РЕШЕНИЕ
№ 363
гр. Варна, 05.02.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ВАРНА, 31 СЪСТАВ, в публично заседание на
шестнадесети януари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния
състав:
Председател:Любомир Нинов
при участието на секретаря Анелия Ц. Николова
като разгледа докладваното от Любомир Нинов Гражданско дело №
20223110113856 по описа за 2022 година
Ищецът Кр.Г. сочи, че на 14.07.2022г. между него и ответното
дружество "Сити Кеш" ООД е сключен Договор за паричен заем кредирект
№706332, по силата на който е усвоена главница в размер на 300лв. Срокът на
кредита е 4 месеца, при лихвен процент в размер на 40.05% и Годишен
процент на разходите в размер на 47.58%. Съгласно чл. 6.1 от договора,
потребителят е бил задължен в срок от три дни, считано от усвояването на
заемната сума, да предостави обезпечение под формата на поръчител или
банкова гаранция, отговарящи на кумулативно изброените условия в чл.33,
ал.1 от ОУ. В случай че такива не бъдат осигурени, в чл.6.2 от договора се
предвижда неустойка за кредитополучателя в размер на 145.74лв., като
заплащането на същата е разсрочено към погасителните вноски по кредита
видно от клаузата на чл.4 от договора за паричен заем. В резултат на това за
усвоена главница в размер от 300лв., от кредитополучателя се изисква да
заплати 30.26лв. лихва, 145.74лв. неустойка и 300лв. главница или общо
476лв. за срок на ползване от 4 месеца. Счита, че така посоченият договор е
нищожен на основание чл.22 от ЗПК във връзка с чл.26, ал.1 от ЗЗД. Клаузите
на чл.6.1 и чл.6.2 от договора и съпоставянето им с естеството на сключения
договор за паричен заем, налага разбирането, че по своето същество те
представляват скрито възнаграждение за кредитора, което последният е
прикрил, обозначавайки го като неустойка. Изискванията, които клаузата на
чл.33, ал.1 от ОУ възвежда за потребителя на практика са неосъществими за
него, особено предвид обстоятелството, че последният търси паричен кредит
в сравнително нисък размер (300лв.). Предвид това, не само правно, но и
житейски необосновано е да се счита, че потребителят ще разполага със
1
съответна възможност да осигури банкова гаранция в размер на пълната
усвоена стойност на кредита и дължимата възнаградителна лихва или
поръчители, които да отговарят на многобройните, кумулативно поставени
изисквания към тях. В тази връзка, поставяйки изначално изисквания, за
които е ясно, че са неизпълними от кредитополучателя, то кредиторът цели
да се обогати като капитализира допълнително вземане, което обозначава
като "неустойка". Същевременно, кредиторът не включва т.нар. от него
"неустойка" към договорната лихва дължима по кредита (в нарушение на
чл.11, ал.1, т.9 ЗПК) и към годишния процент на разходите (ГПР) (в
нарушение на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК), като стремежът му е по този начин да
заобиколи нормата на чл.19, ал.4 ЗПК. Самият кредитор, в погасителния план
към договора, изначално разсрочва вземането за "неустойка при липса на
обезпечение" като при формирането на всяка вноска добавя и част от
дължимата сума за "неустойка". В тази връзка може да се направи обоснован
извод за изначалното очакване от страна на кредитора изискването за
обезпечение да не бъде изпълнено от длъжника. Вземането за неустойка, на
практика представлява скрито възнаграждение за кредитора (съответно,
сигурен разход за потребителя) и като такова е следвало да бъде включено в
годишния процент на разходите. Посоченото обстоятелство безспорно
нарушава чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, съгласно която разпоредба договорът
трябва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума,
дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора
за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при
изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение
№1 от ЗПК начин. Наред с това, следва да се отбележи, че нито изисканото
поръчителство, нито банковата гаранция съставляват обезпечение само по
себе си по смисъла на закона. В първата хипотеза вероятно се има предвид
поръчителство, което е договор между кредитора и трето лице, което отговаря
за изпълнение на задълженията на длъжника. Поради това няма как
заемателят да носи отговорност за сключването или не на такъв договор.
