Р
Е Ш Е Н И Е
№3704/5.8.2020г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
гр.Варна 5.08.2020г.
ВАРНЕНСКИ
РАЙОНЕН СЪД, тридесет и първи състав в открито
съдебно заседание проведено на седми юли две хиляди и двадесета година в
състав:
РАЙОНЕН
СЪДИЯ: Любомир Нинов
при секретаря Мария Минкова, като
разгледа докладваното от съдията гр.д.№19631/2019г. и за да се произнесе взе
предвид следното:
Производството по делото
е образувано по искова молба на
П.С.
солидарно срещу
Районен съд гр.Варна, Окръжен съд гр.Варна и Върховен касационен съд на Р
България, като се сочи, че на 19.03.2010г. трудовото правоотношение на ищеца с
третото не участващо по делото лице „Б*М*Ф*“ АД е било прекратено, като в
рамките на съдебно обжалване заповедта за прекратяване на трудовото
правоотношение е била отменена и той е бил възстановен на работа, но ден след
като ищецът се е явил на работа възстановеното му трудово правоотношение е било
прекратено отново на 13.06.2012г. Твърди се, че ищецът е обжалвал и това
прекратяване на трудовото си правоотношение, като отново е бил възстановен на
работа с влязло в сила съдебно решение без да се сочи кога е приключило
съдебното производство и кога ищецът се е явил отново за заемане на длъжността
на която е бил възстановен повторно. С. сочи, че е освидетелстван от ТЕЛК, като
страдащ от „Биполярно афективно разстройство“ и
въпреки това и със съгласието на ИТ-Варна е бил освободен на неопределена дата
за трети път от работа след извършен подбор. Ищецът твърди, че в резултата на
трите си уволнения е останал без работа повече от осем години, като за това
време е претърпял имуществени вреди във вид на неполучени трудови
възнаграждения от по 722.40лв. месечно за 97 месеца и неимуществени вреди без
да посочва някакво остойностяване на последните, като сочи че освен това е в
пенсионна възраст. Ищецът сочи, че на 9.09.2014г. е сезирал съда с искова молба
срещу третото прекратяване на трудовото му правоотношение, като производството
по делото е приключило пред първата инстанция с решение от 3.06.2016г., което е
било обжалвано пред въззивната инстанция, потвърдила
го на основание различно от посоченото в първоинстанционното
решение на 27.03.2017г. С. сочи, че въпреки, че решението е било в негова полза
и въззивният съд е възприел неговата защитна позиция
е останал недоволен от него и го е обжалвал, защото счита, че претенцията му е
следвало да бъде уважена на друго от наведените от него няколко основания. Въззивното решение било обжалвано и от ответника. П.С.
сочи, че третият ответник ВКС е образувал по постъпилите касационни жалби
гр.д.№3092/2017г., като е посочил, че подадената от него касационна жалба е
недопустима и я е оставил без разглеждане с определение от 9.03.2018г., което е
било обжалвано от ищеца, но жалбата му е била оставена без разглеждане. Ищецът
сочи, че в рамките на проведеното касационно обжалване решенията на ВРС и ВОС
са били отменени и предявените от него искове са отхвърлени. П.С. сочи, че
производството по обжалване на третото му уволнение е продължило четири години,
един месец и три дни, което според него е изключително продължителен и дълъг
срок и е подал заявление за констатиране на нарушаване на правото на
разглеждане и решаване на дело в разумен срок по повод на което след извършена
проверка от ИВСС и МП му е предложено споразумение при определено обезщетение в
размер на 1 400лв., но той от своя страна е предложил да му бъде изплатена
сумата от 10 000лв., за която сума е получил отказ. Поради изложеното се
сочи, че се предявява иск срещу ответниците при
условията на солидарност за заплащане на сумата от 10 000лв. неимуществени
вреди за нарушеното му право на гледане на делото в разумен срок, заедно със
законната лихва от датата на постановяване на решението на ВКС-13.10.2018г. до
окончателното изплащане на сумата и за присъждане на сторените по делото
разноски.
Ответника РС Варна в дадения срок по
реда на чл.131 от ГПК е депозирал отговор в който сочи, че счита иска за
неоснователен, като твърди, че на първо място производството пред него е
продължило 2г. и девет дни, като не е било възможно да се приложи специалният
ред на чл.310 от ГПК и сл. поради наличие на съединени искове във формат
изключващ ги от изчерпателно изброените хипотези в посоченият законов текст.
Сочи се, че освен това ищецът в хода на гражданското производство е завел и
административно производство като по негово искане производството по отмяна на
уволнението му е било спряно за срок от девет месеца до приключване на
административния спор. Било е осъществено още едно спиране на делото поради иницирани производства отново от ищеца по реда на чл.303 от ГПК за отмяна на влезли в сила съдебни актове, като това спиране е продължило
още три месеца. Що се отнася до проведеното допълване на решението на първоинстанционния съд по реда на чл.250 от ГПК се сочи, че
искането за това не е било обективирано в нарочна
молба, а е било инкорпорирано в подадената в.ж. Извън посоченото се твърди, че
всички процесуални действия са извършвани в срок. Прави се възражение за
прекомерност на исканите разноски.
Ответника ОС Варна в срока по чл.131 от ГПК е депозирал отговор в който сочи, че счита иска за допустим, но счита същия
за неоснователен, тъй като иска на ищеца е от тези за които е приложима
разпоредбата на чл.310 от ГПК и делото е разгледано за срок от 4 месеца и 26 дни
от датата на постъпването му във въззивния съд до
постановяване на въззивното решение, което се явява
разглеждане на спора в разумен срок. Сочи се, че констативния протокол издаден
от ИВСС е установил забавяне при разглеждането на спора пред РС Варна и пред
ВКС, но не и пред ОС Варна. Сочи се, че забавянето на производството пред РС
Варна се дължи на поведението на ищеца, който ако е желаел е можел да иницира производство по реда на чл.255 от ГПК. Този
ответник сочи също така, че ищецът не е навел твърдения за конкретни негативни
последици настъпили у него в следствие на забавянето.
Третият ответник ВКС в срока по чл.131
от ГПК също е подал възражение в което е посочил, че издадения от ИВСС
констативен протокол няма обвързваща страните сила, а от друга страна твърди,
че усложненията в производството за отмяна уволнението на ищеца са следствие на
неговото процесуално поведение изразяващо се най-вече в образувани множество
частни производства по подадени от него жалби в хода на делото имащи преюдициален характер към главния спор. Сочи се, че С. не е
положил никакви усилия за ускоряване на процеса, а постановяваните от
съдилищата решения са в разумен срок. Сочи се, че касационната жалба е
постъпила в деловодството на ВКС на 27.07.2017г., което съвпада с нормативно
предвидената съдебна ваканция, а освен това касационното производство е
проведено по реда на новоприетия ГПК в две фази. Сочи се, че непроизнасянето в
срок на съда не е абсолютна предпоставка за стигане до извод, че е нарушено
правото на процес в разумен срок. Моли се да се отхвърли предявения иск и да се
присъдят разноски по делото.
Съдът
приема, че предявеният иск намира
правното си основание чл.2б от ЗОДОВ.
По делото ищецът е представил заявление
за констатиране на нарушение правото на разглеждане и решаване на дело в
разумен срок, декларация по чл.60б, ал.2 от ЗСВ, писмо на МП на РБ, констативен
протокол от 3.06.2019г. на ИВСС, проект на споразумение, копие от възражение
срещу същото отправено до МП, писмо на МП до С. от 13.08.2019г., копия от
съдебни актове постановени по водените от ищеца дела, който са приложени в
цялост по делото по негово искане, 4бр. експертни решения на ТЕЛК и са
разпитани двама свидетели.
От значение за разглеждане на настоящия
спор с оглед твърденията на ищеца е хода на последното водено от него дело за
отмяна на уволнението му – гр.д.№11502/2014г. на ВРС образувано по искова молба
подадена на 9.09.2014г. пред РС Варна, която е администрирана от съдията на
състава още на 3.10.2014г. с постановено определение по реда на чл.131 от ГПК
за даване срок за отговор на ответника, връчено на ответника на 15.10.2014г.
при което едномесечния срок за отговор от ответника е изтекъл на 16.11.2014г.
Районният съд е изготвил проект на доклад и е насрочил делото за разглеждане в
открито съдебно заседание с определение от 20.01.2015г. за 4.03.2015г. Ищецът
на 25.02.2015г. е подал молба със становище по проекта на доклад и искане за
спиране на производството по делото поради междувременно възникнал преюдициален административен спор. На същата дата ищецът е
предявил и молба за инцидентин установителен
иск за установяване на „незаконност респ. нищожност на осн.
чл.26, ал.1 от ЗЗД на административен акт“ идентичен с този относно който е
образувано административното производство заради което е искал спиране на
гр.д.№11502/2014г. на ВРС. Първоинстанционният съд е
разгледал исканията на ищеца в насроченото о.с.з. проведено на 4.03.2015г.
изразил е становище по тях и е извършил и други процесуални действия необходими
за решаване на спора, като е отложил делото предвид направените доказателствени
искания за 22.04.2015г. Ищецът е подал частна жалба на 9.03.2015г. срещу отказа
на районния съд от о.с.з. да приеме за съвместно разглеждане предявения ИУИ,
като същата е администрирана на 11.03.2015г., като съдът я е върнал на подателя
поради необжалваемост на съдебния акт срещу който е
подадена тя, нещо което е посочено още при постановяване на обжалваното
определение. Въпреки това ищецът чрез процесуалния си представител е обжалвал
разпореждането за връщане на ч.ж., като това е станало причина по тази жалба да
се изготви преписка която да се изпрати за инстанционен
контрол, проведен в рамките на ч.в.гр.д.№1058/2015г. на ВОС и
ч.гр.д.№4001/2015г. на ВКС приел за неправилни на твърденията на ищеца и представляващия
го с окончателен касационен акт опр.№409/17.09.2015г.
на ВКС. Въпреки наличието на висящ безспорно преюдициален
спор по първоинстанционното дело е продължило
извършването на процесуални действия от страните и съда-подавани са молби за
внесени депозити за в.л., издавани са удостоверения за подпомагане работата на
в.л., в з.з. е отложено заседанието от 22.04.2015г.,
което и без това е щяло да се отложи поради неоснователното обжалване на
съдебния акт посочен по-горе и не приключилото производство по него. Ищецът е
продължил да подава молби с доказателствени искания и нова молба с искане за
спиране на производството по делото до приключване на административното
производство посочено от него като основание за спиране и описано по-горе.
Посочените молби са администрирани от съдията докладчик или заместващ го съдия
в рамките на два-три дни като това е без значение поради факта, че в това време
все още не е бил приключило производството по обжалване разпореждането за
връщане на недопустимата частна жалба подадена от адв.М* К* в качеството му на
процесуален представител на С.. При проведеното на 7.05.2015г о.с.з. съдът е
приел за основателно искането на ищеца и е спрял производството по делото до
приключване на производството по адм.д.№879/2015г. на
Адм.съд Варна. Съдът с разпореждане от 6.10.2015г. е
възобновил производството по делото и е насрочил дата за разглеждането му в
открито съдебно заседание за 11.11.2015г., като
ищецът С. чрез процесуалният си представител адв.М* К* незабавно е поискал ново
спиране на делото поради това, че е направил искане пред ВКС по реда на чл.303
от ГПК за отмяна на „съдебни актове по гр.д.№11502/2014г. на ВРС идентично и до
„приключване на гр.д.№13783…./2015г. на ВРС по предявен установителен
иск“. Посоченото искане е разгледано от РС в о.с.з. проведено на 11.11.2015г., като искането на ищеца е уважено и
производството по делото е спряно до приключване на производството по реда на
чл.303 от ГПК, което е станало на същата дата с определение №335/11.11.2015г. на ВКС по гр.д.№5477/2015г. допълнено с опр.№12/21.01.2016г. Ищецът чрез адв.М* К* е подал на
29.02.2016г. ново искане за спиране на производството по гр.д.№11502/2014г. още
преди то да е възобновено, като това възобновяване е станало с определение от
2.03.2016г. при което по делото е насрочено о.с.з. за 13.04.2016г. и след това
определение с молба от 8.04.2016г. адв.М.К* в качеството си на процесуален
представител на С. е подал нова поредна молба с искане за спиране на
производството по делото. Посочените молби са разгледани от съда в о.с.з. на
13.04.2016г. и са оставени без уважение, а на делото е даден ход по същество и
то е обявено за решаване. Ищецът на 22.04.2016г. е подал молба за отмяна на
определението за даване ход на делото по същество и е направил неясно искане по
реда на чл.151 от ГПК за допълване и поправка на протокола от последното
о.с.з., като тези искания са администрирани на 25.04.2016г., а на 3.06.2016г.
искането за поправка на протокола е оставено без уважение, като на същата дата
е постановено и решението на първоинстанционния съд.
Ответника по делото е обжалвал постановеното съдебно решение, с което се
уважават изцяло исковете на ищеца, като последния на 5.08.2016г. е подал
отговор на въззивната жалба в която е направил неясно
изявление възприето от въззивния съд като искане по
реда на чл.250 от ГПК поради което той със свое опр.№2176/8.09.2016г.
е върнал делото на РС за произнасяне по искането на С. представляващо искане за
допълване. По това искане РС се е произнесъл с допълващо решение
№3352/19.09.2016г. след което по подадената в.ж. на ответника делото е
постъпило във ВОС на 1.11.2016г., който на 14.11.2016г. го е администрирал и е
насрочил о.с.з. за разглеждане на жалбата за 13.12.2016г. в което е даден ход по
същество на въззивното производство и делото е
обявено за решаване. Адв.М* К* от ВАК в качеството си на процесуален
представител на С. обаче е подал молба на 12.01.2017г. с която е посочил, че
подал молба за поправка на протокола от о.с.з., но е допуснал грешка при
подаването и, като е посочил грешен номер на дело. По подадената молба въззивният съд е постановил на 17.01.2017г. определение
№140, с което е отменено определението за даване ход на делото по същество и е
насрочено открито съдебно заседание за 14.02.2017г. в което е разгледано
производство за допълване на протокола от 13.12.2016г., а след това е
постановено решение №467/27.03.2017г. с което в.ж. е оставена без уважение, а
ищецът е подал молба от 5.05.2017г. за изменение на постановеното по делото
решение в частта на разноските оставена без уважение от въззивната
инстанция с определение №1573/12.06.2017г.
Въззивното
решение е обжалвано от „П*Б*М*Ф*“ АД с касационна жалба от
3.05.2017г. постъпила във ВКС на 31.07.2017г. след изпълнение от ВОС на
процедурата по размяна на книжа по предвидения от закона ред, като в посочения
период, на 5.05.2017г. ВОС е разпоредил изпращане на касационната жалба на
другата страна и е изчакал изтичане на законово предвидения срок за отговор.
Ищецът въпреки постановеното в негова
полза решение е останал недоволен от мотивите към същото и въпреки тяхната необжалваемост също е подал касационна жалба.
ВКС със свое разпореждане от
31.07.2017г. е постановил образуване на дело по постъпилата касационна жалба на
„П*Б*М*Ф*“ АД и с определение
№199/9.03.2018г. по гр.д.№3092/2017г. е дал срок за внасяне на дължима се
държавна такса, а по отношение на подадената от ищеца касационна жалба е
посочил, че я оставя без разглеждане. Представляващия ищеца С. адв.М* К* от ВАК е подал частна жалба в
която е посочил, че С. е останал недоволен от отказа на ВКС да разгледа
касационната му жалба срещу решението с което се уважават предявените от него
искове, като по тази частна жалба подадена на 13.04.2018г. е образувано
ч.гр.д.№1783/2018г. на ВКС по което е постановено определение №213/16.05.2018г.
с което е оставил без уважение подадената частна жалба и като последица от това
е осъдил С. да заплати разноски на „П*
Б*М*Ф*“ АД. След приключване на
посоченото производство ВКС е разгледал постъпилата от ответника касационна
жалба в откритото съдебно заседание проведено на 25.09.2018г. и на 12.10.2018г.
е постановил решение №195/12.10.2018г. с което е отменил първоинстанционното
и потвърждаващото го въззивни решения и е отхвърлил
предявените от ищеца искове, като го е осъдил да заплати на ответното дружество
и съответните разноски.
Видно от представените от ищеца
доказателства, той е счел, че е нарушено правото му на разглеждане и решаване
на делото му в разумен срок поради продължителността на водене на делото считано
от 9.09.2014г. до 12.10.2018г. и поради това е подал заявление за присъждане на
обезщетение, като по посоченото заявление ИВСС е извършил проверка приключила с
констативен протокол №РС-19-85/3.06.2019г. в който ИВСС без да се позовава на
конкретна нормативна база и без конкретни мотиви е приел, че е на лице забавяне
на производството от районния съд, като е посочено забавяне на процесуални
действия с от 25 дни до 3 месеца, а по отношение на ВКС е посочено, че е станал
причина за „известно забавяне“ без да е посочен нормативния акт въвеждащ
термина „известно забавяне“ и реалното времево измерение на това понятие.
При горната фактическа обстановка от
правна страна решаващия състав приема следното:
На първо място следва да се има предвид,
че тъй като процесът на разглеждане на спора за който се твърди, че е нарушил
правото на разглеждане на делото на ищеца в разумен срок е такъв щото обхваща
действията на няколко съдебни инстанции при което е на лице възникване на
законова солидарност по смисъла на чл.53 от ЗЗД.
Правото на разглеждане и решаване на
делата в разумен срок, което е изрично провъзгласено в пар.1
на чл. 6 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи,
като този текст намира своето отражение и в националното ни законодателство Конституцията
и ЗСВ. Следва обаче да се предивид, че според Конвенцията
обаче и вътрешното ни законодателство липсва фиксиран срок за приключване на
дело като „разумен”. Може обаче да се твърди, че всяко лице има правото на адекватен срок – подходящ според обстоятелствата,
на приключване на делото, който да не го държи прекалено дълго и необосновано в
неизвестно положение. Иначе казано всяко дело предполага различна
продължителност като разумен срок и критериите които определят този срок са
съвкупност от обстоятелства които според настоящия състав биват два
вида-обективни и субективни. Първият вид – обективните обстоятелства са всички
тези обстоятелства стоящи извън волята на правораздаващия
орган-срокове определени от закон, процедури предвидени като под части от
общото производство и др. Субективните обстоятелства от своя страна са тези
обстоятелства свързани с поведението на правораздаващия
орган.
При настоящия
случай началото на срока, в който С. е бил в състояние на неизвестно положение
относно резултата от спора съвпада с момента на сезиране на съда с подадената
от него искова молба-9.09.2014г. и е приключил с постановяването на
касационното решение с което исковете му са отхвърлени постановено на 12.10.2018г.
Този период е от четири години и един месец, като в него делото е разгледано от
три инстанции, последната от който върховна, а освен това делото е било спирано
два пъти по искане на ищеца и то в резултат на предприети от него други
действия. Също така той е провел безпричинно обжалване на необжалваеми
актове на съдилищата разглеждащи спора, като в резултат от това се е стигнало
до това освен, че е понесъл тежестта да заплати на ответника допълнителни
разноски и се е стигнало до забавяне. Що се отнася конкретно до
продължителността на производството пред ВРС, то следва да се има предвид, че
районният съд е бил сезиран с искова молба от 13 страници, която съдържа
множество препратки към практика на други съдилища, но въпреки това съдът се е
произнесъл по нея само след петнадесет работни дни, като този период е напълно
съответстващ на нуждата от проучване на всички наведени от ищеца твърдения и
препратки в исковата му молба. От друга страна първото заседание по делото е
проведено в срок само от два месеца след изтичане на срока за отговор по реда
на чл.131 от ГПК на ответника, който период е напълно съответстващ на нуждата
от извършване на редовно призоваване на страните и графика на съответния
съдебен състав, който е разглеждал спора. Що се отнася до факта, че
възобновяването на първоинстанционното производство е
станало два месеца след приключването на преюдициалния
административен спор, съдът намира, че липсва забавяне и в тази част, тъй като
подзаконовата нормативна база предвижда проверките за приключване на преюдициални дела довели до спиране на други съдебни
производства да се извършват всеки месец, като посоченият срок е напълно
разумен от към продължителност чл.38 от ПАС от 2014г., а освен това за всяка от
страните е на лице възможност сама да уведоми съда за приключване на преюдициалния спор и да иска възобновяване на спряното
делото, освен разбира се ако няма интерес от бързото разглеждане на делото й.
На следващо място що се отнася до забавянето на съдебното решение на първата
инстанция постановено на 3.06.2016г. след като на спора е бил даден ход по
същество в о.с.з. на 13.04.2016г. следва да се има предвид, че е на лице
известно забавяне, което обаче е незначително-в рамките на няколко работни дни.
До незначително забавяне се е стигнало и от необходимостта за провеждане на
производство по допълване на решението на РС, като забавянето в тази част от
общо три месеца се дължи от части и на поведението на ищеца, който не е
предприел законово предвидените действия в тази насока като подаде по
предвидения общоизвестен ред молба до районният съд, а е направил такова искане
в молба адресирана до въззивния съд. Що се отнася до
производството по спора развило се пред въззивната
инстанция, то въззивната жалба на ищеца е постъпила
там на 11.08.2016г. по време на законово определената съдебна ваканция, а съдът
е изпратил делото обратно на ВРС по искането по чл.250 от ГПК с акт от
8.09.2016г., като това произнасяне е в напълно разумен срок при съобразяване на
периода на съдебната ваканция от 15 юли до 1 септември всяка година. При
повторното изпращане на жалбата на ВОС тя е постъпила там на 1.11.2016г. и
съдът с акт от 14.11.2016г. т.е. след десет работни дни е насрочил делото за
разглеждане за след месец, което напълно съответства на нормалните срокове. На
посоченото заседание е даден ход по същество на спора и делото е обявено за
решаване, като в последствие ходът по същество е отменен по изрично искане на
ищеца поради допусната от него грешка при адресиране на молба съдържаща искания
довело до попадането и в друг състав. Проведено е второ открито заседание на
21.02.2017г., като делото отново е обявено за решаване и по него е постановен
съдебен акт на 27 март 2017г., като закъснението от няколко дни е незначително.
По отношение
на касационната инстанция, пред нея ищецът е предприел странни противоречащи на
общите принципи на правото действия изразяващи се в обжалване на постановеното
изцяло в негова полза въззивно решение, това напълно
противоречащо на правните принципи обжалване е било оставено без разглеждане,
като С. е намерил за необходимо въпреки всичко да обжалва отказа на ВКС, като
това от своя страна е довело до забавяне в рамките на нужното за произнасянето.
Касационната инстанция е разгледала спора в рамките на едно заседание и се е
произнесла с акт по същество постановен в рамките на по-малко от законово
определения едномесечен срок.
Настоящия състав намира, че
необоснованото забавяне от страна на съдилищата в цялото производство е в
пределите на около два месеца, като този периода на забава е изключително
незначителен, а от друга страна от разпитаните по делото двама ищцови свидетели се установява, че ищецът е изпитвал
тревоги по време на водене на делото и притеснения, но те са били обусловени не
от продължителността на водене на делото, а от факта, че спора е за
законосъобразността на трето, поредно прекратяване на трудовото му
правоотношение с един и същи работодател, като второто и третото прекратявания
са станали незабавно след, като той е бил възстановен на работа с влязло в сила
съдебно решение. Следва да се има предвид, че свид.М* дава
странни твърдения, че ищецът е бил викан на дела през няколко месеца, което му
е пречило да се съсредоточи, но всъщност присъствието на съдебни заседания за
страните съгласно българското законодателство не е задължително още повече, че С.
е имал процесуален представител. Същият свидетел сочи, че делата на ищеца
продължават девета година, но следва да се има предвид, че става дума за общата
продължителност на три отделни производства за обжалване на три отделни
прекратявания на трудови правоотношения на ищеца, а не за едно единствено дело.
Свидетелката З*-С* съпруга на ищеца също говори за
неговото състояние, на тревожност, като последица от общата продължителност на
делата по трите отделни прекратявания на трудовото правоотношение на ищеца.
На следващо място нужно е да се уточни,
че акта на ИВСС с констатациите си няма обвързваща настоящия състав сила и след
като ищецът се е отказал да се възползва от предложеното почиващо на
констатациите в него споразумение, то той е приел да търси доказване на
превишаване на разумния срок по общия исков ред.
Воден от изложеното по-горе съдът
приема, че С. не е доказал, че е на лице забавяне от съдилищата при разглеждане
на воденото от него гр.д.№11502/2014г. на ВРС, което да е нарушило правото му
на разглеждане на съдебния спор в разумни срокове и от това да са произтекли за
него вреди изразяващи се в притеснения и тревоги конкретно от забавянето по
този гражданско правен спор. Съдът намира, че от една страна воденото дело от
ищеца в рамките на гр.д.№11502/2014г. на ВРС представлява правна сложност по
аргумент от чл.310, ал.2 от ГПК още от момента на завеждането си, а освен това
по него са извършени множество предвидени процесуални действия за събиране на
доказателства наложили отлагания на делото и освен това са изпълнени голям част
от предвидените по ГПК процедури вътре в процеса – обжалвания, допълвания и
поправки, като част от тях са по изрично искане на ищеца, като всичко това
обуславя извода за висока процесуална и правна сложност на спора напълно
съответстващи на продължителността на разглеждането му.
Ищецът следва да бъде осъден да заплати
държавна такса в полза на бюджета на съдебната власт, по сметка на РС Варна в
размер на 400лв.
Ето защо, съдът
Р Е Ш
И
ОТХВЪРЛЯ предявения от П.К.С. ЕГН**********
*** солидарно срещу Районен съд Варна с адрес гр.Варна, бул.“Вл.Варненчик“ №57, Окръжен съд
Варна с адрес гр.Варна, пл.“Независимост“ №2 и Върховен касационен съд
гр.София, бул.“Витоша“ №2 иск за заплащане на сумата от 10 000лв.
обезщетение за претърпени неимуществени вреди произтекли от нарушаване правото
му на разглеждане и решаване на
делата в разумен срок на воденото от него гр.д.№11504/2014г. на ВРС заедно със
законната лихва от 12.10.2018г. до окончателното изплащане на сумата, на осн. чл.2б от ЗОДОВ.
ОСЪЖДА П.К.С. ЕГН********** *** да
заплати в полза на бюджета на съдебната власт, по сметка на РС Варна сумата от
400лв. държавна такса.
Решението може да се обжалва с въззивна жалба пред ВОС в двуседмичен срок от съобщаването
му на страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: