РЕШЕНИЕ № 1315
Гр. Пловдив, 13.11.2019
г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД ПЛОВДИВ, ГО, седми въззивен граждански състав, в публичното заседание на петнадесети
октомври две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Стефка Михова
ЧЛЕНОВЕ: Борис Илиев
Христо
Иванов
при секретаря Ангелина Костадинова, като разгледа докладваното от младши
съдия Иванов въззивно гр. дело № 1724 по описа за 2019 г., за да се произнесе,
взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 и следващите от ГПК.
Производството е образувано по
въззивна жалба, подадена от „Профи кредит България“ ЕООД против решение №
1866/15.05.2019 г., постановено по гр.д. № 15995/2018 г., по описа на
Пловдивски районен съд, ХХІІ гр.с., в частта с която е отхвърлен иска за
признаване за установено, че И.Б. дължи на дружеството главница за
разликата над 1582,93 лв. до пълния претендиран размер от 3476,77 лв.,
представляваща неизплатена главница по договор за потребителски кредит. В
жалбата въззивникът сочи, че
дружеството не е банка, а финансова институция и районният съд е постановил
неправилен съдебен акт, тъй като в случая са неприложими разпоредбите на т.18
от ТР №4/2013г. на ОСГТК на ВКС, предвиждащи уведомяване на длъжника за
настъпилата предсрочна изискуемост на вземането. В жалбата се развиват
съображения, че се касае за вземане, за което е издадена заповед за изпълнение
по чл.410 от ГПК не въз основа на договор за банков кредит, поради което
споменатото разрешение на тълкувателното решение е неприложимо. Въззивникът
настоява, че доколкото небанковите финансови институции не фигурират сред
лимитивно предвидените в чл.417, т.2 от ГПК субекти, изведените по тълкувателен
път от чл.60, ал.2 от ЗКИ предпоставки за издаване на заповед за изпълнение,
залегнали в т.18 от тълкувателното решение, следва да се прилагат единствено за
вземания, произтичащи от договори за банков кредит, без да засягат заемните
съглашения, по които в позицията на кредитодател се явяват небанкови субекти. В
жалбата са развити правни разсъждения в посока, че сключваните от въззивника
договори за кредит са под уредбата на договора за заем за потребление по ЗЗД и
Закона за потребителския кредит и разпоредбите за банковото кредитиране по
чл.430-432 от ТЗ остават извън нея. Според въззивника поради неприложимост на
чл.60, ал.2 от ЗКИ в отношенията на небанковите кредитодатели с техните клиенти
липсва нормативна опора за въвеждането на допълнителни условия, извън договорно
уредените, и механична аналогия с трактовката на т.18 от тълкувателното решение
не следва да се допуска.
На основата на
горното разграничение въззивникът сочи, че подавайки заявление за издаване на
заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК, се позовава на предсрочна изискуемост,
предвид фактическите констатации за спиране на плащанията, с което ответникът е
изгубил преимуществото на срока, а за кредитора е възникнало правото да
претендира изпълнение на задълженията по реда на чл. 410 от ГПК във вида и
размера, които биха имали при законосъобразно развитие на облигационната
връзка, и в частност - като изиска престиране и на непадежираните анюитетни
вноски. Доказателствени искания пред настоящата инстанция не са заявени.
Въззиваемата страна
не е подала отговор на въззивната жалба.
Приемайки с акта си
по чл.267, ал.1 от ГПК, че въззивната жала е редовна и допустима, съдът е
всесъл същата за разглеждане в откритo сдебно заседание, в което представител
на въззивника не се явява.
С писмена молба пълномощникът на въззвината страна заявява, че поддържа
жалбата и изложените в нея съображения. Чрез пълномощника си адв. Г. въззиваемият оспорва жалбата и настоява
обжаваното решение да бъде потвърдено.
В кръга на
правомощията си по чл.269 от ГПК въззивният съд извърши служебно проверка на
валидността и допустимостта на първоинстационното решение в обжалваната част,
при която и с оглед посоченото в жалбата прие следното:
Решението е валидно и
допустимо.
Пред РС-Пловдив е
предявен иск с правна квалификация чл.422, във вр. с
чл.415 ГПК, във вр. с чл.240, ал.1 ЗЗД, във вр. с чл.9 ЗПК от „Профи
Кредит България” ЕООД срещу И.Г.Б. . След влизане в сила на Определение на ПРС от 06.11.2018 г.в производството за
разглеждане е останал иска за претендирана главница в размер на 3476,77 лева по
договор за потребителски кредит № ********** от 28.02.2017 г. Видно
от приложеното ч. гр. д. № 9638/2018 г. по описа на ПРС, вземанията по исковото
производство съответстват на тези по заповедта за изпълнение. От предствения договор за потребителски кредит №
********** от 28.02.2017 г. става ясно,
че Профи Кредит България” ЕООД е предоставил И.Г.Б. заем в размер 4000 лв.,
платим за срок от 36 месеца, с месечна погасителна вноска в размер 195,18 лв. и
падежна дата всяко 20-то число на месеца, с краен падеж на договора 20.03.2020
г. Не се оспорва от въззиваемата страна, а също така е установено, че сумата по
кредита в размер на 4000 лева му е предоставена, както и че той е погасил осем броя месечни вноски, последната
с падеж на 20.11.2017 г., от които платена главница в размер на 523.23 лева.
След тази дата е преустановено изпълненията на задълженията по договора.
Претендира се остатъка на главницата по договора до края на срока 20.03.2020 г.
Обявяването на предсрочната
изискуемост, по смисъла на чл.60, ал.2 ЗКИ, предполага изявление на кредитора,
че ще счита целия кредит или непогасения остатък от кредита за предсрочно
изискуеми, включително и за вноските с ненастъпил падеж, които към момента на
изявлението не са били изискуеми. Предсрочната изискуемост има действие от
момента на получаване от длъжника на волеизявлението на кредитора, ако към този
момент са се осъществили обективните факти, обуславящи настъпването й. В
този смисъл т.18 от Тълкувателно решение по
тълкувателно дело №4/2013г. на ОСГТК на ВКС.
„Профи Кредит България” ЕООД счита, че не следва да
уведомява длъжника за настъпилата предсрочанта изискуемост, но въпреки това го
бил направил.
При така ангажираните доказателства
районният съд е намерил предявения иск за неоснователен по отношение на
непадежиралите вноски до приключване на съдебнто дирене и го е отхвърлил в тази
част.
За това разрешение съдът е
изходил от обстоятелството, че между страните е спорен въпросът дали вземането
по договора е изискуемо, и по-точно - настъпила ли е предсрочна изискуемост на
цялото вземане към датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение и дължи ли се претендираната сума. Съдът е счел, че за разрешаването
на този спорен въпрос следва да бъде съобразено приетото в т.18 от ТР
№4/18.06.2014г. на ОСГТК на ВКС, че в хипотезата на предявен иск по чл.422,
ал.1 от ГПК за вземане, произтичащо от договор за банков кредит с уговорка, че
целият кредит става предсрочно изискуем при неплащането на определен брой
вноски или при други обстоятелства, и съотвтетно кредиторът може да събере
вземането си след като упражни правото
си да направи кредита предсрочно изискуем и е обяви на длъжника предсрочната
изискуемост. Ако предсрочната изискуемост е уговорена в договора при
настъпването на определени обстоятелства или се обявява по реда на чл.60, ал.2
от Закона за кредитните институции, кредиторът трябва да е уведоми длъжника за
обявената предсрочна изискуемост. В
случая не се установява уведомително писмо за обявяване на кредита за предсрочно
изискуем да е изпратено и да е
достигнало до длъжника поради което на базата на това тълкувателно разрешение, първоинстанционният съд е приел,
че кредитът не е надлежно обявен за предсрочно изискуем.
Решението е правилно
и следва да бъде потвърдено в хипотезата на чл.272 от ГПК чрез препращане към
мотивите на първоинстанционния съд, който е обсъдил задълбочено и добросъвестно
представените от ищеца доказателства и при липсата на процесуални нарушения е
приложил правилно материалния закон.
За прецизност и
яснота и с оглед посочено във въззивната жалба окръжният съд намира за
необходимо да обърне внимание на следното:
Не могат да бъдат
споделени доводите на въззивника, че в случая са неприложими постановките на
т.18 от ТР№4/2013г. на ОСГТК на ВКС, предвиждащи съобщаване на длъжника за
настъпилата предсрочна изискуемост, тъй като в настоящата хипотеза се касае за
вземане, за което е издадена заповед за изпълнение по по чл.410 от ГПК не въз
основа на договор за банков кредит. В подкрепа на този довод въззивникът сочи,
че „Профи Кредит България” ЕООД
е небанкова финансова институция по смисъла на чл.3, ал.1 от Закона за
кредитните институции и като такава не е подчинена на ЗКИ и респ. на неговия
чл.60, ал.2. Според жалбоподателя изискването на чл.60, ал.2 от ЗКИ демонстрира
подчертана взискателност към предпоставките, при които банките кредитори биха
могли да пристъпят към принудително удовлетворяване чрез способа за незабавното
изпълнение по реда на чл.418 от ГПК. От това, че небанковите финансови
институции не фигурират сред лимитивно изброените в чл.417, т.2 от ГПК субекти,
въззивникът черпи аргумент, че изведените по тълкувателен ред от 60, ал.2 от
ЗКИ предпоставки за издаване на заповед за незабавно изпълнение по т.18 от
ТР№4/2013г. следва да се прилагат единствено за вземания, произтичащи от
договори за банков кредит, докато правната рамка на сключваните от дружеството
договори за кредит обхваща нормите за заема за потребление в ЗЗД и тези на
Закона за потребителския кредит. Въззивникът настоява, че уговорена в договора
за заем предсрочна изискуемост и на непадежираните анюитетни вноски е санкция
за неизправността на длъжника и при наличието на уговорка между страните за
настъпване на предсрочна изискуемост при неплащането на две поредни погасителни
вноски отправяне на нарочно изявление не се изисква.
На първо място следва да се
отбележи, че в жалбата е цитирано избирателно и некоректно съдържанието на
Решение №99/01.02.2013г. по т.д.№610/2011г., І т.о. на ВКС. Очевидно е, че
процесният кредит е под регламентацията на Закона за потребителския кредит,
който дава разрешение на въпроса за последиците при предсрочно погасяване на
кредита, но не съдържа уредба за обявяване на предсрочна изискуемост. В решението са обсъждани общите правила на ЗЗД
за предсрочната изискуемост като санкция за неизправността на длъжника, при
която длъжникът изгубва преимуществата на срока и предоставя на
кредитора възможност да иска изпълнение на задължението във вида и размера,
който то би имало, ако срокът бе изтекъл. Потребителят по ЗПК, който е взел заем
от небанкова финансова институция, не може да бъде поставян в по-неблагоприятно
положение от потребителя на банкова услуга, при положение , че се касае за
идентична услуга и небанковата институция извършва търговската дейност по
занятие.
Въззивният съд застава
категорично на становището, че постановката на т.18 от ТР№4/2013г. на ОСГТК на
ВКС е важима и за договорите за кредит, предоставяни от небанкови финансови
институции. Без правно значение е на какво основание е издадена заповедта за
изпълнение, тъй като различието в случаите по чл.410 и чл.417 от ГПК се
изчерпва с това, че във втората хипотеза кредиторът може да поиска от
заповедния съд да постанови незабавно изпълнение и да издаде изпълнителен лист.
Настоящият съдебен състав
не открива правна логика изискването кредиторът да обяви предсрочната
изискуемост на целия кредит преди подаването на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение да е неприложимо за небанковите кредитни институции.
Договорите действително имат силата на закон за тези, които са ги сключили
съгласно чл.20а от ЗЗД, както настоява въззивникът, но не може да бъде споделен
довода му, че постановката на т.18 от тълкувателното решение демонстрира
подчертана взискателност само към банките при пристъпването към принудително
изпълнение в случаите на настъпила предсрочна изискуемост, каквато не следва да
бъде проявявана към небанковите финансови институции. Възприемането на
разбирането, че този рестриктивен режим е важим единствено за банките неминуемо
би довело до неравноправно третиране на институциите /кредитни и финансови/ по
чл.1 и чл.3 от ЗКИ, което не може да бъде оправдано само с начина, по който са
набрани средствата за предоставяне на кредити, респ. заеми.
Въпреки че кредитът не е надлежно
обявен за предсрочно изискуем преди подаване на заявлението, РС-Пловдив
правилно е съобразил , както дължимите вноски с настъпил падеж до датата на
подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, така и вноските
за които е настъпил падежа от подаване на заявлението до приключване на
съдебното дирене, съгласно указанията, дадени с Тълкувателно решение № 8 от
02.04.2019 г. по т.д. № 8/2017 г. на ОСГТК на ВКС. От датата на подаване на
заявлението в съда – 08.06.2018 г. падежиралите и неплатени вноски по кредита
за главница са в общ размер на 496.28 лева, представляващи сбора на вноските от
№ 9 с падеж 20.12.2017 г. до вноска с № 14 вкл. с падеж 20.05.2018 г. След
подаване на заявлението в съда – 08.06.2018 г. до приключване на съдебното
дирене – 15.04.2019 г. в първа инстанция е настъпил падежа на вноските за
главница от № 15 с падеж 20.06.2018 г. до № 24 включително с падеж 20.03.2019
г. в общ размер на 1086.65 лева. Във въззивното производство е настъпил падежа
на още шест вноски до №30 вкл. с падеж 20.09.2019 г. и е в общ размер на 319,70 лева.
Така общото дължимо вземане за главница на
ищеца по процесния договор за падежиралите вноски преди подаване на заявлението
в съда до приключване на съдебното дирене във въззивното производство,
формирано от сбора на вноските за главница от № 9 с падеж 20.06.2018 г. до № 30
вкл. с падеж 20.09.2019 г. е в общ размер на 1902.63 лева, до която сума искът
се явява основателен и следва да бъде уважен, като за горницата над уважения
размер до пълния предявен такъв от 3476,77 лева
жалбата е неоснователна и следва да бъде
отхвърлена.
Като законна последица от уважаване на
иска следва да бъде признато за установено и дължимостта на законната лихва
върху главницата от датата на подаване на заявлението в съда – 08.06.2018 г. до
окончателното плащане на вземането.
По отговорността за
разноските:
С оглед изхода на спора право на разноски се пораждат и за двете
страни. Доколкото въззиваемата страна по делото се е представлявала от особен
представител, същият не е направил разноски по делото, поради което и такива не
му се дължат.
Във въззивното производство са сторени следните разноски – 37.88
лева – държавна такса, 250 лева – платен депозит за особен представител на
въззиваемата страна. В това производство жалбоподателят се е представлявал от
юрисконсулт, поради което на основание чл.78, ал.8 ГПК съдът следва да му
определи възнаграждение, доколкото е направено своевременно искане в тази насока
от ищеца. Съдът намира, че съгласно чл.37 Закона за правната помощ във вр. с
чл.25, ал.1 Наредба за заплащане на правната помощ следва да бъде определено
възнаграждение в размер на 100 лева, предвид липсата на правна и фактическа
сложност, както и, че делото е приключило с едно съдебно заседание без
извършване на процесуални действия по събиране на доказателства.
На основание чл.78, ал.1 ГПК ответникът следва да бъде осъден да
заплати на ищеца разноски в общ размер на 65,46 лева за въззивното производство.
С оглед на правилата, установени от чл. 280,
ал. 3, т. 1 от ГПК въззивното решение не подлежи на касационно обжалване,
доколкото решението е постановено по гражданско дело и цената на иска е под
5000 лв.
Така мотивиран, Пловдивският окръжен съд
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ Решение № 1866/15.05.2019 г., постановено по
гр.д. № 15995/2018 г., по описа на Пловдивски районен съд, ХХІІ гр.с., В ЧАСТТА, с която е отхвърлен
предявеният иск за признаване за установено, че И.Г.Б., ЕГН **********,***
ЕООД, с ЕИК ****, разликата над пресъдения размер от 1582.93 до сумата в размер
на 1902,63 лева, КАТО ВМЕСТО ТОВА
ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО,
че И.Г.Б., ЕГН **********,*** ЕООД, с ЕИК ****, разликата над пресъдения размер
от 1582.93 лева до сумата в размер на 1902.63 лева, представляваща главница по договор
за потребителски кредит № **********/28.02.2017 г., сключен между страните.
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 1866/15.05.2019
г., постановено по гр.д. № 15995/2018 г., по описа на Пловдивски районен съд,
ХХІІ гр.с., в останалата част.
ОСЪЖДА И.Г.Б., ЕГН **********, ДА ЗАПЛАТИ на „Профи
Кредит България“ ЕООД, с ЕИК ****, сумата в размер на 65,46 лева, представляваща разноски във въззивното
производство.
Решението не подлежи на касационно обжалване
съгласно чл. 280,
ал. 3, т. 1 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:1.
2.