№ 473
гр. Враца, 05.08.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ВРАЦА, VII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на шести юли през две хиляди двадесет и втора година в следния
състав:
Председател:Калина Хр. Христова
при участието на секретаря Наталия Мл. Петрова
като разгледа докладваното от Калина Хр. Христова Гражданско дело №
20221420100688 по описа за 2022 година
Производството е образувано по искова молба от В. Й. Т., ЕГН **********9,
чрез адв. Д.М., против „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, ЕИК *********.
В исковата молба се твърди, че между ищцата и „Сити Кеш“ ООД бил сключен
Договор за паричен заем № ******** г., по силата на който ищцата получила заем при
следните параметри: заемна сума 500 лева, лихва в размер на 51,64 лева, неустойка в
размер на 22,36 лева, срок на договора 5 месеца, ГПР 40,80% и ГЛП 35,04%.
Дружеството-заемател е прехвърлила вземанията си по посочения договор за заем на
ответното дружество по силата на договор за цесия от 02.11.2020 г. Ищцата счита, че
клаузата по чл. 8 от договора, уреждаща неустойка в размер на 223,36 лева, е
нищожна.
На първо място, счита, че посочената клауза противоречи на добрите нрави и
води до нееквивалентност на насрещните престации. Размерът на неустойката
представлява ½ от заемната сума, с което се нарушава принципът на
добросъвестността.
На следващо място сочи, че клаузата е неравноправна по смисъла на чл. 143, т. 5
ЗЗП, тъй като неустойката е необосновано висока. Освен това счита, че противоречи
на Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент от 23.04.2008 г., която предвижда
задължение за кредитора да извърши оценка на кредитоспособността на потребителя и
при отрицателна оценка да откаже да сключи договора. Счита, че вместо това
кредиторът е вменил на заемополучателя множество задължения за обезпечаване на
кредита, което е довело до допълнително увеличаване на размера на задълженията.
1
Твърди, че неустойка за неизпълнение на акцесорно задължение, несвързано с
претърпени от кредитора вреди, излиза извън присъщите си функции и цели
единствено постигане на обогатяване за кредитора за сметка на кредитополучателя.
Счита, че с посочената неустойка се заобикаля разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, който
изразява общите разходи по кредита, но неустойката не е включена в ГПР и поради
това последният не съответства на действително прилагания ГПР от кредитора. Това
представлява също така заблуждаваща търговска практика.
Освен това сочи, че клаузата за неустойка не се явява индивидуално уговорена, а
е част от стандартни и бланкетни, отнапред изготвени условия на договора, върху
които кредитополучателите нямат възможност да влияят.
Иска се постановяване на решение, с което да се прогласи нищожността на
клаузата за неустойка – чл. 8 от Договор за паричен заем № ******** г., сключен
между В. Й. Т. и „Сити Кеш“ ООД. Претендира присъждане на сторените в
производството разноски.
В срока по чл. 131 ГПК ответното дружество „Агенция за събиране на
вземания“ ЕАД е депозирало отговор, с който оспорва исковете като неоснователни.
На първо място заявява, че заемополучателят е декларирал, че се е запознал със
съдържанието на договора, съгласил се е с уговореното и е подписал договора. Твърди,
че неизпълнението на заемополучателя води до договорените правни последици и тъй
като ищцата не е изпълнила задължението си по чл. 6 от договора, а именно в 3-дневен
срок от подписването му да предостави описаните обезпечения, е начислена и
процесната неустойка. Счита, че уговореният размер на неустойката не рефлектира
върху присъщата й обезпечителна функция и не противоречи на принципите на
добросъвестност. Оспорва твърденията, че неустойката противоречи на добрите нрави.
Счита, че освен обезпечителна и обезщетителна, неустойката може да има и
санкционираща функция, с оглед на което изборът на страните по договора относно
размера й начина на определянето й не нарушава добрите нрави. Сочи, че в случая се
касае за високорисков кредит, по който заемодателят не е обезпечил вземането си.
Клаузата за неустойка е под услови и ако това условие не се сбъдне, неустойка не се
дължи, поради което неправилно е виждането на ищцата, че неустойката следвало да се
включи в ГПР. Иска се отхвърляне на предявените искове и присъждане на сторените
разноски.
Съдът, като взе предвид становищата и доводите на страните и прецени
събраните по делото доказателства, намира за установено от фактическа
следното:
От представените по делото доказателства се установява, че между „Сити Кеш“
ООД и В.Т. е бил сключен Договор за паричен заем № ********** г., по силата на
който кредиторът предоставя на кредитополучателя сумата от 500 лева за срок от 5
2
месеца, с дата на първа вноска 25.12.2019 г. и дата на последната вноска – 27.04.2020 г.
Уговорено е, че кредитът се олихвява с фиксиран годишен лихвен процент в размер на
35,04%, а ГПР е 40,80%, общо дължима сума за плащане 551,64 лева.
В чл. 4, ал. 1 от договора е посочено, че с подписването му кредитополучателят
удостоверява, че е получила в брой заемната сума от 500 лева.
Съгласно чл. 6, страните се съгласяват договорът за заем да бъде обезпечен с
поне едно от посочените обезпечения: 1. Банкова гаранция или 2. Поръчител,
отговарящи на условията на чл. 9, ал. 2 от ОУ, а именно: 1. Поръчителство на едно или
две физически лица, които отговарят кумулативно на следните условия: имат
осигурителен доход общо в размер на най-малко 7 пъти размерът на минималната
работна заплата за страната; в случай на двама поръчители, размерът на осигурителния
доход на всеки един от тях трябва да е в размер на поне 4 пъти минималната работна
заплата за страната; не са поръчители по други договори за кредит, сключени от
кредитора; не са кредитополучатели по сключени и непогасени договори за кредит,
сключени със кредитора; нямат кредити към банки или финансови институции с
класификация различна от „Редовен”, както по активни, така и по погасени
задължения, съгласно справочните данни на ЦКР към БНБ; да представят служебна
бележка от работодателя си или друг съответстващ документ за размерът на
получавания от тях доход; или 2. Безусловна банкова гаранция, издадена от
лицензирана в БНБ търговска банка, за период от сключване на договора за кредит до
изтичане на 6 месеца след падежа на последната редовна вноска по погасяване на
кредита и обезпечаваща задължение в размер на два пъти общата сума за плащане по
договора за кредит, включваща договорената главница и лихва.
След отделяне на настоящите искове в самостоятелно производство с
Определение № 314/25.02.2022 г., преписът от ОУ към договора се съдържа по
първоначално образуваното гр. д. № 4208/2021 г. по описа на РС – гр. Враца, но
същите са общоизвестни и публично достъпни на електронната страница на „Сити
Кеш“ ООД – https://www.citycash.bg.
Чл. 8 от договора урежда срок за изпълнение на задължението за предоставяне
на обезпечение 3 дни от сключването му, като при неизпълнение се начислява
неустойка в размер на 223,36 лева, платима разсрочено съгласно приложение № 1 към
договора. Приложение № 1 представлява погасителния план към договора за кредит и в
същото се съдържат два варианта за погасителни вноски – без и с начислена неустойка.
Ответното дружество не оспорва обстоятелството, че е придобило вземанията
към ищцата по Договор за паричен заем № ********** г. по силата на сключен със
„Сити Кеш“ ООД договор за цесия.
Други относими доказателства в производството не са ангажирани.
При така установеното от фактическа страна, съдът прави следните правни
3
изводи:
Ищцата е физическо лице и при сключване на договора не е действала в рамките
на своята професионална и търговска дейност, предвид което същата има качеството
потребител по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП. Ответникът е търговец по смисъла
на §13, т. 2 от ДР на ЗЗП. Взаимоотношенията им се основават на сключен договор за
кредит, по който на ищцата е предоставена финансова услуга по смисъла на § 13, т. 12
от ДР на ЗЗП.
