№ 7448
гр. С, 27.04.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 118 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и девети ноември през две хиляди двадесет и четвърта година в
следния състав:
Председател:ЛИЛИЯ ИВ. МИТЕВА
при участието на секретаря ДИАНА Й. ТОДОРОВА
като разгледа докладваното от ЛИЛИЯ ИВ. МИТЕВА Гражданско дело №
20231110148606 по описа за 2023 година
и за да се произнесе взе предвид следното:
Предявени по реда на чл.422, ал.1 ГПК са положителни установителни искове с правна
квалификация чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл.9 от ЗПК, вр. с чл. 99, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 143 ЗЗД
и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, против А. Л. Б. с ЕГН: ********** и адрес: гр. С, кв. Б, бл.2, вх.Б, ет.3,
ап.5, общ. Столична, обл. С (столица) за установяване дължимостта на А Б Б ЕООД с ЕИК:
****** и адрес: гр. С, бул. Б 81 В, ап.3, общ. Столична, обл. С (столица) на вземания за
сумата 251,90 лева (двеста петдесет и един лева и 90 стотинки), представляваща главница
по Договор за паричен заем № 4242636 от 26.08.2021 г., сключен между ответника и “ИАМ“
АД ведно със законна лихва от 24.01.2023 г. до изплащане на вземането, сумата 10,80 лева
(десет лева и 80 стотинки), представляваща договорна възнаградителна лихва за периода от
01.09.2021 г. до 17.11.0021 г., сумата 11,62 лева (единадесет лева и 62 стотинки),
представляваща мораторна лихва за периода от 01.09.2021 г. до 05.04.2022 г., за които
вземания е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК № 9721
от 31.03.2023 г. по ч.гр.д.№11144/2023 г. по описа на СРС, 118-ти състав.
Претендира разноски в заповедното производство и разноски в исковото производство.
Ищецът твърди, че с посочения договор "ИАМ" АД е предоставило на ответника заем
в размер на 300 лв., като последният се е задължил да върне сумата ведно с уговорената
възнаградителна лихва с фиксиран лихвен процент 40 % в размер на 222,64 лева на 12
вноски с падеж на последната 17.11.2021 г. Сочи, че ГПР по договора е 49,23 %.
Поддържа, че между длъжника и „Ф Б“ ЕООД е сключен Договор за поръчителство от
28.12.2020 г., по силата на който това дружество се задължило спрямо заемодателя за всички
задължения на потребителя.
Твърди, че длъжникът не е заплатил дължимия паричен заем в уговорения срок,
поради което кредиторът отправил покана до „Ф Б“ ЕООД за заплащане на дължимите суми
по договора за заем. На 05.04.2022 г. Ф Б“ ЕООД платил на кредитора сумите 251,90 лева –
главница; 10,80 лева – вънаградителна лихва и 11,62 лева – обезщетение за забава, с което
1
встъпил в правата на удовлетворения кредитор спрямо длъжника по договора за заем до
размера на платената сума, ведно с обезщетение за забава.
Поддържа, че суброгационните вземанията били прехвърлени от поръчителя на ищеца
с Договор за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/ от 31.03.2022 г., за което
длъжникът бил надлежно уведомен от цесионера по силата на нарочно пълномощно, дадено
от цедента.
В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от особения
представител на ответника. Оспорва предявените искове като навежда възражение за
нищожност на договора за цесия, договора за поръчителство и договора за кредит по
съображения, изложения отговора.
Софийският районен съд, като взе предвид предявените искове, възраженията срещу
тях и доказателствата по делото, намира следното от фактическа и правна страна:
Не се спори между страните, а и от представените по делото писмени доказателства се
установява, че между ответника и "ИАМ" АД е сключен Договор за паричен заем №
4242636 от 26.08.2021 г., по силата на който "ИАМ" АД е предоставило на ответника заем в
размер на 300 лв., като последният се е задължил да върне сумата ведно с възнаградителна
лихва с фиксиран лихвен процент 40 % на 12 вноски в размер на 26,27 лева с падеж на
последната 17.11.2021 г. Посочено е, че общата дължима сума е в размер на 315, 24 лева, т.е.
размерът на възнаградителната лихва за договорения срок е 15,24 лева. Посочено в договора
е и че ГПР е 49,23 %.
