Р
Е Ш Е Н И Е
гр. Свиленград, 13.02.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РС
Свиленград, граждански
състав,
в публично заседание на петнадесети януари две хиляди и двадесета година, в
състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ: РАДИНА ХАДЖИКИРЕВА
при
участието на секретаря Цвета Данаилова, като разгледа докладваното от съдията гр. д. № 525 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе
предвид следното:
Предявени са обективно съединени установителни искове
с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 9 ЗПК, вр. чл. 240, ал. 1 и ал.
2 ЗЗД, вр. чл. 99 ЗЗД, чл. 92, ал. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за признаване за
установено по отношение на И.Н.И., че дължи на „Агенция за събиране на вземания” ЕАД
следните суми: 500 лв. – главница по договор за паричен заем № 80425/14.07.2016 г., сключен с
„Сити Кеш” ООД, 87,14 лв. – договорна лихва за периода 15.08.2016 г. – 17.04.2017
г, 514,44 лв. – неустойка за неизпълнение на договорно задължение за периода
15.08.2016 г. – 17.04.2017 г., 220,32 лв. – неустойка за предсрочна изискуемост,
97,36 лв. – обезщетение за забава за периода 15.09.2016 г. – 11.02.2019 г., ведно
със законната лихва върху главницата от подаване на заявлението по чл. 410 ГПК
– 12.02.2019 г., до окончателното изплащане на вземането, за които суми е
издадена Заповед № 55/21.02.2019 г. за изпълнение на парично задължение по чл.
410 ГПК по ч. гр. д. № 119/2019 г. по описа на РС Свиленград.
Ищецът „Агенция за събиране на вземания” ЕАД твърди,
че на 14.07.2016 г. между третото неучастващо лице „Сити Кеш” ООД – в
качеството на заемодател, и ответника – в качеството на заемател, бил сключен
договор за паричен заем № 80425. По силата на този договор „Сити Кеш” ООД
предоставило на заемателя паричен заем в размер на 500 лв., който следвало да
се погаси посредством 9 равни месечни вноски в размер на 65,24 лв. всяка в срок
до 17.04.2017 г. Тъй като ответникът не изпълнявал в срок задълженията си,
спрямо него била настъпила автоматична предсрочна изискуемост на дължимата
лихва и главница считано от 14.09.2016 г. Съгласно чл. 7, ал. 4 от договора при
настъпване на предсрочна изискуемост заемодателят имал право да начисли
неустойка в размер на 20 % от дължимата сума. В случая дължимата неустойка била
в размер на 220,32 лв. Съгласно общите условия на договора за заем ответникът
се бил задължил да предостави на заемодателя поне две обезпечения за
задълженията си по договора, както следва: издаване на запис на заповед,
поръчителство, залог върху движима вещ, първа по ред ипотека или банкова
гаранция. Тъй като заемателят не предоставил на заемодателя нито едно от
договорените обезпечения, последният начислил неустойка за неизпълнение в
размер на 514,44 лв., която страните постигнали споразумение да бъде разсрочена
на 9 равни вноски. Също така се претендира и лихва за забава от 15.09.2016 г. до
11.02.2019 г. в размер на 97,36 лв. Посочено е, че длъжникът не бил извършвал
плащания по договора. Поддържа, че на основание сключен договор за продажба и
прехвърляне на вземания (цесия) от 31.05.2017 г. между него и третото
неучастващо лице „Сити Кеш” ООД задължението на ответника, произтичащо от
горепосочения договор за паричен заем, било изкупено от него. Твърди, че бил
изрично упълномощен от цесионера да уведоми длъжника за извършената цесия,
поради което изпратил писма до адреса на ответника, които били върнати като
неполучени. Излага съображения, че ако към исковата молба било приложено
уведомление за извършената цесия, то се смятало, че с получаването му длъжникът
е надлежно уведомен. Твърди, че пристъпил към принудително събиране на
вземанията си по договора чрез подаване на заявление за издаване на заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК до РС Свиленград. Образувано било ч. гр. д. № 119/2019
г. по описа на РС Свиленград, по което била издадена заповед за изпълнение на
парично задължение. Тъй като издадената заповед за изпълнение била връчена на
длъжника при условията на чл. 47, ал. 5 ГПК, ищецът в съответствие с указанията
на съда предявил иск за съществуване на вземането си.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е постъпил
отговор на исковата молба от особения представител на ответника – адв. Т., в
който излага съображения за неоснователност на исковата претенция. Възразява,
че сключеният договор за цесия не бил породил действие спрямо ответника, тъй
като не бил уведомен за това от кредитора. Поддържа, че клаузите за определяне
на дължимата договорна лихва и претендираните неустойки се явявали
неравноправни, респ. нищожни поради противоречие с морала и добрите нрави. По
тези съображения моли да бъдат отхвърлени предявените искове.
Съдът, като съобрази доводите на страните
и събраните доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, намира за установено
следното от фактическа страна:
Видно
от приложеното ч. гр. д. № 119/2019 г. по описа на РС Свиленград в полза на
ищеца е издадена Заповед № 55 от 21.02.2019 г. за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 ГПК за следните суми: 500 лв. – главница, дължима по
договор за паричен заем № 80425 от 14.07.2016 г., сключен със „Сити Кеш” ООД, 87,14 лв. – договорна лихва за
периода 15.08.2016 г. – 17.04.2017 г, 514,44 лв. – неустойка за неизпълнение на
договорно задължение за периода 15.08.2016 г. – 17.04.2017 г., 220,32 лв. –
неустойка за предсрочна изискуемост, 97,36 лв. – обезщетение за забава за
периода 15.09.2016 г. – 11.02.2019 г., ведно със законната лихва върху
главницата от 12.02.2019 г. до изплащане на вземането. Тъй като заповедта е
връчена на длъжника при условията на чл. 47, ал. 5 ГПК, съдът на основание чл.
415, ал. 1, т. 2 ГПК е указал на заявителя да предяви иск за установяване на
вземането си. В изпълнение на указанията в предоставения едномесечен срок
ищецът е депозирал настоящата искова молба.
От
представения договор за паричен заем № 80425/14.07.2016 г. се установява, че
третото лице „Сити Кеш” ООД, в качеството му на заемодател, е предоставил на
ответника И.Н.И., в качеството му на заемател, паричен заем в размер на 500 лв.
В договора е посочено, че заемателят следва да върне сумата в срок до
17.04.2017 г. на 9 месечни вноски, всяка от които в размер на 65,24 лв. или
общо 587,14 лв. Годишният лихвен процент е в размер на 40,08 %, а годишният
процент на разходите – в размер на 47,774 %.
В
чл. 6 от договора е посочено, че страните са постигнали съгласие договорът за
заем да бъде обезпечен с поне две обезпечения, както следва: запис на заповед,
банкова гаранция или поръчител, отговарящ на условията на чл. 9, ал. 2 от
Общите условия. Съгласно чл. 8, в случай че заемодателят не предостави
договореното в чл. 6, ал. 2 от договора в тридневен срок от сключването му или
представеното обезпечение не отговаря на изискванията на условията, посочени в
чл. 9, ал. 2, т. 1 и т. 4 от Общите условия към договора за заем, заемателят
дължи неустойка в размер на 514,44 лв. Също така в чл. 7, ал. 4 е уговорено, че
всички задължения стават автоматично предсрочно изискуеми в случай на забава на
плащането на месечни погасителни вноски или дължими неустойки, без да е
необходимо заемодателят да уведомява заемателя допълнително при настъпване на
визираните събития. Посочено е още, че заемодателят има право да начисли неустойка
за предсрочна изискуемост в размер на 20 % от дължимата до пълното погасяване
на договора сума, представляваща непогасени главница, договорна лихва и
неустойка по чл. 8.
Според
Договор за продажба и прехвърляне на
вземания от 31.05.2017 г. продавачът „Сити Кеш” ООД се е задължил да прехвърли
на ищеца негови вземания, произтичащи от договори за потребителски кредит, индивидуализирани
в Приложение № 1, което представлява неразделна част от договора. Видно от
препис-извлечение от Приложение № 1/31.05.2017 г. към договор за продажба и
прехвърляне на вземания продавачът е прехвърлил на ищеца вземането си към
ответника по договор за кредит № 80425/14.07.2016 г., като към този момент
неиздължената сума възлизала на 1355,59 лв. На основание чл. 99, ал. 3 ЗЗД
продавачът е потвърдил прехвърлянето на вземането.
С
изрично пълномощно от 06.06.2017 г. цедентът „Сити Кеш” ООД изрично е
упълномощил ищеца да уведомява от негово име всички длъжници за прехвърлянето
на вземанията съгласно сключения договор от 31.05.2017 г. В тази връзка са
представени изпратени от ищеца две уведомления до посочените от ответника в
договора за паричен заем адреси в гр. Любимец и гр. Хасково, които са върнати в
цялост, като пощенският оператор е удостоверил, че пратката не е потърсена.
От
приетото като компетентно изготвено заключение на съдебно-счетоводната
експертиза се установява, че остатъкът на задължението на ответника по договора
за паричен заем включва следните суми: 500 лв. – главница, 87,14 лв. –
договорна лихва, 514,44 лв. –
неустойка за неизпълнение на договорно задължение, 220,32 лв. – неустойка за
предсрочна изискуемост.
Вещото лице е посочило, че дължимата лихва за забава за периода 15.09.2016 г. – 11.02.2019 г. възлизала на
122,36 лв.
При
така установената фактическа обстановка съдът намира от правна страна следното:
В разглеждания случай възникването на
спорното право се обуславя от осъществяването на следните юридически факти: 1)
наличието на действително правоотношение по договор за паричен заем, по силата
на което заемодателят-цедент се е задължил да отпусне на заемателя заем в
твърдения размер при уговорена възнаградителна лихва и 2) заемателят да е
получил паричната сума, предмет на договора за заем. За да бъдат уважени
исковете с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 92, ал. 1 ЗЗД, е
необходимо да са налице следните предпоставки: 1) да съществува валидно
задължение; 2) това задължение да не е изпълнено или да не е изпълнено точно;
3) неустойката да е уговорена между страните; 4) кредиторът да е изпълнил
задължението си по договора или да е бил готов да го изпълни. Също така следва
да се установи наличието на валиден договор за цесия, по силата на който заемодателят-цедент
е прехвърлил на ищеца именно това вземане с привилегиите, обезпеченията и
другите му принадлежности, включително с изтеклите лихви, както и че длъжникът
е уведомен за извършената цесия.
От наличните по делото доказателства може
да се направи извод, че цедентът и ответникът са сключили договор за заем,
съгласно който кредиторът е предоставил на ответника в заем сумата от 500 лв.,
която последният се е задължил да върне на девет месечни вноски до 17.04.2017
г. Породили са правно действие и клаузите, уреждащи годишния процент на
разходите и годишния лихвен процент, тъй като годишният процент на разходите не
надхвърля повече от пет пъти размера на законната лихва (арг. чл. 19, ал. 4 и 5 ЗПК). Поради това съдът намира, че е налице валидно сключен договор за кредит,
като за длъжника е възникнало задължение да върне на кредитора-цедент
главницата ведно с уговорената възнаградителна лихва.
По отношение претендираните неустойки за неизпълнение на договорно
задължение и за предсрочна изискуемост, съдът намира, че тези
уговорки противоречат на закона и на добрите
нрави, като същевременно се
основават на неравноправни клаузи с потребител. Общата потребителска закрила по чл. 146, ал. 1 ЗЗП
предвижда, че неравноправните клаузи в договори между потребители и
търговци са нищожни, като е обусловена от две предпоставки: потребителски
характер на договора и липса на индивидуално договаряне, доколкото въведената
като общо правило за всички държави от ЕС система на защита се основава на
идеята, че потребителят е в положение на по-слаба страна спрямо доставчика
(включително и при финансова услуга), от гледна точка както на преговорните си
възможности, така и на степента си на информираност. Съгласно чл. 143, ал. 1
ЗЗП неравноправна клауза в договор, сключван с потребител, е
уговорка във вреда на потребителя, която не отговаря на изискването за
добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията
на търговеца или доставчика и потребителя. Именно такива са поетите задължения за заплащане на неустойки за
неизпълнение на задължение и предсрочна изискуемост, доколкото в случая
очевидно потребителят е приел клаузи, с които не е имал възможност да се
запознае преди сключването на договора (чл. 143, ал. 2, т. 10 ЗЗП). В резултат на това той не е бил в
състояние да прецени икономическите последици от сключването на договора,
съставляващо още едно основание за неравноправието им по силата на чл. 143, ал.