Сключването на договор за банкова гаранция не съставлява обезпечение на
вземанията, тъй като уредбата му не е посочена в глава VII от ЗЗД. Така
изложените съображения потвърждават още веднъж, че всъщност
уговорената неустойка е част от възнаграждението за предоставения кредит,
но е обособена отделно със цел заобикаляне ограничението на чл.19, ал.4 от
ЗПК, установяващ лимит на годишния процент на разходите. Изложеното
обуславя и недействителността на процесния договор поради нарушаване на
изискванията на чл.11, ал.1, т.9 и т.10 ЗПК във връзка с чл.19 ЗПК. В
договора, кредиторът се е задоволил единствено с посочване като абсолютни
стойности на лихвения процент по заема и на ГПР. Липсва ясно разписана
методика на формиране на ГПР, в това число кои компоненти, точно са
включени в него и как се формира посочения с договор размер, кои са
допусканията, които са използвани при изчисляването. Съгласно чл.19, ал.1
от ЗПК, годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи
по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи, изразени като годишен
процент от общия размер на предоставения кредит. В настоящия случай
предвидената неустойка е сигурен разход за потребителя и е известен на
кредитора към датата на сключване на договор и като такъв е следвало да
бъде включен при изчислението на ГПР. В тази връзка счита, че кредиторът е
2
нарушил императивното правило на чл.19, ал.1 ЗПК и незаконосъобразно не е
включил предвидената неустойка в размера на ГПР и той би възлизал на
повече от 150%. Ето защо счита, че е налице нарушение на разпоредбата на
чл.19, ал.4 от ЗПК, водеща до нищожност на договора като цяло, тъй като
търговецът е заблудил потребителя за действителния размер на ГПР,
приложим в отношенията по договора. С тези си действия кредиторът е
заобиколил изискванията на ЗПК за точно посочване на финансовата тежест
за длъжника. Счита, че неправилното изчисляване и посочване е
самостоятелно основание за недействителност на договора. В подкрепа на
това е и обстоятелството, че посочването на ГПР е изведено като съществено
условие на договора. Посочването в договора на размер на ГПР, който не е
реално прилаганият в отношенията между страните представлява
„заблуждаваща търговска практика" по смисъла на чл.68д, ал.1, и ал.2, т.1 от
ЗЗП, както и по смисъла на правото на ЕС. Посочването в договора за кредит
на по-нисък от действителния ГПР, представлява невярна информация. Тя
подвежда потребителя относно спазването на забраната на чл.19, ал.4 ЗПК и
не му позволява да прецени реалните икономически последици от
сключването на договора. В настоящия случай в договора е предвидена лихва
в размер на 40.05% годишно, който размер надхвърля повече от три пъти
законната, което представлява нарушение на добрите нрави, като критерии за
норми на поведение, установени в обществото. Процесната клауза на
договора, накърнява договорното равноправие между страните, противоречи
на добрите нрави и е в разрез с принципа на добросъвестността при
договарянето, поради което същата се явява нищожна. Поради това, че
нищожните уговорки не произвеждат никакво действие, следва да се приеме,
че лихва не е уговорена между страните по процесния договор. В тази връзка
недействителността на уговорката относно договорната лихва води до
нищожност и на целия договор. В процесния случай се явява неприложима
хипотезата на чл.26, ал.4 от ЗЗД по отношение на нищожността на частта от
договора, в която се уговарят годишния процент на разходите и годишния
лихвен процент, тъй като същите са незаместими по право от повелителните
правила на закона, като сделката не би била сключена при годишен процент
от разходите, надвишаващ изискването на чл.19, ал. 4 от ЗПК. Съгласно чл.26,
ал.4 от ЗЗД нищожността на отделни части не влече нищожност на договора,
когато те са заместени по право от повелителните правила на закона или
когато може да се предположи, че сделката би била сключена и без
недействителните й части. В случая не е налице нито една от тези две
хипотези - нищожните клаузи на процесния договор относно определянето на
процента ГПР както и размера на годишния лихвен процент да бъдат
заместени по право от повелителни норми на закона или че договорът за
паричен заем би бил сключен и ако в него не е включена клаузата за ГПР или