Съгласно чл. 4 от договора за паричен заем заемателят се задължава в срок до три дни,
считано от датата на сключване на настоящия договор да предостави на Заемодателя едно от
следните обезпечения: 1. Две физически лица - Поръчители, всяко от които да отговаря на
следните изисквания: да представи служебна бележка от работодател за размер на трудово
възнаграждение; нетния размер на осигурителния му доход да е в размер над 1000 лв.; да
работи по безсрочен трудов договор; да не е заемател или поръчител по друг договор за
паричен заем, сключен с „ИАМ" АД: да няма неплатени осигуровки за последните две
години; да няма задължения към други банкови и финансови институции или ако има -
кредитната му история в ЦКР към БНБ една година назад да е със статус не по-лош от
„Редовен“; Поръчителят подписва договор за поръчителство. 2. банкова гаранция с
бенефициер - Заемодателя, за сумата по чл.2, т. 7, със срок на валидност - 30 дни след
крайния срок за плащане на задълженията по настоящия договор. 3. Одобрено от
Заемодателя Дружество - гарант, което предоставя гаранционни сделки.
Не се спори и че между ответника и „Ф Б“ ЕООД е сключен Договор за предоставяне
на гаранция № 4242636 от 26.08.2021 г., по силата на който дружеството се задължава да
издаде гаранция за плащане (за изпълнение на парични задължения) в полза на „ИАМ“ АД,
с която да гарантира изпълнение на всички задължения на ответника по договора за паричен
заем. Съгласно чл. 3 за задължението по чл. 1 ищецът се задължава да заплати
възнаграждение на ответника в размер на 92,76 лева. Предвидено е, че договорът влиза в
сила в случай, че потребителят не изпълни задължението си по чл. 4, т. 1 или чл. 4, т. 2 от
договора за паричен заем. Съгласно чл. 3, ал. 2 и 3 от договора за предоставяне на гаранция,
потребителят заплаща възнаграждението по начините, установени в договора за заем, а
„ИАМ“ АД е овластено да приема вместо гаранта изпълнение на задължението на
потребителя за плащане на възнаграждение по договора.
Не се твърди и не се установява ответникът да е извършвал конкретни плащания по
договорите, като доколкото не е оспорено от ответника съдът приема и че не е спорно, че
заемодателят е отправил покана до „Ф Б“ ЕООД за заплащане на дължимите суми по
договора за заем и на 05.04.2022 г. „Ф Б“ ЕООД е платило на заемодателя сума в размер на
251,90 лева за погасяване на задължения за главница; сума в размер на 10,80 лева за
погасяване на вънаградителна лихва и сума в размер на 11,62 лева за погасяване на
2
задължение за обезщетение за забава.
Съдържанието на договора за заем и договора за предоставяне на гаранция, преценени
с оглед предмета, страните и уговорените правата и задълженията, обуславя извод, че
същите съставляват договори, сключени с потребител, следователно имат потребителски
характер и попадат под обхвата на Закона за защита на потребителите.
Договорът за заем от своя страна е договор за потребителски кредит по смисъла на чл.
9 ЗПК. Ответникът - заемополучател е физическо лице, на което е предоставен заем, който не
се установява да е предназначен за извършването на търговска или професионална дейност,
поради което има качеството на потребител по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП, а
дружеството заемодател е търговец по смисъла на § 13, т. 2 от ДР на ЗЗП. Доколкото не са
налице изключенията по чл. 4 ЗПК, то за валидността на договора за заем приложение
намират изискванията, закрепени в императивни разпоредби на Закона за потребителския
кредит.
В случая сключването на договора за предоставяне на гаранция се явява в изпълнение
на предвиденото съгласно чл. 4, т. 3 от договора за паричен заем изискване за обезпечение
на задълженията по договора за заем. Самият договор за предоставяне на гаранция не е
договор за поръчителство, какъвто съгласно чл. 138 ЗЗД се сключва между кредитора и
поръчителя. При съобразяване договорната свобода на страните в общия случай
сключването на договор от вида и с предмета на процесния не е забранено от закона и не е в
противоречие с него.
В случая обаче процесният договор за предоставяне на гаранция е сключен във връзка
с нарочно предвидено задължение в договора за заем, като възнаграждението по договора за
предоставяне на гаранция, при тълкуване на разпоредбите в договора за заем, касаещи
„обезпечението“ се явява разход по договора за кредит. Действително възнаграждението е
предвидено да се дължи не по договора за заем и не в полза на заемодателя, а по свързания с
него договор за предоставяне на гаранция. Посоченото обаче съдът намира за целяно
заобикаляне на закона, конкретно императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК, тъй видно
от договора за заем годишния процент на разходите по кредита е 49, 23 % и добавянето на
разходи в размер на уговореното с договора за предоставяне на поръчителство
възнаграждение би формирало краен размер на ГПР, по-висок от петкратния размер на
законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с
постановление на Министерския съвет на Република Б. С оглед механизма на действие на
разпоредбите на договора за заем и този за предоставяне на гаранция и предвид
свързаността на заемодателя и поръчителя /видно от справката от партидата на същия в ТР
едноличен собственик на капитала му е именно заемодателят/ съдът намира, че на практика
възнаграждението по договора за предоставяне на поръчителство увеличава разходите по
кредита над допустимия съгласно чл. 19, ал. 4 ЗПК размер.
Според чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит съдържа годишния
процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към
момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания,
използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в
приложение № 1 начин. Годишният процент на разходите по кредита съгл. чл. 19, ал. 1 ЗПК
изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други
преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези,
дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от
общия размер на предоставения кредит, като съобразно чл. 19, ал. 4 ЗПК годишният процент
на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по
просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на
Министерския съвет на Република Б. С посочената уредба е въведено императивно
изискване на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за
3
разходите, които следва да стори във връзка с кредита, за да може да направи информиран и
икономически обоснован избор дали да го сключи, в какъвто смисъл е и изискването на чл.
10, пар. 1, б. "ж" от Директива 2008/48/ЕО: да се посочат всички допускания, използвани за
изчисляването на този процент.
В случая формално в договора за паричен заем е посочен ГПР – 49,23 %, освен
цифрово посочване на ГПР в договора е пресъздадено и съдържанието на чл. 11, ал.1, т. 10 и
т.3 от Приложение №1 от ПЗР на ЗПК без да са посочени конкретно взетите предвид
допускания, използвани при изчисляването му и допълнителна информация относно начина
на формирането му. Смисълът на изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК налага при
посочване на ГПР в договора за кредит по ясен и разбираем за потребителя начин да са
включени всички разходи, които длъжникът ще направи и които са пряко свързани с
кредитното правоотношение. Поради това и посоченото в чл. 2, т. 8 пресъздаване на
съдържанието на текста на законовите разпоредби не съставлява ясно и разбираемо за
потребителя посочване на информация за начина на формиране на ГПР по конкретния
договор.
На следващо място, видно от съпоставка между размерите на ГПР и ГЛП, в
изчислението на ГПР е взета предвид като разход по кредита единствено възнаградителната
лихва, но не и разходът за възнаграждение по договора за предоставяне на гаранция.
Преценката на уговореното съдържание на услугата по предоставяне на гаранция обаче води
до очевиден извод, че възнаграждението за същата съставлява по своята същност общ разход
по кредита, подлежащ съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК и пар. 1, т. 1 ДР ЗПК на съобразяване и
включване в изчислението на ГПР. В случая преценката на цялостното съдържание на
подписаните от ищеца документи, уговорените насрещни престации на кредитора и на
гаранта, изначалното уговаряне на възнаграждението да се дължи ведно с месечните
погасителни вноски води до извод, че обвързването на потребителя със заплащането му
съставлява съществена част от основното съдържание на кредитното правоотношение. От
друга страна по гореизложените съображения уговореното в полза на трето лице
възнаграждението съставлява увеличаване на разходите, които потребителят е принуден да
стори, за да получи заема. Начинът, по който са уговорени изискванията за обезпечение
съгласно чл. 4, т. 1 и т. 2 от договора за заем, ясно сочат, че договорът за предоставяне на
гаранция всякога ще влезе в сила, тъй като поставените изисквания за двете физически лица
-поръчители или банкова гаранция са на практика неизпълними за потребителя в краткия
тридневен срок.
Предвид изложеното следва извод, че възнаграждението по договора за предоставяне
на гаранция съставлява общ разход по кредита, който не е включен в компонентите на ГПР и
следователно посоченият в договора ГПР не отговаря на действителния такъв, което води до
нарушение на императивното изискване на разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като
неточното посочване на ГПР е равнозначно на непосочен ГПР. Макар да е без значение дали
с включване на непосочените компоненти ГПР ще е в рамките на размера по чл. 19,ал. 4
ГПК или ще го надвишава, следва да се посочи че в случая действителният ГПР очевидно
съществено надвишава петкратния размер на законната лихва. Неточното посочване на ГПР
съставлява неизпълнение на изискването на цитираната норма на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй
като не изпълнява нейната цел – потребителят да бъде информиран за разходите за кредита
и да направи осъзнат избор да сключи договора с ответника на фона на предлаганите от
други финансови институции условия. В този смисъл е и застъпено в решение от 21.03.2024
г. по дело С-714/22 г. на СЕС (девети състав) разбиране, че посочването на ГПР, който не
отразява точно всички тези разходи, лишава потребителя от възможността да определи
обхвата на своето задължение по същия начин както непосочването на този процент. С
посоченото решение е разяснено и чл. 10, пар. 2, б. "ж" и чл. 23 от Директива 2008/48 трябва
да се тълкуват в смисъл, че когато в договор за потребителски кредит не е посочен годишен
процент на разходите, включващ всички предвидени в чл. 3, б. "ж" от тази директива
4
разходи, посочените разпоредби допускат този договор да се счита за освободен от лихви и
разноски, така че обявяването на неговата нищожност да води до връщане от страна на
съответния потребител единствено на предоставената в заем главница.
По изложените мотиви процесният договор за заем е нищожен на основание – чл. 26,
ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 22 ЗПК, тъй като не отговаря на изискването на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК,
относимо към съдържанието му, а именно в него липсва посочване на действителния
годишен процент на разходите по кредита, изчислен към момента на сключването на
договора, съобразно установената методика в Приложение № 1 към чл. 19, ал. 2 ЗПК.
На самостоятелно основание уговорката за дължимост на възнаграждение по договора
за предоставяне на гаранция е нищожна поради противоречие с добрите нрави.
Противоречие с добрите нрави е налице, когато сделката противоречи на общо установените
нравствено етични правила на морала, когато се нарушава правен принцип, който макар и да
не е изрично формулиран законодателно, спазването му е проведено чрез създаване на други
разпоредби, част от действащото право. Понятието "добри нрави" предполага известна
еквивалентност на насрещните престации и при тяхното явно несъответствие се прави извод
за нарушение, водещо до нищожност на сделката. Преценката за нищожност поради
накърняване на добрите нрави следва да се прави за всеки конкретен случай към момента на
сключване на договора. Предвидената в чл. 9 ЗЗД договорна свобода на страните се
ограничава от приложимите към правоотношението законови разпоредби и от "добрите
нрави". В настоящият случай длъжникът е икономически по-слабият субект на
правоотношението, за когото на практика липсва каквато и да било свобода да договаря
условията, при които да се предостави гаранцията. Поетият от гаранта риск е покрит от
предвидената законова защита на суброгационните му претенции към неизпълнилия
длъжник, а посоченото възнаграждение е предвидено да се дължи на гаранта във всички
случаи, без значение дали длъжникът е изправна страна по договора за кредит, а също така и
да се дължи за всеки месец за периода на действие на договора за кредит. Предвид
посоченото съдът намира, че размерът на уговореното възнаграждение за предоставянето на
гаранция е абсолютно необоснован и несъответен на поетите гаранта задължения и рискове.
На следващо място съдът съобразява и уговорената в чл. 3, ал. 3 от договора за
предоставяне на гаранция възможност длъжникът да заплаща възнаграждението, дължимо
на гаранта, на заемодателя, а при заплащане на суми, недостатъчни да погасят изискуеми
задължения на потребителя по договора за заем, с приоритет се погасяват вземанията на
гаранта. По този начин на длъжника се налага заплащането на възнаграждението, за да се
стигне до погасяване на заема, тъй като внасяне на сума, по-малка от дължимата по двата
договора, винаги ще води до наличие на неизпълнен остатък от главницата по заема. Поради
това тези уговорки съдът преценява като неравноправни по смисъла на чл. 143, ал. 2, т. 19 и
т. 20 ЗЗП. Същите са във вреда на потребителя, не отговарят на изискването за
добросъвестност и водят до значително неравновесие между правата и задълженията на
страните. Посочените уговорки на чл. 3 от договора за предоставяне на гаранция от друга
страна подкрепят и затвърждават убеждението на съда, че сумите, сочени като
възнаграждение на практика са оскъпяване на кредита и съставляват невключени в договора
за същия разходи.
Всичко изложено мотивира съда да извърши преценка за нищожност на уговорката за
дължимост от страна на длъжника на възнаграждение в полза на гаранта по договор за
предоставяне на гаранция на основание чл. 26, ал. 1, предл. 2 ЗЗД поради заобикаляне на
императивните норми на чл. 19, ал. 4 ЗПК, на основание чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД поради
накърняване на добрите нрави и на основание чл. 146, ал. 1 вр чл. 143, ал. 2, т. 19 и т. 20
ЗЗП като неравноправна.
Съгласно чл. 26, ал. 4 ЗЗД нищожността на отделни части не влече нищожност на
договора, когато те са заместени по право от повелителни правила на закона или когато може
5
да се предположи, че сделката би била сключена и без недействителните й части. В случая
нищожността на клаузата, предвиждаща възнаграждение в полза на гаранта за поетото
задължение да отговаря за задълженията на заемателя, обуславя нищожността на целия
договор, тъй като при липса на друга стопанска цел за ответника не може да се приеме, че
същият би бил сключен безвъзмездно и без липса на заплащане. Самото поемане на
отговорност по договор, сключен с кредитора, не изисква непременно сключване на договор
с длъжника, поради което и типичната цел на процесния договор е печалба. Изложеното
налага извод за нищожност на процесното съглашение поради нищожност на клаузата,
уреждаща типичната договорна цел.
Съгласно императивното правило на чл. 23 ЗПК недействителността на договора за
паричен заем има за последица, че длъжникът дължи връщане само на чистата стойност на
кредита. Трайно установена е практиката по прилагане на цитираната разпоредба при
разглеждане на иск, основан на неизпълнение на договорно задължение, според която ако
тази недействителността се установи в производство по предявен иск по чл. 79 ЗЗД, съдът
следва да установи с решението си дължимата сума по приетия за недействителен договор за
потребителски кредит, доколкото ЗПК е специален закон по отношение на ЗЗД и в
цитираната разпоредба на чл. 23 ЗПК е предвидено задължението на потребителя за
връщане на чистата сума по кредита. (в този смисъл решение № 50174/26.10.2022 г. по гр. д.
№ 3855/2021 г. на ВКС, IV г. о, решение № 60186/28.11.2022 г. по т. д. № 1023/2020 г. на
ВКС, I т. о., решение № 50056/29.05.2023 г. по т. д. № 2024/2022 г. на ВКС, І т. о., решение №
50086/21.12.2013 г. по т. д. № 1027/2022 г. на ВКС, I т. о., Решение № 50259 от 12.01.2023 г.
на ВКС по гр. д. № 3620/2021 г., III г. о.)
Неоснователни са възраженията на особения представител за липса на
материалноправна легитимация на ищеца, основани на възражения за нищожност на
договора за предоставяне на гаранция и на договора за цесия. Нищожността на договора за
гаранция в случая с оглед избягване неоснователното обогатяване на потребителя съдът
намира, че не е основание да се отрече възникването на регресни вземания в резултат на
извършеното плащане на задълженията на заемателя.
На следващо място договорът за цесия от 31.03.2022 г., сключен между „Ф Б“ ЕООД и
„А Б Б“, не е нищожен на соченото в отговора основание, тъй като цената съгласно пар. 1
т.1.5 и пар. 3, т. 3.1 се определя в приложение № 1 и е определяема – в размер на 15,05 % от
стойността на прехвърлените вземания. Същата в случая е и конкретно посочена в Анекс
към Приложение № 1, сключен на 05.04.2022 г. между „Ф Б“ ЕООД и „А Б Б“. Предвид
извършеното от „Ф Б“ ЕООД потвърждение на сключената цесия по чл. 99,ал. 3 ЗЗД правата
на длъжника са гарантирани, а позоваването на нищожност на договора за цесия е и лишено
от правен интерес.
С оглед изложеното на основание чл. 23 ЗПК следва да бъде уважен единствено
предявеният иск за сумата 274,32 лева, доколкото същата е в рамките на чистата стойност на
кредита. В рамките на производството не е установено дали и какви плащания е извършил
заемателя за погасяване на лихви, разноски и възнаграждение на гарант, за да бъде намалена
дължимата чиста стойност. Претенцията за възнаградителна лихва в размер на 10,80 лева за
периода от 01.09.2021 г. до 17.11.0021 г. следва да се отхвърли.
Съгласно чл. 84, ал. 1 и ал. 2 от ЗЗД, когато денят за изпълнение на задължението е
определен, длъжникът изпада в забава след изтичането му, а когато такъв ден не е
определен, длъжникът изпада в забава след като бъде поканен от кредитора. Следователно
длъжникът не е изпаднал в забава и не дължи обезщетение по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД до
подаване на заявлението по чл. 410 ГПК, тъй като не се установява да е бил поканен да
върне платената по нищожния договор чиста стойност на кредита. Поради това не се
установява дължимост и на претендираното вземане за обезщетение за забава за сумата 11,62
лева за периода от 01.09.2021 г. до 05.04.2022 г. и искът по чл. 86 ЗЗД следва да бъде
6
отхвърлен.
Следва да бъде присъдена законната лихва след подаване на заявлението по чл. 410
ГПК – 24.01.2023 г., тъй като към тази дата е настъпила дата, която е краен падеж по
договора за заем и следователно присъждането й не поставя потребителя в по-
неблагоприятно положение в сравнение с хипотеза, в която договорът не е недействителен.
В този смисъл с Решение № 129 от 30.07.2024 г. на ВКС по т. д. № 630/2023 г., ВКС, ТК, I т.
о. изрично е възприел, съобразявайки се с решение от 27 март 2014 г. по дело С-565/12 на
СЕС, че при приложение на разпоредбата на чл. 23 ЗПК, имаща за цел транспониране на чл.
23 от Директива 2008/48/ЕО, след признаване на договор за потребителски кредит за
недействителен, на основание чл. 22 ЗПК, съдът следва да извърши сравнение при
обстоятелствата по делото между сумите, които кредиторът би получил като
възнаграждение по договора за потребителски кредит, при условие, че беше спазил
изискванията, посочени в чл. 22 ЗПК, със сумите, които би получил, като се приложи чл. 23
ЗПК. Ако при сравнението се окаже, че сумата, която кредиторът би получил в резултат от
приложение на чл. 23 ЗПК, е от полза за кредитора, компенсира го или санкцията за
кредитора е отслабена, разпоредбата на чл. 86 ЗЗД не се прилага. В случая след депозиране
на заявлението по чл. 410 ГПК законната лихва би се дължала и ако договорът за заем не е
недействителен, поради което същата следва да се присъди.
По разноските
При този изход на спора на основание чл.78, ал.1 ГПК ответникът следва да заплати на
ищеца разноски съразмерно на уважената част от исковете в размер на 390,27 лева за
исковото производство от общо сторени разноски в размер на 425 лева / 25 лв - държавна
такса, 100 лв - юрисконсултско възнаграждение и 300 лева - разноски за особен
представител/ и в размер на 68,87 лв за заповедното производство от общо 75 лева /25 лева –
държавна такса и 50 лева – юрисконсултско възнаграждение/.
По изложените мотиви, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявения по реда на чл. 422 ГПК иск, че А. Л.
Б. с ЕГН: ********** и адрес: гр. С, кв. Б, бл.2, вх.Б, ет.3, ап.5, дължи на „А Б Б“ ЕООД,
ЕИК ******, със седалище и адрес на управление гр. С, бул. „Б“ № 81, вх. В на основание
чл. 23 ЗПК вр. чл. 99, ал. 1 сума в размер на 251,90 лева (двеста петдесет и един лева и 90
стотинки), представляваща чиста стойност на кредита, получен по Договор за паричен заем
№ 4242636 от 26.08.2021 г., сключен между ответника и “ИАМ“ АД ведно със законна
лихва от 24.01.2023 г. до изплащане на вземането, за която сума е издадена заповед за
изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК№ 9721 от 31.03.2023 г. по ч.гр.д.№
11144/2023 г. по описа на СРС, 118 състав като ОТХВЪРЛЯ иска по чл. 240, ал. 2 вр. чл. 99,
ал. 1 ЗЗД за сумата 10,80 лева (десет лева и 80 стотинки), представляваща договорна
възнаградителна лихва за периода от 01.09.2021 г. до 17.11.0021 г. и иска по чл. 86 ЗЗД за
сумата 11,62 лева (единадесет лева и 62 стотинки), представляваща мораторна лихва за
периода от 01.09.2021 г. до 05.04.2022 г.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК А. Л. Б. с ЕГН: ********** и адрес: гр. С,
кв. Б, бл.2, вх.Б, ет.3, ап.5 да заплати на „А Б Б“ ЕООД, ЕИК ******, със седалище и адрес
на управление гр. С, бул. „Б“ № 81, вх. В сумата 390,27 лева – разноски за исковото
производство и сумата 68,87 лева – разноски за заповедното производство по ч.гр.д.№
11144/2023 г. по описа на СРС, 118-ти състав.
Решението може да се обжалва пред Софийски градски съд в двуседмичен срок от
връчване на препис от него на страните.
7
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
8