2, т. 19 ЗЗП. Предвидените клаузи за неустойка са и неравноправни по
смисъла на чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП, защото са необосновани високи. Съдът достигна до този извод, тъй като
тези суми водят до скрито оскъпяване на кредита с около от 150 % от заетата сума. Същите
съставляват сигурна печалба за
заемодателя, която би увеличила стойността на договора, без да е налице насрещна престация от последния. Поради това съдът намира, че потребителят не би приел тези
клаузи, ако е знаел, че ще следва да заплати още един път и половина стойността
на кредита. От това следва, че основната цел на тези уговорки е да доведе до неоснователно
обогатяване на заемодателя за сметка на заемополучателя, до увеличаване на
подлежащата на връщане сума допълнително с още 150 % от предоставената главница. Поради това и предвид създаденото значително неравновесие
между правата на потребителя и поетите задължения, съдът приема, че клаузите за
заплащане на неустойки се явяват неравноправни, поради което следва да бъде
прието, че са нищожни.
Независимо
от гореизложените съображения, основаващи се на общата потребителска закрила по
ЗЗП, в случая е налице недействителност на процесните договорни клаузи и на
основание ЗПК.
Съгласно чл. 21, ал. 1 ЗПК всяка клауза в
договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне
изискванията на този закон, е нищожна. Именно такъв е и настоящият случай, тъй
като чрез начисляването на
неустойка за неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение кредиторът прехвърля своята отговорност за дължимата
професионална грижа по чл. 16 ЗПК на потребителя. Следователно, неустойката
обезпечава не изпълнението на длъжника, а преддоговорно задължение на кредитора
за правилната преценка за кредитиране и реално не обезщетява вреди от
противоправно и виновно поведение на длъжника. Задължението за
обезпечаване на главното задължение има вторичен характер и неизпълнението му
не рефлектира пряко върху същинското задължение за погасяване на договора за
паричен заем, съобразно договора и общите условия. Съдът намира, че въведените
в договора изисквания за вида обезпечение и срока за представянето му създават
значителни затруднения на длъжника при изпълнението му до степен, то изцяло да
се възпрепятства. Освен това, с уговарянето на тази неустойка се заобикаля разпоредбата
на чл. 19, ал. 4 ЗПК, касаеща ограничение в размера на ГПР. Поради това съдът приема, че посочената клауза, на която се
основава вземането за неустойка, е нищожна.
Тъй като противоречието
между клаузата за неустойка и добрите нрави е налице още при сключването на
договора, то следва извода, че в конкретния случай не е налице валидно
неустоечно съглашение и съобразно разпоредбата на чл. 26, ал. 1, вр. ал. 4 ЗЗД в тази си част договорът изобщо не е породил правно действие, а
нищожността на тази клауза е пречка за възникване на задължение за неустойка по
чл. 8 от договора.
Относно неустойката за
предсрочна изискуемост,
съдът намира, на първо място, че предсрочната
изискуемост по договора не е настъпила, поради което не
е налице изискуемото според договора основание за
начисляването ѝ. Съобразно т. 18
на ТР № 4
от 18.06.2014 г. по тълк. дело № 4/2013 г. на ОСГТК
на ВКС, ако предсрочната изискуемост е уговорена в договора при настъпване на
определени обстоятелства или се обявява по реда на чл. 60, ал. 2 ЗКИ, правото
на кредитора следва да е упражнено, като кредиторът трябва да е уведомил
длъжника за обявяване на предсрочната изискуемост на кредита. Предсрочната
изискуемост има действие от момента на получаване от длъжника на
волеизявлението на кредитора, ако към този момент са настъпили обективните факти,
обуславящи настъпването ѝ.
Тъй като горепосоченото тълкувателно
решение се прилага и за небанковите финансови институции, за да настъпи
предсрочна изискуемост на вземанията по процесния договор, е необходимо уведомяването на длъжника за това.
Доколкото липсват подобни твърдения за отправено известие преди образуването на
заповедното производство, съдът намира, че в случая не е настъпила твърдяната
предсрочна изискуемост на задълженията по договора.
Наред с изложеното
уговорената неустойка в чл. 7, ал. 4 от договора също противоречи на добрите
нрави. Неустойка за обявяване на предсрочна изискуемост по договора в размер на
20 % от дължимата до пълното погасяване на договора сума – главница,
възнаградителна лихва и неустойка, излиза извън присъщите ѝ обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции.
От една страна, при настъпване на предсрочна изискуемост, същият би
се ползвал от благоприятните условия да претендира вземането си предсрочно,
като върху предсрочно изискуемата главница би се начислявало обезщетение за забава
за периода на забавата (неустойка за забава), а от друга – и неустойка от настъпването на предсрочната
изискуемост.
Поради това съдът счита, че така уговорената
неустойка би довела до неоснователно обогатяване на кредитора.
Предвид всичко изложено, съдът намира, че претенциите
в размер на 514,44 лв. – неустойка за неизпълнение на договорно задължение, и 220,32
лв. –неустойка за предсрочна изискуемост, следва да се отхвърлят, поради
противоречието на клаузите на чл. 7, ал. 4 и чл. 8 от процесния договор на
добрите нрави, а неустойката за предсрочна изискуемост и поради ненастъпването
на фактическия състав на вземането – предсрочната изискуемост на договора за
паричен заем.
От това следва, че единствено предоставената
в заем главница и договорната лихва са могли да бъдат прехвърлени на ищеца по силата на договора за цесия. Съгласно
чл. 99, ал. 4 ЗЗД прехвърлянето има действие спрямо третите лица и спрямо
длъжника от деня, когато то бъде съобщено на последния от предишния кредитор. Тъй
като представените обратни разписки не удостоверяват получаване от длъжника на
изпратените му уведомления, съдът намира, че цесията не е породила действие за
последния. На първо място, следва да се посочи, че процесният договор за заем е
сключен между цедента и длъжника, а цесионерът се явява трето лице по отношение
на постигнатото съглашение. Поради това между тях не е породила действие
клаузата на чл. 17 от ОУ на „Сити Кеш” ООД, съгласно която всички съобщения се
считат за узнати от другата страна, ако бъдат доставени на адресите за кореспонденция,
посочени от заемателя. Прието е още, че при неизпълнение на задължението
заемателят да уведоми заемодателя за настъпила промяна, изпратените съобщения
се считат за валидно връчени след изтичане на три дни от тяхното изпращане. В
тази връзка съдът намира, че е допустимо да се фингира недоставеното или само изпратено
от кредитора съобщение до длъжника като получено единствено, в случай че
договорът между страните предвижда определени предпоставки и/или фактически
констатации, при наличие на които ще се счита, че е положена дължимата грижа да
се доведе до знанието на длъжника изявлението на цесионера. Видно от
разпоредбата на чл. 17 от ОУ в настоящия случай не е уреден начин за връчване
на съобщения и респективно клауза, въз основа на която да може да се преценява
евентуално недобросъвестно поведение на длъжника, което да е приравнено на
фактическо получаване на уведомлението на кредитора. Ето защо, дори да се
приеме, че тази клауза обвързва длъжника и цесионера, доколкото лисват
разписани конкретни предпоставки, при които ще се счита, че е положена
дължимата грижа, следва, че адресираното до длъжника уведомително писмо не
удостоверява негово надлежно уведомяване за извършената цесия. В тази връзка е
необходимо да се изясни и че ищецът не е положил дължимата грижа да връчи
уведомлението за извършената цесия. Първото уведомление, адресирано до
посочения от ответника адрес в гр. Любимец, е изпратено на 14.06.2017 г., а
уведомлението до адреса в гр. Хасково – на 14.05.2019 г. В молбата за сключване
на договор за паричен заем са посочени телефони за контакт на длъжника, като
няма данни ищецът да е предприел действия да се свърже с него по този начин. Предвид
бездействието на цесионера за продължителен период от време и липсата на данни
за осъществяване на връзка с длъжника по всички посочени в договора начини,
съдът намира, че не е положил необходимата грижа уведомлението да стигне до
знанието на ответника.
По отношение доводът на ищеца, че това уведомление
следва да се счита за връчено с исковата молба, трябва да се посочи, че
действително съдебната практика приема, че такова връчване в хода на процеса
поражда действие и редовно уведомява длъжника за цесията. Това обаче не се
отнася за случаите, при които исковата молба и уведомлението за цесия се
връчват на особен представител. Причината е, че връчването на особения
представител е една законова фикция за връчване на ответника. Законовите фикции
и тяхното приложно поле са уведени изрично в закона. Следователно при връчване
на особения представител фикцията за връчване на ответника обхваща само
исковата молба и приложенията ѝ, както и всички други процесуални
изявления на ищеца и съда. Чрез уредената процесуална фикция обаче не могат да
се получават изявления с материалноправен ефект, каквото е уведомлението за
цесия. Няма такова законово правило, а и обратното би противоречало на
института на цесията, който поражда материалноправно действие спрямо длъжника,
когато му бъде реално съобщено за станалата цесия. Съдът намира, че в настоящия
случай липсва реално уведомяване. Не може да се приеме, че с получаване на
уведомлението за цесия от особения представител длъжникът е уведомен за нея по
изложените доводи, които произтичат от закона. А последният не може да бъде
изменян чрез съдебна практика по практически съображения, свързани с интереса
на кредитора. Неоткриването на ответника, който не е изпълнил задължението си
да регистрира действителния си адрес, може да доведе само до негативни
процесуални последици за него, но не и да доведе до връчване на всякакви
материалноправни изявления от неговите кредитори чрез неуредени в закона фикции. В крайна сметка цесионерът на свой риск е
придобил прехвърленото вземане, без в съглашението да участва длъжникът, поради
което следва да търпи последиците от невъзможността последният да бъде открит,
за да му бъде съобщена цесията. Така или иначе това съобщаване не може да стане
на особения представител и с арг. от чл. 99, ал. 4 ЗЗД прехвърлянето на
вземанията не е породило действие нито за третите лица, нито за длъжника. (В
този смисъл е константната практика на ОС Хасково, обективирана в Решение №
14/11.01.2019 г. по в. гр. д. № 763/2018 г., Решение № 35/30.01.2019 г. по в.
гр. д. № 800/2018 г. и Решение № 226/18.06.2019 г. по в. гр. д. № 331/2019 г.).
Ето защо, тъй като ответникът не е бил надлежно уведомен за
извършеното прехвърляне на вземането от цесионера, съдът намира, че цесията не
е произвела действие спрямо него, поради което той не дължи плащане на
задължението, произтичащо от процесния договор за заем в полза на ищеца-цесионер.
По тези съображения
предявените искове следва да бъдат отхвърлени като неоснователни и недоказани.
Така мотивиран,
РС Свиленград
Р
Е Ш И:
ОТХВЪРЛЯ предявените от
„Агенция за събиране на вземания” ЕАД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на
управление:***, офис-сграда „Лабиринт”, ет. 2, офис 4, срещу И.Н.И., ЕГН: **********,***,
искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 9 ЗПК, вр. чл. 240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД, вр. чл.
99 ЗЗД, чл. 92, ал. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за признаване за установено по отношение
на И.Н.И., че дължи на „Агенция за събиране
на вземания” ЕАД следните суми: 500 лв. – главница по договор за паричен заем № 80425/14.07.2016 г., сключен с
„Сити Кеш” ООД, 87,14 лв. – договорна лихва за периода 15.08.2016 г. – 17.04.2017
г, 514,44 лв. – неустойка за неизпълнение на договорно задължение за периода
15.08.2016 г. – 17.04.2017 г., 220,32 лв. – неустойка за предсрочна
изискуемост, 97,36 лв. – обезщетение за забава за периода 15.09.2016 г. –
11.02.2019 г., ведно със законната лихва върху главницата от подаване на
заявлението по чл. 410 ГПК – 12.02.2019 г., до окончателното изплащане на
вземането, за
които суми е издадена Заповед № 55/21.02.2019 г. за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 119/2019 г. по описа на РС Свиленград.
Решението подлежи на обжалване с
въззивна жалба пред ОС Хасково в двуседмичен срок от връчването му на страните.
РАЙОНЕН
СЪДИЯ: