Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е

 

гр.София, 07.01.2020 год.

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІІ-Б въззивен състав, в публично съдебно заседание на деветнадесети ноември през две хиляди и деветнадесета година в състав:                                                 

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Теменужка Симеонова

ЧЛЕНОВЕ: Хрипсиме Мъгърдичян

Марина Гюрова

 

при секретаря Н.Светославова, като разгледа докладваното от съдия Хрипсиме Мъгърдичян в.гр.дело №6449 по описа за 2019 год., за да се произнесе, взе предвид следното:

 

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С решение от 25.02.2019 год., постановено по гр.дело №88629/2017 год. по описа на СРС, ГО, 24 с-в, е признато за установено по предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от „Т.С.“ ЕАД срещу Г.Б.М. искове с правно основание чл. 59, ал. 1, пр. 1 ЗЗД и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД, че ответникът дължи на ищеца сумата от 94.68 лв., представляваща стойността на потребената топлинна енергия през периода от м.декември 2014 год. до м.април 2016 год. в имот, представляващ магазин №5, находящ се в гр.София, ул.“*******, с код на платеца Т 397468 /с която ответникът неоснователно се е обогатил/ и сумата от 19.37 лв., представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода от 31.01.2015 год. до 04.08.2017 год., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.дело №58826/2017 год. по описа на СРС, ГО, 24 с-в – 25.08.2017 год. до окончателното й изплащане, като исковете са отхвърлени в останалата им част до пълните предявени размери и ответникът е осъден да заплати на ищеца на основание чл. 78, ал. 1 ГПК направените разноски по делото и в заповедното производство в общ размер на 513.40 лв., а ищецът е осъден да заплати на ответника на основание чл. 78, ал. 3 ГПК направените разноски по делото в размер на 195 лв.

Горепосоченото решение е постановено при участието на привлечено от ищеца трето лице-помагач „Б.Б.“ ООД.

Срещу решението в частта му, в която са уважени предявените искове, е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ответника Г.Б.М.. Жалбоподателят поддържа, че по делото липсвали доказателства за дължимостта на претендираните суми. Касаело за доставка на топлинна енергия в стопански обект, като самият ищецът сочел, че продажбата на топлинна енергия в този случай се осъществява въз основа на писмен договор при общи условия – чл. 149, ал. 1, т. 3 ЗЕ. По делото не бил представен такъв договор и не било доказано наличието на облигационно правоотношение между страните. Следователно предявените искове се явявали неоснователни. Ето защо моли решението на СРС да бъде отменено в обжалваната му част, а исковете – отхвърлени. Претендира и присъждането на направените разноски по делото.

Ответникът по жалбата „Т.С.“ ЕАД счита, че решението на СРС следва да бъде потвърдено в обжалваната му част.

Третото лице-помагач „Б.Б.“ ООД не изразява становище по въззивната жалба.

Софийският градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт, приема следното:

Предявени са за разглеждане по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Настоящият съдебен състав приема, че обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо в обжалваната му част. Не е допуснато и нарушение на императивни материални норми.

Решението е и правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната жалба е необходимо да се добави и следното:

На първо място във връзка с доводите във въззивната жалба следва да бъде посочено, че в разглеждания случай е видно както от съдържанието на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК, по което е било образувано ч.гр.дело №58826/2017 год. по описа на СРС, ГО, 24 с-в /т. 12/, така и от исковата молба, с която по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК и в срока по чл. 415, ал. 1 ГПК са предявени искове за съществуване на вземанията, за които е била издадена заповедта за изпълнение по горепосоченото дело /стр. 2, абзац трети/, че според ищеца източникът на претендираните вземания е извъндоговорен – същият не твърди, че между страните е бил сключен договор за продажба на топлинна енергия за стопански /небитови/ нужди съгласно чл. 149, ал. 1, т. 3 ЗЕ, а сочи, че ответникът в качеството му на собственик на топлоснабдения имот е консумирал доставената в него през исковия период топлинна енергия и си е спестил разходите за заплащане на нейната стойност.

При тези твърдения СГС счита, че спорните права намират своето правно основание в чл. 59, ал. 1  ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, както е приел и първоинстанционният съд в обжалваното решение. Следователно ищецът няма процесуалното задължение да установява съществуването на облигационно правоотношение по договор за продажба на топлинна енергия за стопански нужди. Ако твърди противното, ответникът трябва да го установи при условията на пълно и главно доказване, за да постигне отхвърляне на исковете – виж чл. 59, ал. 2 ЗЗД. В разглеждания случай по делото не се спори, че между страните не е бил сключен договор за доставка на топлинна енергия за стопански /небитови/ нужди.

Фактическият състав на неоснователното обогатяване по чл. 59 ЗЗД съдържа следните елементи: 1/ имуществено разместване в патрумониума на ищеца и ответника, в резултат на което ответникът се е обогатил за сметка на ищеца; 2/ връзка между обедняването на ищеца и обогатяването на ответника, което произтича от общи факти, породили обедняването и обогатяването; 3/ липса на правно основание за имущественото разместване и 4/ липса на друго основание за защита на правата на обеднелия ищец.

Обедняването на едно лице представлява намаляване на имуществото му, което може да се изрази в следните основни форми: 1/ намаляване на актива /изгубване или ограничаване на права/; 2/ увеличаване на пасива – възникване или увеличаване на задължения и 3/ извършване на разходи /включително и в труд/. Съответно обогатяването на едно лице представлява имотно облагодетелстване, като например: увеличаване на актива – придобиване или запазване на права; намаляване на пасива – погасяване или намаляване на задължения; спестяване на разходи.

В частност твърдяното имуществено разместване се свежда до установяване от страна на ищеца при условията на пълно и главно доказване на обедняването му до стойността на доставената в имота на ответника през исковия период топлинна енергия, обогатяването на ответника чрез консумирането на тази енергия и спестяването на разходи за това, както и наличието на връзка между обогатяването и обедняването – че топлинната енергия е ползвана от ответника при липсата на валидно основание за това имуществено разместване в отношенията между двете страни.

Съгласно § 1, т. 43 от ДР на ЗЕ /приложима редакция до 17.07.2012 год./, респективно § 1, т. 33а от ДР на ЗЕ /в сила от 17.07.2012 год./, потребител на енергия или природен газ за стопански нужди, респ. небитов клиент, е физическо или юридическо лице, което купува електрическа или топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация, горещо водоснабдяване и технологични нужди или природен газ за небитови нужди, като продажбата на топлинна енергия за стопански нужди се извършва въз основа на писмен договор при общи условия, сключен между топлопреносното предприятие и потребителя – чл. 149, ал. 1, т. 3 ЗЕ /какъвто договор, както вече бе посочено, не е бил сключен между страните/.

По делото е установено, че процесният имот е бил топлофициран и че сградата – етажна собственост /в която се намира процесния имот/ е била присъединена към топлопреносната мрежа.

Доказано е също така, че ответникът Г.Б.М. е придобил правото на собственост върху процесния магазин на 19.12.2006 год. – видно от приетия като доказателство по делото нотариален акт за покупко-продажба.

Като доказателство по делото е приет споразумителен протокол, в който като титуляр на клиентската партида за процесния имот фигурират имената на ответника. Посоченият документ е подписан от ответника – като авторството му не е оспорено, нито надлежно опровергано в процеса, и обективира извънсъдебните му признания, че ползва имота за стопански нужди и че ищецът доставя в него топлинна енергия, които при преценката им по реда на чл. 175 ГПК въззивният съд приема, че отговарят на истината.

При това положение, доколкото ответникът като собственик на процесния магазин е консумирал доставената в него топлинна енергия, то следва да се приеме, че същият се е обогатил, спестявайки разходите, които е трябвало да направи за заплащане на стойността на тази енергия, а съответно ищецът е обеднял, тъй като не е получил цената на доставките, като обогатяването на ответника и обедняването на ищеца произтичат от един и същ факт.

Количеството доставена топлинна енергия през исковия период и нейната стойност в размер на 94.68 лв., са установи въз основа на заключенията на вещите лица по допуснатите и изслушани в първоинстанционното производство съдебно-техническа експертиза и събедно-счетоводна експертиза, които при преценката им по реда на чл. 202 ГПК подлежат на кредитиране, поради което и законосъобразно първоинстанционният съд е приел, че главният иск се явява основателен в размер на посочената сума, ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК до окончателното плащане – чл. 422, ал. 1 ГПК.

На следващо място настоящият съдебен състав приема, че вземането за неоснователно обогатяване става изискуемо при условията на чл. 69 ал. 1 ЗЗД, но тъй като то е от извъндоговорен източник, за изпълнението на това вземане ответникът изпада в забава от момента на поканата – чл. 84 ал. 2 ЗЗД.

Доколкото ищецът се легитимира като кредитор на главно вземане в горепосочения общ размер и при установените по делото фактически положения, че длъжникът е бил поставен в забава по отношение на задължението за заплащане на обезщетение за неоснователно обогатяване за исковия период от м.декември 2014 год. до м.април 2016 год., както и предвид липсата на самостоятелни оплаквания срещу първоинстанционното решение в частта му по предявения по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК иск с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД, то ответникът дължи обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода от 31.01.2015 год. до 04.08.2017 год. в размер на 19.37 лв., както по същество е приел и първоинстанционният съд при приложение на правилото на чл. 162 ГПК, чийто правни изводи въззивният съд също споделя.

Ето защо въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение, а решението на СРС – потвърдено, като правилно.

При този изход на спора жалбоподателят няма право на разноски.

На основание чл. 280, ал. 3 ГПК настоящето решение не подлежи на касационно обжалване.

Предвид изложените съображения, съдът

 

                                                 

Р    Е    Ш    И    :

 

 

ПОТВЪРЖДАВА решението от 25.02.2019 год., постановено по гр.дело №88629/2017 год. по описа на СРС, ГО, 24 с-в, в обжалваната му част.

Решението е постановено при участието на привлечено от ищеца трето лице-помагач „Б.Б.“ ООД.

Решението не подлежи на обжалване.

 

 

 

                                                    

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                               

 

 

 

ЧЛЕНОВЕ: 1/

 

 

                                                                                   

2/