РЕШЕНИЕ
№ 560
гр. Стара Загора, 10.06.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – СТАРА ЗАГОРА, XI-ТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ,
в публично заседание на четиринадесети май през две хиляди двадесет и пета
година в следния състав:
Председател:Неделина Минчева
при участието на секретаря Е.А.Д.
като разгледа докладваното от Неделина Минчева Гражданско дело №
20245530103387 по описа за 2024 година
Предявен е иск с правно основание чл.439 във връзка с чл.124, ал.1 от ГПК, във връзка
с чл.26, ал.1 от ЗЗД, във връзка с ЗЗП и ЗПК за признаване за установено по отношение на
страните, че ищецът не дължи на ответника сумите 200,00лв. – главница по Договор за
паричен заем „Кредирект“ ........, 344,73лв. – възнаградителна лихва за периода от
05.02.2020г. до 05.05.2021г., 1560,27лв. – договорна неустойка за периода от 05.02.2020г. до
05.05.2021г., 441,67лв. – законна лихва за забава за периода от 08.09.2020г. до 01.05.2022г.,
290,50лв. – неустойка за забава, начислена еднократно на 03.06.2020г., присъдени със
Заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК №1050/27.05.2022г. по
ч.гр.дело №...г. по описа на РС-Стара Загора и издадения въз основа на нея изпълнителен
лист, поради нищожността на Договор за паричен заем „Кредирект“ ......., а в условията на
евентуалност поради нищожността на отделни клаузи от договора, а именно: клаузите на
чл.6.1, 6.2 от договора и чл.33, ал.1 от Общите условия, както и клаузите на чл.7 от договора
във връзка с чл.37 от Общите условия. Претендират се направените по делото разноски.
Искът е предявен от М. М. М. от гр...... срещу „СИТИ КЕШ“ ООД гр.София. Ищецът
твърди в исковата молба, че на...г. между страните бил сключен Договор за паричен заем
„Кредирект“ ..... за сумата от 1000,00лв. По ч.гр.дело №....г. по описа на РС-Стара Загора
била издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК
№1050/27.05.2022г., с която ищцата била осъдена да заплати на ответника следните суми:
1000,00лв. – главница по Договор за паричен заем „Кредирект“ №........, 344,73лв. –
възнаградителна лихва за периода от 05.02.2020г. до 05.05.2021г., 1560,27лв. – договорна
неустойка за периода от 05.02.2020г. до 05.05.2021г., 441,67лв. – законна лихва за забава за
периода от 08.09.2020г. до 01.05.2022г., 290,50лв. – неустойка за забава, начислена
1
еднократно на 03.06.2020г., законната лихва от 25.05.2022г. до изплащане на вземането и
разноски по делото в размер на 72,74лв. за държавна такса и 75,00лв. за юрисконсултско
възнаграждение. Ищцата не била подала възражение против издадената заповед за
изпълнение и въз основа на нея е издаден изпълнителен лист и образувано изпълнително
дело №....... по описа на ЧСИ ...... Ищцата счита, че по заповедното производство съдът не е
извършил задължителната проверка за неравноправност на клаузите на договора за заем,
поради което за нея се породил правен интерес да оспори клаузите на договора. Счита, че
предвидения в договора размер на възнаградителна лихва противоречи на добрите нрави,
съгласно непротиворечивата съдебна практика в този смисъл. Уговорената възнаградителна
лихва надвишавала трикратния размер на законната лихва и по този начин накърнявала
добрите нрави, което само по себе си правело целия договор недействителен. Отделно от
това посоченият в договора размер на ГПР не отговарял на истината. В договора било
предвидено заплащането на неустойка при непредставяне на обезпечение, която се
начислявала едновременно с месечната погасителна вноска. Неустойката била в размер на
1670,27лв., което оскъпявало кредита със 167 %, а посоченият ГПР бил 48,29%.
Действителният размер на ГПР значително надхвърлял максимално допустимия размер
съобразно разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК. Този факт също обуславял нищожност на целия
договор за заем, като на основание чл.23 ЗПК потребителят връщал само чистата стойност
на кредита. В случай, че съдът не приеме, че целият договор за заем е нищожен, то в
условията на евентуалност се претендира нищожност на отделни негови клаузи. На първо
място ищцата твърди, че клаузите на чл.6.1, 6.2 и чл.33, ал.1 от Общите условия са
нищожни. С тези клаузи се предвиждало заплащане на неустойка при непредставяне на
обезпечение. Размерът на предвидената неустойка надхвърлял размера на главницата по
договора и представлявал скрито оскъпяване на кредита. Изискванията, поставени към
кредитополучателя били непосилни и нелогични с оглед целта на неустойката.
Предвидената неустойка била необосновано висока, прехвърляла риска от неизпълнение на
задълженията на финансовата институция за извършване на предварителна оценка на
платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и водела до допълнително
увеличаване на размера на задълженията. Неустойката не била свързана с претърпяване на
евентуални вреди, поради което излизала извън присъщите й функции и целяла единствено
неоснователно обогатяване на кредитора. Поради тази причина целта на неустойката
излизала извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции.
Съдебната практика била категорична относно характера на този вид неустойки.
Уговорената в договора неустойка не била съобразена и с европейското законодателство. С
неустойката се заобикалял закона, като се предвиждала още една санкция за
кредитополучателя извън законовопредвидената мораторна лихва.
На второ място ищцата счита за нищожни и клаузите на чл.7 от договора във връзка с
чл.37 от Общите условия, които предвиждат заплащането на неустойка за забава наред с
дължимостта на законна лихва за забава. Така при едно и също неизпълнение на договорно
задължение – забава на плащането, се дължали две санкции – неустойка за забава и лихва за
забава. Отделно от това не било предвидено ограничение на периода, за който се
начислявала законната лихва, а било предвидено да се начислява заедно с договорната лихва.
Предвидените лихви и неустойки били прекомерни, като съответните клаузи били
неравноправни и следователно нищожни. Предвид твърдяната нищожност на договора,
2
съответно на отделни негови клаузи ищцата счита, че не дължи сумите за лихви и
неустойки, а дължи само сумата за главница в размер на 800,00лв., предвид направеното от
ответника признание, че същата е заплатила 200,00лв. по договора.
Моли съда да постанови решение, с което да признае за установено по отношение на
ответника, че ищецът не дължи на ответника сумите 200,00лв. – главница по Договор за
паричен заем „Кредирект“ ......., 344,73лв. – възнаградителна лихва за периода от
05.02.2020г. до 05.05.2021г., 1560,27лв. – договорна неустойка за периода от 05.02.2020г. до
05.05.2021г., 441,67лв. – законна лихва за забава за периода от 08.09.2020г. до 01.05.2022г.,
290,50лв. – неустойка за забава, начислена еднократно на 03.06.2020г., присъдени със
Заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК №1050/27.05.2022г. по
ч.гр.дело .....г. по описа на РС-Стара Загора и издадения въз основа на нея изпълнителен
лист.
Ответникът в срока за писмен отговор изразява становище, че предявеният иск бил
недопустим. За вземането била издадена заповед за изпълнение, срещу която длъжникът не
възразил. Всички изложени възражения и твърдения в исковата молба били преклудирани,
тъй като фактите, на които се позовава ищецът не са новонастъпили след приключване на
производството, в което е издадено изпълнителното основание. Моли съда да прекрати
производство по делото.
В случай, че съдът приеме, че производството е допустимо, оспорва предявените
искове като неоснователни. Процесният договор за заем бил действителен. Били покрити
всички изисквания на ЗПК и на Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние.
