№ /22.02.2017 год., гр. Варна
В
И М Е
Т О Н
А Н А
Р О Д А
ВАРНЕНСКИЯТ АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД, ХХVІ с-в, в публичното заседание на
седемнадесети януари 2017 година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РАЛИЦА АНДОНОВА
при
секретаря Г.Б., като разгледа
докладваното от съдията адм.д.№ 3178 по
описа за 2016 год., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.118 вр.чл.117 ал.3 вр.ал.1 т.2 б.”ж” от КСО и е
образувано по жалба от Д.С.Г., ЕГН **********,***, против Решение
№2153-03-86/08.11.2016г на Директора на ТП на НОИ-Варна и потвърденото с него
Разпореждане №РС-04-03-00179481/29.09.2016г на ръководителя на контрола нпо
разходите на държавнот ообществено осигуряване в ТП на НОИ-Варна, с което на
осн.чл.114 ал.4 от КСО жалбоподателката е задължена да възстанови неоснователно
изплатената й за съпруга й лична пенсия за осигурителен стаж и възраст за
периода след смъртта му за времето от 01.01.2011г до 31.12.2011г вкл., в общ
размер на 5 465.30лв., от които
3 227.64лв. главница и 2 237.66лв. лихва, считано от датата на
неправомерното получаване на пенсията до окончателното погасяване на
задължението.
Жалбоподателката
твърди незаконосъобразност на оспорения акт и счита, че в този случай е
приложима разпоредбата на чл.114 ал.2 от КСО, според която добросъвестно
получените суми за осигурителни плащания не подлежат на връщане, на не тази на
ал.4 на същия текст, както е приел административният орган. В подкрепа на
твърдението си развива подробни
съображения за своята добросъвестност, конкретно за това, че в периода след
като е депозирала заявление за издирване на съпруга си на 18.12.2010г до
обявяването на смъртта му с решение на РС-Варна от 29.06.2016г, тя е считала
същия за жив, така че през 2011г тя не е имала основание да смята, че получава
пенсията му, с даденото й от него пълномощно, без основание. Нещо повече – тя
по собствена инициатива е спряла да получава пенсията в началото на 2012г, след
като съпругът й е бил в неизвестност повече от година, което е индиция за
добросъвестността й. С тези съображения настоява за отмяна на оспореното
решение и на потвърденото с него разпореждане като неправилно и
незаконосъобразно. В съдебно заседание жалбоподателката се представлява от адв.Н.Х.
***, която поддържа жалбата по изложените в нея съображения и настоява за
уважаването й.
Противоположно е
становището на ответника – директора на ТП на НОИ – Варна, който чрез
процесуалния си представител ю.к.И.М. оспорва изцяло жалбата, позовавайки се на
константната практика на административните съдилища по идентични казуси, и
настоява за отхвърлянето й. Претендира и присждане на юрисконсултско
възнаграждение.
След преценка на събраните по делото доказателства по
отделно и в тяхната съвкупност, съдът приема за установено от фактическа страна следното:
Жалб.Д.Г. получава лична пенсия
за изслужено време и старост, считано от 01.10.1993г (от 01.01.2000г – да
осигурителен стаж и възраст). Съпругът й Т.Й.Г. е получавал пенсия за изслужено
време и старост, считано от 01.10.1995г (от 01.01.2000г – да осигурителен стаж
и възраст). Т.Й.Г. бил упълномощил съпругата си да получава пенсията му от
пощенските клонове в гр.Варна с пълномощно №8/15.02.2007г с нотариална заверка
на подписа.
На 18.12.2010г жалб.Г. депозирал
в ІV РУП при ОДМВР-Варна заявление за издирване на съпруга й Т.Й.Г., който бил
в неизвестност от 15.12.2010г., и същият бил обявен за издирване. Независимо от
това, в периода 01.01.2011г – 31.12.2011г жалбоподателката получавала личната
му пенсия в размер на 268.97лв. – ежемесечно през цялата 2011г в ПС 9003 Варна
в Аспарухово, видно от справка изх.№527/20.05.2016г от ръководителя на
ОПС-Варна и приложените към нея пълномощно и копие от пенсионен картон
№38010119088, приложени по пенсионната преписка на Т.Й.Г..
С декларация
вх.№10772/05.07.2012г, след получено
писмо от ТП на НОИ, адресирано до съпруга й, жалбоподателката уведомила
пенсионните органи, че съпругът й е в неизвестност от година и половина и е
обявен за национално издирване. С Разпореждане от 25.07.2012г на осн.чл.95 т.3
от КСО личната пенсия за осигурителен стаж и възраст на Т.Й.Г. била спряна
поради неполучаването й за период, по-дълъг от шест месеца.
С решение №2640/29-06.2016г по
гр.д.№16091/2015г на РС-Варна, ХХХІ с-в, на осн.чл.549 и сл. от ГПК вр.чл.14 и
чл.16 от ЗЛС е обявена смъртта на Т.Й.Г., настъпила на 15.12.2010г. Въз основа
на решението е издаден и акт за смърт №0175/29.07.2016г. С разпореждане от
13.09.2016г личната пенсия за осигурителен стаж и възраст на Г. е прекратена на
осн.чл.96 ал.1т.1 от КСО въз основа на издадения акт за смърт. С разпореждане
от 30.09.2016г, по повод молба от жалб.Г. от 04.08.2016г, й е отпусната добавка
от личната пенсия за осигурителен стаж и възраст на починалия й съпруг в размер
на 100% от 268.97лв, считано от 01.01.2011г.
С разпореждане
№РС-4-03-00179481/29.09.2016г на началник отдел в ТП на НОИ-Варна е разпоредено
жалб.Д. Г. да възстанови неоснователно изплатената на Т.Й.Г. пенсия за периода
след смъртта му от 01.01.2011г до 31.12.2011г в общ
размер на 5 465.30лв., от които
3 227.64лв. главница и 2 237.66лв. лихва, в хипотезата на
чл.114 ал.4 от КСО. Оспорването на разпореждането по административен ред е
приключило с Решение №2152-03-86/08.11.2016г, с което АНО е приел, че спорът в
този случай е относно наличието или липсата на съзнание у Д.Г. за недължимост на
изплатените суми за пенсия, полагащи се на Т.Й.Г. като негово лично и
ненаследимо право; изложил е съображения, че след като лично е съобщила за
изчезването на съпруга си, тя е знаела или предполагала настъпването на смъртта
му още на 18.12.2010г, поради което и е нямала право да получава пенсията му
като негов пълномощник, а и не е уведомила пенсионните органи в едномосечен
срок от обявяването му за издирване, за да спрат пенсията му. Достигнат е
извод, че с получаването на сумите за пенсията му в периода 01.01.2011г –
31.12.2011г жалбоподателката безспорно е имала съзнание, че те не й се следват,
т.е. действала е недобросъвестно. С тези
съображения разпореждането за възстановяването на сумата от Д.Г. е потвърдено.
Горната фактическа
обстановка, по същество безспорна между страните, съдът приема за установена
въз основа на писмените доказателства по пенсионните преписки на
жалбоподателката и на починалия й съпруг и тези, приобщени в хода на съдебното
дирене, чийто съвкупен анализ не налага различни изводи.
При така установената
фактология, съдът прави следните правни
изводи:
Жалбата
е депозирана в законосустановения срок, от легитимиран субект – адресат на
оспорения акт, и при наличие на правен интерес, поради което е процесуално
допустима, а разгледана по същество се преценява като неоснователна.
Единственият
спорен въпрос в настоящото производство е дали получавайки личната пенсия на
съпруга си в периода 01.01.2011г – 31.12.2011г, жалбоподателката е действала
добросъвестно или недобросъвестно, респ. дали случаят попада в приложното поле
на чл.114 ал.2 или на чл.114 ал.4 от КСО и дължи ли тя връщане на безспорната
като размер неоснователно получена сума.
На
първо място съдът споделя становището на административния орган, че въпреки
липсат ана легална дефиниция на понятието „недобросъвестност” в КСО, съобразно
общите принципи недобросъвестно ще е това лице, което е знаело или
предполагало, че няма право да получи съответното плащане.
По своята правна същност личната пенсия, независимо от вида й, е лично и ненаследимо
право със субект – титуляра на правото, и предмет – задоволяване на личните му
потребности. Поради това на лично основание такава пенсия се дължи, само докато
нейният субект е в обективна възможност да я ползва лично, за да задоволява
потребностите си. Обстоятелсто, при настъпването на което тази възможност се
прекратява завинаги, е смъртта му; такова, при което упражняването на това
право е временно препятствано, е безизвестното отсъствие на лицето – за периода
на отсъствието. При настъпването на второто обстоятелство, което води до
спиране (не и прекратяване) на пенсията, законният наследник на отсъстващото
лице дължи да изпълни задължението си по чл.14 ал.1 от Наредбата за пенсиите и
осигурителния стаж, и да уведоми пенсионните органи в едномесечен срок. Целта
на законодателя в такъв случай е спиране на пенсията, която нейният титуляр не
е в състояние да ползва лично.
Именно
такъв е и настоящия казус, в който на 18.12.2010г жалб.Д.Г. е обявила, че
съпругът й е в неизвестност, е след няколко дни той бил обявен и за издирване.
При настъпването на това обстоятелство и в хипотезата на горецитирания чл.14
ал.1 от Наредбата за пенсиите и осигурителния стаж, тя е била длъжна да уведоми
ТП на НОИ за спиране на пенсията, което Г. не е изпълнила. Съобразно основния
правен принцип, че незнанието на закона никога не е извинително, тя не може
правнорелевантно да се позовава на това си незнание, за да твърди, че не е
субект на задължението по цитирания текст на Наредбата, както е сторила с
жалбата си. Впрочем това оспорване е изцяло декларативно, поради което не
следва да бъде и подробно коментирано.
Същевременно, безспорно е вярно
възражението на Г., че противно на приетото от административния орган, към
15.12.2010г при изчезването на съпруга й, на 18.12.2010г при заявяването на
това обстоятелство пред органите на МВР, и през цялата 2011г, когато е
получавала пенсията му, тя не би могла да знае, че съпругът й е починал.
Напротив – обичайната житейска логика предполага точно обратното – при
отсъствие на близък, хората се надяват той да е жив и здрав, макар и в
неизвестност. Поради това заключението на решаващия орган за знанието на Г. още
към м.12.2010г, че съпругът й е починал,
е неподкрепено с доказателства, противоречащо на житейската логика и не може да
бъде споделено. Напротив – от доказателствата по делото следва, че смъртта на
съпруга й е станала известна на Д.Г. едва при постановяването на решението по
чл.549 и сл. от ГПК вр.чл.14 и чл.16 от ЗЛС на 29.06.2016г. С влизането си в
законна сила това решение се ползва с обвързваща доказателствена сила спрямо
всички относно установения с него факт на смъртта на посочената дата (Решение №255/25.07.2011г. по
гр.д.№647/2011г. на ВКС), и въз основа на него съгласно разпоредбата на
чл.551 от ГПК се съставя акт за смърт, какъвто е съставен на 29.07.2016г. за Т.Й.Г..
Поради изложеното и независимо че
е считала съпруга си за жив в периода от м.12.2010г до обявяването на смъртта
му с надлежен съдебен акт, Д.Г. несъмнено и с категоричност е била наясно, че в
целият този над 5-годишен период от време той е в неизвестност за близките си,
отсъства от дома си, съответно – не ползва пенсията си. Именно поради това знание
получаването на пенсията от нея през цялата 2011г правилно е квалифицирано от
решаващия орган като недобросъвестно поведение,. Този извод не се променя от
факта, че Г. е била надлежно упълномощена от съпруга си да получава пенсията му
– както е прието и с оспореното решение, така учреденото представителство
винаги има за цел да удовлетвори интересите на упълномощителя, т.е. на Т.Й.Г.,
а не на упълномощения Д.Г., на което единствено е дадена възможност да упражни
част от гражданските му права с цел реализиране на благоприятни последици в
неговата имуществена сфера, т.е. ежемесечното получаване на отпуснатата му сума
за лична пенсия. Без правно значение е и декларираното от Г. отсъствие на
съпруга й пред пенсионните органи през м.07.2012г – от една страна това е
сторено след законоустановения срок по чл.14 от Наредбата, а от друга – по
повод постъпило писмо от тях до съпруга й за спиране на пенсията му, а не по
собествена инициатива, а никое от тези обстоятелства не прави това поведение
добросъвестно.
Изложеното налага извод, че през
2011г жалбоподателката несъмнено е съзнавала, че получава пенсията от името на
съпруга си, но не за негова сметка и не за удовлетворяване на неговите лични
потребности по време на отсъствието му, а за собствени цели, т.е. без правно
основание. Изложеното еднозначно квалифицира поведението й като
недобросъвестно, поради което съдът приема, че при постановяване на оспореното
решение решаващият орган правилно е приложил материалния закон, приемайки, че
тя дължи връщането на цялата неоснователно получена сума на осн.чл.114 ал.4 от КСО.
Както вече беше посочено,
субективното право на лична пенсия е ненаследимо и не
се включва в наследствена маса. Поради това отпуснатата пенсия на лице, получавана от него приживе, не може да бъде получавана от наследниците му по закон, каквато е и жалбоподателката за починалия
си съпруг. В случая, макар че смъртта му е обявена през 2016г, решението има
ретроактивно действие и за дата на смъртта му се счита обявената от съда такава
15.12.2010г., т.е. след тази дата, през цялата 2011г, жалбоподателката е
получавала пенсията на съпруга си носнователно и недобросъвестно, и предвид
наличието на кумулативно предвидените в чл.114 ал.4от КСО предпоставки, дължи
връщането й.
Наследниците
на починалото лице могат да получат пенсия след смъртта му, но не по правото на
наследяване, а като тяхно лично право на основание специалните разпоредби на
закона, конкретно чл.80 и сл.
KCO, и при наличие на предвидените предпоставки за това. В тази насока КСО предвижда изрично, че отказът от наследство не лишава наследниците от
право на наследствена пенсия (чл.80 ал.3 от KCO), както и че получаването на наследствена пенсия не се
счита за приемане на наследство ( чл. 80 ал.4 от КСО).
Видно от
доказателствата по пенсионната й преписка, жалб.Г. е упражнила в срок и
надлежно това свое право, в резултат на което й е отпусната добавка в пълен
размер от личната пенсия за осигурителен стаж и възраст на съпруга й по чл.84
ал.1 от КСО, считано от 01.01.2011г.
В заключение на изложеното, съгл.чл.114
ал.4 от КСО суми за пенсии и парични обезщетения, неоснователно изплатени за
периоди след смъртта на правоимащото лице, се събират от лицето, което ги е
получило, или солидарно от наследниците. За събиране на сумите длъжностното
лице, на което е възложено ръководството на контрола по разходите на държавното
обществено осигуряване в съответното териториално поделение на Националния осигурителен
институт, издава разпореждане, което се връчва по реда на чл.110 ал.4. В случая
разпореждането е издадено именно от този орган, а обжалваното решение, с което то
е потвърдено, е издадено от компетентен орган съгл.чл.117 ал.1 от КСО –
ръководителят на съответното ТП на НОИ – Варна. При издаване на атакуваното
решение не са допуснати съществени нарушения на административнопроцесуалните
правила като самостоятелни отменителни основания, а по изложените по-горе
съображения съдът приема, че и материалният закон е приложен правилно.
Изложеното квалифицира жалбата на
Д.Г. против обоснованото и
законосъобразно решение като неоснователна и налага отхвърлянето й.
При този изход на делото
претецията на ответната страна за присъждане на юрисконсултско възнаграждение е
основателна и следва да бъде уважена в размер на 603.27лв. съгл.чл.8 ал.1 т.3
от Наредба №1/09.07.2004г за минималните размери на адвокатските
възнаграждения.
Мотивиран
от изложеното, съдът
Р Е Ш И
:
ОТХВЪРЛЯ жалбата
на Д.С.Г., ЕГН **********,***, против Решение
№2153-03-86/08.11.2016г на Директора на ТП на НОИ-Варна и потвърденото с него
Разпореждане №РС-04-03-00179481/29.09.2016г на ръководителя на контрола нпо
разходите на държавното обществено осигуряване в ТП на НОИ-Варна, с което на
осн.чл.114 ал.4 от КСО Г. е задължена да възстанови неоснователно изплатената й
за съпруга й лична пенсия за осигурителен стаж и възраст за периода след
смъртта му за времето от 01.01.2011г до 31.12.2011г вкл., в общ размер на
5 465.30лв., от които
3 227.64лв. главница и 2 237.66лв. лихва, считано от датата на
неправомерното получаване на пенсията до окончателното погасяване на задължението.
ОСЪЖДА Д.С.Г., ЕГН **********,***, да заплати на ТП на НОИ – Варна юрисконсултско
възнаграждение в размер на 603.27лв шестотин и три лева 27 ст.).
РЕШЕНИЕТО подлежи
на касационно обжалване в 14-дневен срок от съобщаването му на страните пред
Върховния административен съд – София.
Преписи
от решението да се връчат на страните.
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪДИЯ: