Р Е Ш Е Н И Е
№
гр. Пазарджик, 14.07.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД-ПАЗАРДЖИК,
ГО, XXXVI-ти състав, в
публично заседание на трети юли две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
РОСИЦА ВАСИЛЕВА
при участието
на секретаря Иванка Панчева, като разгледа
докладваното от съдията гр.д. № 4134 по описа за 2019 г., за да се произнесе,
взе предвид следното:
Производството е образувано по
искова молба на „Кредит респект” ООД, чрез адв. Х.М., против Л.Т.Н., в която се
твърди, че ответникът дължи на ищеца сумата от 260,60 лв. Сочи се, че на
13.07.2018 г. ответникът е издал в полза на поемателя на дълга „Кредихелп” ООД
запис на заповед за сумата от 275,60 лв. Менителничният ефект бил прехвърлен с
джиро на 11.12.2018 г. на ищеца за сумата от 260,60 лв. Тъй като
не получил плащане, ищецът се снабдил със заповед за изпълнение по реда на чл.
417 от ГПК по ч.гр.д. № 1327/2019 г. по описа на Районен съд – Пазарджик за сумата в размер на
260,60 лв., ведно със законната лихва,
считано от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за
незабавно изпълнение до окончателното изплащане на задължението. Против заповедта за изпълнение било депозирано възражение от страна на
длъжника, което обосновава правния интерес на ищеца от предявяването на иск за установяване на вземането по записа на
заповед, ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението за
издаване на заповед за незабавно изпълнение до окончателното изплащане на
вземането.
Ищецът моли съда да
постанови решение, с което да бъде признато за установено в отношенията между
страните, че ответникът му дължи сумата от 260,60 лв., представляваща главница
по запис на заповед от 13.07.2018 г., за която сума е издадена заповед за
незабавно изпълнение по ч.гр.д. № 1327/2019 г. по описа на Районен съд – Пазарджик, ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на заявлението
за издаване на заповед за незабавно изпълнение – 28.03.2019 г. до окончателното
изплащане на задължението.
Ангажира доказателства. Претендира
разноски.
В
законоустановения срок по чл. 131 от ГПК ответникът Л.Т.Н., чрез адв. Т.В., е
подал отговор на исковата молба, с който оспорва основателността на предявения
иск. Ответникът не отрича, че представеният в заповедното производство запис на
заповед е издаден от него, но оспорва редовността му от външна страна. Твърди,
че бил клиент на „Кредихелп” ООД по договор за кредит, че процесният запис на
заповед е издаден във връзка с този договор и ответникът няма задължение по
него. При условията на евентуалност - релевира възражение за нищожност на
договора за кредит. Сочи, че клаузите
за договорната лихва и годишния процент на разходите (ГПР) противоречат на нормите на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10
от ЗПК. Нарушени са императивните разпоредби на чл. 22 от ЗПК, чл. 10, ал. 1 от ЗПК, чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 от ЗПК, както и нормата на чл. 143, т. 10 и т.
12 от ЗЗП. Изразено е становище, че с договорения лихвен процент се нарушават и
добрите нрави. Договорът за кредит съдържа неравноправни клаузи, които са
нищожни и не могат да бъдат заместени по право от повелителните правила на
закона. Моли съда да отхвърли предявения иск. Ангажира доказателства. Претендира разноски.
Съдът, като
взе предвид разпоредбите на закона, становищата на страните и събраните по
делото доказателства, преценени поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно
правилата на чл. 12 от ГПК и чл. 235, ал. 2 от ГПК, намира за установено от
фактическа страна следното:
От приложеното
по делото ч.гр.д. № 1327/2019
г. по описа на Районен съд - Пазарджик е видно, че е издадена Заповед № 792 за изпълнение на парично задължение
въз основа на документ по чл. 417 ГПК от 29.03.2019 г., по силата на която е
разпоредено длъжникът Л.Т.Н., ЕГН **********, да заплати на „Кредит респект”
ООД сумата от 260,60 лв. по запис на заповед, издаден на 13.07.2018 г.,
предявен за плащане на 17.10.2018 г., прехвърлен с джиро на 11.12.2018 г., ведно
със законната лихва, считано от 28.03.2019 г. до окончателното изплащане на
задължението, както и направените по делото разноски в размер на 25 лв. - за държавна
такса и 480 лв. - адвокатско възнаграждение.