Още преди подписване на договора за заем, ищецът бил наясно с всички условия по
договора, като сам избрал параметрите и условията на договора. Предвид това клаузите се
явявали индивидуално уговорени с конкретния потребител. По всеки един от договорите,
ищецът разполагал с 14 дни за да упражни правото си на отказ от договора съгласно чл.29
ЗПК. Възможността за отказ от договора гарантирала в най-голяма степен правата на
потребителя, в случай, че последният прецени, че е встъпил в кредитното правоотношение
при неизгодни за него условия. Вместо да се възползва от това си право, ищецът сключил
още един идентичен договор. Така имал възможност два пъти да се запознае с условията по
договора и да вземе решение как да процедира, ако счита, че някоя от клаузите е
неравноправна. Не били налице нарушения на ЗПК по отношение на договорената от
страните сума. В настоящия случай лихвата била фиксирано уговорена и ответникът не си
запазил правото да променя едностранно същата. В договора и стандартния европейски
формуляр били посочени размерът на заемната сума, размерът на фиксираната
възнаградителна лихва и размерът на общата сума, която следвало да бъде заплатена на
ответника, като по този начин ищецът бил напълно информиран за условията, при които
сключвал процесния договор. Не било налице нарушение относно годишния процент на
разходите. Били спазени всички изисквания на ЗПК, тъй като кредитодателят бил длъжен да
посочи ГПР и компонентите му към датата на сключване на договора. В договора и в
стандартния европейски формуляр ясно бил посочен ГПР и по какъв начин бил образуван.
Към датата на сключване на процесния договор размерът му бил 48,29% - нормативно
допустим, съгласно чл.19, ал.4 ЗПК. Неоснователни били и доводите за нищожност на
договора, във връзка с уговорената неустойка и ГПР. Нищожността на отделна клауза не
влечала след себе си нищожност на целия договор, доколкото същият можел да се прилага и
3
без нея. Неустоечната клауза не била част от съществените параметри на договора, а
обезпечавала акцесорно задължение на ищеца. Съгласно ЗПК кредитодателят бил длъжен да
посочи ГПР и компонентите му към датата на сключване на договора, а страните уговорили
неустойката като плащане, в случай, че не били осигурени обезпечения след сключване на
договора. Така било невъзможно неустойката да била изначално включена в ГПР. Съгласно
чл.19, т.2 от Директива 2008/48/ЕО за целите на изчисляването на годишния процент на
разходите се определяли общите разходи по кредита за потребителя, с изключение на
сумите, дължими от потребителя за неспазване на някое от задълженията му според
договора за кредит. Неустойката обслужвала неизпълнението и нейната функция била да
обезщети страната по сключения договор. Тя представлявала право на изправната страна и
подлежала на договаряне. В конкретния случай тя била във фиксиран размер и двете страни
били наясно с размера й още преди настъпване факта на неизпълнение. Поради това
договорните клаузи били индивидуално уговорени, ясно и точно описани в договора и
потребителят бил наясно с всички аспекти на финансовото си задължение към търговеца.
Клаузата за неустойка била действителна. Тя била уговорена като санкция за неизпълнение,
в случай, че кредитополучателят не изпълни поетия с подписването на договора ангажимент
да предостави на кредитора си обезпечение. Договорът бил сключен изцяло по волята на
ищеца и имал пълното право да се съгласи или не с отделни клаузи на договора,
включително да предложи и отделни формулировки. Както по отношение на целия договор,
така и относно клаузата за неустойка не били налице противоречие с добрите нрави и
неравноправност по смисъла на ЗЗП. Неустойката имала предварително определен начален
и краен момент и била с фиксирани параметри за срока на договора. При сключване на
договора ищецът не предоставил обезпечение, въпреки изискването за това, а ответникът
направил предварителна оценка на вредите от липсата на такова обезпечение в хипотезата
на несъбираемост на вземането. Преценката за неравноправност на клаузи винаги започвала
от въпроса, налице ли било индивидуално уговаряне на конкретно условие. В конкретния
случай не можело да се твърди липса на индивидуално уговаряне, тъй като потребителят се
запознал многократно с клаузите и всеки път имал възможност да не се задължава с тях, но
избрал да направи обратното. Неоснователни били и твърденията за заблуждаваща
търговска практика, липса на информация за всички разходи по представения кредит и на
ясен и разбираем език на договорните клаузи. Процесната клауза за неустойка напълно
отговаряла на изискванията на Директива 93/13 ЕИО за неравноправните клаузи в
потребителските договори, както и на практиката на СЕС и на националната съдебна
практика по въпроса кога е налице недействителност на клауза уговорена с потребител.
