Р Е
Ш Е Н
И Е №111
гр.Кюстендил, 07.05.2019г.
В И М Е Т О Н А Н
А Р О Д А
Кюстендилският окръжен съд, гражданско отделение, в открито
заседание на двадесет и осми март, две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МИРОСЛАВ НАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ВЕСЕЛИНА
ДЖОНЕВА
мл.с. СИМОНА НАВУЩАНОВА
при секретаря: Вергиния Бараклийска,
разгледа докладваното от съдия Веселина Джонева в.гр.д.№69/2019г.
по описа на Окръжен съд-Кюстендил и, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на Глава
Двадесета „Въззивно обжалване“, чл.258 и сл. от ГПК.
Предмет на
разглеждане са, както следва:
1/ въззивна жалба с
вх.№11489/13.09.2018г., подадена от В.П.А., с ЕГН **********, с постоянен
адрес: ***, чрез пълномощника му адв.Е.А. ***
(пълномощно – представено в производството пред първата инстанция – л.38),
уточнена по реда на чл.262 ал.1 във вр. с чл.260 т.4
от ГПК с молба-уточнение с вх.№16529/21.12.2018г., против решение №345 от
12.07.2018г. на Районен съд (РС) – Дупница, постановено по гр.д.№129/2018г. по
описа на същия съд, в частта, в която
РС-Дупница е отхвърлил предявения от В.П.А., ЕГН ********** срещу „*****“ ООД,
с ЕИК *********, иск за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди,
изразяващи се в понесени болки и страдания в резултат на приета с Разпореждане
№21198/28.11.2017г. на ТП на
НОИ – София град, трудова злополука, станала на 06.03.2017г., за разликата над
7 000 лева до претендираните с исковата молба 20 000 лева, ведно със
законната лихва от датата на увреждането до окончателното изплащане, както и в частта, в която РС-Дупница е отхвърлил иска на В.П.А. за осъждане на
дружеството да му заплати сума в размер на 293.34 лева, търсена като обезщетение за претърпени имуществени
вреди от трудовата злополука, представляващи
разлика между брутното трудово възнаграждение и изплащаното обезщетение от ДОО
за периода 06.03.2017г. – 08.10.2017г., и
2/ частна жалба с
вх.№68/04.01.2019г., подадена от
В.П.А., с ЕГН **********, с постоянен адрес: ***, чрез пълномощника му адв.Е.А. ***, против определение на РС-Дупница от
28.12.2018г., постановено по гр.д.№129/2018г. по описа на ДРС, с което съдът е
оставил без уважение искане на В.П.А. за изменение на решение №345 от
12.07.2018г., постановено по гр.д.№129/2018г. по описа на същия съд, в частта
за разноските, които „*****“ ООД е било осъдено да заплати на В.А., възлизащи
на сумата от 314.50 лева.
Във
въззивната жалба се излагат съображения за неправилно приложение от страна на
РС-Дупница на нормата на чл.52 от ЗЗД, в частност на заложения в нея принцип на
справедливост при определяне на размера на обезщетението за неимуществени
вреди, претърпени от ищеца, в резултат на което съдът е достигнал до погрешен
извод относно справедливия размер на подлежащата на заплащане парична сума,
която, според жалбоподателя, не е достатъчна да го обезщети в пълен обем като
пострадало лице. Въззивникът се позовава на
практиката на ВКС на РБ, според която принципът на справедливост, залегнал в
чл.52 от ЗЗД, предполага в най-пълна степен обезщетяване на вредите, понесени
от увреденото лице, в резултат на вредоносното действие, като на обезщетяване
подлежат неимуществените вреди, които са в пряка причинна връзка с увреждането
и техният размер се определя според вида и характера на упражнената процесуална
принуда, както и от тежестта на уврежданията. Въззивникът
сочи, че според съдебната практика, справедливостта по чл.52 от ЗЗД не е
абстрактно понятие, а се извежда от преценката на конкретните обстоятелства,
които носят обективни характеристики – характер и степен на увреждане, начин и
обстоятелства, при които е получено, последици, продължителност и степен на
интензитет, възраст на увредения, обществено и социално положение, като всички
тези характеристики подлежат на преценка, според вътрешното убеждение на съда.
По отношение
на претенцията за имуществени вреди, въззивникът
счита, че решението на ДРС е неправилно, доколкото обезщетяването на такива
вреди му се дължи, тъй като ако не е била настъпила трудовата злополука и
свързаната с нея неработоспособност, А. би получавал трудовото си
възнаграждение в пълен размер.
Във връзка с
дадени указания за отстраняване на нередовност на въззивната жалба, поради
липсата на формулирано в същата искане към въззивния
съд, в уточняваща молба въззивникът е посочил, че
желае постановяване на решение, с което да бъде изменено решението на
РС-Дупница, като бъде увеличен размера на присъденото обезщетение за
неимуществени вреди за разликата над 7 000 лева до пълния претендиран размер, както и да бъде отменено решението на
РС-Дупница в частта, в която е отхвърлена исковата претенция за имуществени
вреди, като същата бъде уважена изцяло, съобразно направено изменение на
размера в съдебно заседание. Жалбоподателят претендира и присъждане на
разноски.
В допълнителна
въззивна жалба с вх.№ 16128/14.12.2018г. са доразвити оплакванията в
първоначалната, както и е формулирано искане за приемане на доказателство –
документ, издаден след постановяване на обжалваното решение, а именно:
експертно решение (ЕР) №0380 от 12.11.2018г., издадено от Специализиран състав
на НЕЛК по хирургични и ортопедични болести, с което е потвърдено ЕР на ТЕЛК
към МБАЛ „Св.Иван Рилски“ –гр.Дупница, с което е бил потвърден обжалван от
работодателя болничен лист с №Е 2017 1538191, с който на А. е било разрешено
ползването на отпуск за временна неработоспособност за период от 33 дни,
считано от 30.10.2017г. – лечение при стационарен и домашен режим.
В срока по
чл.263 ал.1 от ГПК, насрещната страна – „*****“ ООД, чрез пълномощник адв.Юл.С. , с
пълномощно от първата инстанция (л.26) – е депозирала отговор на въззивната
жалба, в който изразява становище за неоснователност на същата и моли
оставянето й без уважение. Излагат се доводи в посока, че в конкретния случай
безспорно е налице съпричиняване на вредоносния
резултат, при допусната небрежност от страна на пострадалия, изразяваща се в
липса на елементарно старание и внимание и пренебрегване на основни
технологични правила и правила за безопасност. Сочи се, че по време на
злополуката, определена като трудова, А., заемащ длъжност „машинен оператор,
печатарство“, придвижвайки се към една от печатарските машини, за да отреже
хартия, се е спънал в монтирания на пода ограничител за отварянето на шахтната врата на товарния асансьор и паднал, с което свое
поведение е нарушил чл.33 от Закона за здравословни и безопасни условия на труд
и набелязаните мерки за недопускане на подобни злополуки – проведен от
работодателя инструктаж. Твърди се, че изложената от въззивника
фактическа обстановка не отговаря на действително развилите се събития, както и
се възразява в случая да е била налице необходимост от извършване на втора
операция на същия – обстоятелства, категорично установени по делото, според въззиваемото дружество. В отговора на въззивната жалба също
се цитира съдебна практика относно приложението на чл.52 от ЗЗД при
определянето на дължимото обезщетение за неимуществени вреди по справедливост,
като се счита, че в конкретния случай принципът на справедливостта не е бил
правилно приложен от решаващия съд и, че сумата от 7 000 лева не
съответства на действително претърпените болки и страдания от ищеца, на периода
на болничното лечение, на периода на временната му неработоспособност, нито на
факта, че възстановяването след злополуката е настъпило изключително бързо, без
усложнения и без необходимост от втора оперативна интервенция.
В отговора
на втората допълнителна жалба дружеството е изразило становище за нейната
недопустимост, поради наличието на първоначална такава, подадена в срок,
повторно е изтъкнало аргументите си по същество и е възразило срещу приемането
на приложения към тази жалба документ.
В частната
жалба с вх.№68/04.01.2019г.,
подадена от В.П.А., против определението на РС-Дупница от 28.12.2018г., с което
съдът е оставил без уважение искането му за изменение на решение №345 от
12.07.2018г. по гр.д.№129/2018г. по описа на същия съд, в частта за разноските,
които „*****“ ООД е било осъдено да заплати на В.А., възлизащи на сумата от
314.50 лева, А. сочи, че определението е неправилно, тъй като при уважаване на исковата претенция за сумата от
7 000 лева, съдът е следвало да присъди в полза на ищеца разноски за
адвокатско възнаграждение, съобразявайки се с разпоредбата на чл.7 ал.2 т.3 от
Наредба за минималните размери на адвокатските възнаграждения, според която
минималният размер възлиза на 680.00 лева. Неправилно, според жалбоподателя,
съдът е приел, че установените минимални размери в Наредбата са приложими при
договарянето на правна защита и съдействие, но нямат отношение към
разпределението на отговорността за разноски по чл.78 от ГПК. Претендира се
отмяна на определението и присъждане на деловодни разноски в пълния им размер,
дължим за една инстанция по Наредбата.
В отговора на частната жалба „*****“ ООД,
чрез пълномощника си адв.Хр.Х., с пълномощно от първата инстанция, изразява
становище за неоснователност на същата, моли се оставянето й без уважение и
потвърждаване на обжалваното определение. Изразява се становище, че РС-Дупница
правилно е приложил нормата на чл.78 ал.1 от ГПК, както и, че правилно е
преценил, че минимумите по Наредба №1 са приложими при договаряне на
възнагражденията и нямат отношение при разпределяне на отговорността за
разноски по чл.78 от ГПК.
ОС-Кюстендил, като се запозна с материалите по делото, счете, че
въззивната жалба с вх.№11489/13.09.2018г. и частната жалба с вх.№68/04.01.2019г. са допустими, като подадени в срок, от страна, която има право на жалба и срещу подлежащи
на въззивно обжалване съдебни актове.
Въззивната жалба с
вх.№16128/14.12.2018г. не разширява кръга на въззивното обжалване, а съдържа
конкретизация на вече наведените в първоначалната жалба оплаквания. Тази жалба няма самостоятелен
характер, не е недопустима, а следва да се счита като изложение по същество от страна на жалбоподателя и доразвиване на
доводите в първоначалната жалба.
Съдебният
състав, след преценка на събраните по делото доказателства, на доводите и
възраженията на страните, намира следното от фактическа страна:
РС-Дупница е
бил сезиран от В.П.А. от гр.Дупница, с искова молба, против „*****“ ООД, със
седалище и адрес на управление в гр.София. А. е претендирал присъждане на сума
в размер на 20 000 лева, представляваща дължимо обезщетение за претърпени от
него неимуществени вреди, в резултат на настъпила на 06.03.2017г. трудова
злополука, ведно със законната лихва върху сумата, считано от датата на
увреждането, както и на сума в размер на 293.34 лева (намалена в хода на
производството до този размер по реда на чл.214 ал.1 от ГПК), търсена като
обезщетение за претърпени в резултат на същата трудова злополука имуществени
вреди, изразяващи се в разликата между брутното трудово възнаграждение, което А.
би получавал в периода от 06.03.2017г. до 08.10.2017г. и полученото в същия
период обезщетение за временна неработоспособност, ведно със законната лихва за
забава.
Установено е
по делото, че между страните е съществувало трудово правоотношение, по силата
на което В.А. е заемал длъжността
длъжност „*****“ в цех за ушиване на спортно
облекло на ответното дружество, с място на работа с.Д. общ.Д.. На 06.03.2017г. по време на работа, в
принтерната зала на цеха, придвижвайки се към една от печатарските машини, А.
се спънал в монтиран на пода ограничител на асансьорна
врата и паднал. След като бил транспортиран до МБАЛ „Св.Иван Рилски-2003“
ООД-гр.Дупница, се установило, че А. е получил травма, изразяваща се в счупване на бедрената шийка на десен долен
крайник.
Злополуката била призната за
трудова с Разпореждане №21198/28.11.2017г.
на ТП на НОИ – София град, въз основа на приложен протокол №9/16.11.2017г. от ТП на НОИ – Кюстендил.
След
злополуката ищецът бил настанен на лечение в УМБАЛ „Света Анна” АД - София за
период от 06.03.2017г. до 13.03.2017г., при което било извършено открито
наместване на фрактура с вътрешна фиксация. А.
ползвал отпуск за временна неработоспособност, по силата на издадени 4 броя
болнични листове за времето от 06.03.2017г.
до 01.09.2017г. и от 29.09.2017г. до 08.10.2017г. За периода от
30.10.2017г. до 01.11.2017г., А. е бил хоспитализиран отново - в МБАЛ „Св. Иван
Рилски - 2003” – Дупница, като му е била извършена още една операция, наложена
от развил се последващ възпалителен процес в областта
на нараняването.
Установено е
било по делото, че при извършване на първата операция работодателят е заплатил
сумата от 1 800 лева в полза на УМБАЛ „Света Анна” АД – София за
консумативи за операцията.
РС-Дупница е
приел заключение по назначена съдебно-медицинска експертиза, изготвено от
вещото лице д-р В.В. – *******, от което е видно, че
при злополуката ищецът А. е получил фрактура на шийката на дясното бедро; при
проведеното лечение е била направена метална остеосинтеза,
която не позволила ранно раздвижване и натоварване на крайника. Според експертам срокът за възстановяване от травмата е около 8 –
10 месеца, необходими за консолидация на костните фрагменти и за последваща рехабилитация. В заключението е посочено, че
раната при първата направена операция е зараснала в номиналния срок, като
конците са свалени на 14-ия ден, без усложнения.
Както от
медицинската документация, така и от заключението на вещото лице е установено,
че четири месеца след първата операция, се е наложило извършването на втора,
поради късно гнойно-септично усложнение – абсцедиране
в областта на оперативния достъп. Експертът е пояснил, че загнояването може да
се дължи на различни причини – недобра стерилизация на шевния материал, на
непоносимост на някой тип шевен материал, на кръвно причинена инфекция, но е
свързано с първичната травма и е удължило периода на лечение, като са търпени
болки в продължение на 15-20 дни. Констатирана е липсата на данни ищецът да
страда от придружаващи заболявания, както и, че същият понастоящем е в относително
добро общо състояние, с умерена промяна в походката, непостоянни оплаквания от
болка – при интензивно натоварване на крайника. Налице е умерена миохипотрофия на бедрената мускулатура, подлежаща на
по-нататъшно възстановяване.
По делото са
разпитани свидетели. От показанията на свидетеля К.В., който е работил заедно с
А. към момента на злополуката, е установено, че В.не е видял, но е чул шума при
падането на ищеца и виковете му след това, като в последствие разбрал, че А. се
е спънал в един от ограничителите на асансьорните
врати. Свидетелят е заявил, че самият той не си спомня, дали се е случвало да
се спъне по подобен начин. От показанията на свидетеля П.А. - баща на ищеца, е
констатирано, че след злополуката пострадалият е изпитвал силни болки; около
седем месеца се придвижвал с патерици, включително един месец след втората
операция. Като свидетел е бил разпитан и П.К. – **** в УМБАЛ „Света Анна” АД –
София, който е посочил, че е оперирал ищеца след злополуката и е наблюдавал
зарастването в период от шест месеца; възстановителният процес, според
свидетеля, преминал нормално, поради което същият заключил, че оплакванията,
наложили втора операция, нямали връзка с първата. Този свидетел отбелязал, че
през периода на наблюдение пациентът следвало да е с патерици, за да не
натоварва крака и за да се предотвратят усложнения. Свидетелят В. В.е заявил
пред съда, че познава ищеца, знае за злополуката и лично е възприел
обстоятелството, че още през месец август 2017г. ищецът се е придвижвал без
патерици, с нормална походка, както и, че е управлявал автомобил.
От
заключението по назначената съдебно-счетоводна експертиза, изготвено от в.л.Н.Ш.,
е установено, че изплатеното на ищеца обезщетение за временна
неработоспособност за периода от 06.03.2017г.
до 08.10.2017г. възлиза на 3643.28 лева и надхвърля размера на нетното
трудово възнаграждение, което ищецът би получил след приспадане на дължимите
лични осигуровки и ДОД. Според вещото лице брутното трудово възнаграждение на
ищеца за същия период е в по-висок размер от полученото обезщетение, като
разликата възлиза на 219.22 лева. В допълнително заключение вещото лице е
посочило, че заплатената от ответника сума съгласно задължението му да заплаща
част от обезщетението за държавно обществено осигуряване възлиза на 264.32
лева.
При тези
факти, с обжалваното решение, РС-Дупница е приел, че предпоставките за
уважаване на иска по чл.200 ал.1 от КТ са били установени по безспорен начин по
делото – установено е, че ищецът е работил в ответното дружество и при
осъществяване на трудовите си задължения на 06.03.2017 г. е претърпял трудова
злополука, приета за такава по надлежния ред; при описаната трудова злополука
ищецът е получил фрактура на шийката на дясното бедро, наложила провеждане на
оперативно лечение и довела до временната му неработоспособност за срок от
около 8–10 месеца; извършването на две оперативни интервенции, като съдът е
приел, че втората такава е била свързана с първичната травма, без да кредитира
показанията на свидетеля П.К. в частта им за липса на
връзка между злополуката и оплакванията, наложили втора операция, предвид
разпоредбата на чл.172 ГПК и обстоятелството, че свидетелят е бил лекуващ лекар
на ищеца, извършил първата операция и наблюдението през възстановителния
период. Обоснован е изводът за претърпени неимуществени вреди. ДнРС е анализирал естеството на отговорността на
работодателя по чл.200 от КТ и е приел, че претърпените от А. неимуществени
вреди могат справедливо да бъдат овъзмездени със
сумата от 7 000 лева, като за да достигне до този извод съдът се е позовал
на нормата на чл.52 от ЗЗД и е отчел конкретните обстоятелства по делото, имащи
отношение към твърдените от ищеца неимуществени вреди - характера на травмата,
получена при злополуката /довела до трайно затруднение на движението на десния
крак/, срока на временна неработоспособност – около 10 месеца, като за около
седем месеца ищецът е трябвало да се придвижва с патерици; интензивността на
неблагоприятните усещания, протекли в продължителен период от време,
включително и с оглед на възникналата необходимост от последваща
операция, както и от операция за изваждане на поставените винтове;
обстоятелството, че понастоящем ищецът е с възстановена работоспособност и е в
състояние да изпълнява същата длъжност, която е заемал при настъпване на
злополуката, като е налице умерена промяна в походката и непостоянни болки при
натоварване на десния крак. Съдът е аргументирал разбиране, че законната лихва
за забава се следва от датата на злополуката, отхвърляйки възражението на
дружеството за дължимост на законната лихва от
по-късна дата – на признаването на злополуката за трудова.
ДнРС е разгледал
и възражението на работодателя за съпричиняване на
вредоносния резултат, поради допусната от страна на А. груба небрежност. Съдът е посочил,
че груба небрежност по смисъла
на чл.201 ал.2 от КТ е налице,
когато пострадалият не е положил грижата, която и най-небрежният би положил в подобна обстановка, отричайки в конкретния случай
подобно обстоятелство да е било доказано в процеса.
Исковата претенция за присъждане на обезщетение за имуществени вреди
е отхвърлена като неоснователна, с основния довод,
че вредата, имаща характер
на пропусната полза, би съставлявала разликата между действително получаваното трудово възнаграждение и полученото обезщетение за временна нетрудоспособност, като под „действително получавано трудово възнаграждение“ трябва да се
разбира възнаграждението, получено от пострадалия
след приспадане на законно установените удръжки. Позовавайки се на изводите на вещото лице, съдът е
приел, че изплатеното на ищеца обезщетение
за временна неработоспособност за периода 06.03.2017г.
– 08.10.2017г.
е на по-висока
стойност от нетното трудово възнаграждение, което ищецът би получил
след приспадане на дължимите лични
осигуровки и ДОД, поради
което е заключил липсата на претърпени имуществени вреди и е отхвърлил иска
изцяло.
ДнРС е посочил,
че поради отхвърлянето на иска за
имуществени вреди, предявен във връзка с временната неработоспособност на
ищеца, неоснователно е възражението на ответника за прихващане с изплатеното от НОИ обезщетение за временна неработоспособност, както и със сумата 131.95 лева, заплатени от ответника като част от обезщетението
за обществено осигуряване. По отношение на възражението за прихващане на сумата от 1 800
лева, изплатена от дружеството за консуматив при първата операция, съдът е
посочил, че въпреки че факта на извършване на това плащане да не е бил спорен,
възстановяване на тази сума на работодателя не се следва, поради
обстоятелството, че ако същата би била заплатена от работника, това би
съставлявало за него имуществена вреда, за чието възстановяване би отговарял
работодателят, с които доводи е обосновал извод за липса на предпоставки за
извършване на прихващане.
ДнРС е присъдил в полза на А.
разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 314.50 лева, определяйки тази
сума, като съразмерна на уважената част от исковете. В производство по чл.248
от ГПК, проведено по искане на В.А. за увеличаване на размера на присъденото
възнаграждение до минималния такъв по Наредбата за минималните размери на
адвокатските възнаграждения, ДнРС е оставил искането
за изменение на съдебното решение в частта за разноските без уважение.
Преценявайки
установените по делото факти, настоящият състав на ОС-Кюстендил, намира от
правна страна следното:
1. Относно валидността и
допустимостта на първоинстанционното решение:
Въззивният съд, в съответствие
с правомощията си по чл.269 от ГПК, извърши служебно проверка на валидността на
решението и прецени допустимостта му в обжалваната част, в резултат на която
проверка намира, че решението на РС-Дупница е валидно и допустимо.
2. Относно правилността на
решението:
Според съда,
решението е отчасти неправилно, тъй като първостепенният съд е допуснал
нарушение на материалния закон, като е присъдил обезщетение за претърпените от А.
неимуществени вреди в размер, некореспондиращ на въздигнатия в чл.52 от ЗЗД
принцип на справедливостта. Сумата от 7 000 лева е занижена спрямо установените
по делото действително претърпени вреди, които според въззивния
съд биха могли адекватно да бъдат овъзмездени със
сума в размер на 10 000.00 лева. В частта относно иска за присъждане на
обезщетение за имуществени вреди, въззивният съд
намира решението за правилно, поради което следва да се потвърди. Съображения:
Относно иска
за присъждане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди:
Разпоредбата
на чл.200 от КТ регламентира обективната безвиновна
отговорност на работодателя за претърпени от работник или служител вреди,
следствие на настъпила трудова злополука. По своята същност тази отговорност
представлява особен случай на законодателно възлагане на риска от трудовото увреждане
върху една от страните по трудовото правоотношение – работодателя. Три са
елементите на фактическия състав за възникване на посоченото задължение: 1)
наличие на трудова злополука; 2) претърпени вреди от работника или служителя и
3) причинна връзка между злополуката и претърпените вреди.
Съгласно чл.
55 ал.1 от КСО, трудова злополука е всяко внезапно увреждане на здравето,
станало през време и във връзка или по повод на извършваната работа, както и
при всяка работа, извършена в интерес на предприятието, когато е причинило
неработоспособност или смърт. Ал.2 урежда т.нар.“приравнени случаи” на трудова
злополука, които са ирелевантни за настоящото
производство. Редът за установяване, разследване, регистриране и отчитане на
трудовите злополуки е нормативно установен в подзаконов нормативен акт и тъй
като в случая, не е спорно между страните, че същият е бил спазен, може само да
се отбележи, че при съблюдаване на нормативно заложената процедура, с
разпореждане №21198/28.11.2017г., компетентният орган е приел за трудова,
претърпяната от А. на 06.03.2017г. злополука. В този смисъл правилен е, а това
не е и спорно, изводът на ДРС за наличие на първата от гореказаните
предпоставки – претърпяна злополука, имаща характер на трудова и причинила –
както се установява от представените медицински документи- увреждане на
здравето, изразяващо се в счупване на бедрената шийка на долен десен
крайник.
Доказано е
още по делото, че В.А. е претърпял вреди, които имат неимуществен характер.
Последните са установени, както от представените медицински документи, така и
от показанията на разпитаните пред ДнРС свидетели и
приетото заключение на вещо лице ортопед-травматолог. Характерът, обемът и
интензитетът на вредите са били правилно определени от районния съд.
Налице е причинно-следствена
връзка между неимуществените вреди и
настъпилата трудова злополука – същите са пряка и непосредствена
последица от увреждането. Не може да се сподели възражението на дружеството – въззиваем за липса на такава връзка между увреждането и втората
оперативна интервенция, тъй като от една страна изводът на вещото лице по
съдебно-медицинската експертиза е за наличие на връзка между първата операция и
втората такава, предизвикана от загнояване в областта на първоначалния
оперативен достъп, настъпило поради неустановена причина, а от друга – липсват
категорични данни за конкретен факт, несвързан с първата операция, довел до
гнойно-септичното усложнение. Изцяло се споделят доводите на ДнРС относно липсата на предпоставки за кредитиране на
показанията на свидетелите К. и В., тъй като от една страна те си противоречат
относно спазването на предписания режим от страна на А., а от друга страна, К.,
в качеството му на лекар, извършил първата операция,
станала вероятна причина за получаване на усложнението, е заинтересован да
отрече наличието на връзка между двете.
КТ не
съдържа специални указания за начина на определяне размера на неимуществените
вреди, поради което субсидиарно приложение следва да
намерят общите разпоредби на облигационното право. Определянето на дължимата обезвреда е предоставено на съда по справедливост - чл.52
от ЗЗД. Както е посочено в раздел II
на ППВС №4 от 1968г., определянето на размера следва да стане, след отчитане на характера на
увреждането, начина на извършването му, обстоятелствата, при които е извършено,
допълнително влошаване на здравето, морални
страдания, осакатявания и т.н.
РС-Дупница е
счел, че в конкретния случай, справедливо обезщетение за претърпените от А.
неимуществени вреди е сума в размер на 7 000 лева. Този извод не се
възприема от въззивната инстанция, тъй като посочената сума е занижена спрямо
естеството и интензитета на действително претърпените вреди. Пострадалият е бил
неработоспособен за период от 8-10 месеца. Претърпял е две оперативни
интервенции и предстои трета такава. Периодът на възстановяване е бил
съпроводен първоначално със силни болки. А. е бил трудно подвижен. В
продължение на шест месеца е ползвал помощни средства – патерици. Преминал е
през продължителен период на рехабилитация и понастоящем има – макар и умерена
– промяна в походката и непостоянни оплаквания от болки в областта на
счупването при интензивно натоварване на крайника. При отчитане на всички тези
правно значими факти, свързани с инцидента, с пострадалия и с естеството на
увреждането, окръжният съд намира, че справедливо, разумно и кореспондиращо със
събраните по делото доказателства се явява обезщетение в размер на 10 000 лева,
което би репарирало понесените от А. болки и страдания от физическо и
психическо естество. Същевременно, съставът намира, че отчитането поотделно и в
съвкупност на характеристиките на увреждането, налага извод, че присъдената от ДнРС сума от 7 000 лева е занижена.
Изложеното води до извод за частична основателност на въззивната жалба в
частта относно иска за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди.
Решението на Районен съд-Дупница, в частта, отхвърляща иска за горницата над
присъдените 7 000 лева до 10 000 лева следва да се отмени. В частта,
в която искът се отхвърля за разликата над 10 000 лева до претендираните
20 000 лева решението следва да се потвърди.
Дължимото
обезщетение не следва да бъде намалявано при условията на чл.201 ал.2 от КТ.
Всички съображения на ДнРС, касателно
направеното от дружеството-работодател възражение за допусната от страна на А.
груба небрежност, довела до съпричиняване на
вредоносния резултат, се възприемат от въззивния съд
изцяло. По делото липсват доказателства, от които да се заключи, че при
изпълнение на служебните му задължения, А. не е положил грижата, която и
най-небрежният би положил; няма данни да са нарушени правила за безопасност или
нормативни изисквания при изпълнение на служебните задължения.
Относно иска
за присъждане на обезщетение за претърпени имуществени вреди:
ОС-Кюстендил
споделя напълно доводите на ДнРС, касаещи
неоснователността на исковата претенция за присъждане на обезщетение за
претърпени имуществени вреди в размер на 293.34 лева, поради което на основание
чл.272 от ГПК, препраща към тях. Търсената имуществена вреда представлява
пропусната полза и такава би била налице само в случаите, в които пострадалият
от трудова злополука е получил от общественото осигуряване обезщетение, в
размер по-нисък от трудовото възнаграждение, което би получил ако е полагал
труд през същия период. Вредата има обективен характер и за нейното възникване
от значение е не сумата на брутното трудово възнаграждение, начислено за
получаване, а размерът на подлежащата на изплащане на работника или служителя чиста
сума. Доказателствата по делото са категорични и са в посока на липса на
претърпяна от А. имуществена вреда, поради по-високия размер на изплатеното му
обезщетение за временна неработоспособност в периода спрямо сумата, която би
получил като нетно трудово възнаграждение за същия период.
Поради
горното, решението в тази част следва да се потвърди.
Други доводи
не са повдигнати от страните и такива не подлежат на разглеждане от въззивния съд, с оглед правилото на чл.269 изр.2 от ГПК.
3. Относно частната жалба срещу
определението от 28.12.2018г. за изменение на първоинатснционното
решение в частта за разноските:
Оспореният съдебен акт е валиден и допустим, а
като краен резултат – правилен.
А. е доказал
да е сторил разноски за адвокатско възнаграждение в размер общо на 925.00 лева.
Исковата му
претенция е била предявена общо за 21 500 лева и уважена за 7 000
лева.
ДнРС е
разпределил между страните отговорността за разноските, като е присъдил в полза
на ищеца сумата от 314.50 лева, определяйки я като съразмерна на уважената част
от иска.
С
обжалваното определение, първоинстанционният съд е
оставил без уважение искането на А. за изменение на решението в частта за
присъдените му разноски, посредством определяне на същите на база минималния
размер на дължимото адвокатско възнаграждение по иск с материален интерес
7 000 лева, съобразно Наредбата за минималните размери на адвокатските
възнаграждения.
Въззивният съд счита
определението за правилно, тъй като прилагането на правилото на чл.78 ал.1 от ГПК има отношение към конкретно заплатеното по делото адвокатско
възнаграждение, спрямо което се съотнася уважената част от иска към размера на
цялата претенция.
Частната
жалба следва да се остави без уважение.
4. Относно разноските:
Предвид извода на настоящия
съд за частична неправилност
на обжалваното решение, налага
се разноските за първата
инстанция да се разпределят съобразно
формирания извод за основателност
на иска за присъждане на обезщетение за неимуществени
вреди в размер на 10 000 лева.
Дружеството ще дължи на В.А. разноски за адвокатско
възнаграждение за първата
инстанция в размер общо на 430.23 лева, или още 115.73 лева. Съответно – следва да се намали размера на сумата, която А. да заплати на дружеството за направените от последното разноски до дължимата такава от 877.21 лева. Последното
ще наложи отмяна на решението на ДнРС в частта, в която на «*****» ООД са присъдени разноски в размер над 877.21 лева.
Пред въззивната инстанция А. е удостоверил извършването на разноски в размер на 1 150 лева, заплатени за адвокатско възнаграждение. Съразмерно с уважената част от жалбата (за отмяна на решението за сума в размер на 13 293.34 лева общо
и уважаване за 3 000 лева), на същия се следва сума в размер на
259.53 лева. По вече изложените съображения,
касаещи частната жалба, минималният размер по Наредба №1/2004г. няма отношение.
Въззиваемото дружество е направило разноски
за адвокатско възнаграждение
в размер на 1 104 лева, от които, съразмерно с отхвърлената част от
жалбата, А. следва да му възстанови
сума в размер на 854.85 лева.
Никоя от страните
не е направила искане за компенсация на разноските.
Върху сумата
от 3 000 лева, с която се увеличава
размера на дължимото обезщетение
за неимуществени вреди, на основание
чл.78 ал.6 от ГПК, дружеството ще
следва да заплати в полза
на бюджета на съдебната власт,
както следва: по сметка на
РС-Дупница държавна такса в
размер на 120.00 лева и по сметка на ОС-Кюстендил държавна такса в размер на 60.00 лева.
Воден от горното,
съдът
Р
Е Ш И:
ОТМЕНЯ решение №345 от 12.07.2018г. на Районен съд – Дупница,
постановено по гр.д.№129/2018г. по описа на същия съд, в частите, в които РС-Дупница: 1/ е отхвърлил предявения от В.П.А.,
ЕГН **********, с постоянен адрес: *** срещу „*****“ ООД, с ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление гр.С. -1421, р-н „*****“, ул.„****“ №**, ап.**,
иск за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди, настъпили в резултат
на трудова злополука, станала на 06.03.2017г., за разликата над 7 000 лева
до 10 000 лева и 2/ е осъдил В.П.А. да заплати на „*****“ ООД разноски в
размер над 877.21 лева до 1 082.40 лева, като вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА „*****“ ООД,
с ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр.С. -1421, р-н „*****“,
ул.„****“ №**, ап.** да заплати на В.П.А., ЕГН **********, с постоянен адрес: ***
сумата от още 3 000 лева (три хиляди лева), представляваща, ведно с
присъдените от ДнРС 7 000 лева, дължимо
обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи се в понесени болки и страдания
в резултат на приета с
Разпореждане №21198/28.11.2017г. на
ТП на НОИ – София град, трудова злополука, станала на 06.03.2017г., ведно със
законната лихва от датата на увреждането – 06.03.2017г., до окончателното
изплащане.
ПОТВЪРЖДАВА решение №345 от 12.07.2018г. на Районен съд – Дупница,
постановено по гр.д.№129/2018г. по описа на същия съд, в частта, в която е
отхвърлен предявения от В.П.А. срещу „*****“ ООД иск за присъждане на
обезщетение за неимуществени вреди за разликата над 10 000 лева до
претендираните 20 000 лева и в частта, в която РС-Дупница е отхвърлил иска на В.П.А. за осъждане на
дружеството да му заплати сума в размер на 293.34 лева, търсена като обезщетение за претърпени имуществени
вреди от трудовата злополука, представляващи
разлика между брутното трудово възнаграждение и изплащаното обезщетение от ДОО
за периода 06.03.2017г. – 08.10.2017г.
В останалите части решението е влязло в сила като необжалвано.
ОСТАВЯ
БЕЗ УВАЖЕНИЕ частната жалба с
вх.№68/04.01.2019г., подадена от
В.П.А., с ЕГН **********, с постоянен адрес: ***, чрез пълномощника му адв.Е.А. ***, против определение на РС-Дупница от
28.12.2018г., постановено по гр.д.№129/2018г. по описа на ДРС, с което съдът е
оставил без уважение искане на В.П.А. за изменение на решение №345 от
12.07.2018г., постановено по гр.д.№129/2018г. по описа на същия съд, в частта
за разноските, които „*****“ ООД е било осъдено да заплати на В.А..
ОСЪЖДА „*****“ ООД,
с ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр.С. -1421, р-н „*****“,
ул.„****“ №**, ап.** да заплати на В.П.А., ЕГН **********, с постоянен адрес: ***
сумата от още 115.73 лева (сто и петнадесет лева и седемдесет
и три стотинки), представляваща, ведно
с присъдените от ДнРС
314.50 лева, дължими разноски за първата
инстанция, съразмерно с уважената
част от исковете, както и сумата
от 259.53 лева (двеста
петдесет и девет лева и петдесет и три стотинки), представляваща
дължими разноски за производството
пред въззивния съд.
ОСЪЖДА В.П.А., ЕГН **********, с постоянен адрес: *** да
заплати на „*****“ ООД, с ЕИК *********, със седалище и адрес на управление
гр.С.-1421, р-н „*****“, ул.„****“ №** ап.** сумата от 854.85 лева (осемстотин петдесет и
четири лева и осемдесет и
пет стотинки), представляваща дължими
разноски за въззивната инстанция.
Решението, в
частта относно иска за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди, може
да се обжалва с касационна жалба пред ВКС на РБ в едномесечен срок, считано от
датата на получаване на препис, а в частта, в която е оставена без уважение
частната жалба, може да се обжалва с частна жалба пред ВКС на РБ в едноседмичен
срок, считано от датата на получаване на препис. В частта относно иска за
присъждане на обезщетение за имуществени вреди решението не подлежи на
обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.