Р Е Ш Е Н И Е
гр. София, 22.05.2019
г.
В И М Е Т О Н А Н А
Р О Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО
ОТДЕЛЕНИЕ, ІІ-Б въззивен състав, в публично
съдебно заседание на двадесет и пети февруари през две хиляди и деветнадесета година,
в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИАНА ХРИСТОВА
ЧЛЕНОВЕ: РАДОСТ
БОШНАКОВА
СВЕТОСЛАВ СПАСЕНОВ
при
секретаря Донка Шулева, като разгледа докладваното от съдия Р. Бошнакова
в.гр.д. № 9757 по описа на съда за 2018 година и за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение № 362875 от 16.03.2018 г., постановено по
гр. дело № 52240/2017 г. по описа на СРС, ІІІ ГО, 151-ви състав,
първоинстанционният съд е отхвърлил предявените от З.Б.И. АД против З.Л.И. АД кумулативно
обективно съединени искове по чл. 422, ал. 1 от ГПК във вр. с чл. 213, ал. 1 от КЗ (отм.) и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за установяване съществуването на парични
вземания за сумата 936.46 лева, представляваща изплатено застрахователно
обезщетение по имуществена застраховка Каско № 12000467300019305 от 03.01.2012
г. и ликвидационни разноски за причинени имуществени вреди на автомобил
Мерцедес 200 ТЕ с рег. № ********от настъпило на 04.03.2012 г. в гр. София ПТП
по вина на водач на автомобил Ситроен С4 с рег. № СА *****, отговорността на
който е застрахована при З.Л.И. АД, заедно със законната лихва върху тази сума
от 03.04.2017 г. до окончателното й изплащане, и сумата 285.94 лева – мораторна лихва за периода от 03.04.2014 г. до
03.04.2017 г., за които е издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д. №
21186/2017 г. по описа на СРС, ІІІ ГО, 151-ви състав. Със същото решение на З.Л.И.
АД е присъдена сумата 100 лева - разноски по производството.
Срещу така постановеното решение е подадена въззивна
жалба от ищеца З.Б.И. АД, в която са наведени оплаквания за неправилност на
решението поради нарушение на процесуалните правила, довело до неправилен извод
за неоснователност на предявените искове. Иска решението да бъде отменено, а
исковете – уважени. Претендира разноски.
Въззиваемият – ответникът Л.И.АД, в срока по чл. 263,
ал. 1 от ГПК е подал отговор на въззивната жалба, с който оспорва същата. Претендира
разноски.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните
писмени доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на
чл. 273 във вр. с чл. 235, ал. 2 от ГПК, намира за установено следното във връзка
с наведените във въззивната жалба пороци на оспорения съдебен акт.
Жалбата е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК,
поради което е допустима.
Съгласно чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му
част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания
в жалбата.
Процесното първоинстанционно решение е валидно и
допустимо - постановено в рамките на правораздавателната власт на съдилищата по
граждански дела и в съответствие с основанието и петитума на искането за съдебна
защита.
СРС е бил сезиран с кумулативно обективно съединени
положителни установителни искове с правно основание чл. 422, ал. 1 във вр. с
чл. 213, ал. 1 от КЗ (отм.) и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД. Исковото производство се
развива след като заповедта за изпълнение е връчена на длъжника по заповедното
производство, поради което за ищеца е налице правен интерес от търсената
съдебна защита.
За да постанови решението си, първоинстанционния съд е
приел, че вредите и причинната им връзка с процесното ПТП са останали
недоказани по делото, поради което исковете се явяват неоснователни.
При релевираните в исковата молба твърдения
възникването на спорното право по чл. 213, ал. 1 от КЗ (отм.) се обуславя от
осъществяването на следните материални предпоставки в съотношение на
кумулативност: наличие на действително застрахователно правоотношение между
увредения и ищеца, като застрахователят по имущественото застраховане да е
изплатил застрахователно обезщетение за настъпилото увреждане на застрахованата
вещ; за увредения да е възникнало право на вземане на извъндоговорно основание
срещу причинителя на вредата - чл. 45, ал. 1 от ЗЗД, съответно вредите да са
причинени от делинквента чрез неговото виновно и противоправно поведение, и към
момента на настъпване на ПТП-то между делинквента и ответника да е съществувало
действително правоотношение по застраховка Гражданска отговорност.
В случая между страните с писмения доклад по делото на
основание чл. 146, ал. 1, т. 3 и 4 от ГПК са признати за безспорни и ненуждаещи
от доказване между страните правнорелевантните факти, представляващи част от посочените
материалноправни предпоставки по чл. 213, ал. 1 от КЗ (отм.) – наличието към
датата на процесното пътнотранспортно произшествие от 04.03.2012 г. на
действително застрахователно правоотношение между увредения и ищеца –
застраховател по имущественото застраховане, и между делинквента и ответника -
застраховател по застраховка Гражданска отговорност, и изплащането от ищеца
като застраховател по имущественото застраховане на обезщетение за настъпилото
увреждане на застрахованата вещ на 28.03.2012 г. (така и документ за извършено
плащане на 28.03.2012 г., описан в исковата молба и приложен на л. 20 от
първоинстанционното дело).
Спорните по делото въпроси са дали действията на
водача на автомобил Ситроен Ц4, деликтната отговорност на който е застрахована
по застраховка Гражданска отговорност при ответника, представляват граждански
деликт и за увредения е възникнало право на вземане на извъндоговорно основание
срещу причинителя на процесните вреди, които да са в причинно-следствена връзка
с процесното ПТП. По делото се установява от представените двустранен констативен
протокол от 04.03.2012 г., за който участниците в произшествието несъмнено са
уведомили службата за контрол на Министерството на вътрешните работи, единствено
релевантно за случая, и уведомлението за щета на МПС от 04.03.2012 г., а при
липсата на твърдения за друго настъпило с участието на същите автомобил
произшествие, че процесното ПТП е настъпило на 04.03.2012 г. От протокола, в
който е направеното изрично отбелязване от водачите, че процесното ПТП е
настъпило по вина на водача на автомобил Ситроен Ц4, се установява и че водачът
на автомобил Ситроен Ц4 е извършил нарушение на правилата за движение по пътищата
по чл. 44, ал. 1 от ЗДвП поради неспазване на достатъчно странично разстояние
при предприетите от тях маневри, с което е причинил вреди на автомобил Мерцедес
200ТЕ, изразяващи се във вреди на преден ляв калник, ляв фар, преден ляв мигач,
предни капак и броня, посочени като видими такива от двамата водачи в съставения
от тях протокол.
Настоящият състав на въззивния съд намира за
неоснователно възражението на жалбоподателя за допуснато от първоинстанционния
съд нарушение на процесуалните правила относно събирането на допуснатите от
него доказателствени средства. Процесуалното бездействие на ищеца, осъществено
в определения от първоинстанционния съд срок за събирането на допуснатата
съдебно-автотехническата експертиза, респ. за внасяне на предварително дължимите
от него разноски за поисканата експертиза – чл. 76 от ГПК, и за последиците от
неспазването на който той е предупреден изрично с определението от 17.11.2017
г. по чл. 140 от ГПК, не представлява допуснато от първоинстанционния съд
процесуално нарушение по чл. 266, ал. 3 от ГПК. При установените по делото данни
обаче относно наличието на застрахователни правоотношения по имуществено
застраховане и застраховка Гражданска отговорност, осъществените деликт и
плащане на застрахователно обезщетение по имущественото застраховане искът по
чл. 213, ал. 1 от КЗ (отм.) е доказан по основание. Обстоятелството за действителната
стойност на установените имуществени вреди към деня на настъпване на събитието
е от значение единствено към доказването на размера на обезщетението, респ. на
иска, който при липса на пълно доказване въз основа на изходящите от ищеца
документи по преписката съдът определя по своя преценка – чл. 162 от ГПК.
Независимо от изложеното, вземането на ищеца по чл.
213, ал. 1 от КЗ (отм.) не може да бъде удовлетворено по принудителен ред чрез
използване на държавна принуда, тъй като то е покрито с давност поради
неупражняването му в 5-годишния давностен срок от настъпването на неговата
изискуемост, за който ответникът е навел своевременно правопогасително
възражение в срока по чл. 131 от ГПК и поддържано пред въззивната инстанция с
отговора на въззивната жалба и в съдебно заседание. Вземането на ищеца по
регресния иск е погасено по давност, тъй като 5-годишният давностен срок е
изтекъл към момента на неговото предявяване, което по арг. от чл. 116, б. „б”
от ЗЗД прекъсва теченето на погасителната давност. Съгласно раздел V, т. 14 от
Постановление № 7 от 04.10.1978 г. на Пленума на ВС за регресните искове важи
общата давност по чл. 110 от ЗЗД, а течението й започва от момента на
изплащането на застрахователните обезщетения на правоимащите лица. В случая застрахователното
обезщетение е било заплатено на застрахования за увредения автомобил на
28.03.2012 г., поради което 5-годишният давностен е изтекъл на 28.03.2017 г., а
настоящата искова молба, която по арг. от чл. 422, ал. 1 във вр. с чл. 125 от ГПК е заведена с постъпването на заявлението по чл. 410 от ГПК в съда на
03.04.2017 г., е предявена след изтичането на давностния срок. И тъй като съгласно
чл. 119 от ЗЗД с погасяването на главното вземане по чл. 213, ал. 1 от КЗ
(отм.) се погасява и акцесорното вземане за лихва, макар давността за него да
не е изтекла, предявените искове се явяват неоснователни и като такива следва
да бъдат отхвърлени.
Поради съвпадане на крайния извод на въззивния съд с
този на първоинстанционния съд, обжалваното решение следва да бъде потвърдено
изцяло.
Предвид изхода на делото право на разноски има
въззиваемият, на който на основание чл. 273 във вр. с чл. 78, ал. 8 от ГПК
следва де се присъди с решението сумата от 100 лева – разноски за
юрисконсултско възнаграждение пред въззивната инстанция.
С оглед на цената на исковете въззивното решение не
подлежи на касационно обжалване по правилата на чл. 280 във вр. с чл. 69 от ГПК.
По изложените съображения Софийски градски съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 362875 от 16.03.2018 г., постановено по гр.
дело № 52240/2017 г. по описа на СРС, ІІІ ГО, 151-ви състав.
ОСЪЖДА З.Б.И. АД, ЕИК ********, със седалище и адрес на
управление:***, да заплати на З.Л.И. АД, ЕИК ********, със седалище и адрес на
управление:***, на основание чл. 273 във вр. с чл. 78, ал. 8 от ГПК сумата
100.00 лева, представляваща юрисконсултско възнаграждение за въззивната инстанция.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.