№ 518
гр. Бл.град, 05.11.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – Бл.ГРАД, ПЪРВИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и втори октомври през две
хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател:Лилия Масева
Членове:Анета Илинска
Крум Динев
при участието на секретаря Здравка Янева
като разгледа докладваното от Крум Динев Въззивно гражданско дело №
20241200500767 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл. 258 и следващите от ГПК - ”въззивно
обжалване”. Образувано е по въззивна жалба с вх. № 12008/23.05.2024 г.,
подадена от Община Бл.град, представлявана от кмета М.П.Б., с
административен адрес *********, чрез мл. юрк. Г.С., против Решение №
326/07.05.2024 г., постановено по гр.д. № 1562/2023 г. по описа на РС –
Бл.град. С атакуваното решение е признато за установено по отношение на
ищците В. П. С., ЕГН ********** и Д. П. С., ЕГН **********, че ответникът
Община Бл.град не е собственик на недвижим имот с идентификатор
00134.501.149, представляващ имот с пл. № 149, в кадастрален район 501, в
********* с ЕКАТТЕ 00134, съгласно Заповед № РД-18-82/26.11.2021 г на ИД
на АГКК, целият с площ от 2 206 кв.м, с трайно предназначение -
урбанизирана територия, с административен адрес в *********. С въззивната
жалба атакуваното решение се настоява да бъде отменено поради следните
аргументи: процесният имот бил бивша собственост на АПК “Д. Бл.”,
представляващ земеделска земя, като бил предоставен безвъзмездно на ОНС -
Бл.град по силата на Разпореждане № 404/28.10.1968 г., изм. с ПМС №
1/07.01.1981 г. Ето защо и с оглед обстоятелството, че имотът бил държавна
1
собственост, а и с оглед предназначението му за жилищно застрояване (ЗРП от
1985 г.), имотът преминал в патримониума на общината по силата на параграф
42 от ПЗР на ЗИД на ЗОС, като било без значение липсата на съставен нарочен
акт за общинска собственост; от събраните в хода на процеса доказателства не
ставало ясно как е била установена фактическата власт върху процесния имот
от ищците, на какво основание, както и как същите са демонстрирали
намерение за своене, като изрично се възразява да е осъществен фактическият
състав на института на придобивната давност, като първоинстанционният съд
неправилно приел за установено, че в периода от 1969 г. до настоящия момент
ищците осъществявали фактическа власт върху процесния имот; развити са
правни съображения относно приложението на разпоредбата на чл. 6 от
Закона за собствеността, ред. бр. 92/16.11.1951 г. С тези доводи се иска отмяна
на атакуваното решение и постановяване на друго, с което предявеният
отрицателен установителен иск бъде отхвърлен като неоснователен.
Претендират се разноски. С въззивната жалба не са направени
доказателствени искания.
В представения по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК отговор към въззивната жалба от
страна на въззиваемите страни се сочи, че по делото не било доказано
реализирането на посочените в акта за държавна собственост придобивни
основания, тъй като по отношение на цитираното във въззивната жалба ПМС
№ 1/1981 г. било налице произнасяне на КС с Решение № 12 от 1993 г., в което
било прието, че за МС не съществувало правно основание да отчуждава
безвъзмездно с административен акт внесените от кооператорите в ТКЗС
земеделски земи, поради липса на нормативно предвиден ред за отчуждаване,
като доколкото в АДС като бивш собственик бил посочен именно АПК, то
ответникът е следвало да ангажира доказателства за заплатено обезщетение,
което обаче не било сторено; допълва се, че районът на процесния имот никога
не е бил част от ТКЗС или АПК, поради което приложение на посоченото
ПМС поначало било невъзможно; акцентира се, че е невъзможно
придобиването на собствеността да се е случило по силата на РП, одобрен със
Заповед през 1985 г., като по отношение на недвижимия имот не било
установено да е налице реализация на обществено мероприятие, респ. не се
съдържали данни за провеждано отчуждаване, като самата заповед за
одобряване на ЗРП по чл. 22 ЗТСУ (отм.) не притежавала непосредствен
отчуждителен ефект; представят се и правни съображения по отношение
2
приложението на плана, приет при действието на ЗПИНМ (отм.); по
отношение на приложението на параграф 42 от ПЗР ЗИД ЗОС се акцентира, че
по делото не било установено процесният имот да е обслужвал каквито и да е
било потребности на населението, като според СТЕ към 1999 г. действително
е бил действащ плана от 1985 г., но ответникът не успял да докаже, че имотът
попадал в изменения на ПР, касаещи обществени мероприятия; възразява се
срещу твърденията за безстопанственост на спорния имот, тъй като всички
разписни листове установявали наличието на собственик в лицето на
наследодателя на въззиваемите, като по делото било установено основанието,
въз основа на което е започнало владението.
Окръжен съд - Бл.град, Първи въззивен граждански състав, след като
съобрази гореизложените възражения на въззивника, представената искова
молба и отговор към нея, както и приетите по делото доказателства,
установява следното от фактическа страна:
Районен съд - Бл.град е бил сезиран с искова молба от страна на В. П. С., ЕГН
********** и Д. П. С., ЕГН **********, против Община Бл.град,
обективираща предявен отрицателен установителен иск с правно основание
по чл. 124, ал. 1 ГПК, в която били наведени твърдения, че те са наследници на
П.М. С., починал на *********, като същият приживе осъществявал
фактическа власт върху следния недвижим имот, а именно - имот с пл. № 149,
с площ от 2 200 кв.м., находящ се в *********, при съседи: имот пл. № 316,
имот пл. № 155, имот пл. № 454, имот пл. № 468 и имот пл. № 452 по КП на
********* от 2001 год., който имот по действащата кадастрална карта
представлява поземлен имот с идентификатор 00134.501.149, съгласно заповед
№ РД-18-82/26.11.2021 г на ИД на АГКК, с трайно предназначение -
урбанизирана територия, начин на трайно ползване - ниско застрояване (до 10
м.), с административен адрес в *********. В тази връзка е посочено, че
наследодателят на ищците владеел повече от 40 години преди смъртта си
имота, а след неговата смърт това владение било продължено от ищците, като
в югоизточната му част страните изградили жилищна сграда и в него
положили трайни насаждения. През м. юни 2023 г. била издадена декларация
с нарочно отбелязване, че по отношение на процесния имот бил съставен акт
за общинска собственост, което обстоятелство рефлектирало върху
възможността на ищците да се снабдят с титул за собственост, а оттам бил
продиктуван и техният правен интерес от предявяване на настоящата
3
отрицателна установителна претенция. В указания в чл. 131, ал. 1 ГПК срок е
представен отговор от ответната страна, в който се твърди, че спорният имот е
общинска собственост по силата на чл. 2, ал. 1, т.1 от ЗОС във вр. с параграф
42 от ПЗР на ЗОС, като по отношение на него бил издаден акт за държавна
собственост № 52 от 20.03.1985 г. на основание ПМС № 1 от 1981 г. и чл. 77 от
Наредба за държавните имоти, доколкото преди това имотът бил собственост
на АПК “Д. Бл.”. Към 05.11.1999 г., когато разпоредбата на параграф 42 от
ПЗР на ЗОС била приета, територията, в обхвата на която попадал
недвижимият имот, съгласно предвижданията на КЗРП на *********, одобрен
със Заповед № 2 от 05.01.1985 г. на ОНС - гр. Бл.град, била отредена за
жилищно строителство, обществени и благоустройствени мероприятия на
общината. Възразява се, че за очертания с исковата молба период била налице
правна пречка за придобиване на имоти държавна собственост по силата на
упражнявано давностно владение - чл. 86 ЗС.
С атакуваното в настоящото производство решение на Районен съд - Бл.град е
прието, че по делото липсват доказателства, че имотът е държавна
собственост и след като е владян в продължение на повече от 10 години в
реални граници от ищците по делото, то те са придобили собственически
права върху него по силата на давностно владение. С Решение на КС № 3 от
24.02.2022 г. по к. д. № 16/2021 г. били обявени за противоконституционни
разпоредбите на пар. 1, ал. 1 от ЗД на ЗС /обн. ДВ бр. 46/2006 г. посл. доп. ДВ
бр. 18/2020 г./, както и на пар. 2 от ЗР на ЗИ на ЗС /ДВ бр. 7/2018 г./, налагащи
мораториум върху възможността за придобиване по силата на давностно
владение на имоти частна общинска собственост, поради което цитираният
параграф нямал действие, което обуславяло извода, че и след 2006 г. такъв
имот е могъл да се придобие на основание давност по чл. 79, ал. 1 ЗС, поради
което исковата претенция била уважена изцяло.
Не е спорно между страните, а и се установява от представеното
удостоверение, че Д. П. С. и В. П. С. са наследници по низходяща линия на
П.М. С., починал на ********* От изслушаната и приета по делото СТЕ, която
и този състав на съда възприема като обоснована и пълно изготвена, поради
което я кредитира изцяло, се установява, че по регулационния план за с.
*********, одобрен със Заповед № 136 от 07.03.1967 г. на Председателя на
ОНС - Бл.град, за недвижимия имот били отредени три парцела - XVI, XV,
4
XVI в кв. 8 и IV в кв. 15, като в разписния лист на дворищната регулация като
собственици били посочени М.Д. и П. С., а впоследствие бил вписан и В.В. С..
С нотариален акт за собственост, издаден по силата на обстоятелствена
проверка, под № 144 от 14.05.1975 г. П.М. С. е бил признат за собственик по
давностно владение на недвижим имот, находящ се в с. *********,
представляващ дворно място, образуващ парцел XV с пл. № 59, кв.8 на
селото, с площ от 412 кв.м., неурегулиран, с построени в него две жилищни
сгради, една пред 1956 г. и една по-стара, едноетажна, от 1929 г. От своя
страна, с нотариален акт № 149 от 29.10.1980 г., отново издаден по реда на
обстоятелствена проверка, В. П. С. е бил признат за собственик на недвижим
имот, представляващ дворно място - парцел XVI, пл. № 59, кв. 8, с площ от
582 кв.м. С нов регулационен план от 1985 г., приет по реда на ЗТСУ,
процесният имот попадал в два самостоятелни дворищни парцела XII - 149 и
XIII - 149, кв. 6, с обща площ около 4 350 кв. м., с отразяване на намиращите
се в имота две масивни жилищни сгради и една паянтова такава, като част от
имота бил предвиден за улична регулация, а други били отредени за
придаваеми части, а именно територията, която попадала под обособени с
плана парцели XIV и XV, кв. 6, както и парцел I, но вече в кв. 5. В разписния
лист и по този план за парцела XIII като собственик е записан П. С., а за
парцела XII е бил дописан ищецът В. П. С.. Именно за посочения парцел I от
кв. 5, предвиден да попада в улица съгласно регулационния план от 1985 г., на
основание ПМС № 1 от 07.01.1981 г. е бил съставен представеният по делото
акт за държавна собственост от 20.03.1985 г., с посочен бивш собственик АПК
“Д. Бл.”, с площ от 1 200 кв.м. По отношение на парцел XIV, кв. 6, площ 700
кв. м., също отреден с уличната регулация, пък е отстъпено право на строеж в
полза на ищеца Д. П. С.. Предвижданията на регулационния план от 1985 г. не
са реализирани на място, като с последващия план от 2001 г. процесният
район попадал под четири самостоятелни парцела - XII - 149, XII -149 и XIV -
149, кв. 6, парцел I -149, кв. 5, като част от имота с пл. № 149 бил отново
отреден за улица. В кадастралната карта, одобрена през 2021 г., процесният
поземлен имот е нанесен с идентификатор № 00134.501.149, като е отразено,
че е с площ от 2 206.15 кв. м., със записан стар идентификатор - пл. № 149, кв.
6, парцел XIII. От страна на вещото лице е констатирано, че на място четирите
имота, образуващи пл. № 149, се ползват общо, като в процесния поземлен
имот присъства полумасивна жилищна сграда на два етажа, която сграда е
5
описана в представения нотариален акт № 144 от 14 май 1975 г., като този
имот в едната си част се ползва като ливада, в друга като зеленчукова градина,
с построен до сградата навес и изградена бетонова настилка. По делото не са
констатирани данни за провеждане на отчуждителни процедури относно
предвижданията на уличната регулация, като в тази връзка св. Й.К., който е и
кмет на ********* (с предходно наименование с. *********) в това си
качество разполага със служебна информация относно разисквания въпрос и
също потвърждава, че процедура за отчуждаване за прокарване на път в
процесния имот не се е реализирала, поради липсата на финансови средства.
Тук е моментът съдът да посочи, че кредитира изцяло и изслушаните по
делото свидетелски показания в лицето на Й.К. и Ж.Ст., доколкото същите
споделят свои преки впечатления за интересуващите този процес факти, не се
констатира те да са заинтересовани от изхода на спора, като в съдържателен
план не се наблюдават противоречия между техните показания. Свидетелите
подробно разясняват, че действително в северната си част имотът и до ден
днешен се ползва като ливада, в южната такава има построена къща и останал
зид от стара къща, както и зеленчукова градина, като първоначално се ползвал
от П. С., след което владението преминало върху неговите синове, а именно
ищците. Св. К. потвърждава за наличието на денивелация в едната част от
имота, като и двамата свидетели са категорични за площта на недвижимия
имот и относно обстоятелството, че в него никога не са виждали други хора,
които да полагат грижи за ливадата и градината, респ. да посещават
изградената там къща. И двамата свидетели си спомнят, че този имот не е бил
част от блок на АПК, като в тази връзка св. К. подчертава, че обработваемите
земи били в ниската част на селото, а процесният такъв не е равен, което
изключвало възможността селскостопанска организация да го ползвала.
Преценявайки заключението на вещото лице, което от своя страна извършил и
личен оглед на място, както и съобщеното от свидетелите, съдът достига до
извода, че между тези доказателствени източници противоречия не се
наблюдават, напротив, те еднопосочно обосновават извода, че процесният
имот не е бил фактически част от обработваем блок на държавна организация
като ТКЗС, АПК или ДЗС, стопанисва се като един ограден имот с наличие на
място на ливада и разположен в него орех, за който орех споделя и св. К.,
жилищна сграда и зеленчукова градина към нея, разположена в югоизточната
част на имота.
6
На база на така приетите фактически положения, съдът достига до
следните правни изводи:
Въззивната жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в срока по
чл. 259, ал.1 ГПК, от надлежна страна срещу подлежащ на въззивна проверка
първоинстанционен съдебен акт. Същата отговаря на критериите, визирани в
разпоредбите на чл. 260 и чл. 261 от ГПК. В този смисъл жалбата е допустима
и следва да се разгледа по същество. След извършване на служебна проверка
по реда на чл.269 ГПК въззивната инстанция констатира, че обжалваното
съдебно решение е валидно. Постановено е от съдебен орган, функциониращ в
надлежен състав, в пределите на правораздавателната власт на съда, изготвено
е в писмена форма и подписано от съдебния състав, който го е постановил.
Атакуваното решение е и допустимо, като съдът не констатира основания за
обезсилването му по реда, визиран в нормата на чл. 270, ал. 3 ГПК. Според т. 1
от ТР № 8 от 27.11.2013 г. по т. д. № 8/ 2012 г. на ОСГТК, правен интерес от
предявяване на отрицателен установителен иск е налице в хипотеза, при която
ищецът би могъл да придобие процесния имот на оригинерно основание при
отричане правата на ответника върху него. Именно такъв е случаят, при който
обект на владение е имот, актуван като държавен или общински. В този
случай в производството по предявения отрицателен установителен иск
ищецът е длъжен да докаже само фактите, обуславящи правния му интерес да
оспорва правото на ответника, а именно продължило в срока по чл.79 ЗС
владение като фактическо състояние при прилагане на презумпцията за
анимус по чл.69 ЗС. Доколкото правният интерес е абсолютна положителна
процесуална предпоставка за съществуване правото на иск, при недоказване
на фактическите твърдения, които го пораждат, производството по
отрицателния установителен иск подлежи на прекратяване като недопустимо.
Тази постановка обаче е в сила само в случай, че ищецът извежда правния си
интерес от твърдения, които не включват притежаване на самото спорно
право, което той отрича на ответника /т.1 от ТР № 8/ 27.11.2013 г. по т. д. № 8/
2012 г. на ОСГТК/. В случая, видно от представената на л. 5 от делото молба-
декларация, че в нея представител на ответната страна удостоверил, че
поземлен имот с идентификатор № 00134.501.149 е общинска собственост,
като е цитиран номер на акт на държавна собственост, представен по делото,
касаещ част от процесния имот, което обстоятелство само по себе си
несъмнено обуславя интереса от предявяване на настоящата искова претенция,
7
доколкото и в тази връзка са наведени твърдения в исковата молба, че ищците
са в невъзможност да се снабдят с титул за собственост по реда на чл. 587
ГПК, с оглед претенцията на ответника, че имотът е общинска собственост.
При предявен отрицателен установителен иск именно ответникът е този,
който в процеса, под риск от преклузия, следва да изчерпи придобивните
основания на правото на собственост, което се оспорва от ищеца. В тази
връзка ответната община навежда спорният имот да е бил държавна
собственост по силата на Разпореждане № 404 от 28.10.1968 г., изм. с ПМС №
1 от 07.01.1981 г. - преминаване на всички земи на АПК и други
селскостопански държавни организации, попадащи в строителните граници на
населените места, след което по силата на § 42 ПЗР на ЗОС този имот да е
преминал в собственост на общината. Логично, за да е налице хипотезата на
последно цитираната разпоредба, която представлява производен придобивен
способ, следва да бъде установено как конкретно държавата е придобила
право на собственост, като едва след това следва да бъде изследвано какви са
били предвижданията на действащия към 1999 г. градоустройствен план, като
съдът се ръководи от придобивното основание, посочено в отговора към
исковата молба. От представените доказателства и експертното заключение се
доказва, че за част от имота общият наследодател на ищците - П. С.,
притежава право на собственост по силата на упражнено давностно владение
върху дворно място, образувано от парцел XV - пл. № 59 от регулационния
план от 1967 г., (представляващ парцел XIII - пл. № 149 по регулационния
план от 1985 г.) с площ от 412 кв. м., с изградена в него жилищна сграда,
построена през 1956 г., съществуваща и до днес, както и паянтова жилищна
сграда, построена през 1929 г., вече разрушена. Констатира се, че това дворно
място попада именно в поземлен имот с идентификатор № 00134.501.149
КККР, като към този парцел са придадени по регулация още 155 кв.м., при
липса на данни за уреждане на регулационните сметки за тази част.
Представеният акт за държавна собственост обаче касае парцел I от квартал 5,
включен в имота с пл. № 149 по плана от 2001 г., сега с идентификатор
00134.501.149 (процесният), ползван на място като ливада, който парцел в
разписния лист не е отразен чия собственост е (така изрично и вещото лице
при изслушването му в съдебно заседание), но в самия титул е посочен като
бивш собственик на тази част АПК. Както се посочи обаче от изслушаните
свидетели се установява, че цялата площ от 2.2 декара, в това число тази,
8
предмет на издадения АДС, да е била винаги във владение на бащата на
ищците, като след неговата смърт фактическата власт преминала върху
последните, респективно никога във времето не е била стопанисвана от АПК.
В самия акт за държавна собственост е налице позоваване на Постановление
на МС от 07.01.1981 г. Както е разяснено в константната практика на ВКС
актовете за държавна, респ. общинска собственост сами по себе си не
пораждат права в полза на правоприемателя, а напротив - в тежест на
последния е да докаже придобивния способ (по смисъла на чл. 77 ЗС), посочен
в документа за собственост. Но по делото не са ангажирани никакви
доказателства, че спорният имот изобщо е бил коопериран или включван в
каквато и да е било селскостопанска организация. ПМС № 1 от 07.01.1981г.
постановява, че АПК и другите селскостопански организации предоставят
безвъзмездно на съответните общински (районни) съвети включените в
строителните граници на населените места земи от блоковете им, освен
парцелите в стопанските им дворове и необходимите им парцели за
производствени нужди, както и парцелите образувани от земи, внесени в
ТКЗС, които са запазили юридическата си самостоятелност. Съгласно
заключителните разпоредби на ПМС № 11 от 02.03.1982 г. за цялостно
изграждане на системата за самозадоволяване на населението от окръзите и
селищните системи с основни селскостопански продукти е отменено тъкмо
посоченото Постановление № 1 на Министерски съвет от 1981 г. В случая е
видно, че АДС е издаден на 20.III.1985 г., т.е. след като основанието, което е
вписано като такова за съставянето му - ПМС № 1 от 07.01.1981г., е отменено.
Освен това по делото няма доказателства за провеждани отчуждителни
процедури към момента на издаване на акта за държавна собственост, нито
пък е доказано, че предвижданията на уличната регулация по време на
действието на ЗТСУ за процесното място са реализирани и съответно да е
изплащано обезщетение във връзка с тях, като едва с реализирането на тези
процедури би могло да се приеме, че държавата, респ. общината е придобила
право на собственост върху спорния терен. Не на последно място, с оглед
изтъкнатите възражения от ответника, в допълнение следва да се посочи, че в
Решение № 50141 от 25.04.2023 г. по гр. д. № 3194/2021 г. по описа на Първо
гражданско отделение на ВКС е разяснено, че действително с приемането на
Закона за собствеността през 1951 г. е въведена забрана за придобиване по
давност на вещи, които са социалистическа собственост, която разпоредба е
9
изменена с ДВ., бр. 31 от 1990 г. и придобива следната редакция: не може да
се придобие по давност вещ, която е държавна или общинска собственост.
Тази забрана за придобиване по давност на всички вещи държавна и
общинска собственост е стеснена с изменението на чл. 86 ЗС в ДВ бр.33 1996
г., в сила от 01.06.1996г., според което само вещи, които са публична държавна
или общинска собственост не могат да се придобиват по давност. За вещите
частна държавна или общинска собственост, които са завладени преди
влизане в сила на изменението на чл. 86 ЗС ДВ, бр. 33 от 1996 г., давностният
срок започва да тече от 01.06.1996 г. Десетгодишният срок на
недобросъвестното владение изтича на 31.05.2006 г. На тази дата обаче
давностният срок е спрян с § 1 ДР ЗС за срок от седем месеца, като с
последващите изменения на правната норма спирането на давностния срок е
продължено до 31.12.2022 г. С Решение № 3 от 24.02.2022 г. по к. д. № 16/2021
г. Конституционният съд е обявил за противоконституционни разпоредбите на
§ 1, ал. 1 от Закона за допълнение на Закона за собствеността обн., ДВ, бр. 46
от 2006 г.; посл. доп., бр. 18 от 2020 г. и на § 2 от Заключителните разпоредби
на Закона за изменение на Закона за собствеността ДВ, бр. 7 от 2018 г. В
мотивите на конституционното решение изрично се сочи, че с атакувания § 2
ЗР на ЗИЗС е придадено обратно действие на последното по време
удължаване на срока на спиране на давността за придобиване на имоти -
частна държавна или общинска собственост, прието с § 1 ЗИЗС ДВ, бр. 7 от
2018 г. Разпоредбата на § 1 ЗИЗС е обнародвана в ДВ, бр. 7 от 19 януари 2018
г., но влизането й в сила е от 31 декември 2017 г. - § 2 ЗР на ЗИЗС . По този
начин с обратна сила се отнема вещноправният ефект на давностното
владение, осъществявано в периода от 31 декември 2017 г. до 19 януари 2018
г. От тези мотиви на Конституционния съд следва, че по отношение на
давностните срокове, които са започнали да текат от 01.06.1996 г., както и за
тези, за които давността е текла в периода от 31.12.2017 г. до 19.01.2018 г. след
обявяването на §2 ЗР на ЗИЗС за противоконституционен, следва да се зачетат
придобитите права при позоваване на придобивна давност поради обявяване
за противоконституционно обратното действие на изменението на ЗС от
19.01.2018 г. Ето защо дори да бъде прието, че в случая имотът до 05.11.1999
г., когато е обнародвана разпоредбата на параграф 42 от ПЗР към ЗИД на ЗОД,
е бил държавна собственост, а след последната дата общинска такава, то
давност в периода от 01.06.1996 г. до 31.05.2006 г. е текла, защото с нормата на
10
чл. 7 ЗОбС, в сила от 01.06.1996 г., е въведена законова забрана за
придобиване по давност, но на имоти общинска собственост, като до този
момент спорният имот по твърдения на ответника е държавна собственост и с
изменението на чл. 7, ал.1 ЗОС / ДВ бр. 96/05.11.1999 г./ е установена забрана
за придобиване по давност само на имоти - публична общинска собственост,
като именно на тази дата - 05.11.1999 г., е обнародван и § 42, регулиращ
преминаването на имотите държавна в общинска собственост. Ето защо в тази
хипотеза, съобразяваща възражението на ответника, давността би изтекла на
01.01.2018 г. По отношение възражението на ответника за приложимост на чл.
6 ЗС, ред. от 1951 г., следва да се посочи, че то е неоснователно, тъй като само
по себе си посочването в АДС от 1985 г., че имотът е бивша собственост на
АПК опровергава тази теза, като в тази връзка са и свидетелските показания,
изслушани по делото, които категорично отричат ливадата да е била
пустееща. Освен това, в Решение № 52 от 02.07.2020 г. по гр. д. № 2446 / 2019
г. на Върховен касационен съд, 1-во гр. отделение е даден принципен отговор
на поставения по делото правен въпрос, който е в смисъл, че съдът не може
служебно да се позове на чл. 6, ал.2 ЗС, ако преди това държавата не се е
позовала на него и не е съставила акт на това основание и ако въведеното от
общината придобивно основание не е свързано с чл. 6, предл. 2 ЗС в
посочената редакция, какъвто е и процесният случай. Наведените с
въззивната жалба възражения относно намерението за своене и изпълнението
на фактическия състав на чл. 79, ал. 1 ЗС не държат сметка, че се касае за
отрицателен установителен иск, при който от значение е изследване
придобивният способ, заявен от общината, но отново с оглед изчерпателност
трябва да се посочи, че след като е установена самостоятелна фактическа
власт върху недвижим имот при липса на правно основание за това, то по
отношение на намерението, с което тази фактическа власт е била
упражнявана, приложение следва да намери презумпцията по чл. 69 ЗС,
според която се предполага, че владелецът държи вещта като своя, докато не
се докаже, че я държи за другиго - Решение № 559 от 02.10.2024 г. по гр. д. №
608 по описа за 2024 г. на ВКС, като в Решение № 88 от 27.07.2016 г. по гр. д.
№ 661 по описа за 2016 г. на ВКС е уточнено, че за да е основание за
придобиване на имот по давност, владението следва да бъде постоянно,
непрекъснато, явно /не по скрит начин, така че да може да бъде узнато от
собственика/ и спокойно /според теорията означава то да не е установено с
11
насилие, както и да не е поддържано с насилие/ и по въпроса за елементите на
фактическия състав на придобивната давност по чл. 79, ал. 1 ЗС, по-конкретно
дали се включва в тях и изискването невладеещият собственик да е уведомен
за намерението за своене на владелеца, т. е. същото да му е противопоставено,
е прието, че такова изискване съществува, но само в хипотезата на
съсобственост – когато съсобственикът твърди да е придобил по давност
идеалните части на останалите съсобственици, то е необходимо да
демонстрира това свое намерение по отношение на тях, за да бъдат
отблъснати претенциите му. Когато се касае за владение върху чужд имот, при
липса на заявени претенции от трети лица, упражняващият фактическата
власт върху имота като свой няма по отношение на кой да демонстрира това
свое намерение да свои имота за себе.
Изложеното дотук мотивира въззивният съд да счете, че решението на
първата инстанция е правилно и законосъобразно и като такова следва да бъде
потвърдено. При този изход на спора разноски се дължат на въззиваемите -
същите в размер на 2 000 лева, а именно с основание заплатено адвокатско
възнаграждение, за което е представено и разписка, като оплакване по смисъла
на чл. 78, ал. 5 ГПК срещу техния размер не е релевирано в срок.
Така мотивиран, Окръжен съд - Бл.град, Първи въззивен граждански състав на
основание чл. 271, ал. 1 ГПК
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 326 от 07.05.2024 г. по гр. д. № 1562 по описа
за 2023 г. на РС - Бл.град.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК Община Бл.град, представлявана от
кмета М. Байкушев, да ЗАПЛАТИ на В. П. С., ЕГН: ********** и Д. П. С.,
ЕГН: **********, сума в размер на 2 000 (две хиляди) лева, представляващи
заплатено адвокатско възнаграждение за настоящата инстанция.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване в едномесечен срок, считано от датата
на връчването му на страните, пред ВКС, при условията на чл. 280, ал. 1 и ал.
2 ГПК.
Председател: _______________________
12
Членове:
1._______________________
2._______________________
13