След като процесният договор за кредит е с характер на потребителски
договор, то и на основание § 13, т. 1 ДР на Закона за защита на потребителите (ЗЗП)
следва, че освен правилата на ЗПК, които важат за всички договори
за потребителски кредит и уреждат императивните правила за определяне на тяхното
съдържание и клаузи, приложими са и правилата на ЗЗП.
Както е посочено и в доклада по делото, неоспорен от страните, основанието на
иска се определя от съда въз основа на обстоятелствата, на които се позовава ищецът в
исковата молба. Ето защо, след като определянето на основанието на предявения иск е
процесуално задължение на съда, то именно съдът, разглеждащ спора, извършва и
преценка за съотношението, в което се намират помежду си съединените искове, като
не е обвързан от изявлението на ищеца относно обективното им съединяване /в този
смисъл са и решение № 527/21.06.2010 г. по гр. д.№ 1363/2009 г. на IV г. о. на ВКС и
решение № 97/08.02.2013 г. по т. д. № 196/2011 г., I т. о. на ВКС и др./. Доколкото по
отношение на начина на съединяване на искове за недействителност на сделка, е
налице задължителна съдебна практика, според която съдът е длъжен да разгледа
основанията за нищожност според тежестта на сочения от ищеца порок в поредността
от най-тежкия през по-леките, а не от начина на подреждане на претенциите в исковата
молба /в този смисъл са: решение № 97/08.02.2013 г. по т. д. № 196/2011 г., I т. о. на
ВКС, решение № 106/01.03.2011 г. по гр. д. № 1460/2009 г. на IV г. о. на ВКС, решение
№ 199/12.07.2016 г. по гр. д. № 583/2016 г. на IV г. о. на ВКС и др./, настоящият съд
прие, че е сезиран с иск с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. първо ЗЗД вр. чл. 38,
ал. 1 ЗЗД, а в условията на евентуалност с искове с правно основание чл. 26, ал. 2,
предл. второ ЗЗД и чл. 26, ал. 2, предл. трето ЗЗД.
Принципно атакуваната сделка може да страда от различни пороци, всеки от
които да е основание за обявяване на нищожността, т. е. основанията могат да
съществуват едновременно, но правният резултат, който ще се постигне с уважаването
на иска на едно от въведените основания, по принцип, изключва интереса от обявяване
на нищожност на някое от другите въведени основания. Разпоредбата на чл. 26 ЗЗД
определя основания за нищожност на сделките, като съществуването на някой от
пороците изключва или поглъща останалите. В този смисъл, основанията за
нищожност по чл. 26 ЗЗД могат да бъдат поддържани едновременно, но общото
4
основание за нищожност по чл. 26, ал. 1, предл. първо ЗЗД, по принцип, изключва
приложението на останалите. При въведени няколко основания за нищожност, всяко от
които произтича от различни факти и може да съществува самостоятелно, правен
интерес от кумулативното обективно съединение на исковете не е налице, ако
правните последици, които законът свързва с обявяването на нищожността, са
идентични. В този случай, независимо от поддържано от ищеца кумулативно
съединяване на исковете, съдът следва да разгледа исковете при условия на евентуално
съединяване и да се произнесе по всеки един от тях в поредност, съобразно естеството
на твърдяния порок според основанията по чл. 26 ЗЗД. С уважаването на иска за
обявяване на нищожност на едно от тези основания, съдът не дължи произнасяне по
исковете, предявени на други въведени в процеса основания и следва да ги остави без
разглеждане.
В исковата молба ищцата поддържа на самостоятелни основания и трите
въведени твърдения за нищожност на оспорваната клауза – противоречие със закона –
с чл. 143 ЗЗП, заобикаляне на закона – на чл. 19, ал. 4 ЗПК и накърняване на добрите
нрави. Настоящият съдебен състав приема, че е сезиран с иск с правно основание чл.
26, ал. 1, предл. първо ЗЗД, а в условията на евентуалност с искове с правно основание
чл. 26, ал. 1, предл. второ ЗЗД и чл. 26, ал. 1, предл. трето ЗЗД.
По иска с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. първо ЗЗД:
За основателността на иска в тежест на ищцата е да докаже, че клаузата за
неустойка, уговорена в чл. 8 от сключения между ищцата и „Сити Кеш“ ООД Договор
за паричен заем № ******** г., противоречи на закона – чл. 143 ЗЗП.
Настоящият съдебен състав намира, че договорната клауза за неустойка за
непредставяне на обезпечение е неравноправна по смисъла на чл. 143, ал. 1 и чл. 143,
ал. 2, т. 5 ЗЗП. Съгласно цитираните норми неравноправна клауза в договор, сключен с
потребител, е всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването за
добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на
търговеца и потребителя, както и когато задължава потребителя при неизпълнение на
неговите задължения да заплати необосновано високо обезщетение или неустойка.
На първо място, предвиденото за заемателя задължение в чл. 6 от договора във
връзка с чл. 9, ал. 2 от приложимите общи условия за представяне на обезпечение е
трудно изпълнимо. За да предостави обезпечението по т. 1 на чл. 9, ал. 2 от общите
условия, заемателят следва да осигури един или двама поръчители, които да отговарят
на множество на брой поставени от заемодателя изисквания. На първо място, такива
високи изисквания заемодателят не е поставил дори към заемополучателя. Поставянето
им към поръчителя навежда на извод за намерение за изначално затрудняване на
заемополучателя да изпълни задължението си по предоставяне на обезпечение, което
пък от своя страна води до възникване на задължението за заплащане на неустойка за
5
неизпълнение. Изискванията към поръчителите не са съобразени и с размера на
кредита, като необосновано се налага обезпечаване на т. нар. „малък“ кредит от 500
лева с двама поръчители с „осигурителен доход общо в размер на най-малко 7 пъти
размерът на минималната работна заплата за страната“ – изискуемият осигурителен
доход на всеки от поръчителите се равнява на сумата от 3 920 лева към 2019 г. На
следващо място, за заемателя е обективно невъзможно в предвидения тридневен срок
от подписване на договора да се снабди с тази информация за поръчителя, за да я
предостави на заемодателя. Освен това част от изискуемата информация представлява
банкова тайна по смисъла на чл. 62, ал. 2 ЗКИ, поради което заемополучателят следва
да ангажира поръчителя да се снабди лично с тази информация, което допълнително
препятства възможността да се изпълни договореното задължение в тридневен срок от
сключването на договора.
Втората алтернативно предвидена обезпечителна мярка предвижда внасянето на
сума от заемателя в полза на заемодателя като банкова гаранция, като е предвидено, че
сумата следва да е в размер на два пъти колкото цялото задължение на заемателя по
договора – главница и възнаградителна лихва. Не може да се очаква, че в тридневен
срок от сключването на договора заемателят ще разполага със сума, равняваща се на
два пъти сбора от заемната сума и възнаградителната лихва за целия период на
договора, която да предостави като банкова гаранция. Ако разполагаше с тази сума,
сключването на договор за кредит би било изначално излишно и не необходимо за
потребителя. Изначално нелогично е изискването за обезпечаване на парично
задължение с парично вземане в двойно по – голям размер.
Видно е, че поставените от кредитора изисквания за обезпечаване на кредита са
изначално трудно изпълними и дори неизпълними, като същите несъмнено излизат
извън обезпечителната си функция. Това навежда на извод, че целта не е да се обезпечи
кредита, а да се начисли уговорената за неизпълнение на това задължение неустойка.
На второ място, видно от разпоредбата на чл. 8 от договора, още със
сключването му, страните са уговорили, че неустойката ще се изплаща заедно с всяка
погасителна вноска. Съдът намира, че изначално заемодателят е предвидил
невъзможността за изпълнение на договорното задължение, предвидено в чл. 6 от
договора във връзка с чл. 9, ал. 2, т. 1 и т. 4 от общите условия, поради което в
договора е уговорен предварително и начин за изплащане на дължимата неустойка. Т.
е. неустойката е начислена към задължението преди изтичане на срока за изпълнение
на задължението за предоставяне на обезпечение – 3 дни от сключване на договора.
Подобна ситуация несъмнено е юридически нон сенс, а с клаузата се цели оскъпяване
на кредита, като начисляването й е прикрито под мнимо задължение за предоставяне на
обезпечение. Следователно уговорената по този начин неустойка за обезщетяване
неизпълнението на договорно задължение излиза извън законовите функции на
неустойката, създава условия за неоснователно обогатяване на предоставящия
6
заемната сума и нарушава принципа за справедливост. Неустойка за неизпълнение на
акцесорно задължение, което не е свързано пряко с претърпени вреди, е пример за
неустойка, която излиза извън присъщите си функции и цели да постигне
неоснователно обогатяване на кредитора.
Освен това, налице е и нееквивалентност на престациите, тъй като неустойката е
уговорена в изключително завишен спрямо задължението по договора размер – равнява
се на 1/2 от главницата по договора.
С оглед всичко гореизложено, съдът намира, че клаузата по чл. 8 от процесния
договор, предвиждаща заплащане на неустойка поради неизпълнение на задължението
да предостави едно от посочените в чл. 6 обезпечения, е неравноправна по смисъла на
чл. 143, ал. 1 ЗЗП и чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП, тъй като е уговорка във вреда на
потребителя, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до
значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя,
както и задължава потребителя при неизпълнение на негови задължения да заплати
необосновано висока неустойка - размерът на същата се равнява на половината от
заемната сума.
Ответникът признава, че дружеството-заемодател не е изпълнило задължението
си да извърши детайлно проучване на имущественото състояние на заемателя преди
сключването на договора.
Съгласно чл. 16 - чл. 18 ЗПК, преди сключване на договор за кредит кредиторът
е длъжен да оцени кредитоспособността на потребителя въз основа на достатъчно
информация, в т.ч. информация, получена от потребителя, и ако е необходимо,
извършва справка в Централния кредитен регистър или в друга база данни, използвана
в Република България за оценка на кредитоспособността на потребителите. Същото
задължение за кредитора се съдържа и в общите му условия.
Извършвайки нужното проучване на имущественото състояние и кредитната
история на потребителя, търговецът е в състояние да оцени риска при сключването на
договора и в случай че този риск е завишен и непропорционален на печалбата, която би
реализирал от договора, има право да откаже сключването му. Неизпълнявайки това
свое задължение и сключване на договор с некредитоспособно лице, прехвърля риска
върху потребителя. Видно е, че в случая кредитодателят е целил да елиминира или
поне минимализира този риск чрез оскъпяването на кредита, предвиждайки мнима
неустойка, представляваща всъщност допълнително възнаграждение по договора.
Това задължение на кредитора се извежда и от член 8, пар. 1 от Директива
2008/48, а именно, че преди сключването на договор за кредит кредиторът е длъжен да
направи оценка на кредитоспособността на потребителя. В този смисъл в съображение
26 се посочва, че в условията на разрастващ се кредитен пазар е особено важно
кредиторите да не кредитират по безотговорен начин и да не предоставят кредити без
7
предварителна оценка на кредитоспособността, а държавите членки следва да
упражняват необходимия надзор с цел избягване на такова поведение.
Преддоговорното задължение на кредитора да направи оценка на кредитоспособността
на кредитополучателя, доколкото цели да предпази потребителите от
свръхзадлъжнялост и неплатежоспособност, допринася за постигането на целта на
Директива 2008/48, която се състои, както става ясно от съображения 7 и 9, в
предвиждането в областта на потребителските кредити на пълна и наложителна
хармонизация в областта, за да се осигури на всички потребители в ЕС високо и
равностойно равнище на защита на техните интереси и за да се улесни изграждането на
добре функциониращ вътрешен пазар на потребителски кредити /в този смисъл пар.
40-43 от Решение от 27.03.2014 г. по дело С-565/12 на СЕС/. В този смисъл клауза,
която предвижда, че се дължи неустойка при неосигуряване на обезпечение по
договора, което задължение става изискуемо след неизпълнение на задължението по
договора за кредит, е в пряко противоречие с целта на Директивата. На практика такава
клауза прехвърля риска от неизпълнение на задълженията на финансовата институция
за предварителна оценка на кредитоспособността на длъжника върху самия длъжник и
води до допълнително увеличаване на размера на задължението. На длъжника се
вменява задължение да осигури обезпечение, след като кредитът му е вече отпуснат, а
целта на Директивата е ако има съмнение в платежоспособността на потребителя,
първо да се поиска обезпечение и едва след представянето му да се отпусне кредитът, а
при неосигуряването му и ако кредиторът не желае да поеме риска, следва да откаже
сключването на договора.
Ето защо клаузата за обезпечаване на заема е в пряко противоречие с
преследваната от Директива 2008/48/ЕО, транспонирана в ЗПК, цел, тъй като
дружеството – заемодател не е изпълнило задължението си преди сключване на
договора да извърши оценка на кредитоспособността на потребителя и при
отрицателна оценка да откаже сключването му, а вместо това му е вменило на
практика неизпълнимо задължение да представи посоченото в договора и ОУ
обезпечение, като при неизпълнението му се дължи процесната неустойка.
Неоснователни са възраженията в отговора на исковата молба, свързани с
действителността на клаузата. Това, че потребителят се е запознал с условията,
съгласил се е с тях и е подписал договора, не санира неговите клаузи и ако те или част
от тях са нищожни, те остават такива и след подписването на договора, а потребителят
разполага с правен интерес от прогласяване на тяхната нищожност по всяко време.
Неравноправността на клаузата следва да се преценява именно към момента на
сключване на договора за кредит. Последният е финансова услуга по смисъла на чл.
144 ЗЗП вр. §13, т. 12, буква „б” от ДР на ЗЗП, според който „финансова услуга” е
всяка услуга, свързана с дейността на кредитни институции, застрахователни
компании и инвестиционни фирми, като отпускане на кредит, потребителски кредит,
8
обезпечен с ипотека. Нормата е заимствана от чл. 3 от Директива 93/13 ЕИО на Съвета
относно неравноправните клаузи в потребителските договори. Самият ЗЗП е приет въз
основа на тази директива, което е упоменато в §13а от ПЗР на ЗЗП, респ. според
приложение № 2 от Директивата, същата се отнася и за финансовите услуги. Идеята на
закона изхожда от това, че потребителят се идентифицира като по-слабата
икономически страна в това правоотношение и следва да бъде защитен, за да се улесни
изграждане на стабилен вътрешен пазар и свободно движение на стоки. Поради това
той не следва да бъде в позиция на неинформираност и не следва да бъде принуждаван
да се съгласява с установените предварително от продавача или доставчика услуги,
без да може да повлияе на съдържанието им.
Съгласно чл. 146, ал. 1 ЗЗП, включените в потребителските договори
неравноправни клаузи са нищожни, освен ако са уговорени индивидуално. Предвид
това, за да бъде нищожна конкретната клауза, е необходимо тя да е неравноправна и да
не е уговорена индивидуално, т.е. да е изготвена предварително и потребителят да не е
имал възможност да влияе върху съдържанието й. Тежестта да докаже, че определено
условие е индивидуално уговорено пада върху търговеца – чл. 146, ал. 4 ЗЗП, каквито
твърдения не са въведени от ответника.
След като съдът прие, че клаузата за неустойка, уговорена в чл. 8 от сключения
между ищцата и „Сити Кеш“ ООД Договор за паричен заем № ******** г., е
неравноправна, същата противоречи на действащи норми и по смисъла на чл. 26, ал. 1,
предл. първо ЗЗД вр. чл. 146, ал. 1 ЗЗП се явява нищожна. Искът е основателен и
следва да бъде уважен.
По исковете, предявени в условията на евентуалност с правно основание чл.
26, ал. 2, предл. второ ЗЗД и чл. 26, ал. 2, предл. трето ЗЗД:
С оглед основателността на иска по чл. 26, ал. 1, предл. първо ЗЗД, съдът не
дължи произнасяне по предявените евентуални искове и следва да бъдат оставени без
разглеждане /в този смисъл Решение № 97/08.02.2013 г. по т. д. № 196/2011 г., I т. о. на
ВКС/.
По разноските:
С оглед изхода на спора право на разноски възниква за ищцата .
Същите се претендират съгласно списък по чл. 80 ГПК, а именно адвокатско
възнаграждение на основание чл. 38, ал. 1 ,т .2 ЗАдв посочено в размер на 600 лева.
Видно от представения договор за правна защита и съдействие от 11.02.2022 г.,
упълномощеният от ищцата адвокат Д.М. е предоставил безплатна адвокатска помощ
на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв. Ето защо дължимото се адвокатско
възнаграждение на процесуалния представител на ответницата следва да бъде
заплатено на адв. М. от ответното дружество. Същото се определя в минималния
9
предвиден в Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения. Съгласно чл. 38, ал. 2 ЗАдв., съдът определя възнаграждението на
адвоката, предоставил безплатно адвокатска помощ и съдействие съгласно ал. 1, в
размер не по-нисък от предвидения в Наредба № 1/09.07.2004 г. и осъжда другата
страна да го заплати.
Предявеният иск е оценяем и за настоящата съдебна инстанция предвид
материалния интерес следва да бъде определено адвокатско възнаграждение в размер
на 300 лева съгласно чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредба № 1/09.07.2004 г..
Заявеното от ищцовото дружество възражение за прекомерност на адвокатския
хонорар на ищцата не следва да бъде разглеждано, предвид, че същият е в
законовоопределения минимум.
На основание чл. 236, ал. 1, т. 7 ГПК съдът посочва, че плащането на
разноските за адвокатски хонорар в полза на адв, М. следва да се извърши по следната
посочена от него банкова сметка: IBAN: BG87 UNCR 7000 1521 5143 14, „УниКредит
Булбанк“ АД, титуляр: Д.В. М..
По изложените съображения, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА за нищожна на основание чл. 26, ал. 1, предл. първо ЗЗД вр.
чл. 146, ал. 1 вр. чл. 143 ЗЗП по иска, предявен от В. Й. Т., ЕГН **********, против
„Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, ЕИК *********, клаузата по чл. 8 от
сключения между ищцата и „Сити Кеш“ ООД Договор за паричен заем №
******** г. със следното съдържание: С подписването на настоящия договор
заемателят декларира, че му е известно и се счита уведомен, че в случай че не
предостави договореното в чл. 6 от настоящия договор обезпечение в тридневен срок
от сключването му или представеното обезпечение не отговаря на условията, посочени
в чл. 9, ал. 2, т. 1 и т. 4 от Общите условия към договора за заем, заемателят дължи на
заемодателя неустойка в размер на 223,36 лева, с начин на разсрочено плащане,
подробно посочен в Приложение 1 към настоящия договор за заем. “
ОСЪЖДА на основание чл. 38, ал. 2 вр. чл. 38, ал. 1, т. 2 от Закона за
адвокатурата „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление: гр. София, ул. „Д-р Петър Дертлиев“ № 25, офис сграда
Лабиринт, ет. 2, офис, 4, представлявано от Димитър Бончев – изпълнителен директор,
ДА ЗАПЛАТИ на адв. Д.В. М., с адрес на кантората: ************, сумата от 300
лева /триста лева/, представляваща адвокатско възнаграждение за оказана безплатна
правна помощ.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд – гр. Враца в двуседмичен
10
срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Враца: _______________________
11