Р Е Ш Е Н И Е
Номер V-94 Година 2019, 09.10 град Бургас
В ИМЕТО
НА НАРОДА
БУРГАСКИЯТ
ОКРЪЖЕН СЪД, II-ро Гражданско отделение, V-ти въззивен състав
На
тридесети септември, две хиляди и деветнадесета година
в
публично съдебно заседание, в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:Вяра КАМБУРОВА
ЧЛЕНОВЕ: Галя БЕЛЕВА
мл.с.Ваня ВАНЕВА
Секретар Таня Михова
като разгледа докладваното от съдията
В.Камбурова
въззивно
гражданско дело номер 1080 по описа за 2019 година,
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството
по делото е по реда на чл.258 и сл. от ГПК и е образувано
по въззивна жалба
вх.№27357/25.06.2019г., подадена от „МЕДИЦИНСКИ ЦЕНТЪР-МЕД.КОНСУЛТ-АМБУЛАТОРИЯ
ЗА ИЗВЪНБОЛНИЧНА СПЕЦИАЛИЗИРАНА МЕДИЦИНСКА ПОМОЩ“ООД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление: гр.Бургас, жк“Изгрев“ бл.29, вх.7, ет.4,
представлявано от Жечка Георгиева Парушева, ответник в първоинстанционното
производство, срещу Решение №1443 от 07.06.2019г. по гр.д. №1518/2019 по описа
на Районен съд-Бургас.
С
посоченото решение, съдът е осъдил ответника по иска на „С.Б.М.Д.“ ООД да
заплати на ищецовото дружество законна лихва върху главницата от 3676,26 лв.,
считано от предявяване на иска на 20.02.2019г. до 28.03.2019г., отхвърлил е
иска за главницата от 3676,26 лв., като и за мораторната лихва в размер на
707,04 лв. за периода 31.03.2017г.-20.02.2019г., поради извършено в хода на
производството плащане. Със същото решение ответникът е осъден да заплати на
ищеца сумата от 1059,54 лв разноски по
делото.
С въззивната
жалба се изразява несъгласие с решението в частта, с която е уважен иска за присъждане на
законната лихва върху главницата, както ив частта за разноските.
Жалбоподателят намира решението на първоинстанционния
съд в обжалваната част за незаконосъобразно и необосновано. Излага подробни
доводи по отношение на осъдителата част за разноските. Посочва, че съдът не е
обсъдил възражението на ищеца, че не следва да му се възлагат в тежест
разноските, предвид направеното признание и плащане. Заявява, че плащането е
извършено с получаване на исковата молба, като единствения спорен въпрос останала
претенцията на ищеца за разноски. Моли за отмяна на решението в обжалваните
части и присъждане на разноски за възивната жалба.
В срока по чл.263, ал.1 от ГПК. процесуалният
представител на ищцовото дружество, адв.С., е депозирала отговор на въззивната
жалба, с който я оспорва изцяло. Излагат се доводи за правилност на решението в
обжалваните части. Посочва, че се касае за срочно задължение, но въпреки това
ответникът е бил търсен и е бил чакан в продължение на две години е едва с
получаването на исковата молба е платил задължението си, което не оспорва.
Счита, че разноските са дължими и са съобразени с предвидените минимални
размери. Моли жалбата да бъде оставена без уважение.
В с.з. страните се представляват от
процесуални представители, които поддържат въззивната жалба, респ. отговора на
въззивната жалба.
Въззивната
жалба е подадена в предвидения от закона срок отговаря на изискванията на
чл.260 и сл. от ГПК. Жалбоподателят е страна, която има правен интерес от
обжалване на първоинстанционното решение, подадена е от лице с представителна
власт и
е допустима за разглеждане по същество.
Бургаският
окръжен съд, при служебната проверка на обжалваното решение, извършена на
основание чл.269 от ГПК, не установи съществуването на основания за нищожност
или недопустимост на същото, поради което намира, че то е валидно и допустимо. Като взе пред
вид събраните по делото доказателства, становищата на страните и като съобрази
Закона намира за установено от фактическа и правна страна следното:
Предявените искове са с правно основание чл.79, ал.1 от ЗЗД и чл.86 от ЗЗД.
Ищецът твърди, че по силата на сключен
между страните договор за наем, ответното дружество дължало сума в размер
на 7978,28 лв. след прекратяването му на
28.11.2016г. Страните сключили споразумение
за разсрочване на задължението като към 18.05.2019г. общият размер на
заплатеното бил 4300 лв. След този момент плащанията били преустановени.
Остатъкът в размер на 3676,26 лв. не бил заплатен, поради което го претендират
заедно с мораторна лихва за периода 31.03.2017г. до 20.02.2019г. в размер на
707,04 лв. С исковата молба е направено искане за допускане на обезпечение на
иска, което е допуснато с Определение от 27.02.2019г. и с Определение от
12.03.2019г.-запор на банкови сметки до размера на претендирата сума.
В законоустановения срок по чл.131 от ГПК, ответното дружество е депозирало отговор, с който признава иска и завява,
че претендираната сума е заплатена.
Страните ангажират доказателства в
подкрепа на становищата си.
Страните не спорят, че са били в договорни отношения по повод
сключени два договора за наема, като ответното дружество не е заплатила част от
дължимите наемни вноски и разходи за ток и вода. Не е спорно постиганото на
28.11.2016г. между страните споразумение за разсрочване на задължението с краен
срок 31.03.2017г.
В хода на делото ответното дружество е представило
доказателства, че претендираната сума е заплатена изцяло на 28.03.2019г., за
което е представено платежен документ.
Спорът между страните е дали се дължи законната лихва върху
главницата считано от предявяване на иска, както и дали са дължими разноските
предвид изхода от спора. Твърдението на ответника е, че е платил и не е дал
повод за завеждане на делото.
Следва да се подчертае, че законната лихва се дължи въз основа
на закона, без да е уговорена в договор, дължима по силата на чл.86, ал.1 от ЗЗД при неизпълнение на парично задължение. В този случай длъжникът дължи
обезщетение в размер на законната лихва от деня на забавата. Установена е
презумпция, че вредата е равна на размера на законната лихва.
Наличието на действително парично задължение и виновна забава
за плащането му са единствените предпоставки, за да възникне задължението, съответно правото на
законна лихва.
В конкретния случай, искът за главницата и мораторната лихва е
отхвърлен поради извършено плащане в хода на делото, но се дължи законната лихва
за забава, дължима съгласно чл.86, ал.1 от ЗЗД и определена по размер съгласно
ПМС №72/08.04.1994г., като началният момент за изчисляване на законната лихва е предявяването на иска-20.02.2019г. а
крайният –до окончателно погасяване на главницата, в случая това е станало на
28.03.2019г. върху главницата от 3676,26 лв. Вярно е, че вземането за лихва е акцесорно на вземането за
главницата. Тази акцесорност е обоснована от обстоятелството, че ако няма
неизпълнено парично задължение, ответната страна не се явява длъжник,
съответно, не е в забава и не дължи обезщетение за такава в размер на законната
лихва върху размера на паричното задължение, т.е. няма основания за уважаване
на претенция по чл. 86,ал.1 от ЗЗД. В случая обаче има неизпълнено парично
задължение, тъй като задължение за плащане на наемните вноски несъмнено е
възникнало преди подаването на исковата молба. Това неизпълнено парично
задължение е платено в хода на процеса, следователно ответникът е допуснал
забава и дължи обезщетението по чл. 86, ал.1 ЗЗД за времето от датата на
забавата до плащането. След като претенцията относно главницата е удовлетворена
чрез плащане, извършено от ответника на ищеца в хода на съдебния процес относно
вземането, съдът логично няма основание да постановява присъждане на сумата и
отхвърля иска, но след като не е удовлетворена претенцията относно
обезщетението по чл. 86,ал.1 от ЗЗД (лихвата) съдът следва да се произнесе и по
този иск и да го уважи. Плащането на задължението относно главницата в хода на
процеса е забавено плащане и несъмнено не освобождава длъжника от плащането на
дълга по чл. 86, ал.1 ЗЗД, който е различен от този за плащане на
главницата.
По второто оплакване относно присъдените разноски.
Разпоредбата на чл.78, ал.2 ГПК предвижда, че ответникът не
заплаща разноски, ако с поведението си не е дал повод завеждане на делото и
признае иска. Предпоставките са кумулативни. В случая действително ответникът е
признал иска, но плащането е извършено след получаване на исковата молба и
налагане на запор на банковите сметки. Следователно дължи в пълен размер всички
направени разноски от ищеца в производството, включващи д.такса, адвокатски
хонорар и разходи за обезпечаване на иска.
Решението
на районния съд, постановено в този смисъл е правилно и законосъобразно и
следва да бъде потвърдено в обжалваните части.
Предвид
изхода от делото и искането на
въззиваемата страна за присъждане на разноски, следва да се присъдят сторените
от нея такива, за които е представила
списък съгласно чл.80 от ГПК. Въззивникът е направил възражение за
прекомерност на адвокатското възнаграждение в настоящата инстанция.
Възражението е неоснователно. Съобразно чл.7, ал.2,т.1 от Наредба №1 от 09.07.2004г.
за минималните размери на адвокатските възнаграждения, при материален интерес
до 1000 лв. минималният адвокатския хонорар за процеусаално представителство,
защита и съдействие е в размер на 300 лв. Заплатеният в настоящото
производство, видно от представения договор за правна помощ е в този размер.
С оглед на гореизложеното Бургаският
окръжен съд
Р
Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА в обжалваните части Решение №1443 от 07.06.2019г. по гр.д.
№1518/2019 по описа на Районен съд-Бургас.
ОСЪЖДА „МЕДИЦИНСКИ ЦЕНТЪР-МЕД.КОНСУЛТ-АМБУЛАТОРИЯ ЗА
ИЗВЪНБОЛНИЧНА СПЕЦИАЛИЗИРАНА МЕДИЦИНСКА ПОМОЩ“ ООД, ЕИК *********, със седалище
и адрес на управление: гр.Бургас, жк“Изгрев“ бл.29, вх.7, ет.4, представлявано
от Жечка Георгиева Парушева да заплати на „С.Б.М.Д.“ ООД ЕИК110046285, със седалище и адрес на
управление к.к. „Слънчев бряг“, хотел „Кубан“, представлявано от управителя Александр Юрьевич Бухольц,
сумата от 300 лв.(триста лв.),
представляваща сторените в настоящото производство разноски.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване на
осн. чл.280, ал.2 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: