Р Е Ш Е Н И Е
град
София, 30.05.2018 година
В И
М Е Т
О Н А Н
А Р О
Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., III-В състав в публично съдебно заседание на четиринадесети март през две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
мл.с.: БОРЯНА ПЕТРОВА
при секретаря ЮЛИЯ АСЕНОВА и с участието на прокурор ………… разгледа докладваното от съдия ПЕЙЧИНОВА въз.гр.дело №8367 по описа за 2017 година и за да се произнесе след съвещание, взе предвид следното:
Производството е по реда на
чл.258 – чл.273 от ГПК.
Със съдебно
решение №39385 от 17.02.2017г., постановено по гр.дело №23239/2016г. по описа
на СРС, Г.О., 128-ми състав, е осъден Л.С.С. на основание
чл.108 от ЗС да предаде владението на Б.Д.Х. и И.С.Х. върху следния недвижим
имот – апартамент №134, находящ се в град София, ж.к.“******. Със съдебното решение е
осъден Л.С.С. да заплати на Б.Д.Х. и И.С.Х. на правно основание
чл.78, ал.1 от ГПК сумата от 2330.08 лв., представляваща направени по делото разноски.
Постъпила е въззивна жалба от Л.С.С., чрез назначен особен
представител адв. П.К., с която се обжалва изцяло съдебно решение №39385 от 17.02.2017г.,
постановено по гр.дело №23239/2016г. по описа на СРС, Г.О., 128-ми състав, с
което е уважен предявеният иск с правно основание на
чл.108 от ЗС. Релевирани са доводи
относно неправилност, необоснованост и незаконосъобразност на съдебното решение,
постановено в противоречие на материалния закон. Поддържа се, че СРС не е
обсъдил наведено с отговора възражение, че ищците имат друг ред на защита,
която е срещу предходни собственици на имота, които не са изпълнили свое
договорно задължение и не са им предали владението върху закупения от тях имот
в уговорен в договора за покупко-продажба срок. В тази връзка се твърди, че
ответникът не е пасивно легитимиран да отговаря по предявен иск за предаване на
владението, който следва да бъде предявен срещу предходните собственици на
имота /продавачи по договора за покупко-продажба/. Твърди се още, че с
наведеното възражение за придобиване на имота по давност се оспорва правото на
собственост на ищците върху имота. Поддържа се, че след като ответникът през
2003г. се е разпоредил с процесния имот е продължил да владее същия
непрекъснато повече от десет години, поради което го е придобил на основание
давностно владение. Твърди се, че през периода, когато ответникът е изтърпявал
наказание „лишаване от свобода“, не може да се приеме, че е било прекъснато владението
върху имота, тъй като в имота са се намирали неговите лични вещи. Моли съда да
постанови съдебен акт, с който да отмени изцяло обжалваното съдебно решение и да
постанови друго, с което да се отхвърли предявеният иск с
правно основание на чл.108 от ЗС.
Въззиваемите страни - Б.Д.Х. и И.С.Х., чрез адв.М.И., депозират писмен
отговор, в който изразяват становище относно неоснователността на постъпилата
въззивна жалба. Поддържа се, че правилно и законосъобразно първоинстанционният
съд е анализирал релевантните за спора факти и доказателства и е приел за
установено, че предявеният иск с правно основание чл.108
от ЗС е основателен
и е постановил съдебен акт, с който го е уважил. Твърди се, че е недопустимо за
първи път във въззивната жалба да се навежда довод, че през периода, когато
ответникът е изтърпявал наказание „лишаване от свобода“, е продължил да владее
имота, в който са се намирали негови лични вещи, поради което следва да се
счита, че владението е било непрекъснато за период повече от десет години,
считано от 2003г.. Моли съда да постанови съдебен акт, с който да потвърди
обжалваното първоинстанционно съдебно решение. Претендира присъждане на
разноски. Представя списък по чл.80 от ГПК.
Предявен е от
Б.Д.Х. и И.С.Х. срещу Л.С.С. иск
с правно основание на чл.108 от ЗС.
Софийският градски съд, като обсъди доводите на
страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност,
намира, че фактическата обстановка се установява така както е изложена от
първоинстанционния съд. Пред настоящата инстанция не са ангажирани нови
доказателства по смисъла на чл.266, ал.2 и ал.3 от ГПК, които да променят така
приетата за установена от първостепенния съд фактическа обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се
преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства, които са
обсъдени правилно като са преценени релевантните за спора факти и обстоятелства.
Предвид възприемането на
установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка, съдът достигна до
следните правни изводи:
Въззивната жалба е допустима -
подадена е в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от легитимирана страна в процеса
срещу първоинстанционно съдебно решение, което подлежи на въззивно обжалване,
поради което следва да се разгледа по същество.
Разгледана по същество въззивната
жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.
Съгласно чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, по
допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен
от посоченото в жалбата.
Обжалваното първоинстанционно решение
е валидно и допустимо, като при постановяването му не е допуснато нарушение на
императивни материалноправни и процесуалноправни норми. Решението е и правилно, като на основание
чл.272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите изложени от СРС,
обосноваващи окончателен извод за основателност на предявения от ищците - Б.Д.Х. и И.С.Х. срещу
ответника - Л.С.С. иск с правно основание на чл.108 от
ЗС. При правилно разпределена
доказателствена тежест съобразно нормата на чл.154 от ГПК и изпълнение на
задълженията си, посочени в нормата на чл.146 от ГПК, първоинстанционният съд е
обсъдил събраните по делото доказателства, като е основал решението си върху
приетите от него за установени обстоятелства по делото и съобразно приложимия материален закон, поради което съдът следва да разгледа
доводите на жалбоподателя във връзка с неговата правилност. Настоящата въззивна инстанция споделя
изцяло изложените в мотивите на първоинстанционното решение решаващи изводи за основателност
на предявения иск с правно основание чл.108 от ЗС, като на основание чл.272 ГПК
препраща към тях. Фактическите и правни констатации на настоящия съд съвпадат с
направените от районния съд в атакувания съдебен акт констатации /чл.272 ГПК/. Доводите в жалбата са изцяло неоснователни.
Във връзка с изложените във въззивната жалба доводи, следва да се добави и
следното:
На първо място въззивният съд
следва да разгледа възражението на въззивника-ответник, че ищците имат друг ред
на защита на нарушеното им владение като предявят иск за предаване на владението
срещу предходни собственици /продавачи по сключения договор за
покупко-продажба/, които не са изпълнили свое договорно задължение да предадат
в уговорен срок владението на имота. В случая
и доколкото ответникът твърди, че е придобил имота на основание придобивна
давност и оспорва правото на собственост на ищците върху имота, въззивният съд
счита, че ищците имат правен интерес да предявят срещу ответника, по отношение
на който твърдят, че упражнява фактическата власт върху имота ревандикационен
иск. В преценка на ищците е какъв иск да предявят срещу ответника по реда на
чл.108 от ЗС или срещу трети лица по реда на ЗЗД. Така предявеният от ищците
иск е допустим и ответникът е пасивно легитимиран да отговаря по него, поради
което наведеното в обратния смисъл възражение се явява неоснователно.
Съгласно разпоредбата на чл.108
от ЗС собственикът може да
иска своята вещ от всяко лице, което я владее или държи, без да има основание за това. Ревандикационният
иск е вещен, собственически иск, предоставен на разположение на невладеещият
собственик срещу владеещия без правно основание несобственик. При този иск в
тежест на ищците е да установят, че те са собственици на вещта и че ответникът
владее вещта без основание.
В случая при преценка на
събраните по делото доказателства настоящият въззивен състав приема, че по
делото е доказано наличието на първата предпоставка на ревандикационната
претенция – ищците на основание договор за покупко-продажба, обективиран в
нотариален акт №61, том I, рег.№2457, дело №57/13.05.2015г.,
се легитимират като собственици досежно процесния имот. Следователно се налага извода, че
ищците са доказали активната си материалноправна легитимация по предявения от тях ревандикационен иск.
При така изложеното в рамките на
настоящото въззивно производство следва да се разгледа правоизключващото
възражение на ответника, че е придобил процесния имот на оригинерно основание - изтекла в негова полза придобивна давност, с начален момент – 2003г.
/твърдения в този смисъл са изложени в писмения отговор и се поддържат и във въззивната жалба/ като към датата на предявяване на
ревандикационния иск - 2006г. е изтекъл
предвиденият в закона десетгодишен период. За да се уважи възражение за придобивна давност, т.е.
да се признае на едно физическо лице правото на изключителна собственост по
отношение на един отчасти или изцяло чужд недвижим имот, разпоредбата на закона
установява, че претендиращият несобственик следва да е упражнявал в период
по-дълъг от 10 години фактическата власт по отношение на конкретната вещ (corpus),
без противопоставяне от страна на титуляра на правото на собственост, както и
да е демонстрирал по отношение невладеещия собственик на вещта поведение на
пълноправен собственик (аnimus), т. е. поведение, което безсъмнено сочи, че
упражнява собственическите правомощия в пълен обем единствено за себе си. Само
доколкото елементите на фактическия състав на чл.79, ал. 1 ЗС са налице по
отношение на претендиращото собствеността лице и то установени при едно пълно и
пряко доказване в хода на процеса, възражението за изтекла придобивка давност
на конкретен недвижим имот, може да бъде уважено.
В конкретния случая от събраните пред
първата инстанция доказателства се установява по категоричен начин, че не са налице елементите на фактическия състав на чл.79, ал.1
ЗС. С оглед на ангажираните по делото гласни доказателства не може да се
обоснове извода, че ответникът е упражнявал трайно и непрекъснато фактическата
власт върху имота, считано от 2003г. за период от десет години, без противопоставяне от страна на титуляра
на правото на собственост, както и да е демонстрирал по отношение невладеещия
собственик на вещта поведение на пълноправен собственик. Доказателства в този смисъл
няма ангажирани. Доводът, наведен за първи път във въззивната жалба, че през периода, когато ответникът е
изтърпявал наказание „лишаване от свобода“, в имота са се намирали негови лични
вещи, поради което следва да се приеме, че не е било прекъснато владението
върху имота, съдът намира за недоказан доколкото за установяването му по делото
няма ангажирани доказателства. При това положение и след като ответникът не е доказал, че е
упражнявал трайно и непрекъснато владение върху процесния имот за период от
десет години, считано от 2003г., т.е. не установява основание за това да държи или владее
спорния имот, респективно не може да се легитимира като собственик на основание посочения от него придобивен способ към
момента на предявяване на иска. Така наведеното от ответника възражение и поддържано пред настоящия
въззивен състав е неоснователно.
След като по делото се
установява, че не е налице основание за придобиването на процесния имот от
ответника на претендираното от него оригинерно правно основание, а от друга
страна от ангажираните гласни доказателства, че налага извода, че ответникът
към датата на предявяване на иска упражнява фактическата власт върху имота,
т.е. следва да се приеме, че същият държи имота без правно основание. По тези
аргументи въззивният съд приема, че по делото са налице кумулативните елементи
на ревандикационната претенция и предявеният иск с правно основание чл.108 от
ЗС се явява основателен и доказан. Първоинстанционният съд законосъобразно е
приел, че са налице кумулативните предпоставки за уважаване на заявената искова
претенция. Обжалваното
съдебно решение, с което е уважен предявения иск, е постановено при
правилно приложение на материалния закон
и се явява законосъобразно и следва да бъде потвърдено на основание чл.271,
ал.1 от ГПК.
С оглед изхода от правния спор
пред настоящата съдебна инстанция основателна се явява претенцията на въззиваемите
страни за присъждане на разноски. На основание чл.81 и чл.273 във връзка с
чл.78, ал.1 от ГПК въззивника следва да бъде осъден да заплати на въззиваемите
страни сумата от 300.00 лв., представлява реално сторени разноски за платено
адвокатско възнаграждение на назначения особен представител за въззивната
инстанция.
Воден от горното СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД, Г.О., ІІІ-В състав
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА съдебно решение №39385 от 17.02.2017г., постановено по гр.дело
№23239/2016г. по описа на СРС, Г.О., 128-ми състав.
ОСЪЖДА Л.С.С.,
с ЕГН **********, с адрес: ***; да заплати на Б.Д.Х., с ЕГН **********, и И.С.Х., с ЕГН **********,***;
на правно основание чл.81 и чл.273 във връзка с чл.78, ал.1 от ГПК сумата от 300.00 лв. /триста лева/,
представляваща направени по делото разноски за платено адвокатско
възнаграждение на
назначения особен представител за въззивната инстанция.
РЕШЕНИЕТО
подлежи на обжалване пред ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД при условията на чл.280 от ГПК в едномесечен срок от съобщението до страните, че е постановено.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ : 1./
2./