Неоснователни били аргументите за нищожност поради липса на направена проверка на
кредитоспособността на потребителя. Такава проверка била извършена при отправяне на
искането за отпускане на кредит от страна на кредитополучателя. ЗПК предвиждал
единствено административно наказателна отговорност за кредитодател който не извършил
такава проверка на кредитополучателите си. Последица от липсата й не можела да бъде
нищожност на клаузата, с която се уговаряла неустойка.
Моли исковете да бъдат отхвърлени като неоснователни и да му бъдат присъдени
направените по делото разноски.
Съдът като взе предвид събраните по делото доказателства, прецени поотделно и в
тяхната съвкупност, ведно със становищата на страните, намира за установена следната
4
фактическа и правна обстановка:
Видно от приложеното ч.гр.д. .....г. по описа на Старозагорския районен съд ответното
дружество „Сити Кеш“ ООД е подало заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.
410 ГПК за сумата в размер от 3637,17лв., включваща 1000,00лв. главница, 344,73лв.
дължима възнаградителна лихва за периода 05.02.2020г. – 05.05.2021г., 1560,27лв. договорна
неустойка, дължима за периода 05,02.2020г. – 05.05.2021г., 441,67лв. законна лихва за забава
за периода 08.09.2020г. – 01.05.2022г., 290,50лв. неустойка за забава за периода 03.06.2020г.
до изплащане на задължението. Посочено е, че сумите се дължат по Договор за паричен
заем ...... сключен на 05.02.2020г. между „Сити Кеш“ ООД и М. М. М..
Към заявлението е представен договор за паричен заем „Кредирект“ ........г., по силата
на който на ищцата М. М. М. е отпусната сумата в размер на 1000,00лв., която сума същата
се е задължила да върне на 15 месечни вноски при фиксиран годишен лихвен процент 40,05
% и годишен процент на разходите 48,29%. В т. 6.1 от договора е предвидено, че заемателят
се задължава в срок от три дни, считано от усвояването на заемната сума да представи
обезпечение по начина и реда и отговарящо на условията на чл.33, ал.1 от Общите условия
(поръчител или банкова гаранция). Съгласно т.6.2 от същия договор, при неизпълнение на
т.6.1, заемателят дължи на заемодателя неустойка в размер на 1670,27лв. Неустойката се
начислява автоматично от заемодателя, като с подписването на договора, заемателят се
счита за уведомен за нейното начисляване. Начислената неустойка се заплаща разсрочено
съгласно включения в договора погасителен план. Съгласно чл. 33, ал.1 от приложение към
заявлението по чл. 410 ГПК общи условия на „Сити Кеш“ ООД за заеми „Кредирект“, когато
това е предвидено за съответния продукт, за обезпечаване изпълнението на договора за заем,
при сключване на индивидуалния договор страните могат да уговорят предоставянето на
някое от следните обезпечения: 1. Поръчителство на едно или две физически лица, които
отговарят кумулативно на следните условия: имат осигурителен доход общо в размер най-
малко 7 пъти размера на минималната работна заплата за страната; в случай на двама
поръчители размерът на осигурителния доход на всеки един от тях трябва да е в размер на
поне 4 пъти минималната работна заплата за страната; не са поръчители по други договори
за заем, сключени от заемодателя, не са заематели по сключени и непогасени договори за
заем , сключени със Заемодателя, нямат кредити към банки или финансови институции с
класификация – различна от „редовен“ , както по активни, така и по погасени задължения,
съгласно справочните данни на ЦКР към БНБ, като предоставят служебна бележка от
работодателя си или съответстващ документ за размера на получавания от тях доход; 2.
Предоставяне на безусловна банкова гаранция, издадена от лицензирана в БНБ търговска
банка, за период, включващ от сключване договора за заем, до изтичане на 6 месеца след
падежа на последната редовна вноска по погасяване на заема и обезпечаваща задължението
в размер на два пъти общата сума за плащане по договора за заем, включваща договорената
лихва и главница.
На основание това заявление е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение
по чл.410 ГПК №1050/27.05.2022г., с която на ищцата е разпоредено да заплати на ответното
дружество сумата в размер на 3637,17лв., от която сума в размер на 1000,00лв. главница,
възнаградителна лихва в размер на 344,73лв. за периода 05.02.2020г. до 05.05.2021г.,
договорна неустойка в размер на 1560.27лв. за периода от 05.02.2020г. до 05.05.2021г.,
законна лихва за забава в размер на 441,67лв. за периода от 08.09.2020г. до 01.05.2022г.,
5
неустойка за забава в размер на 290,50лв., начислена еднократно от 03.06.2020г. до
изплащане на вземането, както и законна лихва от 25.05.2022г. до изплащане на вземането.
Заповедта е връчена на ищцата на 10.06.2022г., като в законоустановения едномесечен срок
от последната не е постъпило писмено възражение. По делото е постановено Разпореждане
№5200/17.08.2022г., с което е разпоредено издаването на изпълнителен лист в полза на
ответното дружество.
Видно от представеното по делото запорно съобщение рег. №......г., издадено по
изпълнително дело .... по описа на ЧСИ ...., е образувано горното изпълнително дело по
молба на ответника в настоящото производство, за вземане в общ размер на 4813,30лв., като
в хода на същото изпълнително производство е наложен запор на всички вземания на
ищцата в „Банка ДСК“ АД на договорно и извън договорно основание, в това число банкови
сметки, банкови касетки и открити акредитиви до размера на задължението по
изпълнителното дело.
С оглед установяване обстоятелствата по делото е назначена съдебно-счетоводна
експертиза. От заключението на вещото лице по същата се установява, че процентното
увеличение на дълга с договорената неустойка възлиза на 123 %. Вещото лице установява,
че ако към ГПР по Договора за паричен заем №......г., освен възнаградителната лихва се
добави и начислената неустойка в размер 1660,27лв., то тогава стойността му ще е равна на
512,94%. Вещото лице констатира, че съгласно условията на договора, ответното дружество
е начислило на ищцата следните задължения: 1000,00лв. главница, 344,73лв.
възнаградителна лихва, 1660,27лв. договорна неустойка и 100,00лв. разходи за събиране на
вземането. На 02.06.2020г. М. М. е направила плащане в размер на 200,00лв. по процесния
договор. Със 100,00лв. от получената сума ответникът е отнесъл за погасяване на част от
договорната неустойка, а с останалите 100,00лв. от плащането са отнесени за покриване на
разходите за събиране на вземането, като последното посочено задължение е изцяло
погасено. Общата сума на неплатените задължения, след извършеното плащане на
02.06.2020г., вещото лице установява в размер ма 2905,00лв. На базата на тази сума, към
03.06.2020г. е начислена и еднократна неустойка за забава в размер на 290,50лв.
При така установената фактическа обстановка съдът направи следните правни изводи:
По възраженията за недопустимост на исковата молба следва да се отбележи, че
първоначално исковата молба е била приета за недопустима и делото е било прекратено. С
Определение №.....г. по в.ч.гр.дело .....г. по описа на Окръжен съд гр.Стара Загора е отменено
определението на първоинстанционния съд за прекратяване на делото, като е прието, че
производството е допустимо. С оглед на изложеното съдът не следва да се произнася отново
по изложените съображения за недопустимост на производството.
Съдът приема за установено, че ищцовата страна има качеството на потребител,
съгласно разпоредбата на §13 от ДР на ЗЗП. Ответникът от своя страна представлява
финансова институция по смисъла на чл.3, ал.2 ЗКИ, поради което може да отпуска заеми
със средства, които не са набавени чрез публично привличане на влогове или други
възстановими средства, което е налице в случая. Това определя дружеството като кредитор
по смисъла на чл.9, ал.4 ЗПК. Тези обстоятелства сочат на това, че разглежданият договор е
договор за потребителски кредит, по отношение на който са приложими разпоредбите на
ЗПК и ЗЗП.
6
Съгласно чл.22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл.10, ал.1, чл.11, ал.1, т.7-12
и 20 и ал.2 и чл.12, ал.1, т.7-9 договорът за потребителски кредит е недействителен. Липсата
на което и да е от посочените законови изисквания влече най-тежката последица за договора,
а именно – неговата цялостна недействителност. Разпоредбата на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК
посочва, че договорът за потребителски кредит следва да съдържа годишния процент на
разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на
сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани
при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1
начин. Съгласно разпоредбата на чл.19, ал.1 ЗПК, годишният процент на разходите по
кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви,
други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези,
дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от
общия размер на предоставения кредит, а предвид §1, т.1 от ДР на ЗПК „общ разход по
кредита за потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони,
такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко
свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които
потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с
договора за кредит. От смисъла на цитираните разпоредби, следва да се заключи, че в
договора за потребителски кредит следва да бъде посочен начина на формиране на
годишния процент на разходите с неговите съставни компоненти, а не обикновеното
посочване на случайна цифрова стойност.
В конкретния случай, в договора е посочена абсолютна стойност на годишен процент
на разходите, без обаче да са посочени кои точно разходи влизат в посочения размер на ГПР.
Дори и да се приеме, че от формална страна договорът отговаря на изискванията на
ЗПК, тъй като в него е посочена стойност на годишен процент на разходите, макар и само
като единична стойност в размер на 48,29%, така посочената стойност не съответства на
действителната такава, съобразно общия разход по кредита на потребителя. Уговореното
задължение за потребителя да заплаща неустойка при непредоставяне на обезпечение не е
калкулирано в годишния процент на разходите, както се установява и от заключението на
вещото лице по делото. Тази неустойка, представлява скрито възнаграждение за
кредитодателя за предоставянето на заемната сума, тъй като по същество не изпълнява
присъщите на неустойката обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. За това
свидетелстват обстоятелствата, че неустойката е включена във вноските още при сключване
на договора, ще се дължи, дори и при точно изпълнение на договора от страна на
потребителя, а се начислява на основание неизпълнение на акцесорно задължение по
договора, което е практически неизпълнимо за средния потребител. По този начин съдът
намира, че договорената неустойка представлява общ разход по кредита по смисъла на § 1,
т.1 ЗПК, съответно размерът на същата неустойка следва да бъде включен в стойността на
ГПР.
Посочването в договор за кредит на по-нисък от действителния годишен процент на
разходите представлява невярна информация относно общите разходи по кредита и
съответно – относно цената на самия кредит. Такова посочване поставя потребителя в
невъзможност да прецени всички конкретни обстоятелства свързани с финансовата услуга,
която възнамерява да ползва и го поставя в подчертано икономически неравностойно
7
положение. От друга страна същото се явява и нарушение на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, тъй като
само формално посочване на стойността на годишния процент на разходите, която стойност
не отговаря на действителната следва да се приеме за пълно неизпълнение на задължението
по горепосочената разпоредба.
Отделно от това следва да се отбележи и, че според заключението на вещото лице при
прилагане на действителния годишен процент на разходите, законово определената
максимална стойност в чл.19, ал.4 ЗПК на същия се надхвърля многократно (512,94%).
Посочването на по-ниска стойност на годишния процент на разходите по този начин се
явява и нелоялна търговска практика предвид чл.68г, ал.4 ЗЗП, тъй като заблуждава
потребителя относно цената на финансовата услуга, която желае да ползва. Ето защо
Договор за паричен заем кредирект №......г., сключен между страните се явява нищожен на
основание чл.26, ал.1 ЗЗД, във връзка с чл.22 ЗПК.
Съгласно чл.23 ЗПК когато договорът за потребителски кредит е обявен за
недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва
или други разходи по кредита. Отделно, от заключението на назначената по делото съдебно-
счетоводна експертиза се установи, че ищцата е заплатила по договора сумата в размер на
200,00лв., която сума следва да се отнесе към погасяване на главницата, поради
недействителността на договора. Поради това и предявеният иск се явява изцяло
основателен и следва да се признае за установено, че ищцата не дължи на ответника
следните суми по договор за паричен заем Кредирект №........г., за които е издадена Заповед
за изпълнение по чл.410 ГПК по ч.гр.д........г. по описа на РС Стара Загора и изпълнителен
лист: 344,73лв. възнаградителна лихва за периода 05.02.2020г. до 05.05.2021г., договорна
неустойка в размер на 1560,27лв. за периода 05.02.2020г. до 05.05.2021г., законна лихва за
забава в размер на 441,67лв. за периода от 08.09.2020г. до 01.05.2022г., неустойка за забава в
размер на 290,50лв., начислена еднократно от 03.06.2020г. до изплащане на вземането и
главница в размер на 200,00лв.
Предвид изхода на делото, на основание чл.78, ал.1 ГПК, във връзка с чл.38, ал.2 ЗА
следва да бъде осъдено ответното дружество да заплати на процесуалния представител на
ищцата адвокатско възнаграждение в размер на 563,72лв. С Определение ...... г. по
настоящото дело, ищцата е освободена от заплащането на държавна такса и разноски в
производството по същото. Ето защо и на основание чл.78, ал.6 ГПК следва да бъде осъдено
ответното дружество да заплати в полза на съдебната власт, по сметка на Старозагорския
районен съд сумата от 113,49лв. представляваща дължима държавна такса и сумата от
225,00лв., представляваща заплатено от бюджета на съда възнаграждение за вещо лице.
Воден от горните мотиви, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на „СИТИ КЕШ“ ООД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление: гр.София, ул.„Славянска“ №29, ет.7,
представлявано от Николай Пенчев Пенчев, че М. М. М., ЕГН: **********, с постоянен
адрес ........ не дължи на „СИТИ КЕШ“ ООД следните суми по договор за паричен заем
Кредирект .....г., за които е издадена Заповед за изпълнение по чл.410 ГПК по ч.гр.д. .....г. по
8
описа на РС Стара Загора и изпълнителен лист: 344,73лв. възнаградителна лихва за периода
05.02.2020г. до 05.05.2021г., договорна неустойка в размер на 1560,27лв. за периода
05.02.2020г. до 05.05.2021г., законна лихва за забава в размер на 441,67лв. за периода от
08.09.2020г. до 01.05.2022г., неустойка за забава в размер на 290,50лв., начислена еднократно
от 03.06.2020г. до изплащане на вземането и главница в размер на 200,00лв.
ОСЪЖДА „СИТИ КЕШ“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление:
гр.София, ул.„Славянска“ №29, ет.7, представлявано от Николай Пенчев Пенчев, да заплати
на адв. Р. Х. И., АК София, Личен № ....., сумата в размер на 563,72лв. (петстотин шестдесет
и три лева и 72 стотинки), представляваща адвокатско възнаграждение, определено по реда
на чл.38, ал.2 от Закона за адвокатурата.
ОСЪЖДА „СИТИ КЕШ“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление:
гр.София, ул.„Славянска“ №29, ет.7, представлявано от Николай Пенчев Пенчев, да заплати
в полза на Съдебната власт, по сметка на Старозагорския районен съд сумата в размер на
338,49лв. (триста тридесет и осем лева и 49 стотинки), представляваща разноски по делото
за държавна такса и възнаграждение за вещо лице.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд гр.Стара Загора в двуседмичен
срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Стара Загора: _______________________
9