Решение по дело №7193/2019 на Софийски градски съд

Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е

гр.София, 11.02.2021 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-Б състав, в публично съдебно  заседание на седемнадесети февруари две хиляди и двадесета  година в състав:

                                                  ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЛЮБОМИР ВАСИЛЕВ

                                                            ЧЛЕНОВЕ: КАЛИНА АНАСТАСОВА

                                                           МЛ.СЪДИЯ: ИВА НЕШЕВА

при секретаря Донка Шулева, като разгледа докладваното от съдия Анастасова гр. дело № 7193 по описа за 2019 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

         Производството е по чл.250 ГПК.

С Решение № 66068 от 15.03.2019 г., постановено по гр.д. № 82270/2017 г. по описа на СРС, ГО, 154 състав, e признато за установено по предявения иск с правно основание чл. 108 ЗС по отношение на К.П.Б., ЕГН **********, че А. Д. А., ЕГН **********, Е.С.Л., ЕГН **********, Л.С.К., ЕГН **********, и М.И.Д., ЕГН **********, са собственици на недвижим имот с идентификатор 68134.1105.123.63 по кадастралната карта и кадастралните регистри на гр. София, одобрени със заповед РД-18- 50/02.11.2011 г. на изпълнителния директор на АГКК с адрес на имота: гр. София, район Красно село, ж.к. „********, който самостоятелен обект се намира в сграда №6, разположена в поземлен имот с идентификатор 68134.1105.2013 с предназначение на самостоятелния обект: жилище, апартамент с площ от 55,55 кв. м. с прилежащото към него избено помещение №1 с площ 3,74 кв.м. и 5,748 % идеални части от общите части на сградата при съседни самостоятелни обекти: на същия етаж - 68134.1105.123.6.2, 68134.1105.123.6.4, под обекта - няма; над обекта -68134.1105.123.6.7, а съгласно нотариален акт за продажба на недвижим имот № 110, том LLLV, дело № 30381/16.10.1997 г„ представлява апартамент № 3, находящ се в жилищната сграда на бл. ********построен върху общинска земя в ж.к. „Западен парк“, гр. София, състоящ се от стая, хол, кухня и обслужващи помещения със застроена площ от 55,55 кв.м., при съседи на апартамента: апартамент на сем.Б., улица, апартамент на сем. А., улица, заедно с прилежащото избено помещение № 1 с площ от 3,74 кв.м. и с 5,748 % идеални части от общите части на сградата и от правото на строеж върху мястото, като е осъдена К.П.Б., ЕГН **********, да предаде на А. Д. А., ЕГН **********, Е.С.Л., ЕГН **********, Л.С.К., ЕГН **********, и М.И.Д., ЕГН **********, владението върху гореописания имот на основание чл.108 ЗС.

С постановеното решение е осъдена К.П.Б., ЕГН **********, да заплати на А. Д. А., ЕГН **********, Е.С.Л., ЕГН **********, Л.С.К., ЕГН **********, и М.И.Д., ЕГН **********, на основание чл. 73, ал. 1 ЗС сумата от 5880 лв., представляваща обезщетение за неоснователно ползване на гореописания недвижим имот за периода от м. март 2016 г. до м. ноември 2017 г., ведно със законната лихва от предявяване на иска /23.11.2017 г./ до окончателното изплащане.

В частта на предявената с искова молба вх. № 2029588/23.11.2017 г. претенция с правно основание чл. 73, ал. 1 ЗС на ищците А. Д. А., ЕГН **********, Е.С.Л., ЕГН **********, Л.С.К., ЕГН **********, и М.И.Д., ЕГН ********** за осъждане на ответника К.П.Б., ЕГН **********, да заплаща ежемесечно обезщетение за лишаване от ползването на гореописания имот в размер на 500 лева на месец от момента на завеждане на исковата молба до предаване владението на имота е върната исковата молба на основание чл.130 ГПК и е прекратено производството по делото.

С постановеното решение, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК е осъдена К.П.Б., ЕГН **********, да заплати на А. Д. А., ЕГН **********, Е.С.Л., ЕГН **********, Л.С.К., ЕГН **********, и М.И.Д., ЕГН **********, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 2155,58 лв. - разноски по делото; на основание чл. 78, ал. 3 ГПК са осъдени А. Д. А., ЕГН **********, Е.С.Л., ЕГН **********, Л.С.К., ЕГН **********, и М.И.Д., ЕГН **********, да заплатят на К.П.Б., ЕГН **********, сумата от 204,26 лв. - разноски по делото.