за годишния лихвен процент, като се изходи и от характера на този договор,
който е възмезден и включването на клауза за договаряне ГПР по него е
въведено като изрично изискване в чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК. Аргумент за
недействителност на договора на това основание може да се извади и от
обстоятелството, че съгласно специфичната защита, предоставена на
потребителя със ЗПК - чл.22 от ЗПК при неспазване на императивните
изисквания към договора, уговорени в чл.10, ал.1, чл.11, ал.1, т.7 - 12 и 20 и
ал.2 и чл.12, ал.1, т.7 - 9 ЗПК, сред които са точното определяне на
3
възнаградителната лихва - чл.11, ал.1, т.9 ЗПК и ГПР - чл.11, ал.1, т.10 ЗПК,
договорът за потребителски кредит се явява изцяло недействителен. От
изложеното следва, че законът в чл.11, ал.1, т.9 ЗПК поставя важен акцент на
посочената уговорка относно цената на заемите средства - поради възмездния
характер на договора за потребителски кредит, в момента на сключването му
и с оглед внасяне на яснота относно правата и задълженията на потребителите
за по-пълна защита на интересите им. Съгласно задължителното тълкуване на
Директива 93/1 З/ЕИО относно неравноправните клаузи на Съда и на Съюза,
който приема, че директивата допуска възможността, при спазване на правото
на Съюза, сключен между продавач или доставчик и потребител договор
съдържащ една или няколко неравноправни клаузи, да бъде обявен за
нищожен в неговата цялост, когато се окаже, че това гарантира по-добра
защита. Счита, че клаузата за заплащане на неустойка по процесния договор
нарушава изискванията на чл.143, ал.2, т.5 от ЗЗащП и чл.147, ал.1 от ЗЗП,
посочената клауза от договора противоречи на добрите нрави и добрите
търговски практики като уговорка във вреда на потребителя, която не
отговаря на изискването за добросъвестност и води до неравновесие между
правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя, като
задължава последния, при неизпълнение на негови задължения, да осигури
обезпечение, да заплати необосновано високо обезщетение или неустойка.
Същата не е формулирана по ясен и недвусмислен начин съгласно чл.147,
ал.1 от ЗЗП, като в това число и не позволява на потребителя да прецени
икономическите последици от сключването на договора по смисъла на чл.143,
ал.2, т.19 от ЗЗП. Посочването в договора за кредит на по-нисък от
действителния ГПР, представлява невярна информация и следва да се
окачестви като нелоялна и по-конкретно заблуждаваща търговска практика.
Тя подвежда потребителя относно спазването на забраната на чл.19, ал.4 ЗПК.
Договорът за потребителски кредит е нищожен и на основание чл.11, ал.1,
т.20 от 4 ЗПК. Съгласно посочената разпоредба в договора за потребителски
кредит следва да се съдържа приложимия лихвен процент на ден при отказ от
кредит, какъвто лихвен процент не се съдържа в процесния договор. Счита,
че процесният договор е недействителен на основание чл.10, ал.1 ЗПК, чл.11,
ал.1, т.9, т.10, т.11 и т.20 ЗПК вр. чл.22 от ЗПК, както и чл.146, ал.1 от ЗЗП.
Съгласно чл.22 от ЗПК, когато не е спазено изискването за съдържането в
договора на дори на един от посочените елементи, какъвто е размерът на
годишния процент на разходите съгласно чл.11, ал.1, т.10 ЗПК. целият
договор за потребителски кредит е недействителен. Съгласно чл.23 от ЗПК,
когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен,
потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или
други разходи по кредита.
Моли съда, да бъде прогласена нищожността на Договор за паричен
заем кредирект №706332/14.07.2022г., сключен със "Сити Кеш" ООД, като
противоречащ на императивните изисквания на Закона за потребителския
кредит, Закона за задълженията и договорите и Закона за защита на
потребителите, да се осъди на основание чл.23 ЗПК, във връзка с чл.22 ЗПК,
чл.26, ал.1 от ЗЗД и чл.146 от ЗЗП във връзка с чл.55, ал.1, предл.1 от ЗЗД
ответника да заплати на ищеца сума в размер на 50лв. като частичен иск от
сумата в размер на 476лв. представляваща недължимо платени суми във
4
връзка със сключения договор за потребителски кредит, ведно със законната
лихва върху нея, считано от датата на депозиране на настоящата искова молба
до датата на окончателно й заплащане и да се присъдят направените разноски
в настоящото производство ведно с адвокатско възнаграждение.
Ответното дружество в срока по чл.131 от ГПК е подало отговор в
който сочи, че признава за основателен предявения иск относно
обстоятелството, че клаузата за неустойка в договора за паричен заем е
нищожна. Счита исковата молба за редовна, а предявените от ищеца
претенции относно нищожността на договора за потребителски кредит на
основание чл.10, ал.1 ЗПК, чл.11, ал.1, т.9, т.10, т.11 и т.20 вр.чл.22 от ЗПК
вр.чл.146, ал.1 от ЗЗП и претенцията, че ищецът не дължи на дружеството
сумата от 50лв. /частична претенция от общо 476лв./ по договора за
неоснователни и недоказани. Не оспорва релевираните обстоятелства, че
между страните е сключен договор за паричен заем Кредирект
№706332/14.07.2022г., по силата на който ищецът е получил в заем сумата от
300лв. Не оспорва и обстоятелството, че заемните средства са предоставени
от на потребителя, съобразно условията в договора. Оспорва основателността
на предявения иск с основание чл.10, ал.1 ЗПК, чл.11, ал.1, т.9, т.10, т.11 и
т.20 вр.чл.22 от ЗПК вр. чл.146, ал.1 от ЗЗП, както и претенцията за
недължимост на сумата от 50лв. /частичен иск от общо 476 лв./ по сключения
договор за кредит. Признава обстоятелството, че клаузата за неустойката
уговорена в договора е нищожна. Сочи, че прогласяване нищожността на
неустоечната клауза не обосновава нищожност на целите договори за кредит
на основание чл.22 ЗПК. Оспорва твърденията, че ищецът не му дължи
посочените в исковата молба суми. С оглед признанието на обстоятелството,
че клаузата за неустойка в договора за паричен заем е нищожна, счита че
ищецът дължи остатъчните суми за погасяване на главница и възнаградителна
лихва по сключения договор за заем. Следва да се вземе предвид, че
потребителят не е представил никакви писмени доказателства, доказващи
обстоятелството, че същият е заплатил процесиите суми по кредит № 706332.
Всяка страна следва да представи доказателства за фактите, от които черпи
правата си. При твърдение за извършено плащане, заемополучателят следва
да го установи, което включва и елементите, определящи изпълнението.
Ищецът периодично е извършвал плащания по договора, като е погасил
главницата и възнаградителната лихва по договора след определените за това
падежни дати. Не е налице неизпълнение на изискването на чл.11, ал.1, т.10
ЗПК. Неправилно е твърдението, че договорът за кредит не отговаря на
изискванията на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК. Видно от представения договор, в
същия са посочени всички допускания, взети предвид от кредитора при
определяне на годишния процент на разходите. Редът за определяне на
годишния процент на разходите е дефиниран императивно в чл.19, ал.2 ЗПК и
страните по договора не разполагат с правна възможност за неговото
определяне по различен начин. В конкретния случай ГПР в размер на 47.58%,
изчислен по формула, съгласно Приложение №1, като единственият разход е
посоченият в договора годишен лихвен процент. Процесният договор за
кредит е съобразен с императивната норма на чл.11, т.10 ЗПК. На първо място
чл.11, т.10 ЗПК не изисква да се посочи в договора математическият
алгоритъм, по който се изчислява ГПР. Нормата на чл.11, т.10 ЗПК не
5
предвижда в договора за потребителски кредит изрично и изчерпателно да
бъдат изброени всички разходи, включвани в ГПР. Всички компоненти, които
съгласно формулата по Приложение №1 следва да бъдат взети предвид при
определяне на ГПР се съдържат в чл.3 на договора. Според чл.19, ал.1 от ЗПК
годишният процент на разходите изразява общите разходи по кредита за
потребителя. Счита, че неправилно е твърдението, че в размера на ГПР следва
да бъде включен и размерът на неустойката. Правните последици от
уговаряне на неустоечно задължение, което противоречи на добрите нрави, се
изразяват в неговата нищожност, а не в трансформирането му в друг вид
задължение, преследващо съвсем различна от първоначално заложената му
цел. Обезщетението по дефиниция не попада в общите разходи и не може да
се взема предвид при изчисляване на ГПР. Неправилно е твърдението, че
действително приложеният в договора за кредит ГПР е различен от посочения
е него. В конкретния случай ГПР в размер на 47.58% е изчислен по формула,
съгласно Приложение №1, като видно от съдържанието на процесния договор
6 единственият разход е посоченият в договора годишен лихвен процент.
Относно възражението за нищожност на клаузата за възнаградителна лихва:
Соченото от ищецът ограничение, а именно трикратният размер на законната
лихва, надхвърлянето на което, според него, има за последица противоречие с
добрите нрави, почива на отменени нормативни актове, които не са
приложими към дата на сключване на договора 14.07.2022г. Неправилни са
твърденията на ищеца за заобикаляне на разпоредбата на чл.19 ал.4 ЗПК,
посредством предвиждане на неустоечно задължение, което в действителност
се явявало „допълнителна печалба" за кредитора. Следва да се отбележи, че
доводите на ищеца за заобикаляне на закона противоречат на твърденията му
за нищожност на неустойката поради противоречие с добрите нрави.
Фактическият състав на заобикаляне на закона изисква две или повече
действителни съглашения, като всяко от тях само по себе си противоречи на
повелителните правила, съдържащи се в нормативните актове и обща
съзнавана и от двете страни по съглашенията цел за постигане на забранен от
правото резултат посредством сключването на сделките. Неправилни са
твърденията, че клаузата на възнаградителната лихва и ГПР са неравноправни
по смисъла на чл. 143 ЗЗП. В процесния договор ясно е определен размера на
ГЛП, а именно 40,05%, и ГПР в размер на 47.58 %, като посочените са
уговорки от основния предмет на договора, тъй като същите са от същинското
съдържание на посочения. Уговорките, които определят основния предмет на
договора и не са индивидуално договорени, не могат да бъдат преценени като
неравноправни, ако са ясни и разбираеми - чл.145, ал.2 от ЗЗП. Съгласно
разпоредбата на чл.143, ал.2, т.19 ЗПП неравноправна е клаузата, която не
позволява на потребителя да прецени икономическите последици от
сключването на договора. Видно от чл.3 на самия договор ясно и точно е
посочено какви ще са финансовите последици за потребителя, каква сума
следва да заплати по договора за кредит и респективно финансовата тежест,
която поема. Клаузата за възнаграждението на кредитодателя е съществен
елемент на договора за кредит и изискването на яснота и разбираемост се
счита за изпълнено, не само ако цената е посочена ясно от граматическа
гледна точка, но и ако от съдържанието й може точно да бъде разбран
обхватът на поетото задължението и средният потребител, относително
осведомен и в разумна степен наблюдателен и съобразителен, да разбере
6
икономическите последици от сключването на договора. В конкретния
случай, размерът на възнаградителната лихва по договора за кредит е приет в
определен процент на годишна база. Не е налице заблуждаваща търговска
практика, довела до неравнопоставеност на уговорката за ГПР. Съгласно
пар.13, т.23 от ДР на ЗЗП и чл. 68д, ал.1 от ЗЗП търговска практика е
заблуждаваща, когато съдържа невярна информация и следователно е
подвеждаща или когато по някакъв начин, включително чрез цялостното й
представяне, заблуждава или е в състояние да въведе в заблуждение средния
потребител и има за резултат или е възможно да има за резултат вземането на
търговско решение, което той не би взел без използването на търговската
практика. В настоящия случай в договора за кредит ясно са посочени
параметрите на главницата, възнаградителната лихва, както и размерът на
дължимата неустойка, в случай че потребителя не предостави исканото
обезпечение. В ГПР размерът на неустойката не е включен, по аргументите в
т.4 на настоящото изложение. Още при сключването на договора
потребителят може да направи преценка за икономическите последици от
сключения договор. С оглед на всичко посочено, следва да се приеме, че
претенцията за недействителност на сключения между страните договор за
кредит е неоснователна и недоказана. Също така претенцията на ищеца, че не
дължи на Дружеството процесиите суми е неоснователна, тъй като К. Г. има
задължение към представляваното от мен Дружество за погасяване на суми
произтичащи от сключен договор за паричен заем Кредирект №706332, а
именно главница и възнаградителна лихва. Моли да се присъдят разноски.
Съдът приема, че предявеният иск намира правното си основание в
чл.26 от ЗЗД и чл.55 от ЗЗД вр. чл.23 от ЗПК.
След съвкупна преценка на доказателствата по делото и съобразявайки
становището на страните, и приложимите материални норми, съдът приема за
установено от фактическа страна и прави следните правни изводи:
Предмет на исковата претенция е сума, за която се сочи че е платена въз
основа на сключен между страните нищожен договор за потребителски
кредит. Между страните няма спор, че на 14.07.2022г. между тях е сключен
договор за потребителски кредит №706332, като неоспорено копие от същият
е представено по делото. От него се установява, че страните са сключили
договор за потребителски кредит, по силата на който ответникът е отпуснал
на ищеца кредит в размер на 300лв., за срок от 4 месеца, при три погасителни
вноски по 119лв. и една от 111.35лв., с падеж понеделник/месечна; ГПР
47.58%, годишен лихвен процент 40,05 %, дата на първо плащане 15.08.2022г.
и дата на последно плащане 14.11.2022г. Уговорено е, че договорът следва да
бъде обезпечен съгласно чл.33, ал.1 от ОУ-чл.6.1 от Договора или
кредитополучателят дължи неустойка в размер на 145.74лв., като видно от
погасителния план инкорпориран в договора сумата е разпределена за
плащане в четирите погасителни вноски.
По делото е била допусната по искане на ищеца ССчЕ, но ответната
страна е отказала да съдейства на вещото лице за изпълнението и въпреки, че
е била предупредена, че такова поведение ще бъде ценено в нейна вреда от
съда, поради което експертизата е заличена.
Съгласно нормата на чл.22 от Закона за потребителския кредит, когато
7
не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и и чл.
12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът е недействителен. Съдът намира, че договорът за
кредит не отговаря на изискванията по чл.11, ал.1, т.10 ЗПК досежно
посочване на годишен процент на разходите и общата сума, дължима от
потребителя. Според нормата на чл.19, ал.1 от Закона за потребителския
кредит, годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи
по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или
косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези,
дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен
процент от общия размер на предоставения кредит. Съгласно дефиницията
дадена в §1, т.1 „Общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по
кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни
посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят
трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани
с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите,
когато сключването на договора за услуга е задължително условие за
получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в
резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Следователно не е
достатъчно само формалното посочване на ГПР в процентно изражение. В
случая в договора за кредит не е отразено как е формиран годишният процент
на разходите, като не са посочени кои допускания /вид на разхода по смисъла
на §1, т.1 / и в какъв процент се включват в него, чийто общ размер да е равен
на 47.58%. Следователно от съдържанието на договора не може да се извлече
какво се включва в годишния процент на разходите. Съставът намира, че е
нарушено изискването по ЗЗащП за равнопоставеност и свобода на
договарянето на страните, като от представените копия се установява, че
става дума за бланки които са предварително подготвени и потребителят
кредитополучател не може да обсъжда отделните клаузи от договора.
С оглед на изложеното и признанието на ответника за нищожност на
клаузата за неустойка в договора, съдът намира, че процесният договор е
недействителен /нищожен/, на основание чл.22 ЗПК във вр. с чл. 26, ал.1,
предл.1 ЗЗД. Съгласно чл.23 ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е
недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не
дължи лихва или други разходи. Ищецът е заявил, че е изплатил към
ответника общо 476лв. от които 300лв. са чистата стойност на кредита
отпуснати като главница и чието връщане се дължи дори при нищожност на
договора. Останалата част от сумата възлизаща на 145.74лв. се явява
недължимо платена и връщането и се дължи, като към момента ищеца
претендира само част от тази сума в размер на 50лв. и частичната му
претенция следва да бъде уважена изцяло.
С оглед изложените мотиви на съда за нищожност на сключения между
страните договор, претенцията е доказана в своето основание и изначално
ответникът е нямал право да събира вземане по нищожен договор извън
предоставената сума по кредита поради което полученото следва да бъде
върнато до размера на претендираното.
С оглед изхода на спора и на основание чл.78, ал.1 ГПК в полза на
ищеца следва да се присъдят направените от него разноски по делото в
8
размер на 900лв.
Мотивиран от горното, Варненският районен съд
РЕШИ:
ОСЪЖДА „Сити Кеш" ООД , ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: град София, ул. „Славянска" № 29, ет.7 да заплати на К. Ж. Г.
ЕГН********** от гр.Варна, *** сума в размер на 50лв., търсена като
частичен иск от иск целият в размер на 476лв. и представляваща платена без
основание сума по договор за потребителски кредит №706332/14.07.2022г.,
сключен между ищеца и ответното дружество, ведно със законната лихва от
датата на предявяване на иска – 19.10.202г. до окончателното изплащане на
сумата, на основание чл. 55, ал. 1, пр. І ЗЗД.
ОСЪЖДА „Сити Кеш" ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: град София, ул. „Славянска" № 29, ет.7 да заплати на К. Ж. Г.
ЕГН********** от гр.Варна, *** сумата от 100 лева, представляваща
направени в настоящото производство разноски за платена държавна такса, на
основание чл.78, ал.1 ГПК.
ОСЪЖДА „Сити Кеш" ООД , ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: град София, ул. „Славянска" № 29, ет.7 да заплати на адв.П. С. П.
от САК, БУЛСТАТ ***, с адрес на кантората: гр. София, *** сумата от
800лв., представляваща дължимо адвокатско възнаграждение, на основание
чл.38, ал.2 от Закона за Адвокатурата.
Решението подлежи на обжалване в двуседмичен срок от връчването му
на страните пред Окръжен съд, град Варна.
Съдия при Районен съд – Варна: _______________________
9