело се явява напълно разумен
и необходим за кредитора да организира връчването на заповедта за
изпълнение на длъжника. Въпреки че искът по чл. 422 ГПК е предявен
значително по-късно, това се дължи на факта, че съдебният изпълнител не е
връчил заповедта за изпълнение на длъжника редовно, вследствие на което е
уважено възражение по чл. 423 ГПК от въззивния съд едва през 2023 г. Тези
обстоятелства обаче не се дължат на поведението на кредитора, изразяващо се
в негово бездействие, доколкото той не е знаел и не е могъл да узнае, че
заповедта за изпълнение не е била редовно връчена. За целия период от
образуване на изпълнителното дело до предявяване на възражението по чл.
423 ГПК взискателят е отправял искания за извършване на редица
изпълнителни действия, редовно е подавал молби за справки и за налагане на
запор върху банкови сметки на длъжника, поради което не може да се приеме,
че последният се е дезинтересирал от вземането си.
Дори да се приеме, че с предявяването на иска по чл. 422 ГПК давността
не е била прекъсната от момента на подаване на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК, настоящият състав счита, че вземането
не е погасено по давност, поради следните съображения:
На първо място, с оглед факта, че изпълнителното производство е
образувано на 26.11.2010 г., следва да бъдат взети предвид постановките на ТР
№ 3/2020 г. по т. д. № 3/2020 г. ОСГТК на ВКС, според което давност не тече
докато трае изпълнителният процес относно вземането за дела, образувани до
26.06.2015 г. За тях давността е започнала да тече от 26.06.2015 г., от когато е
обявено за загубило сила ППВС № 3/1980 г.
От 26.06.2015 г. – натам по изпълнителното дело са предприети редица
изпълнителни действия, водещи до прекъсване на давността относно
вземането по смисъла на чл. 116, б. „в“ ЗЗД, а именно подаването на молби за
налагане на запор върху банкови сметки на длъжника, за които еднозначно в
съдебната практика се приема, че водят до прекъсване на давността (т. 10 от
ТР № 2/2015 г. по т. д. № 2/2013 г. ОСГТК на ВКС, Решение № 37 от
24.02.2021 г. по гр. д. № 1747/2020 г. IV г. о. на ВКС, Решение № 3 от 4.02.2022
г. по гр. д. № 1722/2021 г. на IV г. о. на ВКС и др.), както и налагането на запор
върху трудовото възнаграждение на длъжника на 10.10.2023 г., вследствие на
което ежемесечно са удържани суми от работодателя на Б. С. А., и са били
превеждани по сметка на съдебния изпълнител.
По-конкретно, видно от приобщеното към настоящото производство
изп. дело № 6156/2010 г. на ЧСИ Милен Бъзински, рег. № 838 към КЧСИ, за
периода от 26.06.2015 г. – натам, са предприети следните изпълнителни
действия, всяко едно от които е довело до прекъсване на погасителната
давност относно вземането:
1. На 18.08.2015 г. е депозирана молба за налагане на запор на трудово
възнаграждение на ответника.
2. На 26.10.2016 г. е депозирана молба за налагане на запор на банкови
сметки на ответника в „Банка ДСК“ АД.
10
3. На 30.10.2017 г. е депозирана молба за налагане на запор на банкови
сметки на ответника.
4. На 26.06.2019 г. е депозирана молба за налагане на запор на трудово
възнаграждение на ответника.
5. На 30.04.2020 г. е депозирана молба за налагане на запор на трудово
възнаграждение на ответника.
6. На 09.07.2021 г. е депозирана молба за налагане на запор на трудово
възнаграждение на ответника.
7. На 01.10.2021 г. е депозирана молба за налагане на запор на трудово
възнаграждение и за запор на банкови сметки на ответника.
8. На 19.10.2022 г. е депозирана молба за запор на банкови сметки в „Първа
инвестиционна банка“ АД на ищеца.
9. На 04.10.2023 г. е депозирана молба за налагане на запор на трудово
възнаграждение на ответника.
10. На 10.10.2023 г. е наложен запор на трудовото възнаграждение на
ответника в УМБАЛ „Александровска“ ЕАД.
Допълнително, правилно ищецът е посочил, че за периода от 13.03.2020
г. до 21.05.2020 г. на основание чл. 3 от Закона за мерките и действията по
време на извънредното положение, са спрени давностните срокове,
с изтичането на които се погасяват или придобиват права от частноправните
субекти.
С оглед гореизложеното, настоящият състав счита възражението на
ответника за погасяване на главницата по договора за кредит по давност
за неоснователно.
По насрещния иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД:
С молба с вх. № 232435/02.07.2025 г. ответникът предявява насрещен
иск за осъждане на ищеца да му заплати неправомерно удържани суми в хода
на изпълнителното производство в размер на 2 947 лв.
Съдът счита възраженията на ответника за недопустимост на иска
поради подаването му извън указания срок за неоснователни. Исковата молба
е подадена по пощата, като видно от пощенското клеймо, последната е
изпратена до администрацията на СРС на 01.07.2025 г., т.е. в рамките на
седемдневния срок, предоставен на ответника в открито съдебно заседание на
25.6.2025 г.
За да бъде уважен предявеният иск с правно основание чл. 55, ал. 1,
предл. 1 ЗЗД, ищецът (ответникът по първоначалния иск) следва да докаже, че
е извършил плащане на претендираните суми, както и да конкретизира
периода, за който същите са заплатени. В тежест на ответника (ищеца по
първоначалния иск) е да докаже наличието на основание за заплащане на
претендираните суми.
Ищецът по насрещния иск представя Удостоверение с изх. № УТРЗ-
188/27.06.2025 г. от УМБАЛ „Александровска“ ЕАД, от което се установява,
че за периода от 01.09.2023 г. – 31.05.2025 г. от трудовото му възнаграждение
са удържани суми в общ размер от 2 947 лв., във вр. с получено запорно
съобщение по и. д. № 6156/2010 г. на ЧСИ Милен Бъзински.
Съгласно заключението на вещото лице и представената счетоводна
11
справка при ищеца са отчетени постъпления по кредита от ЧСИ за периода
12.11.2024 г. – 31.07.2025 г. в размер на 2 566,20 лв. (чиято еврова
равностойност е 1 312 евро), т.е. за горницата от 380,80 лв., макар и
действително удържана, все още не е била разпределена към взискателя „М-с“
АД към момента на приключване на съдебното дирене. Това означава, че не е
налице обогатяване на ответника по насрещния иск за сметка на ищеца,
поради което искът следва да бъде отхвърлен за сумата от 380,80 лв.
На следващо място, по отношение на остатъка от сумата, възлизащ на
2 566,20 лв., разпределена в полза на взискателя „М-с“ АД вследствие
извършените удръжки от трудовото възнаграждение на Б. А. С., настоящият
състав счита, че същата не е платена без основание. Това е така, тъй като,
макар процесният договор за кредит да е недействителен, на основание чл. 14,
ал. 2 ЗПК (отм.) за потребителя остава задължението да върне предоставената
в заем главница. Да се възприеме противното би означавало да се позволи
неоснователно обогатяване на кредитополучателя за сметка на кредитодателя,
което представлява недопустим от закона правен резултат. Както бе
установено по-горе, дължимата чиста стойност на кредита възлиза в размер на
3 039,52 евро, а в хода на изпълнителното производство на „М-с“ АД са
преведени суми в размер на 1 312 евро (чиято левова равностойност е 2 566,20
лв.). Ето защо, в случая не може да се приеме, че ответникът по насрещния
иск е получил процесните суми без основание, поради което да е длъжен да ги
върне, тъй като основанието за получаването им е реално съществуващият и
непогасен дълг в размер на чистата стойност на кредита. Не само, че не е
налице обогатяване в полза на кредитодателя за сметка на кредитополучателя,
но е налице и непогасен остатък от чистата стойност на кредита в размер на
1 727,52 евро.
С оглед гореизложеното, предявеният насрещен иск с правно
основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД се явява неоснователен и като такъв
следва да бъде отхвърлен изцяло.
По разноските:
В съответствие със задължителните постановки на т. 12 от
Тълкувателно решение № 4/2013 г. ОСГТК на ВКС, съдът следва да се
произнесе и по разпределението на отговорността за разноски в заповедното и
исковото производство, доколкото със заявлението за издаване на заповедта за
изпълнение заявителят е направил изрично искане в тази насока.
На първо място, съдът счита възражението на ищцовото дружество
за прекомерност на адвокатското възнаграждение по чл. 78, ал. 5 ГПК за
неоснователно.
Това е така, тъй като макар ответникът да е претендирал заплащане на
извършените в хода на производството разноски, последният не е представил
доказателство за действително заплатено в полза на пълномощника му
адвокатско възнаграждение, поради което такова не следва да му бъде
присъждано, в какъвто смисъл са и задължителните постановки на ТР №
6/2013 г. по т. д. № 6/2012 г. ОСГТК ВКС.
При този изход на спора – частична основателност на предявените
12
искове, право на разноски има всяка от страните, съразмерно с уважената част
от исковете, респ. отхвърлената част.
По отношение на претендираното от ищеца юрисконсултско
възнаграждение, редът за негово определяне е чл. 78, ал. 8 от ГПК ,
препращащ към нормата на чл. 37 от Закона за правната помощ, а тя на свой
ред към Наредбата за заплащането на правната помощ. Съгласно чл. 25, ал.1
от Наредбата за заплащането на правната помощ – за защита по дела с
определен материален интерес, възнаграждението е от 200 до 450 лв., а алинея
втора от същия допуска увеличаване на максималния размер с до 50%, в
случаите когато е имало повече от три съдебни заседания или материалният
интерес надхвърля 10 000 лв. Тези обстоятелства не са налице в настоящото
производство, поради което настоящият състав намира за справедливо с оглед
фактическата и правна сложност на делото в полза на ответника да бъдат
присъдени 200 лв. – юрисконсултско възнаграждение в исковото
производство за иска по чл. 422 ГПК, и 200 лв. – юрисконсултско
възнаграждение за иска по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, или общо 400 лв.
На основание чл. 78, ал. 1 ГПК в полза на ищеца следва да се присъдят
направените разноски в исковото производство, съразмерно с уважената част
от иска, които възлизат в размер на 729,12 лв., представляващи: 177,50 лв.
юрисконсултско възнаграждение за иска по чл. 422 ГПК, 241 лв. държавна
такса и 310,62 лв. депозит за вещо лице.
По отношение на насрещния иск, който е отхвърлен изцяло, на
основание чл. 78, ал. 3 ГПК в полза на ответника (ищеца по първоначалния),
следва да се присъдят направените разноски в исковото производство,
възлизащи в размер на 200 лв. – юрисконсултско възнаграждение. Ищецът по
насрещния иск е освободен от заплащането на държавна такса по реда на чл.
83, ал. 2 ГПК, поради което, с оглед пълното отхвърляне на насрещния иск,
държавната такса не следва да се възлага на ответника на основание чл. 78, ал.
6 ГПК.
Допълнително, в полза на ищеца следва да бъдат присъдени и
направените разноски в заповедното производство, съразмерно с уважената
част от иска, които възлизат на 385,13 лв. – 118,88 лв. държавна такса, 266,25
лв. адвокатско възнаграждение.
На основание чл. 78, ал. 3 ГПК в полза на ответника следва да се
присъдят сторените разноски в исковото производство, съразмерно с
отхвърлената част от иска, които възлизат на 39,37 лв. – депозит за вещо лице.
Допълнително, в полза на ответника следва да бъдат заплатени
разноските, направени в заповедното производство, съразмерно с
отхвърлената част от иска, възлизащи на 2,95 лв. – държавна такса за
подаването на възражение пред въззивния съд по чл. 423 ГПК, доколкото то
няма самостоятелен характер и не следва да се разглежда изолирано от
развилото се пред СРС заповедно производство.
При горните мотиви, Софийски районен съд, Гражданско отделение, 53
състав,
13
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО на основание чл. 422 ГПК, вр. с чл.
430, ал. 1 и ал. 2 ТЗ, вр. с чл. 9, ал. 1 ЗПК, вр. с чл. 99 ЗЗД, че Б. А. С., с
ЕГН: **********, с постоянен адрес: гр. София, ж.к. „Люлин“, бл. 911, вх. Г,
ет. 1, ап. 64, дължи в полза на „М-с“ АД, с ЕИК: ***, със седалище и адрес на
управление: гр. София, ул. „Г. С. Раковски“ № 147, ет. 5, ап. 14,
представлявано от изпълнителния директор Виктор Сергиев, сумата от 3
039,52 евро, представляваща непогасена главница по Договор за
потребителски кредит № 382-252 от 20.03.2009 г., ведно със законната лихва
от датата на предявяване на иска - 16.01.2025 г. до окончателното изплащане
на сумата, като ОТХВЪРЛЯ иска за сумата от 341,91 евро, представляваща
възнаградителна лихва за периода от 20.07.2009 г. до 25.08.2010 г., както и
иска за сумата от 43,06 евро, представляваща мораторна лихва за периода от
20.07.2009 г. до 30.08.2010 г.
ОТХВЪРЛЯ предявения от Б. А. С., с ЕГН: **********, с постоянен
адрес: гр. София, ж.к. „Люлин“, бл. 911, вх. Г, ет. 1, ап. 64, срещу „М-с“ АД, с
ЕИК: ***, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „Г. С. Раковски“
№ 147, ет. 5, ап. 14, представлявано от изпълнителния директор Виктор
Сергиев, насрещен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за
сумата от 2 947 лв., представляваща принудително събрани суми по изп. д. №
6156/2010 г. на ЧСИ Милен Бъзински, рег. № 838 към КЧСИ.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК „М-с“ АД, с ЕИК: ***, със
седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „Г. С. Раковски“ № 147, ет. 5,
ап. 14, представлявано от изпълнителния директор Виктор Сергиев, да
заплати на Б. А. С., с ЕГН: **********, с постоянен адрес: гр. София, ж.к.
„Люлин“, бл. 911, вх. Г, ет. 1, ап. 64, сумата от 42,32 лв., представляваща
разноски в исковото и заповедното производство.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 3 ГПК и чл. 78, ал. 1 ГПК Б. А. С.,
с ЕГН: **********, с постоянен адрес: гр. София, ж.к. „Люлин“, бл. 911, вх. Г,
ет. 1, ап. 64, да заплати на „М-с“ АД, с ЕИК: ***, със седалище и адрес на
управление: гр. София, ул. „Г. С. Раковски“ № 147, ет. 5, ап. 14,
представлявано от изпълнителния директор Виктор Сергиев, сумата от 1
114,25 лв., представляваща разноски в исковото и заповедното производство.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
14