№ 189
гр. София, 06.01.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 170 СЪСТАВ, в публично заседание на
шести декември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател:Р.Г.Б.
като разгледа докладваното от Р.Г.Б. Гражданско дело № 20231110113312 по
описа за 2023 година
Предявени са обективно кумулативно съединени установителни искове, с правно
основание чл. 422 ГПК вр. чл. 9 ЗПК; с правно основание чл. 422 ГПК вр. 240, ал. 2
ЗЗД.
Ищецът „А.С.В." ЕАД твърди, че на 29.04.2021г. е подал заявление за издаване на
заповед за изпълнение против ответника В.В. С., заместен в процеса от М. В. С., за сумата
1641,47 лева, представляваща главница, съгласно договор за потребителски кредит №
**********, оето вземане е прехвърлено с договор за прехвърляне на вземания, скл. на
27.07.2017г., Приложение № / 14.03.2019г. между „Б.П.П.Ф." ЕАД и "А.С.В." ЕАД,сумата
333,,09 лева, представляваща договорна възнаградителна лихва за периода 06.03.2017г.-
20.10.2019г. и сумата 402,49 лева, представляваща обезщетение за забава за периода
07.03.2017г.- 29.04.2021г.
Въз основа на подаденото заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410
ГПК е било образувано ч.гр. дело № 24848/ 2021г. по описа на Софийския районен съд, 170
състав, като по същото била издадена исканата заповед за изпълнение. В срока по чл. 414
ГПК ответникът е подал възражения срещу заповедта за изпълнение.
Ищецът извежда съдебно предявените субективни права при твърдения, че на
03.10.2016г. между „Б.П.П.Ф." ЕАД и ответника е сключен договор за потребителски кредит
№ **********. Същият сочи, че по силата на посочения договор кредиторът„Б.П.П.Ф." ЕАД
се задължил да предостави на ответницата сумата 3000 лева, а последният- да върне същата
на 36 месечни анюитетни вноски, всяка в размер на 150,64 лева. В исковата молба са
наведени твърдения, че страните по договора за кредит постигнали съгласие размерът на
договорната възнаградителна лихва е 32,69 %, а на годишният процент на разходите41,78%
Ищецът твърди още, че кредиторът изпълнил задължението си да предостави на длъжника
1
договорената парична сума, като последният не престирал насрещно- да върне получената
сума, ведно с договорената възнаградителна лихва.
В исковата молба са релевирани твърдения, че вземането на кредиторът „Б.П.П.Ф."
ЕАД е прехвърлено с договор за прехвърляне на вземания, скл. на 27.07.2017г. Приложение
№ / 14.03.2019г. между „Б.П.П.Ф." ЕАД и ищеца, за което последният уведомил ответника,
за което е упълномощен от кредитора по договора за потребителски кредит.
При изложените фактически съображения, ищецът моли съда да постанови решение, с
което да признае за установено по отношение на ответника съществуването на вземането на
ищеца за сумата 1641,47 лева, представляваща главница, съгласно договор за потребителски
кредит № **********, което вземане е прехвърлено с договор за прехвърляне на вземания,
скл. на 27.07.2017г., Приложение № / 14.03.2019г. между „Б.П.П.Ф." ЕАД и "А.С.В." ЕАД,
сумата 333,09 лева, представляваща договорна възнаградителна лихва за периода
06.03.2017г.- 20.10.2019г. и сумата 402,49 лева, представляваща обезщетение за забава за
периода 07.03.2017г.- 29.04.2021г., за което е издадена заповед за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 ГПК от 28.05.2024г. по ч.гр. дело № 24848 по описа за 2021г. на
Софийски районен съд.
В срока по чл. 131 ГПК ответницата М. В. С. е подал отговор на исковата молба, в който
се изразява становище за неоснователност на исковете.
В отговора на исковата молба са релевирани доводи, че ищецът не е материалноправно
легитимиран да отговаря по предявените искове, тъй като длъжникът не е уведомен за
извършената цесия. На следващо място, ответникът оспорва, че между "Б.П.П.Ф." ЕАД и
наследодателят на ответника е сключен договор за кредит. Същият поддържа се, че
процесният договор за кредит е недействителен. Посоченото възражение е обосновано с
аргументи, че договорът не е съставен на ясен и разбираем език и съдържа неравноправни
клаузи. Сочи се, че договорът е нищожен, защото противоречи на закона, конкретно на
Закона за потребителския кредит, на общностното право., конкретно на чл. 8, § 1 Директива
2008/ 48 ЕО, и на добрите нрави.
В отговора на исковата молба са развити съображения, че ответникът е приел
наследството под опис, поради което отговорността на същия е ограничена до размер на
наследството, и до размера на застрахователното обезщетение по застраховката за защита на
плащанията.
В отговора на исковата молба е релевирано възражение за погасителна давност.
В обобщение, ответникът счита предявените искове за неоснователни и моли да бъде
постановено решение, с което същите да бъдат отхвърлени.
След преценка на събраните по делото доказателства, съдът прие за установено
следното:
От представените писмени доказателсъва се установява, че на 03.10.2016г. между “БНП
Париба Пъсънъл файненс” ЕАД и В.В. С. е сключен договор № **********, съгласно който
кредиторът предал в заем на длъжника сумата 3000 лева, а последният се задължил да върне
2
същата на 36 месечни вноски, всяка от които в размер на по сумата 150,64 лева. Страните са
постигнали съгласие договорната възнаградителна лихва да бъде в размер 32,69 %, а
годишният процент на разходите (ГПР)- 41,78 %.
На 27.07.2017. между „Б.П.П.Ф.“ ЕАД и ищеца е сключен договор за покупко- продажба
на вземания (цесия), съгласно който продавачът продава на купувача вземания, посочени
приемо- предавателен протокол. С Приложение № 1 от 14.03.2019г. към договора за покупко-
продажба на вземания (цесия) от 27.07.2014г. е конкретизиран предмета на рамковия
договор, като в приложението към същия е вкл. процесния договор.
Цедентът „Б.П.П.Ф.“ ЕАД е упълномощил цесионера „А.С.В.“ ООД да уведоми длъжниците
за извършената цесия. С уведомително писмо ищецът е уведомил ответницата за
извършеното прехвърляне.
Пред първоинстанционният съд е назначена СИЕ, от заключението на която се
установява, че кредитът е усвоен на 04.10.2016г. В изпълнение на посочения договор е
платена сумата 3314,08 лева. Посочената сума е отнесена за погасяване на задължението за
главница в размер на сумата 1459,33 лева, с падежи, относими към периода 20.11.2016г.-
20.08.2018г.; застрахователни премии за периода 20.11.2016г.- 20.08.2018г. в размер на сумата
369,60 лева; договорна възнаградителна лихва за периода 20.11.2016г.- 20.08.2018г. в размер
на сумата 1485,15 лева. Размерът на годишния процент на разходите (ГПР), с вкл. в същия
застрахователна премия, е 53,41 %. В хипотезата, в която в ГПР не е вкл. застрахователната
премия, размерът на същия е 39,69 %. Вещото лице сочи, че дължимата главница, с падежи,
относими към периода 20.09.2018г.- 20.10.2019г., е в размер на сумта 1540,67 лева;
дължимата застрахователна премия за периода 20.09.2018г.- 20.02.2019г. е в размер на сумата
100,80 лева; дължимата договорна застрахователна лихва за периода 20.09.2018г.-
20.10.2019г. е в размер на сумата 333,09 лева; дължимото обезщетение за забава в размер на
законната лихва за периода 20.09.2018г.- 20.10.2019г. е в размер на сумата 264,26 лева.
При така установеното от фактическа страна съдът приема от правна страна
следното:
Основателността на предявените искове изисква да бъде установено, при условията на
пълно и главно доказване от ищеца, кумулативното наличие на следните факти: валиден
договор за потребителски кредит № **********/ 03.10.2016г., скл. между „Б.П.П.Ф.“ ЕАД и
В.В. С., по силата на който за последния е възникнало задължение да върне на „Б.П.П.Ф.“
ЕАД предоставената му сума, ведно с договорената възнаградителна лихва, вземането по
който е прехвърлено с договор за цесия от „К.К.М.“ ЕАД на “Е.М.” ЕООД; настъпване на
падеж на вземанията; забава на длъжника. Съобразно правилата за разпределение на
доказателствената тежест по чл. 154 ГПК, доказването на посочените предпоставки е в
тежест на ищеца.
В разглеждания случай ищецът се позовава на възникнало правоотношение по договор
за потребителски кредит.
Сключеният между страните договор е за предоставяне на потребителски кредит по чл.
3
9 и сл. ЗПК. Конкретиката на случая сочи, че договорът за кредит е подписан от страните
(осповането на автентичността на подписа на наследодателя на ответника, положен за
заемател в договора за кредит, не е доказано). По своето правно естество договорът е частен
документ, поради което съставлява доказателство, че изявленията, които се съдържат в тях,
са направени от подписалите го лица- чл. 180 ГПК.
Регламентацията на договора за потребителски кредит се съдържа в Закона за
потребителския кредит- ЗПК- чл. 9, като това е договор, въз основа на който кредиторът
предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем,
разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане, с изключение на
договорите за предоставяне на услуги или за доставяне на стоки от един и същи вид за
продължителен период от време, при което потребителят заплаща стойността на услугите,
съответно стоките, чрез извършването на периодични вноски през целия период на тяхното
предоставяне.
Формата за действителност на договора за потребителски кредит е писмена- чл. 10, ал. 1
ЗПК- на хартиен или друг траен носител; по ясен и разбираем начин; в два екземпляра- по
един за всяка от страните по договора (дефиниция на понятието "траен носител" се съдържа
в § 1, т. 10 от ДР на ЗПК- това е всеки носител, даващ възможност на потребителя да
съхранява адресирана до него информация по начин, който позволява лесното използване
за период от време, съответстващ на целите, за които е предназначена информацията, и който
позволява непромененото възпроизвеждане на съхранената информация).
Съгласно разпоредбата на чл. 11, т. 10 ЗПК, договорът за потребителски кредит се
изготвя на разбираем език и съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата
сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит,
като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния
процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. Разпоредбата е в
съответствие с чл. 19 от Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23
април 2008 година относно договорите за потребителски кредити. Предвид целта за защита
на потребителите от неравноправни клаузи в договора за кредит и за да бъдат потребителите
напълно запознати с условията по бъдещото изпълнение на подписания договор при
сключването му националното и европейското право поставят като изискване
кредитополучателят да разполага с всички данни, които могат да имат отражение върху
обхвата на задължението му (в този смисъл решение от 9 юли 2015г. по дело C- 348/14
Bucura). Изисква се договорът за кредит да се изготви в писмена форма и в него да се
посочи ГПР, както и условията, при които последният може да бъде променян. В член 1а от
Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 година се
определят условията за изчисляване на ГПР, а в член 4, буква а) от нея се уточнява, че ГПР
трябва да се изчисли "в момента, в който кредитният договор е сключен". Така това
информиране на потребителите относно общия разход по кредита под формата на процент,
изчислен съгласно единна математическа формула, има съществено значение за правата на
потребителя. (в този смисъл определение от 16 ноември 2010 г. по дело C-76/10 Pohotovos).
4
Настоящият съдебен състав счита, че в настоящия случай не е спазено това законово
изискване. В настоящия случай, макар формално предвиденият в договора ГПР да е в
съответствие с максимално установения в закона, то не са спазени изискванията на чл. 11,
ал. 1, т. 10 ЗПК, който предвижда като част от задължителното съдържание на договора
посочването на ГПР, изчислен към момента на сключване на договора за кредит, като се
посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на
разходите по определения в приложение № 1 към ЗПК начин. В процесния договор са
посочени единствено абсолютни стойности на годишния лихвения процент и на годишния
процент на разходите. Липсва обаче ясно разписана методика на формиране ГПР по
кредита- кои компоненти точно са включени в него и как се формира посочения в договора
ГПР. Съобразно разпоредбите на ЗПК, ГПР по кредита изразява общите разходи по кредита
за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони,
възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на
договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. В
посочения процент следва по ясен и разбираем за потребителя начин да са инкорпорирани
всички разходи, които длъжникът ще стори и които са пряко свързани с кредитното
правоотношение. В този смисъл е решение по дело C- 448/17, EOS KSI Slovensko. В
процесния договор за кредит, липсва яснота досежно посочените обстоятелства. Неясни са
както компонентите, така и математическият алгоритъм, по който се формира годишното
оскъпяване на заема, поради което следва да се приеме, че е налице хипотезата на чл. 22 ЗПК
вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
Следващият релевантен материалноправен въпрос е при изчисляване на размер на ГПР
следва ли да бъде отчетен и размера на застрахователната премия.
За разрешаването на този въпрос следва да се приложи определението, съдържащо се в
чл. 3, буква "ж" на Директива 2008/ 48/ ЕО на Европейския Парламент и на Съвета от 23
април 2008 година относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива
87/ 102/ ЕИО на Съвета. Според тази норма "общи разходи по кредита за потребителя"
означава всички разходи, включително лихва, комисиони, такси и всякакви други видове
разходи, които потребителят следва да заплати във връзка с договора за кредит и които са
известни на кредитора, с изключение на нотариалните разходи; разходите за допълнителни
услуги, свързани с договора за кредит, по- специално застрахователни премии, също се
включват, ако в допълнение към това сключването на договор за услугата е задължително
условие за получаване на кредита или получаването му при предлаганите условия. В случая
получаването на кредита при предлаганите условия включва заплащането на
застрахователна премия за покупка на застраховка "Защита на плащанията". Следователно
застрахователната премия представлява разход, който е пряко свързан с кредита и е част от
месечната погасителна вноска по погасителния план, поради което следва да бъде включен в
ГПР. При включване на застрахователната премия, подлежаща на изплащане с месечни
вноски (т.е на годишна база), размерът на ГПР по размер нарушава императивната
разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗКП, съгласно която размерът на ГПР не може да надвишава
5
петкратния размер на законната лихва, която(към момента на сключване на договора е в
размер на 10%.
В светлината на изложеното и след анализ на определения годишен лихвен процент на
разходите и предвид липсата на възможност да се проверят индивидуалните му компоненти,
настоящият съдебен състав счита, че на потребителя не е предоставена ясна и достъпна за
него информация, тази уговорка е във вреда на потребителя и води до значително
неравновесие между правата и задълженията на кредитора и потребителя, поради което
съставлява неравноправни клаузи по смисъла на чл. 143, ал. 1 ЗЗП.
Следва да се има предвид, че тази част от сделката е особено съществена за интересите
на потребителите, тъй като целта на уредбата на годишния процент на разходите по кредита
е чрез императивни норми да се уеднакви изчисляването и посочването му в договора и това
да служи за сравнение на кредитните продукти, да ориентира икономическия избор на
потребителя и да му позволи да прецени обхвата на поетите от него задължения (в т.см.
решение по дело Home Credit Slovakia, C- 42/15). Затова и неяснотите, вътрешното
противоречие или подвеждащото оповестяване на това изискуемо съдържание
законодателят урежда като порок от толкова висока степен, че изключва валидността на
договарянето- чл. 22 ЗПК.
Предвид обстоятелството, че договорът за потребителски кредит е недействителен на
основание чл. 22, вр. чл. 10, ал. 1, т. 10 ЗПК, без значение за изхода на спора се явяват
останалите релевирани оплаквания от ответницата, поради което същите не следва да се
обсъждат по същество.
При това положение и въз основа на съвкупната преценка на всяка от уговорките съдът
намира, че макар формално процесният договор за потребителски кредит да покрива
изискуеми реквизити по чл. 11, ал. 1 ЗПК, вписаните параметри не кореспондират на
изискуемото съдържание по т. 10 - годишния процент на разходите по кредита и общата
сума, дължима от потребителя. Тази част от сделката е особено съществена за интересите на
потребителите, тъй като целта на уредбата на годишния процент на разходите по кредита е
чрез императивни норми да се уеднакви изчисляването и посочването му в договора и това
да служи за сравнение на кредитните продукти, да ориентира икономическия избор на
потребителя и да му позволи да прецени обхвата на поетите от него задължения. Затова и
неяснотите, вътрешното противоречие или подвеждащото оповестяване на това изискуемо
съдържание законодателят урежда като порок от толкова висока степен, че изключва
валидността на договарянето - чл. 22 ЗПК. В този смисъл като не е оповестил действителен
ГПР в договора за кредит кредитодателят е нарушил изискванията на закона и не може да се
ползва от уговорената сделка, което обосновава извод за недействителност на договора за
кредит на основание чл. 22 ЗПК, поради неспазването на изискванията на чл. 11, т. 10 и т. 11
ЗПК. В тази хипотеза потребителят следва да върне само чистата стойност на кредита, но не
дължи лихва и или други разходи по кредита, съгласно разпоредбата на чл. 23 ЗПК (в този
смисъл са решение № 261440 от 04.03.2021г. по в. гр. дело № 13336/ 2019г. по описа на СГС,
ІІ- А въззивен състав, решение № 24 от 10.01.2022г. по в. гр. дело № 7108/ 2021г. по описа на
6
СГС, III- Б въззивен състав и др.).
Във връзка с доводите на ответника, следва да се посочи следното:
Настоящият съдебен състав не споделя възражението на ответника, че не се намира в
облигационно правоотношение с цесионера, което е обосновано с аргумент, че ответникът
не е уведомен за извършената цесия. Съгласно чл. 99, ал. 3 ГПК, предишният кредитор е
длъжен да съобщи на длъжника прехвърлянето и да предаде на новия кредитор намиращите
се у него документи, както и да му потвърди писмено станалото прехвърляне. В процесния
случай по делото е представено пълномощно, по силата на което цедента е упълномощил
цесионера за уведомяване на длъжника за извършената цесия по чл. 99, ал. 3 ЗЗД. Съдът
приема, че по силата на принципа на свободата на договарянето (чл. 9 ЗЗД) няма пречка
старият кредитор да упълномощи новия кредитор да съобщи на длъжника за цесията, като
такова упълномощаване не противоречи на целта на разпоредбите на чл. 99, ал. 3 и ал. 4 ЗЗД.
Задължението не е за лично незаместимо действие, с оглед което на общо основание
страната може да упълномощи друго лице, което от нейно име и за нейна сметка да изпълни
задължението, като уведоми длъжниците за прехвърлянето на вземанията, предмет на
договора за цесия. При отсъствието на специални изисквания в закона за начина на
уведомяване на длъжника за цесията, съобщението до него следва да се приеме за надлежно
и когато изходящото от цедента уведомление му е връчено като приложение към исковата
молба, с която цесионерът е предявил иск за изпълнение на цедираното вземане. Като факт
от значение за спорното право, настъпил във висящия процес, извършеното по този начин
уведомление от цедента до длъжника следва да се съобрази от съда при разглеждане на
исковата претенция на цесионера срещу длъжника съгласно правилото на чл. 235, ал. 3 ГПК.
Ето защо, а и по аргумент за по-силното основание, извършеното в процесния случай
упълномощаване на цесионера от страна на цедента да уведоми длъжника, представлява
друг валиден начин за нотифициране на цесията. В този смисъл е непротиворечивата
съдебна практика на касационната инстанция, обективирана в решение № 123/ 24.06.2009г.
по т.д. № 12/ 2009г. на ВКС, II т. о., решение № 78/ 09.07.2014г. по т.д. № 2352/ 2013г. на
ВКС, II т.о., решение № 3/ 16.04.2014г. по т.д. № 1711/ 2013г. на ВКС, I т.о. Като споделя и
прилага цитираната съдебна практика настоящата инстанция приема, че изходящото от
цедента, чрез нейния пълномощник, уведомление за извършената цесия, представено с
исковата молба на ищеца- цесионер и достигнало до ответника с нея, съставлява надлежно
съобщаване на цесията съгласно чл. 99, ал. 3 ЗЗД, с което осъщественото прехвърляне на
вземането поражда действие и за длъжника на основание чл. 99, ал. 4 ЗЗД. Законът не
поставя специални изисквания за уведомяването, то може да бъде направено и в рамките на
процеса относно предявен иск за вземането с връчването на такова изявление с връчването
на исковата молба и приложенията на особения представител на длъжника- ответник.
От друга страна, съдебната практика е непротиворечива, че придобиването на
вземането от цесионера (респ. възникването му в неговия патримониум) настъпва със самото
сключване на договора за цесия, а съобщаването не е елемент от фактическия й състав;
целта на уведомяването на длъжника е единствено с оглед защитата му срещу ненадлежното
7
изпълнение на задължението му (т. е. срещу лицето, което вече не е носител на вземането). В
т.см. определение № 264 от 28.04.2022 г. на ВКС по т. д. № 2111/2021 г., II т. о., ТК. Ето защо
и съдът приема, че ищецът се явява легитимирана страна по материалното правоотношение.
С решение № 50174 от 26.10.2022 г. на ВКС по гр. д. № 3855/2021 г., IV г. о., ГК, е даден
отговор на материалноправния въпрос “Допустимо ли е предявен по реда на чл. 422 ГПК иск
да бъде уважен на основание чл. 23 ЗПК до размера на чистата стойност на кредитите, при
положение, че съдът е достигнал до извод за недействителност на договора по смисъла на
чл. 22 ЗПК”. В посоченото решение ВКС е приел, че “при недействителност на договора,
съгласно разпоредбата на чл. 23 ЗПК, потребителят връща само чистата стойност на
кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. Ако тази недействителност се
установи в производството по чл. 422 ГПК, съдът следва да установи с решението си
дължимата сума по приетия за недействителен договор за потребителски кредит, доколкото
ЗПК е специален закон по отношение на ЗЗД и в цитираната разпоредба на чл. 23 ЗПК е
предвидено задължението на потребителя за връщане на чистата сума по кредита. Това
следва от характеристиката на договора за потребителски кредит, посочена по-горе и
задължението за периодичност за връщането на сумата. Ако се приеме, че установяването на
дължимостта на чистата сума по получения кредит и осъждането на потребителя за нейното
връщане следва да се извърши в отделно производство, по предявен иск с правно основание
чл. 55 ЗЗД, то би се достигнало до неоснователно обогатяване за потребителя, предвид
изискуемостта на вземането по недействителен договор, в частност при нищожен договор за
потребителски кредит и позоваване от страна на потребителя на изтекла погасителна
давност. Това би противоречало на принципа за недопускане на неоснователно обогатяване,
в какъвто смисъл е и въвеждането на разпоредбата на чл. 23 ЗПК в специалния ЗПК”.
Следователно, при установена в хода на исковото производство по реда на чл. 422 ГПК
недействителност на договор за потребителски кредит съгласно чл. 23 ЗПК, предявеният иск
следва да бъде уважен с установяване на дължимата на основание чл. 23 ЗПК чиста стойност
на кредита, без да е необходимо вземането за чистата стойност да бъде предявено от
кредитора с иск по чл. 55 ЗЗД. В т.см. решение № 60186 от 28.11.2022 г. на ВКС по т. д. №
1023/2020 г., I т. о., ТК; решение № 50259 от 12.01.2023 г. на ВКС по гр. д. № 3620/2021 г., III
г. о., ГК; решение № 50005 от 21.02.2024 г. на ВКС по т. д. № 1950/2022 г., II т. о., ТК;
решение № 50007 от 29.03.2024 г. на ВКС по т. д. № 1023/2022 г., I т. о., ТК.
В аспекта на изложеното, ответникът дължи връщане на получената главница, която е в
размер на 3000 лева. В настоящия случай плащанията по договора са в размер на сумата
3314,08 лева, което обуславя извод за неоснователност на предявените искове и тяхното
отхвърляне.
Относно разноските на страните:
С оглед изхода на делото, право на разноски има ответникът. Същият не е представил
доказателства да е направил такива, нито е поскал присъждането на разноски, поради което
такива не следва да бъдат присъждани.
8
Мотивиран от изложеното, съдът
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ предявените от против обективно кумулативно съединение искове за
установяване на вземането на “А.С.В.” ЕАД за сумата 1641,47 лева, представляваща
главница, съгласно договор за потребителски кредит № **********, което вземане е
прехвърлено с договор за прехвърляне на вземания, скл. на 27.07.2017г., Приложение № /
14.03.2019г. между „Б.П.П.Ф." ЕАД и "А.С.В." ЕАД, с правно основание чл. 422 ГПК вр. чл.
9 ЗПК; сумата 333,09 лева, представляваща договорна възнаградителна лихва за периода
06.03.2017г.- 20.10.2019г., с правно основание чл. 422 ГПК вр. чл. 240, ал. 2 ГПК и сумата
402,49 лева, представляваща обезщетение за забава за периода 07.03.2017г.- 29.04.2021г., с
правно основание чл., 422 ГПК вр. чл. 86 ЗЗД, за което е издадена заповед за изпълнение на
парично задължение по чл. 410 ГПК от 28.05.2024г. по ч.гр. дело № 24848 по описа за 2021г.
на Софийски районен съд, като неоснователни.
РЕШЕНИЕТО подлежи в двуседмичен срок от връчването пред Софийски градски
съд.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
9