Срещу решението, в частта на уважаване на исковете по чл.108 ЗС и по чл.73, ал.1 ЗС е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ответника К.П.Б., в която са изложени доводи за неправилност на постановеното от СРС решение. Заявява, че чрез събраните пред първата инстанция доказателства е установено, че е упражнявала добросъвестно владение върху имота и ищците не са оборили предвидената от закона презумпция. Излага, че се намира на правно основание в имота, собствеността върху който е придобила по давност и исковете на ищците е следвало да бъдат отхвърлени като неоснователни и недоказани. Позовава се на упражнявана фактическа власт върху имота в кратката петгодишна давност /считано от 10.12.2010 г./ с намерение за своене без знание, за това че завещателят – нейн праводател не е притежавал правото на собственост върху имота. Заявява, че първоинстанционният съд е формирал неправилни фактически констатации при обсъждане събраните гласни доказателства в процеса. Поддържа, че неправилния извод на съда, че е недобросъвестен владелец е повлиял директно и на присъждането на обезщетение по реда на чл.73, ал.1 ЗС. Отправя искане за отмяна на постановеното от СРС решение и отхвърляне на предявените искове по чл.108 ЗС и чл.73, ал.1 ЗС. Претендира разноски.

В срока за отговор ищците А.Д.А., Е.С.Л., Л.С.К. и М.И.Д. оспорват, като неоснователна подадената въззивна жалба и молят постановеното от СРС да бъде потвърдено, като правилно, законосъобразно и обосновано. Правилно и обосновано СРС е приел, че ответницата се намира в имота без основание, доколкото същата не е придобила по завещание собствеността върху имота – по производен начин, тъй като праводателят й К.Б.не е бил собственик на имота и последното е установено по категоричен и несъмнен начин. От своя страна поведението на ищците по ясен и категоричен начин е препятствало придобиване на собственост от страна на ответницата по първичен – оригинерен начин, независимо от това дали същата се позовава на добросъвестно или недобросъвестно владение. Поддържат, че в производството е установено, че ответницата се е настанила в имота без основание, ползвала го е и не е заплащала наем, отказала им е достъп до имота. С оглед това СРС правилно и законосъобразно е уважил като основателни и доказани исковете по чл.108 ЗС и чл.73, ал.1 ЗС. Претендират разноски.

С Решение № 2188/14.04.2020 г. постановеното по настоящето производство въззивният съд се е произнесъл по подадената от ответника К.П.Б. въззивна жалба срещу Решение № 66068 от 15.03.2019 г., постановено по гр.д. № 82270/2017 г. по описа на СРС, ГО, 154 състав в частта, с която са уважени исковете по чл.108 ЗС.

Доколкото с постановеното решение съдът не се произнесъл по цялото искане на въззивника- ответник, с настоящето решение на основание чл.250 ГПК постановеното решение следва да бъде допълнено.

Предмет на произнасяне по настоящето решение е подадената от ответника К.П.Б. въззивна жалба срещу Решение № 66068 от 15.03.2019 г., постановено по гр.д. № 82270/2017 г. по описа на СРС, ГО, 154 състав в частта, с която са уважени исковете по чл.73, ал.1 ЗС.

Съдът, като обсъди доводите на страните във връзка с подадената въззивна жалба срещу първоинстанционното решение в частта на уважаване на исковете по чл.73, ал.1 ЗС, приема следното:

Съгласно разпоредбата на чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Съгласно чл. 269, изр. 2 от ГПК по отношение на правилността на първоинстанционното решение въззивният съд е обвързан от посоченото от страната във въззивната жалба, като служебно правомощие има да провери спазването на императивните материалноправни разпоредби, приложими към процесното правоотношение. В този смисъл са и дадените указания по тълкуването и прилагането на закона с т. 1 от Тълкувателно решение № 1/2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

Настоящият съдебен състав приема, че обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо в обжалваната му част. Не е допуснато и нарушение на императивни материални норми.

Решението на СРС е правилно, като на основание чл.272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната жалба е необходимо да се добави и следното:

Противно на изложените във въззивната жалба оплаквания, настоящият състав намира за установено в производството, че ищците не са загубили правото на собственост върху имота, придобито въз основа на покупка и наследствено правоприемство и установено чрез представените пред първата инстанция доказателства, поради придобиването му от ответника по първичен способ – по давност на основание чл.79 ЗС.

При формиране на изводи, че ищците са собственици на недвижимия имот с идентификатор 68134.1105.123.63 - апартамент 3, находящ се в жилищна сграда бл.97, ет.1, построен върху Общинска земя в ж.к.Западен парк със застроена площ от 55,55 кв.м. при съседи на апартамента: апартамент на сем.Божилови, улица, апартамент на сем.А., улица, заедно с избено помещение 1 с площ от 4,74 кв.м и 5,748% идеални части от общите части на сградата и правото на строеж върху мястото, както и че ответникът упражнява фактическа власт върху имота без основание, доколкото не е доказано, че същият е придобил собствеността върху имота по давност, съдът намира, че предявените искове по чл.108 ЗС са основателни.

При формиране на сочените изводи, съдът следва да се произнесе и по предявените обусловени искове по чл. 73, ал.1 ЗС.

Твърденията на ищците са, че ответникът е недобросъвестен владелец на имота, тъй като не им е предал владението им и на основание чл. 73, ал.1 ЗС дължи обезщетение за ползите, от които ги е лишил. Претендират за 19 месеца, считано от месец март 2016 г. до месец ноември 2017 г. по 500 лева месечно или общо 9 500 лв., ведно със законната лихва върху присъдената сума от момента на завеждане на иска до изплащането на дължимите суми.

Разпоредбата на чл.73, ал.1 ЗС е частен случай на общата забрана по чл. 59 ЗЗД едно лице да се облагодетелства за сметка на друго. Нормата на чл. 73, ал. 1 ЗС урежда отношенията между собственика и недобросъвестния владелец и изключва общата хипотеза на чл. 59 ЗЗД, която намира приложение, когато лицето ползващо се от свойствата и полезните качества на чужд имот, е държател.

Относно факта, че през процесния период ответницата е упражнявала фактическа власт върху целия имот, не се спори - този факт е признат от ответницата изрично и се установява и от събраните в производството гласни доказателства чрез показанията на свидетелите Н.Н.Г. и И.П.Б.. С оглед това на основание чл. 73, ал. 1 ЗС ответницата дължи обезщетение за ползата, от която е лишила ищците за времето от месец март 2016 г. до месец ноември 2017 г.

От заключението на съдебно-оценителната експертиза приета пред първата инстанция, чийто изводи настоящия състав кредитира напълно по реда на чл.202 ГПК се установява, че средната наемна цена за периода м. март – м. декември 2016 г. е в размер на 300 лв. /общо 3000 лв./, а за периода от м. януари -  м. ноември 2017 г. месечният наем за процесния имот е в размер на 320 лв. /общо 2880 лв./ . Поради това, съдът намира че дължимото от ответника обезщетение за периода месец март 2016 г. до месец ноември 2017 г. е 5880 лв., до който размер предявените искове по чл.73, ал.1 ЗС следва да бъдат уважени.

Константна е практиката на ВКС, в която е застъпено становище, че владелецът не е добросъвестен или престава да бъде добросъвестен, когато срещу него е насочен иск за собственост на имота или когато по повод участие в друг съдебен спор узнае за претенциите на трети лица към праводателя му (в този смисъл Решение № 284 ОТ 17.01.2014 Г. ПО ГР. Д. № 2415/2013 Г., І г.о. на ВКС). Добросъвестният владелец се превръща в недобросъвестен от момента, в който срещу него е предявен иск от действителния собственик за връщане на имота. (изрично в този смисъл решение № 127 от 17.08.2011 г. по гр. д. № 2014/2009 г. на ВКС, І ГО). Ето защо с узнаване за подадената по настоящето производство исковата молба ответникът е станал недобросъвестен владелец, поради което по силата на чл. 73, ал.1 ЗС дължи обезщетяването на собственика за ползването на имота. Ето защо изводите на първоинстанционния съд за недобросъвестно владение от страна на ответника се явява правилен.

Изводите на двете инстанции съвпадат, поради което постановеното решение  частта на уважаване на исковете по чл.73, ал.1 ЗС следва да бъде потвърдено като правилно, законосъобразно и обосновано.

По изложените съображения, на основание чл.250 ГПК, СЪДЪТ

Р Е Ш И:

ДОПЪЛВА Решение № 2188/14.04.2020 г. постановено по гр.д.№ 7193/2019 г. по описа на СГС, IIБ въззивен състав със следното допълнително решение:

ПОТВЪРЖДАВА Решение № 66068 от 15.03.2019 г., постановено по гр.д. № 82270/2017 г. по описа на СРС, ГО, 154 състав, в частта, с която e е осъдена К.П.Б., ЕГН **********, да заплати на А. Д. А., ЕГН **********, Е.С.Л., ЕГН **********, Л.С.К., ЕГН **********, и М.И.Д., ЕГН **********, на основание чл. 73, ал. 1 ЗС сумата от 5880 лв., представляваща обезщетение за неоснователно ползване на гореописания недвижим имот за периода от м. март 2016 г. до м. ноември 2017 г., ведно със законната лихва от предявяване на иска /23.11.2017 г./ до окончателното изплащане.

Решението подлежи на обжалване пред Върховния касационен съд при условията на чл. 280 ГПК в едномесечен срок от връчването му на страните.

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:           ЧЛЕНОВЕ:    1.                     2.