№ 876
гр. София , 21.07.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 7-МИ ГРАЖДАНСКИ в публично
заседание на четиринадесети юни, през две хиляди двадесет и първа година в
следния състав:
Председател:Диана Коледжикова
Членове:Камелия Първанова
Димитър Мирчев
като разгледа докладваното от Димитър Мирчев Въззивно гражданско дело
№ 20211000501033 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл.258 – чл.273 ГПК.
С решение № 261944 от 18.12.2020 г. по гр.д.№ 3535/2017 г. по описа на СГС, ГК, І-17
състав, e осъдил на основание чл. 45, ал. 1 от ЗЗД, Б. С. П., ЕГН **********, с адрес гр. ***,
ж.к. „***“, бл. **, ет. *, ап. ** да заплати на В. Б. Г., ЕГН **********, с адрес с. ***, община
***, ул. „***“ № * сумата от 5 000 лева, представляваща обезщетение за неимуществени
вреди от изживян стрес от противоправно поведение на ответника, изразяващо се в
причиняване на имотна вреда на 25.03.2008 г. при използване на заблуждението, в което
ищецът се намирал, ведно със законната лихва от 21.03.2012 г. до окончателното изплащане,
като е отхвърлил иска за горницата до 60 000 лева и за влошаване на здравословното
състояние на ищеца, изразяващо се в заболяване от захарен диабет и диабетна
полиневропатия и за заплащане на лихви за периода 25.03.2008 г. - 20.03.2012 г. В резултат
на този изход в производството, Б. С. П. е осъден да заплати възнаграждение по чл. 38 от
Закона за адвокатурата от 233 лв. на адв. С.-А. от САК /процесуален представител на ищеца
В. Г./, както и на основание чл. 78, ал. 6 ГПК разноски и такса в полза на СГС в общ размер
от 220.83 лв.
В срока по чл.259 ГПК решението е обжалвано, както от ищеца Г., така и от ответника П.
със самостоятелни въззивни жалби.
В.Г. счита, че правилно СГС уважил претенцията му на соченото правно основание – чл. 45
ЗЗД, извеждащ общото гражданско задължение да не се вреди другиму (neminem laedere), но
1
доколкото желаел обезщетяване на претърпените от деликта болки и страдания, то
неправилно съдът приложил разпоредбата на чл. 52 ЗЗД, като присъдил обезщетение в
нисък, т.е. в несправедлив размер. Намира, че сумата от 5000 лв., не била достатъчна да
възмезди неимуществените му вреди, поради което от САС иска да отмени частично
първоинстанционното решение и да увеличи обезщетението до търсения с исковата молба
размер от 60 000 лв. ведно с претендираната мораторна лихва за забава и сторените
разноски.
Ответникът Б.П. оспорва в жалбата си не само преценката по реда на чл. 52 ЗЗД на
първостепенния съд, но и твърди, че исковата претенция следвало да се отхвърли изцяло
като погасена по давност. Не се съгласява с изводите на градския съд, че не била изтекла
погасителната давност за вземането, като привежда правни съображения в тази връзка.
Доколкото възражението за погасителна давност било направено още с отговора на исковата
молба, твърди, че неправилно СГС не е уважил правопогасяващия ефект на това
възражение, а вместо това уважил частично исковата претенция. От САС иска последната да
бъде изцяло отхвърлена, както и да се присъдят направените по делото разноски.
Страните са подали и отговори на въззивните жалби по реда на чл. 263 ГПК, в които
взаимно оспорват същите.
Не са събирани нови доказателства пред настоящата инстанция.
Въззивните жалби са подадени в установения от закона срок, от страни в процеса, имащи
право и интерес от обжалване и срещу подлежащ на обжалване валиден и допустим
съдебен акт, по правилността на който САС намира следното:
Съдът е сезиран с разглеждането на иск с правно основание чл.45 от ЗЗД.
Производството е образувано по искова молба от В. Б. Г. срещу Б. С. П. за осъждането му да
заплати на ищеца сумата от 60 000 лева обезщетение за претърпени неимуществени вреди от
заблуждаването на Г., че ще му прехвърли недвижим имот, собственост на „Ермила“ ООД,
изразяващи се в изживян стрес, накърнено достойнство, депресия и влошаване на
здравословното състояние - захарен диабет и диабетна полиневропатия, ведно със законната
лихва от 25.03.2008 г. до окончателното изплащане.
Ответникът Б.П. е подал отговор, в който оспорва твърдените от ищеца неимуществени
вреди и причинната им връзка с деянието, за което е постановена осъдителна присъда.
Възразява за прекомерност на размера на обезщетението. Здравословното състояние на Г.
било влошено от „синдром на Бехтерев“, което нямало връзка с твърдяното деяние, а се
дължало на генетични фактори и инфекциозни болести. Това заболяване довело и до
„захарен диабет тип II“.
Прави евентуално възражение за погасяване на претенцията по давност.
2
Софийският апелативен съд, преценявайки събраните по делото доказателства по реда на
чл.235, ал.2 и 3 ГПК, приема за установено следното от фактическа страна:
С присъда от 24.11.2015 г. по НОХД № 20087/2014 г. по описа на СРС, 102 състав Б. С. П. е
признат за виновен в това, че 25.03.2008 г. в гр. София, ул. „Позитано“, зад Съдебна палата,
с цел да набави за себе си имотна облага възбудил у В. Б. Г. заблуждение, че ще му
прехвърли нотариално недвижим имот - апартамент № А9 в новострояща се жилищна
сграда с адрес гр. ***, ул. „***“ № *, вх. *, ет. *, със застроена площ от 78.90 кв.м.,
собственост на „Ермила“ ООД, на която той е управител, поради което Г. предал на
25.03.2008 г. на посочения адрес сума в размер на 4 880 лева, и с това му причинил имотна
вреда в размер на 4 880 лева, като измамата е извършена от длъжностно лице (управител на
„Ермила“ ООД) - престъпление по чл. 210, ал. 1, т. 3 вр. чл. 209, ал. 1 от НК.
С решение № 499 от 31.05.2019 г. по ВНОХД № 5800/2017 г. по описа на СГС, НО, XVII
състав, с което е изменена присъда от 24.11.2015 г. по НОХД № 20087/2014 г. по описа на
СРС, 102 състав в частта, в която Б. С. П. е признат за виновен в извършване на
престъпление по чл. 210, ал. 1, т. 3 вр. чл. 209, ал. 1 от НК и е преквалифицирал деянието в
престъпление по чл. 201, ал. 1, т. 3 вр. чл. 209, ал. 2, пр. 1 от НК. Въззивният съд е приел, че
Б.П. не е възбудил заблуждение у Г., а е съзнавал заблуждението, в което пострадалият е
изпаднал и го е използвал, като е заявил съгласие за прехвърляне на имота, а на срещата
получил сумата от 4 880 лева и уговорил другата част от сумата да му бъде платена при
изповядване на сделката. По този начин П. набавил имотна облага за себе си и с това
причинил вреда на В.Г. в размер на 4 880 лева. Сумата не е била осчетоводена от „Ермила“
ООД, съгласно установеното в наказателното производство, а останала в патримониума на
Б.П..
Съгласно нормата на чл. 300 от ГПК влязлата в сила присъда е задължителна за граждански
съд относно извършването на деянието, неговата противоправност и виновността на дееца.
В този смисъл съдът приема за доказано осъществяването на всички елементи от
фактическия състав на чл. 45, ал. 1 от ЗЗД относно извършеното от Б.П. като непозволено
увреждане спрямо В.Г..
При така установените факти съдът намира следното от правна страна:
Първото оплакване във въззивните жаби, на което съдът следва да отговори е дали
правилно СГС е отхвърлил правопогасяващото възражение, релевирано от ответника в
отговора му на исковата молба за наличие на погасителна давност касателно
претендираното от ищеца вземане за обезвреда на неимуществените му вреди.
Това е така, защото само при установяване факта на непогасено от давността вземане,
следва да се обсъжда по същество дали първоинстанционният съд правилно е приложил
разпоредбата на чл. 52 ЗЗД или не. Очевидно е, че ако се установи, че вземането е погасено
по давност, то няма да се налага да се преценя какъв би бил справедливия размер на
3
обезщетението за неимуществени вреди.
САС намира, че исковете за присъждане на главница /обезщетение за неимуществени
вреди/ и за мораторна лихва за забава /чл. 86, ал. 1 от ЗЗД във връзка с чл. 84, ал. 3 от ЗЗД/
следва да бъдат отхвърлени изцяло. Съображенията са следните:
Съгласно нормата на чл. 110 от ЗЗД, с изтичане на петгодишна давност се погасяват
всички вземания, за които законът не предвижда друг срок. Сред вземанията, погасявани с
общата петгодишна давност спадат и тези, произтичащи от непозволено увреждане с
важното уточнение, че за вземания от непозволено увреждане давността почва да тече от
откриването на дееца /така чл. 114, ал. 3 от ЗЗД/.
Между страните по делото не е формиран спор, че досъдебното производство и съдебното
дело за процесната измама, са продължили от 2013 г. /с подаване на жалба от В. Г. в СРП и
образуване на ЗМ № 15209/2013 г. по описа на 09 РУП-СДВР, пр.пр № 10914/2013 г. на
СРП/, като ответната страна е била привлечена като обвиняемо лице през 2014 г. с
постановление на прокурор при СРП, за да приключи с Решение № 499/31.05.2019 г. на СГС
по внохд № 5800/2017 г., с което присъдата на първоинстанционния районен съд е
потвърдена, като единствено е преквалифицирано деянието, извършено от ответника Б. П..
Не се формира между страните и спор относно това, че извършените измамливи деяния са
осъществени в периода 2006-2008 г.
Налице е спор между страните откога следва да се брои петгодишната давност по чл. 110 от
ЗЗД относно вземането на В. Г. за обезщетение от непозволено увреждане спрямо Б. П..
В мотивите на атакуваното пред настоящата инстанция първоинстанционно решение е
посочено, че съгласно чл. 114, ал. 3 от ЗЗД, за вземания от непозволено увреждане давността
почва да тече от откриването на дееца. Най-късният момент, в който Г. е разбрал, че е
измамен, е 09.11.2009 г., когато е заведено гр.д. № 10853/2009 г. по описа на СГС, I г.о., 14
състав, в което дело той е претендирал да получи обратно дадените в брой пари по
процесния казус. Правилно е посочил Софийски градски съд, че до 21.03.2017 г., когато е
предявен искът, по който е образувано настоящото производство, е изтекла петгодишната
давност за вземания за обезщетяване на неимуществените вреди.
Неправилно обаче е приел, че давността не следвало да се зачита, а трябвало да се разгледа
основателността на претенцията, за период, който не бил погасен по давност, а именно –
21.03.2012 г. – 21.03.2017 г., като частично е уважил предявените искове.
САС в настоящия си състав не споделя разбиранията на градския съд.
В т. 2 на ТР № 5/05.04.2006 г. по тълк.д. № 5/2005 г. на ОСГТК на ВКС е прието, че
когато не е предявен граждански иск, висящият наказателен процес, независимо от неговия
изход, включително при приключването му с осъдителна присъда, не е процес относно
вземането на пострадалия за вреди от престъплението и не е основание за спиране на
4
погасителната давност. Няма нито данни, нито твърдения, че пострадалия от увреждането
В.Г. е предявявал граждански иск за обезщетяване на неимуществени вреди от деликта в
рамките на развилия се наказателен процес.
Както бе посочено, с ТР № 5/05.04.2006 г. по тълк.д. № 5/2005 г. на ОСГТК на ВКС е
прието, че когато не е предявен граждански иск, висящият наказателен процес, независимо
от неговия изход, включително при приключването му с осъдителна присъда, не е процес
относно вземането на пострадалия за вреди от престъплението и не е основание за спиране
на погасителната давност. Ето защо, погасителна давност за вземането за обезщетение на
неимуществени вреди е текла и то най-късно от 09.11.2009 г., респ. е изтекла на 09.11.2014
г. Исковата молба по настоящия спор, е била депозирана в съда на 21.03.2017 г., т.е. след
изтичане на петгодишната давност. С отговора на исковата молба, е релевирано
своевременно възражение за погасяване по давност, както на вземането за главница, така и
за вземането за лихва /така на л. 71-73 от първоинстанционното дело/. Поради това е
следвало исковете да се отхвърлят изцяло, а не частично да се уважават.
Налице е частично несъвпадение между крайния резултат от изводите на СГС и САС,
поради което обжалваното решение следва да бъде отменено, в частта, в която Б. С. П. е
осъден да заплати на В. Б. Г. сумата от 5 000 лева, представляваща обезщетение за
неимуществени вреди от изживян стрес от противоправно поведение на ответника,
изразяващо се в причиняване на имотна вреда на 25.03.2008 г. при използване на
заблуждението, в което ищецът се намирал, ведно със законната лихва от 21.03.2012 г. до
окончателното изплащане, а вместо това да се постанови друго, с което исковата претенция
да се отхвърли като погасена по давност. В отхвърлителната му част, първоинстанционното
решение е правилно и ще трябва да си потвърди.
По отношение отговорността за разноските: право на такива има единствено ответната
страна Б. П. /чл. 78, ал. 3 от ГПК/. В първата инстанция, процесуалният му представител не е
претендирал разноски /така на л. 116 в протокола от откритото с.з. на 09.10.2020 г./, а за
втората инстанция, разноските са общо 1600 лв., включващи заплатена държавна такса и
заплатено адвокатско възнаграждение. Те следва да се възложат в тежест на В. Г..
Воден от изложеното, Софийският апелативен съд
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение № 261944 от 18.12.2020 г. по гр.д.№ 3535/2017 г. по описа на СГС, ГК,
І-17 състав, в частта, с която e осъдил на основание чл. 45, ал. 1 от ЗЗД, Б. С. П., ЕГН
**********, с адрес гр. ***, ж.к. „***“, бл. **, ет. *, ап. ** да заплати на В. Б. Г., ЕГН
**********, с адрес с. ***, община ***, ул. „***“ № * сумата от 5 000 лева, представляваща
5
обезщетение за неимуществени вреди от изживян стрес от противоправно поведение на
ответника, изразяващо се в причиняване на имотна вреда на 25.03.2008 г. при използване на
заблуждението, в което ищецът се намирал, ведно със законната лихва от 21.03.2012 г. до
окончателното изплащане, както и в частта, с която Б. С. П. е осъден да заплати такси и
разноски в полза на СГС на основание чл. 78, ал. 6 от ГПК и адвокатско възнаграждение по
чл. 38 от Закона за адвокатурата на адв. С.-А. от САК и вместо това постановява:
ОТХВЪРЛЯ като погасена по давност исковата претенция по чл. 45, ал. 1 от ЗЗД от Б. С.
П., ЕГН **********, с адрес гр. ***, ж.к. „***“, бл. **, ет. *, ап. ** против В. Б. Г., ЕГН
**********, с адрес с. ***, община ***, ул. „***“ № * за заплащане на сумата от 5 000 лева,
представляваща обезщетение за неимуществени вреди от изживян стрес от противоправно
поведение на ответника, изразяващо се в причиняване на имотна вреда на 25.03.2008 г. при
използване на заблуждението, в което ищецът се намирал, ведно със законната лихва от
21.03.2012 г. до окончателното изплащане.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 261944 от 18.12.2020 г. по гр.д.№ 3535/2017 г. по описа на
СГС, ГК, І-17 състав в останалата част.
ОСЪЖДА В. Б. Г., ЕГН **********, с адрес с. ***, община ***, ул. „***“ № * да заплати на
Б. С. П., ЕГН **********, с адрес гр. ***, ж.к. „***“, бл. **, ет. *, ап. ** сумата от 1600 лв.
съдебно-деловодни разноски във втората инстанция на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК.
Решението подлежи на касационно обжалване пред Върховния касационен съд в
едномесечен срок от връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6