От приложения в
оригинал по ч.гр.д. № 1327/2019 г. по
описа на Районен съд - Пазарджик запис на заповед се установява, че същият е издаден на 13.07.2018 г. в гр.
Пазарджик, като издателят Л.Т.Н. се е задължил безусловно и неотменимо да
заплати на поемателя „Кредихелп” ООД, на предявяване, сумата в размер на 275,60
лв. Записът на заповед е бил предявен за
плащане на 17.10.2018 г., което
ответникът е удостоверил с подписа си.
Процесният
запис на заповед е прехвърлен на 11.12.2018 г. чрез джиро, обективирано на
гърба на менителничния ефект от джиранта “Кредихелп” ООД на джиратаря „Кредит
респект” ООД, имащ качеството на ищец по настоящото дело. Джирото притежава
всички необходими реквизити, включително и подпис на джиранта (положен от Лауринас
Розгис - управител на “Кредихелп” ООД).
По делото е представен
индивидуален договор за заем № 10017712/13.07.2018 г., сключен в гр. Пазарджик между
„Кредихелп” ООД и ответника Л.Т.Н., ведно с погасителен план към него, по
силата на който дружеството, в качеството на заемодател е предоставило на заемателя Л.Т.Н. сумата в
размер на 102,26 евро или тяхната левова равностойност, съгласно официалния
курс на БНБ за еврото спрямо лева, срещу задължението на последния да погаси
заема в рамките на 13 седмици. Общият размер на всички плащания по заема е
изчислен на 107,94 евро (211,12 лв.). Съгласно клаузата на чл. 12, ал. 1 вр. ал.
4 от договора при неосигуряване от страна на заемателя в тридневен срок след
сключването на договора на трето лице, което да отговаря като солидарен длъжник
за изпълнението на задължението по договора, заемателят дължи неустойка в
размер на 32,97 евро (64,48 лв.). От представените по делото доказателства е
видно, че единствено задължено лице по договора е ответникът Л.Т.Н. – същият не
е осигурил солидарен длъжник, от което следва, че задължението му към дружеството
заемодател се равнява общо на сумата в размер на 275,60 лв.
Видно от представената по делото
разписка № R10017712 на дата 13.07.2018 г. в гр. Пазарджик
– регионален офис 053 – Пазарджик ответникът Л.
Т.Н., в качеството на заемател по договор за паричен
заем № 10017712/13.07.2018 г. е получил лично и в брой сумата от 200 лв. –
главница по договора.
По делото не
са представени други релевантни за изхода на спора доказателства.
Въз основа на така установената
фактическа обстановка, съдът намира от правна страна следното:
Предявен е положителен установителен иск с правно основание чл. 422 от ГПК във вр. чл. 535 от ТЗ за съществуване на вземане по запис на заповед, за
което ищецът се е снабдил със заповед за
незабавно изпълнение.
Налице са
процесуалноправните предпоставки за съществуването и надлежното упражняване на
правото на иск, предявен по реда на чл. 422 от ГПК, тъй като в полза на ищеца е издадена заповед за
изпълнение по реда на чл. 417 от ГПК, която е оспорена от длъжника в срока по чл. 414, ал. 2 от ГПК, а исковата молба е предявена в едномесечния срок
по чл. 415, ал. 1 от ГПК.
Записът на
заповед е абстрактна правна сделка, с която издателят обещава безусловно да
плати на поемателя или на негова заповед определена сума пари. Основанието за
задължаване не е елемент от фактическия състав на тази абстрактна сделка,
поради което причината за обещаното плащане не е сред задължителните реквизити
по чл. 535 от ТЗ, които формират съдържанието на записа на заповед. В настоящото
производство по чл. 422 от ГПК, ответникът е
изложил обстоятелства, че записът на заповед е издаден по повод на
каузално правоотношение и служи като обезпечение по договор за заем № 10017712,
сключен на 13.07.2018 г. между него и „Кредихелп” ООД.
За основателността на иска в тежест на ищеца е да установи при условията на пълно и главно
доказване, че вземането му произтича от редовен от външна страна менителничен
ефект, вземането по който
е станало изискуемо, но въпреки това липсва плащане от ответника на дължимата
сума по ценната книга, както и да докаже, че е законен приносител на
прехвърления с джиро запис на заповед.
В тежест на
ответника е да докаже възражението си за наличие на каузално правоотношение по
сключен между него и „Кредихелп” ООД, договор за паричен заем, за обезпечаване
на вземанията, по който е издаден процесният запис на заповед, както и че е
погасил задълженията си по договора за паричен заем.
Съгласно т. 17
от ТР № 4/18.06.2014 г. по тълк.д. № 4/2013 г. на ВКС, ОСГТК, предметът на
делото по иска по реда на чл. 422 от ГПК се определя от правното твърдение на
ищеца в исковата молба за съществуването на подлежащо на изпълнение вземане, за
което е издадена заповедта за изпълнение и когато се касае за запис на заповед,
предметът на делото е вземане по редовен от външна страна менителничен ефект.
При редовен от външна страна запис на заповед и направено от ответника общо
оспорване на вземането, ищецът не е длъжен да сочи основание на поетото
задължение за плащане и да доказва възникването и съществуването на вземане по
каузално правоотношение. С въвеждането на твърдения или възражения от поемателя
или от издателя за наличието на каузално правоотношение, се разкрива
основанието на задължението за плащане или обезпечителния характер на записа на
заповед и в този случай на изследване подлежи и каузалното правоотношение,
доколкото възраженията, основани на него, биха имали за последица погасяване на
вземането по записа на заповед.
В случая ищецът основава иска
си за вземане по редовен от външна страна запис на заповед, съдържащ задължителните реквизити, съгласно чл. 535 от ТЗ, въз основа на който е издадена заповед за изпълнение по чл. 417, т. 9 от ГПК.
В текста на документа се съдържа: наименованието „запис на заповед“, безусловно и неотменимо обещание за плащане на паричната сума в размер на 275,60 лв., падеж на плащане – на предявяване,
посочено е наименованието на
лицето, на което следва да се плати – „Кредихелп”
ООД, дата и място на издаване – 26.03.2014 г., гр. Пазарджик, място на плащането, подпис на
издателя и саморъчно изписване
на трите му имена. Изложеното налага извода, че е налице валиден запис на заповед, отговарящ
на изискванията за форма и съдържание по чл. 535 от ТЗ. В този смисъл
неоснователно е възражението на ответника, че процесният запис на заповед е
нередовен от външна страна.
За основателността на предявения
иск е достатъчно да се установи вземане, основано на редовен менителничен ефект.
Ответникът въвежда възражението за сключена каузална сделка с поемателя на
записа на заповед, поради което негова е тежестта да докаже възражението си за
изпълнение на задълженията по сделката, което възражение е относимо към
погасяване на вземането по издадения запис на заповед (в този смисъл Решение №
95/08.07.2014 г. по т.д. № 2473/2013 г. на II т.о., Решение №
17/16.02.2015 г. по т.д. № 116/2014 г. на II т.о.).
Ответникът
доказа наличието на каузално правоотношение – сключен договор за заем №
10017712/13.07.2018 г., по повод на който като обезпечение е издаден процесният
запис на заповед. Това е така, защото от събраните по делото доказателства се
установява, че записът на заповед с издател Л.Т.Н. и с поемател „Кредихелп” ООД
е издаден за сумата от 275,60 лв. на 13.07.2018 г., на която дата е сключен
между „Кредихелп” ООД като заемодател и ответника като заемополучател индивидуален
договор за паричен заем № 10017712 за сума,
равна по размер на сумата по записа на заповед, а именно за 275,60 лв. С оглед
изложеното следва да се приеме за основателно възражението на ответника, че въпросният
менителничен ефект е бил издаден за обезпечение на вземането по посоченото от него
каузално правоотношение.
Съгласно чл.
465 от ТЗ длъжниците по менителницата не могат да противопоставят на
приносителя възражения, които са основани на личните им отношения с издателя
или с някои от предходните приносители. Същото правило важи и за записа на
заповед, съгласно разпоредбата на чл. 537 от ТЗ, в смисъл, че издателят (който
е и платец) на записа на заповед не може да противопоставя на джиратаря
възражения, които са основани на личните му отношения с някои от предходните
приносители (джиранти). От този принцип има изключение: издателят може да
предяви на джиратаря личните си възражения, основани на каузалните отношения
със своя кредитор (първи поемател на записа на заповед и джирант) само ако
джиратарят е недобросъвестен или е извършил злоупотреба с право – извод, който
произтича от систематичното тълкуване на разпоредбите на чл. 8 от ЗЗД, чл. 63,
ал. 1 от ЗЗД, чл. 289 и чл. 465 от ТЗ. Възраженията по чл. 465 от ТЗ са
противопоставими на недобросъвестния приносител (джиратар), като
недобросъвестността се определя към момента на придобиване на менителничния
документ. Законодателят не е дал легална дефиниция на „недобросъвестност”, но
съгласно теорията и практиката недобросъвестността означава знание на фактите,
на които се основават възраженията на длъжника от отношенията с предходния
притежател на менителничния ефект. Недобросъвестността е правнорелевантен факт,
ако е съществувала към момента на придобиване на ценната книга, в настоящия
случай към момента на джирото – 11.12.2018 г.
Вземането по ценната книга
е било валидно прехвърлено от поемателя на ищеца „Кредит респект” ООД посредством обективираното на гърба на записа на
заповед джиро от 11.12.2018г. Законният
представител на „Кредихелп” ООД ясно е изявил волята си да прехвърли безусловно и неотменяемо всички
права по записа на заповед на ищцовото дружество в изискуемата от чл. 468, ал.
1 от ТЗ форма,
поради което и в съответствие с разпоредбите на чл. 469, ал. 1 и чл. 471, ал. 1
от ТЗ, считано от 11.12.2018 г. ищецът се явява
единственият легитимиран кредитор да търси изпълнение на задължението по
ценната книга. За да има действие джирото спрямо длъжника, не е необходимо
извършеното прехвърляне да му бъде съобщено от предишния кредитор. Законът не
въвежда подобно изискване спрямо джирото, а единствено спрямо договора за
цесия, какъвто в случая не е сключен – правата по записа на заповед са валидно
прехвърлени с джиро, тъй като в ценната книга не се съдържа клауза „не на заповед“, която би изисквала прехвърлянето на вземанията да
се извърши чрез цесия (арг. чл. 466, ал. 2 от ТЗ).
Съдът счита, че
в случая приносителят на записа на заповед – ищецът е бил недобросъвестен при
придобиването на ценната книга чрез джиросването й, тъй като и двете дружества
- „Кредихелп” ООД и „Кредит респет” ООД са имали за управител
едно и също лице – Лауринас Розгис, което ги е представлявало към момента на
прехвърлянето на правата по ценната книга. Недобросъвестността в случая се
изразява в знание на това, че записът на заповед е издаден, за да обезпечи
задължение по договор за заем.
Предвид
гореизложеното съдът намира, че възражението на ответника, направено в отговора
на исковата молба, че задължението му по договора за заем, обезпечен със записа
на заповед, е погасено, се явява допустимо. Същото обаче е неоснователно, тъй
като ответникът не успя да докаже твърденията си за пълно плащане на
задълженията по договора за заем от 13.07.2018 г. От съдържанието на представените
от задълженото, на основание чл. 192 от ГПК, трето неучастващо по делото лице -
„Мъни плюс мениджмънт” ООД (с предишно наименование „Кредихелп” ООД), справки
за извършени плащания по всички договори за заем, сключени между „Кредихелп”
ООД и ответника Л.Т.Н., не може да се направи извод, че задължението по
индивидуален договор за паричен заем № 10017712/13.07.2018 г. е погасено от
ответника, както той твърди. Сред въпросните справки липсват такива, от съдържанието
на които да се установява, че ответникът е извършвал конкретни плащания и е
погасил задълженията си именно по коментирания договор за заем от 13.07.2018г. Ответникът не е ангажирал други доказателства
за погасяване на вземането по заемното правоотношение, обезпечено с процесния
менителничен документ. Следователно налага се извода, че вземането по договора
за заем съществува в претендирания размер, а предвид настъпилия падеж на записа
на заповед – същият е редовно предявен на ответника на 17.10.2018 г., вземането
е изискуемо и подлежи на изпълнение.
Относно възражението за
недействителност на договора за
паричен заем поради противоречи с разпоредбите на ЗПК
и ЗЗП, съдът намира следното:
За
неравноправния характер на клаузите в потребителския договор съдът следи
служебно и следва да се произнесе независимо дали страните са навели такива
възражения или не (в този смисъл Решение № 23/07.07.2016г. по т.д. № 3686/2014г.
на ВКС, I т.о.). Доколкото в случая се касае за приложение на императивни
материалноправни норми, за които съдът следи служебно по аргумент от т. 1 на ТР
№ 1 от 09.12.2013 г., постановено по тълк.д. № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК,
нищожността на уговорките в процесния договор за кредит може да бъде установена
и приложена служебно от съда без от страните да е наведен такъв довод.
За
да се отговори на въпроса дали договорът е нищожен,
поради противоречие със закона следва да се има предвид нормата на чл.
22 от ЗПК, съгласно която когато
не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и 20 и ал.
2 и чл. 12, ал. 1-9, договорът за потребителски кредит е недействителен.
В
разглеждания случай договорът за заем
е сключен в писмена форма, на хартиен носител, по ясен и разбираем начин,
съставен е в два екземпляра (чл. 22 от договора). Липсват нарушения на формата, съгласно специалния ЗПК. В договора и
обективирания в него погасителнен план се съдържат условия за издължаване на
заема от потребителя, включително размера, броя, периодичността и датите на
погасителните вноски и общата стойност на кредита. Предвидено е правото на
заемателя във всеки един момент при поискване и безвъзмездно да поиска
извлечение под формата на погасителен план, предвиждащ извършените и предстоящи
плащания (чл. 7 от договора), т. е. спазен
и чл. 11, ал. 1, т. 12 от ЗПК. Посочена е чистата стойност на кредита,
годишният процент на разходите, начинът на усвояване, условията за издължаване
на кредита от потребителя, елементите на общата стойност на кредита, предвидено
е правото на потребителя да погаси предсрочно кредита, както и условията за
прекратяване на договора.
Договорът за заем съдържа изискуемата
съгласно т. 9 и т. 10 на
чл. 11 от ЗПК
информация. Лихвеният процент процент е
посочен в размер на 40.67 %. При положение, че
лихвеният процент е конкретно определен в договора и ясен за страните, то не
може да се приеме, че са нарушени изискванията на чл. 11, т. 9 от ЗПК. Липсват
нарушения и на чл. 11, ал.1, т. 10 ЗПК - ГПР е посочен ясно в сключения договор
за заем и е в размер на 42.87 %. Годишният процент на разходите е съобразен с
разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, съгласно която ГПР не може да е по-висок
от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във
валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България
- основния лихвен процент на Българската народна банка в сила от 1 януари,
съответно от 1 юли, на текущата година плюс 10 процентни пункта (Постановление № 426 от 18.12.2014 г. за
определяне размера на законната лихва по просрочени парични задължения). Поради това неоснователно е възражението на
ответника, че клаузата относно ГПР е нищожна.
С отговора на исковата
молба е направено възражение за нищожност на клаузата за възнаградителна лихва
поради противоречие с добрите нрави. Принципно няма пречка страните по договор да уговарят заплащане на
възнаградителна лихва над размера на законната лихва от 10 %, изчислена като основен
лихвен процент на БНБ + десет пункта надбавка, като тяхната свобода на
договаряне не е ограничена от разпоредбата на чл. 10, ал. 2 от ЗЗД.
Максималният размер на договорната лихва (възнаградителна или за забава) обаче
е ограничен от нормата на чл. 9 от ЗЗД, съгласно която страните могат свободно
да определят съдържанието на договора, доколкото то не противоречи на добрите
нрави. Съгласно
разясненията, дадени в Тълкувателно решение № 1/2009 г.
от 15.06.2010 г. на ВКС, ОСТК, добрите нрави са неписани и несистематизирани
морални правила без конкретика, но които изхождайки от принципа за
справедливост са общоприети в обществото и субектите на правото следва да се
ръководят от тях. Въпреки тяхната абстрактност законът им е придал правно
значение, защото правната последица от тяхното нарушаване е приравнена с тази
на противоречието на договора със закона (чл. 26, ал. 1 от ЗЗД). За противоречащи на добрите нрави се считат сделки, с
които неравноправно се третират икономически слаби участници в оборота, използва
се недостиг на материални средства на един субект за облагодетелствуване на
друг и пр. Съгласно установена съдебна практика, която се възприема от съда противно на добрите нрави е да се уговаря възнаградителна лихва,
надвишаваща трикратния размер на законната лихва, а когато възнаградителна
лихва е уговорена по обезпечен и по друг начин заем (напр. ипотека, залог),
противно на добрите нрави е нейният размер да надвишаваща двукратния размер на
законната лихва (в този смисъл Решение № 906/30.12.2004г. по гр. д. № 1106/2003
г. на ВКС, II г. о., Решение № 378/18.05.2006г. по гр. д. № 315/2005 г. на ВКС, II г. о., Решение № 1270/09.01.2009г. по гр. д. № 5093/2007
г. на ВКС, II г. о.; Определение № 901/10.07.2015г. по
гр. д. № 6295/2014г. на ВКС, IV г.о.). Ето защо съдът намира, че така
уговореният лихвен процент в размер на малко повече от 4 пъти (40.67 %) размера на законната лихва противоречи на добрите
нрави, което обуславя извод за
нищожност на клаузата за възнаградителна лихва по смисъла на чл. 26, ал. 1, предл.
3 от ЗЗД. Предвид характера на предоставяната по договора
услуга, следва да се приеме, че процесната уговорка относно договорната лихва
не съответства на изискванията за добросъвестност, присъщи на нормалните
договорни правоотношения и равнопоставеността на съконтрахентите.
Договорът за
потребителски кредит е нормативно уреден като възмезден, поради което
нищожността на клаузата за договорна лихва има за юридическа последица
изначална недействителност на кредитната сделка. Съгласно чл. 23 от ЗПК при недействителност
на договора за потребителски кредит, потребителят връща само чистата стойност
по кредита, без да дължи лихва или други разходи по кредита.
Само за пълнота на изложението
съдът намира за необходимо да посочи следното относно уговорената
в договора неустойка:
Предвидената в договора клауза за
неустойка за неизпълнение на договорно задължение за предоставяне на
обезпечение противоречи на добрите нрави. Критериите дали е налице
нищожност на неустойка поради противоречие с добрите нрави, се съдържат в ТР № 1 от 15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г.
на ВКС, ОСТК, а именно: такава е неустойка, която е уговорена извън
присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Преценката за
нищожност се извършва в зависимост от специфичните за всеки конкретен случаи
факти и обстоятелства, при съобразяване на примерно посочени критерии, като
естеството и размер на обезпеченото с неустойката задължение, обезпечение на
поетото задължение с други, различни от неустойката правни способи, вида на
самата уговорена неустойка и на неизпълнението, за което е предвидена,
съотношението между размера на неустойката и очакваните за кредитора вреди от
неизпълнението.
В случая страните са уговорили
клауза за задължаване на заемополучателя да осигури надлежно обезпечение на
кредитора в тридневен срок от сключването на договора, като при неизпълнение са
предвидили неустойка във фиксиран размер от 32,97 евро (64,48 лв.) Предвиденият
размер на неустойката е близо 1/3 от цялата заета сума. Така, както е
уговорена, неустойката е предназначена да санкционира заемателя за виновното
неспазване на договорното задължение за предоставяне на обезпечение.
Задължението за обезпечаване на главното задължение има вторичен характер и
неизпълнението му не рефлектира пряко върху същинското задължение за погасяване
на договора за паричен заем, съобразно договора. Съдът намира, че въведените в
договора изисквания за вида обезпечение и срока за представянето му създават
значителни затруднения на длъжника при изпълнението му до степен, то изцяло да
се възпрепятства. Непредоставянето на обезпечение не води до претърпяването на
вреди за кредитора, който би следвало да прецени възможностите на заемодателя
да предостави обезпечение и риска по предоставянето на заем към датата
на сключването на договора с оглед на индивидуалното договаряне на
договорните условия. Макар и да е уговорена като санкционна, доколкото се дължи
при неизпълнение на договорно задължение, неустойката води до скрито оскъпяване
на кредита с около 1/3 от заетата сума. Неустойката по съществото си е добавък
към възнаградителната лихва и в този смисъл би представлявала сигурна печалба
за заемодателя, която печалба би увеличила стойността на договора. Основната
цел на така уговорената неустоечна клауза е да дoведе до неоснователно
обогатяване на заемодателя за сметка на заемополучателя, до увеличаване на
подлежаща на връщане сума допълнително с около 1/3 от предоставената
главница. Поради това съдът намира, че неустоечната клауза противоречи на
добрите нрави и е неравноправна по смисъла на чл. 143 от ЗЗП. Нищожността на
тази клауза е пречка за възникване на задължение за неустойка по чл. 12 от
договора.
По изложените по-горе съображения съдът намира, че
предявеният иск е основателен само до размера на сумата от 200 лв, равняващи се
на 103,26 EUR, представляващи чистата предоставена в заем сума на ответника, като за
разликата над 200 лв. до пълния претендиран размер от 260,60 лв. исковата
претенция следва да бъде отхвърлена, като неоснователна.
В полза на ищеца следва да се присъди и законната лихва
върху сумата в размер на 200,00 лв., считано от
датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за незабавно
изпълнение – 28.03.2019 г. до окончателното изплащане на вземането, представляваща законна последица от уважаването на иска, доколкото същият е
направил изрично искане в този смисъл.
По разноските:
Съгласно Тълкувателно решение №
4/18.06.2014 г. по тълк. д. № 4/2013 г. на ВКС, ОСГТК, съдът, който разглежда
иска, предявен по реда на чл.
422, респ. чл.
415, ал. 1 от ГПК, следва да се
произнесе за дължимостта на разноските, направени и в заповедното производство,
като съобразно изхода на спора разпредели отговорността за разноските, както в
исковото, така и в заповедното производство.
В случая
разноски са дължими и на двете страни по съразмерност.
В заповедното
производство ищецът е направил разноски за държавна такса в размер на 25 лв. и за
адвокатско възнаграждение в размер на 480 лв., а в исковото производство – 25
лв. за държавна такса и 360 лв. за адвокатско възнаграждение. Ответникът е
направил разноски в общ размер на 600 лв., от които 300 лв. – за адвокатско
възнаграждение в заповедното производство и 300 лв. – за адвокатско
възнаграждение в исковото производство. Страните своевременно са направили
искане за присъждане на разноските в заповедното и исковото производство, като
са представили доказателства – договори за правна защита и съдействие, че
същите са действително сторени. С отговора на исковата молба ответникът е
релевирал възражение по чл. 78, ал. 5 от ГПК за прекомерност на адвокатското
възнаграждение на ищцовата страна, както в настоящото производство, така и в заповедното
производство. С оглед фактическата и правна сложност на делото съдът намира
така направеното възражение за основателно. Претендираният адвокатски хонорар
на процесуалния представител на ищеца в заповедното и исковото производство
следва да се редуцира до минималния размер, предвиден в чл. 7, ал. 2, т. 1 и ал. 7 от Наредба № 1/09.07.2004 г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения – в редакцията на този текст към датата на сключените
между ищеца и процесуалния му представител договори за правна защита и
съдействие (26.03.2019 г. и 09.10.2019 г.), равняващ се на 300 лв. за заповедното производство и 300 лв. за исковото
производство.
На основание чл. 78, ал. 1
от ГПК, съразмерно с уважената част от иска, на ищеца следва де бъдат присъдени
разноски за заповедното и исковото производство в общ размер на 498,85 лв.
На основание чл. 78, ал. 3
от ГПК, съразмерно с отхвърлената част от иска, на ответника следва да бъдат
присъдени разноски за заповедното и исковото производство в общ размер на
139,52 лв.
По изложените съображения
Районен съд – Пазарджик
Р Е Ш И:
ПРИЗНАВА ЗА
УСТАНОВЕНО по предявения от „Кредит респект” ООД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „Панчо
Владигеров” № 21, ет. 4, офис 14, със съдебен адрес:*** - адв. Х.М. - САК, против
Л.Т.Н., ЕГН **********, с адрес: ***, положителен установителен иск с правно основание чл. 422 от ГПК във вр. чл. 535 от ТЗ, че Л.Т.Н. дължи на „Кредит респект” ООД сумата в размер на 200,00 лв. (двеста лева), представляваща
главница по запис на заповед от 13.07.2018 г., ведно със законната лихва върху
тази сума, считано от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед
за незабавно изпълнение – 28.03.2019 г. до окончателното изплащане на
вземането, за която сума е издадена Заповед № 792 от 29.03.2019 г. за изпълнение
на парично задължение по чл. 417 от ГПК по ч.гр.д. № 1327/2019 г. по описа на
Районен съд – Пазарджик, като ОТХВЪРЛЯ иска за разликата над присъдения размер от
200 лв. до пълния предявен размер от 260,60 лв.
ОСЪЖДА Л.Т.Н., ЕГН **********,
с адрес: ***, да заплати, на основание 78,
ал. 1 от ГПК, на „Кредит респект” ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес
на управление: гр. София, бул. „Панчо Владигеров” № 21, ет. 4, офис 14, със
съдебен адрес:*** - адв. Х.М. – САК, сумата в общ
размер на 498,85 лв. (четиристотин деветдесет и осем лева и осемдесет и пет
стотинки) - разноски в заповедното и в исковото
производство.
ОСЪЖДА „Кредит респект”
ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „Панчо
Владигеров” № 21, ет. 4, офис 14, със съдебен адрес:*** - адв. Х.М. – САК, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК, да заплати на Л.Т.Н., ЕГН **********, с адрес: ***, сумата в общ
размер на 139,52 лв. (сто тридесет и девет лева и петдесет и две стотинки) - разноски в заповедното и в исковото
производство.
Решението може да се
обжалва пред Окръжен съд – Пазарджик в двуседмичен срок от съобщаването му на
страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: