№ 1127
гр. Велико Търново, 19.10.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ВЕЛИКО ТЪРНОВО, XVIII СЪСТАВ, в публично
заседание на деветнадесети септември през две хиляди двадесет и втора
година в следния състав:
Председател:ДИМО К.
при участието на секретаря ИВЕЛИНА Т. ИВАНОВА
като разгледа докладваното от ДИМО К. Гражданско дело №
20224110100774 по описа за 2022 година
за да се произнесе взе предвид следното:
Предявени са субективно кумулативно съединени искове с право основание чл.
108 ЗС, както и искане по чл. 537 ал. 2 ГПК.
Ищцата основава исковата си претенция на твърдения, че с първия ответник са
бивши съпрузи, сключили граждански брак на 23.11.1982г., който е прекратен с развод
с влязло в сила на 06.07.2004г. решение по гр.д. № 1613/2003г. на ВТРС. Ищцата сочи,
че на 20.02.1989г., по време на брака им, първият ответник е закупил недвижим имот,
находящ се в гр. ***, ул. „***“ № 10, представляващ дворно място с площ от 860 кв.м.,
за което е отредено дворище пл. № ***, в кв. 38, ведно с построените в него къща,
кухня, гараж и стопански постройки. В тази връзка твърди, че имота е придобит в
режим на СИО, като след прекратяване на брака им е получила 1/2 ид. част от него.
Ищцата уточнява, че по действащата към момента КККР на гр. *** дворното място,
представлява поземлен имот с идентификатор ***, а построените в него сгради са с
идентификатор ***.1, ***.2, ***.3, ***.4 и ***.5. Ищцата допълва, че съгласно
бракоразводното решение й е било предоставено ползването на горния имот,
доколкото са й били възложени родителските права върху непълнолетните им деца.
Сочи, че е живяла в имот преди и след развода, като уточнява, че е живяла в него с
родителите на първия ответник за около година, при завръщането й от Австрия през
2007г. Допълва, че докато е живяла в чужбина е изпращала парични средства на
родителите на ответника за подпомагане на домакинството им, както и че е заплащала
дължимия местен данък за припадаща й се 1/2 ид. част. От друга страна ищцата твърди,
1
че ответникът не е живял в имот от 2003г., тъй като се е намирал в чужбина,
първоначално в Гърция, а след това в Германия. Ищцата сочи, че на 25.10.2021г.
първият ответник се е снабдил с нотариален акт за собственост върху целия имот, вкл.
неината част, на основание давностно владение. Ищцата оспорва да са налице
предпоставките на това придобивно основание по отношение на нейната 1/2 ид. част от
имота, тъй като ответникът не е живял в страната през процесния период и не може да
е владял същата. Ищцата допълва, че винаги е имала свободен достъп до имота и такъв
й е отказан за първи път през м. август 2021г. Уточнява, че на 17.03.2022г. ответникът е
продал на втората ответница процесния имот, за което бил съставен нот. акт № 142,
том 2, рег. № 1915, дело 132/2022г. Ищцата твърди, че към момента ответниците са
съпрузи, живеят в имота и отказват да я допуснат до него, без за тях да е налице
валидно правно основание за ползването на нейната ид. част. По тези съображения
ищцата отправя искане до съда да бъде прието за установено по отношение на
ответниците, че е собственик на 1/2 ид. част от спорния имот и същите да бъдат
осъдени да й предадат владението върху нея. По реда на чл. 537 ал. 2 ГПК ищцата
отправя искане до съда за отмяна на констативния нотариален акт, с който първия
ответник е признат за собственик на процесния имот на основание давностно владение.
Претендира разноски.
С отговорите на исковата молба двамата ответници оспорват иска като
неоснователен и недоказан. Възразяват, че първият ответник никога не е платил
продажната цена от 8000 лв. по договора за покупко – продажба на имота от 1989г.
Изтъкват, че продажбената сделка е била симулативна й е прикривала дарение, което
родителите на първия ответник са направили в негова полза. Допълват, че сделката е
била оформена като покупко – продажба, за да се отпусне заем на купувача, с който да
извърши ремонт на имота. При тези фактически твърдения ответниците възразяват, че
договора за покупко – продажба от 1989г. е нищожен, поради липсата на основание за
продажбата му, тъй като е било налице дарствено намерение у прехвърлителите.
Смятат, че последното се извежда от липсата на извършено плащане на покупната
цена и непредприемане на действия по разваляне на продажбената сделка. В тази
връзка по изложени от тях правни съображения изтъкват, че е налице конверсия на
недействителна сделка /договор за продажба/ в действителна такава /договор за
дарение/. Алтернативно ответниците заемат становище, че договора за продажба от
1989г. е симулативен и е нищожен като привиден, като с него се прикрива дарение. В
условията на евентуалност ответниците релевират възражение, че първият ответник е
придобил спорния имот по давност, като същият е своил имота за себе си още от
1989г., а докато се е намирал в чужбина е осъществявал владението върху него, чрез
своите родители. Възразява, че ответницата от 2004г. не живее в имота и че е имала
право да го ползва единствено на основание бракоразводното решение, което право е
погасено през 2007г., когато синът й е навършил пълнолетие. С тези доводите
2
ответниците смятат, че първият ответник е бил собственик на имота към момента на
прехвърлянето му на втория от тях, който поради това е придобил правото на
собственост върху него. По тези съображения отвентиците молят за отхвърляне на
иска.
Съдът, като взе предвид наличните по делото доказателства и становищата на
страните, намира за установено следното:
Липсва спор по делото, а и от представения заверен препис на акт за граждански
брак № 3/23.11.1982г. се установява, че ищцата и първия ответник са сключили
граждански брак на посочената дата. На 20.02.1989г., по време на брака им, ищецът е
закупил от своите родители процесния недвижим имот, находящ се в гр. ***, ул. „***“
№ 10, представляващ дворно място с площ от 860 кв.м., за което е отредено дворище
пл. № ***, в кв. 38, ведно с построените в него къща, кухня, гараж и стопански
постройки срещу сумата от 8000 лв., която е следвало да им плати в двумесечен срок с
отпуснат заем от ДСК, като сключеният между тях договор за покупко – продажба бил
обективиран в нотариален акт № 117, том 1, дело № 243/1989г. на нотариус при ВТРС.
С влязло в сила на 17.08.2004г. решение по гр.д. № 1613/2003г. на ВТРС гражданския
брак между ищцата и първият ответник бил прекратен с развод, като на съпругата било
предоставено ползването на гореописания имот, предвид възлагането на родителските
права върху родените от брака деца.
От нотариален акт за собственост № 33, том 6, рег. № 6610, дело № 658/2021г. на
нотариус Д. Т. е видно, че първият ответник на основание давностно владение е
признат за собственик на процесния имот, ведно с построените в него жилищни и
стопански постройки, които обекти на правото на собственост според действащите
КККР на гр. ***, представляват поземлен имот с идентификатор ***, респ. сгради с
идентификатор ***.1, ***.2, ***.3, ***.4 и ***.5 /скица на поземлен имот № 15-365330
от 05.04.2020г./. Впоследствие, на 17.03.2022г., че първият ответник е продал на
втората ответница описаните по горе имоти, като си е запазил правото на ползване
върху тях, като за сделката е съставен нотариален акт за покупко – продажба № 142,
том 2, рег. № 1915, дело № 132/2022г. на нотариус Д. Т..
От представените от ищцата разписки от „Изи пей“ от 01.03.2018г., от
07.03.2019г. и от 11.02.2020г. се установява, че същата е платила съобразно дела си
дължимите за период 2018г. – 2020г. данък сгради и такса битови отпадъци относно
процесните имоти.
От изисканата и постъпила справка от ОДМВР В. Търново за задграничните
пътувания на ищцата и първия ответник се установява, че в периода 01.01.2012г. –
07.06.2022г. е регистрирано едно влизане на ищцата на територията на страната през
2017г., както и общо 16 влизания и излизания от страната на първия ответник.
От удостоверение на „Банка ДСК“ ЕАД от 06.07.2022г. се установява, че за
3
периода от 2000г. до 2004г. няма данни за сключени договори за кредит с първия
ответник, а данни за закрити кредитни сметки преди 2000 г. не могат да се предоставят.
От показанията на свид. Д. М. – настоящ съпруг на ищцата се установява, че до
2005г. последната е живяла в спорния имот с родителите на първия ответник и сина си,
а след това заедно със свидетеля са отишли да живеят и работят в Португалия. Ищцата
всяка година през м. март изпращала по 50 евро на майката на ответника, за да плаща
данъка върху нейната половина от къщата. Родителите на ответника не са
препятствали достъпа на ищцата до процесния имот, когато се прибирала в страната.
След тяхната смърт през 2017г. съответно през 2018г. ищцата и свидетелят са
посещавали имота, като са почиствали двора и са поддържали асмалъка. Ищцата не е
искала ключ от жилището, за да не я обвини бившият й мъж в кражба. През 2019г.
последният накарал едно от децата си да предаде на ищцата, че забранява достъпа й до
процесния имот. През 2021г. ответниците посетили ищцата и свидетеля, като бившият
й мъж настоявал да му прехвърли нейната част от имота. Свидетелят посочва, че в
периода 2005г. – 2019г. първият ответник е живял извън страната.
От показанията на свид. К. К. – син на ищцата и първият ответник се установява,
че след развода на родителите му, майка му е живяла в имота 1-2 години, но не през
цялото време, тъй като работела в Австрия. Баща му още преди това е живеел и
работел в Гърция и се прибирал в имота на 2-3 години. Пред сина си първият ответник
никога не е казвал, че къщата е само негова. От сестра си свидетелят знае, че преди 2
години баща му е ходил при майка му, за да я накара да му прехвърли нейната част от
имота, но тя е отказала. Докато били живи родителите на баща му, а и известно време
след това, ищцата и свидетелят са посещавали имота. Преди 2-3 години първият
ответник им забранил достъпа и те не са ходили. Свидетелят посочва, че ищцата е
нямала ключ от имота и че след смъртта на родителите на бившия си мъж е искала
разрешение от него, за да обере гроздето и да почисти двора.
От показанията на свид. Л. – доведен от ответниците се установява, че живее в
съседство с процесния имот и че ищцата е живяла в него до 2000г. След това в него са
останали само родителите на първия ответник, който им изпращал пари, за да си
плащат сметките и да го ремонтират. След смъртта на родителите си, първият ответник
продължил да се грижи за двора и къщата, като преди около две години започнал да
живее постоянно там със своята съпруга /втората ответница/. В този период направил
ремонти на сградите в двора и изградил ограда с имота на свидетеля. Последният не е
виждал ищцата да бере асмата в двора, след смъртта на родителите на бившия й
съпруг.
От показанията на свид. Ат. С, притежаващ имот до спорния, се установява, че
последният се е ползвал от родителите на първия ответник до тяхната смърт през
2017г. съответно през 2018г. От тях знае, че синът им е изпращал пари за поддръжката
4
на къщата. Знае, че през 2000г. те са изгонили ищцата от имота и че същата се е повяла
в него чак през 2019г. или 2020г., когато вече били починали. Тогава била със свид. М.,
отключила си външната врата и казала, че има да взема някакви работи от имота.
Преди около една година ответника се завърнал и започнал да живее постоянно в
имота, заедно с жена си. Преди това 10 години бил живял в Гърция. След завръщането
си направил ремонти на къщата, на покрива, на банята.
При така установената фактическа обстановка съдът прави следните правни
изводи:
Предявен е иск с правна квалификация чл. 108 ЗС. За да бъде основателен искът
за ревандикация следва да са налице три предпоставки: ищецът да е собственик на
спорната вещ, тя да бъде във владение или държане на ответника и той да не владее
или държи веща на правно основание. Доказването на първите две предпоставки е в
тежест на ищеца, като същият следва да установи пълно и главно осъществяването на
твърдяното от него придобивно основание и упражняваната от ответника фактическа
власт върху вещта. При тяхното установяване последният следва да докаже, че има
основание да владее същата, като в случая с оглед на предприетите от ответниците
оспорвания, те следва да докажат правоизключващите си възражения за нищожност на
процесния договор за покупко – продажба, поради липсата на основание респ. поради
привидния му характер, а в условията на евентуалност, че първият от тях е придобил
по давност спорната част от имота.
В случая ищцата твърди да е собственик на 1/2 ид. част от имота на основание
прекратена съпружеска имуществена общност /СИО/ поради развод, доколкото същият
е придобит от първия ответник по време на брака им чрез възмездна сделка. Фактът на
закупуване на спорния обект от ответника по време на брака му с ищцата е безспорно
установен по делото. Гражданският брак сключен между тях през 1982г. е прекратен с
развод през 2004г., а имота е придобит от ответника през 1989г. чрез покупко –
продажба, оформена с нотариален акт № 117, том 1, дело № 243/1989г. на нотариус при
ВТРС. Извършването на сделката с нотариален акт, както изисква чл. 18 ЗЗД, води до
прехвърляне на собствеността върху процесния имот по силата на самия договор, без
да е необходимо страните да са изпълнени задълженията си по него – продавачът да
предаде вещта респ. купувачът да я заплати /арг. чл. 24 ЗЗД съответно чл. 200 ал. 2
ЗЗД/. Към момента на сключване на процесната продажба е действала презумпцията на
чл. 19 СК от 1985 /отм./, съгласно която при възмездно придобиване на имущество по
време на брака на името на единия съпруг, другият съпруг придобива правото на
собственост по силата на закона на основание установения режим на СИО върху
вещите и правата върху вещи, придобити в резултат на съвместен принос, който се
предполага до доказване на противното. В тази връзка на основание процесния
договор за покупко – продажба и при действието на презумпцията по чл. 19 СК /отм./
5
спорния имот е бил в съпритежание от ищцата и първия ответник в режим на СИО,
докато е траела брачната им връзка.
По делото ответната страна не е оборила презумпцията за съвместен принос,
който се предполага оборимо при възмездните сделки, а възраженията й срещу
действителността на договора за продажба, насочени към отричане на възмездния
характер на придобивното основание са изцяло неоснователни. Възражението за
нищожност на договора за продажба от 1989г., поради липса на основание и
трансформирането му по правилата на правната конверсия в договор за дарение,
предвид наличието на дарствено намерение у прехвърлителите, не държи сметка от
една страна за същността на понятието кауза /основание/ на договора, а от друга за
действието на конверсията в правото. В правната теория основанието на сделката се
схваща като типичната и непосредствената правна цел, което се преследва с
предоставянето на имуществена облага. Съществуването на основанието се извежда от
вида и съдържанието на сделката, като каузата при всички договори за покупко –
продажба е придобиването на едно право. Това основание не се засяга от обстоятелства
дали купувача е заплатил уговорената цена, нито от бездействието на продавача да
развали договора, поради неплащането й. Предвид на това наведените от ответната
страна твърдения за неплащане на цената, дори да се приемат за доказани по делото, не
засягат основанието на сключения договор за покупко – продажба от 1989г., а са
относими към изпълнението на породените от него договорни задължения.
Твърденията за наличие на дарствено намерение у продавачите не са относими към
действието на конверсията, която води до превръщане една нищожна сделка в друга
действителна, когато първата съдържа нейните съществени елементи или притежава
нейните признаци, както смятат ответниците. В случая нито договора за продажба от
1989г. е нищожен, поради липса на основание, нито наличието на това обстоятелство
би довело до превръщането му в договор за дарение, тъй като съществените елементи
на двата вида договори за коренно различни и не се съдържат един в друг. Освен това,
за да е налице конверсия в правото, страните по недействителното съглашение следва
да искат настъпване на правните последици на действителната сделка, което в случая
не е установено по делото. Недоказано остана и възражението за нищожност на
оспорената продажба, поради нейната привидност, доколкото прикрива дарение. По
делото ответната страна не е представила обратно писмо или документ, имащ
характеристиката на „начало на писмено доказателство“, което да прави допустимо
разкриването на симулацията чрез свидетелски показания, вкл. при наличието на
изричното противопоставяне на ищеца за допускането им. Категоричен и несъмнен
извод за привидния характер на продажбения договор от 1989г., като прикриващ
дарение, не може да бъде направен с оглед на факта, че страни по сделката са родители
– дете, че не е платена уговорената цена /обстоятелство което не е установено по
делото/, респ. че въпреки това договора за продажба не е развален. Дори да са доказани
6
последните обстоятелства те са само индиция за симулативност на волеизявленията на
страните по продажбената сделка, но не могат да обосноват еднозначния извод, че те
не са желали настъпването на правните й последици, тъй като действителната им воля
е да сключат договор за дарение.
По тези съображения настоящият състав на ВТРС намира, че процесния имот в
гр. *** на основание договора за покупко – продажба от 1989г. и по силата на
въведената в чл. 19 СК /отм./ презумпция е придобит от ищцата и първият ответник в
режим на СИО и същите са били сътитуляри на правата върху него. След прекратяване
на брака им с развод през 2004г., тази бездялова имуществена общност се е превърнала
в обикновена съсобственост по силата на закона /чл. 27 СК /отм.//, при равни права
между тях – по 1/2 ид. част. Следователно ищцата в условията на пълно и главно
доказване успя на установи по делото, че е собственик на спорната 1/2 ид. част от
процесния имот на поддържаното от нея придобивно основание.
Тази нейна част от правото на собственост не е придобита от първия ответник
на основание давностно владение, тъй като релевираното от него в тази насока
възражение остана недоказано по делото. По правилото на чл. 79 ал. 1 ЗС правото на
собственост по давност върху недвижим имот се придобива с непрекъснато владение в
продължение на 10 години. Оригинерното придобиване на правото на собственост по
силата на давностно владение настъпва автоматично – с изтичане на срока
придобиваната давност, тъй като позоваването на давността не е елемент от
фактическия състав на чл. 79 ал. 1 ЗС /ТР № 4/17.12.2012г. на ОСГК/. За да се зачетат
обаче материалноправните последици на давността от момента на настъпването им,
владелецът следва да се позове на нея. В случая първият ответник се е позовал на
придобвината давност през 2021г. като се е снабдил с констативен нотариален акт за
собственост по обстоятелствена проверка. Към него момент обаче, от съвкупният
анализ на събраните по делото доказателства, не се доказва същият да е владял частта
на ищцата в изискуемия от закона 10 – годишен давностен срок. Този ответник сочи
като начален момент на давностното владение годината на сключване на договора за
покупко – продажба от 1989г. По вече изложените съображения по силата на тази
възмездна сделка имота е съпритежаван от съпрузите в условията на СИО, като с оглед
характера й на бездялова собственост, единият от тях не може да владее и придобие
частта на другия по давност, тъй като дяловете на никой от тях не е конкретно
определен. Следователно най – ранният момент на твърдяното давностното владение
може да е момента на прекратяване на брака на съпрузите, което в случая е станало
през 2004г. с развод. Макар от тогова до 2021г. като календарно време да са изтекли
повече от 10 години, първият ответник не доказа по делото през този период да е
осъществявал фактическа власт върху имота лично или чрез другиго с намерение да го
свои. Обективният елемент на давностното владение предполага извършване на такива
фактически действия, които недвусмислено манифестират поведение и имат
7
съдържание като на осъществени от собственик, а субективният – че владелецът счита
вещта за своя и доколкото като част от вътрешния мир на човека същият е трудно
доказуем е въведена в закона оборима презумпция по чл. 69 ЗС. В случая основанието,
от което произтича съсобствеността, а именно прекратено СИО, е достатъчно да обори
действието на презумпцията по чл. 69 ЗС, тъй като то признава права в собствеността
на всеки от бившите съпрузи. Следователно всеки от тях е владелец на своята идеална
част от общата вещ и държател на частта на другия, за това съсобственикът, който
владее цялата вещ следва да докаже, че е престанал да държи идеалните части на
другия и е започнал да ги държи за себе си с намерение да ги придобие по давност.
Действията, доказващи това намерение, следва да показват по явен и недвусмислен
начин, че се отрича владението на останалите съсобственици, да се демонстрират пред
тях и да се доведат до знанието им. Първият ответник не доказа по делото в периода от
2004г. до 2021г. да е извършил такива едностранни действия, чрез които е превърнал
държането на идеалната част на ищцата във владение. В този период същият трайно е
пребивавал в чужбина и инцидентно се е прибирал в имота /справка граничен контрол
и свидетелски показания/. Обстоятелството, че в него са живели родителите му само по
себе си не е достатъчно да се приеме, че те са държали имота за него и чрез тях той е
осъществявал фактическа власт върху частта на ищцата по арг. от чл. 68 ал. 1 ЗС. В
нито един доказателствен източник не се съдържа информация, която да убеди съда, че
родителите на първия ответник са отблъсквали правата на ищцата от името на своя
син. Напротив установи, че тя е посещавала имота, докато те са били живи, пращала им
е средства за заплащане на следващите й се данъчни задължения и в известно време
след развода си е живяла в него. Обстоятелството, че след това ищцата също е била в
чужбина и не е живяла и поддържала имота не може да доведе до изгубване на правото
й на собственост върху спорната част. Извод за своене на същата от страна на първия
ответник не може да бъде направен от факта, че е изпращал парични средства на
родителите си, за да плащат сметките си при ползването на имота. Това е израз на
изпълнение на нравствен дълг по чл. 55 ал. 2 ЗЗД и не сочи на осъществено действие,
което да манифестира по несъмнен начин своенето на имота. Изпращането на парични
средства за ремонт на къщата и прилежащите постройки също само по себе си не е
достатъчно, за да се приеме, че е ответникът е упражнявал фактическа власт с
намерение да придобие имота по давност, тъй като то е израз на задължението на всеки
съсобственик да поддържа и да участва в тежестите на общата вещ /арг. чл. 30 ал. 3
ЗС/. Превръщането на държането на чуждата част във владение е предпоставено от
извършването на такива действия, които отричат правата на другия съсобственик като
отстраняване от имота, недопускане, оспорване на права. От показанията на
свидетелите на ищеца, които съдът цени като обективно дадени и неповлияни по
смисъла на чл. 172 ГПК, се установява, че едва през 2019г. първият ответник е
отправил изявление, което е достигнало до бившата му съпруга, че счита имота само за
8
негов, тъй като й е забранил да го посещава. Към него момент ответникът е посетил
същата, за да поиска от нея да прехвърли нейната част от имота, което изключва до
този момент същият да го е владял за себе си. Обстоятелството, че свидетелите на
ищцата са нейни близки и родини само по себе си не може да изключи отнапред
достоверността на техните показания. Още повече, че същите свидетелства за
непосредствено възприети от тях факти и то в детайли, без наличието на явни
противоречия в изнесеното. По делото следва да се приеме за доказано, че едва през
2019г. първият ответник е предприел поведение, с което е демонстрирал намерението
си да свои вещта, като е оспорил правата на ищцата в нея. От него момент обаче до
2021г., когато се е снабдил с констативен нотариален акт за собственост № 33, том 6,
рег. № 6610, дело № 658/2021г. на нотариус Д. Т. върху спорната 1/2 ид. част, не е
изтекъл изискуемия според чл. 79 ал. 1 ЗС 10 – годишен давностен срок за
придобиването й.
По тези съображения следва да се приеме, че ищцата не е изгубила по см. на чл.
99 ЗС правото си на собственост върху 1/2 ид. част от имота, тъй като тя не е
придобита от първия ответник на твърдяното от него оригинерно основание –
давностно владение. Следователно ищцата към приключване на съдебното дирене пред
настоящата инстанция се легитимира като собственик на спорната идеална част от
имота, което установява първата предпоставка на ревандикационния иск по чл. 108 ЗС.
По делото е безспорно, а и от показанията на свидетелите на ответниците се
установява, че същият са в държане на имота, като живеят и ползват същия изцяло.
Последните не установиха по делото да е налице основание, което да им дава право да
си служат с него в пълен обем. Първият ответник не можа да докаже, че е придобил
спорната част по давност, а след като същият не е неин собственик, тя не е придобита и
от втората ответница с договора за покупко – продажба сключен между тях с
нотариален акт за покупко – продажба № 142, том 2, рег. № 1915, дело № 132/2022г. на
нотариус Д. Т.. Продажната сделка е дериватен способ за придобиване на права, а
никой не може да прехвърли нещо, което не притежава. Предвид на което след като
праводателят не е собственик на част от имота, то и преобритателят не може да
придобие собствеността върху тази част. След като осъществяваната от ответниците
фактическа власт върху имота надхвърля притежаваните от тях права е налице
нарушаване на владението на ищцата, което сочи на основателност на
ревандикациония иск /ТР №3/05.01.2022г. на ОСГК/.
Изложеното мотивира съдът да приеме, че ищцата успешно проведе петиторната
си защита по делото, поради което предявения от нея ревандикационен иск спрямо
ответниците следва да бъде уважен. Съгласно задължителната тълкувателна практика
на ВКС - т. 2А от ТР № 4/14.03.2016г. по тълк. дело № 4/2014г. на ОСГК при предявен
осъдителен иск по чл. 108 ЗС съдът дължи произнасяне с отделен установителен
диспозитив за принадлежността на правото на собственост към патримониума на
9
ищеца. В тази връзка следва да се приеме за установено по отношение на ответниците,
че ищцата по силата на закона /чл. 19 СК /отм.// на основание прекратена СИО е
собственик на 1/2 ид. част от процесния имот, поради което ответниците следва да
бъдат осъдени да отстъпят владението върху тази идеална част. На основание чл. 537
ГПК, доколкото издадения в полза на първия ответник констативен нотариален акт
смущава нейните права, създава несигурност в правото й на собственост и
предпоставки за нарушаване на възможността за пълноценно упражняване на
правомощията й на собственик, е налице основание за неговата отмяна до
притежаваната от нея спорна част /т. 3Б от ТР № 4/2016г. на ОСГК/.
При този изход на делото претенцията на ищцовата страна за разноски се явява
основателна. Съгласно представения списък и наличните доказателства за това
ответниците следва да заплатят на ищцата сторените от нея разноски за адвокатско
възнаграждение и държавни такси в общ размер на 971, 68 лв.
С оглед гореизложеното, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА за установено по отношение на П. К. К., ЕГН: **********, с адрес
гр. ***, ул. „***” № 10 и П. Х. К., ЕГН: ********** с адрес гр. ***, ул. „***” № 10, че
И. М. Б., ЕГН: ********** с адрес гр. ***, ул. „***” № 26, на основание договор за
покупко – продажба, обективиран в нотариален акт № 117, том 1, дело № 243/1989г. на
нотариус при ВТРС и прекратена съпружеска имуществена общност, е собственик на
1/2 /една втора/ ид. част от следния недвижим имот – дворно място с площ от 860 кв.м.,
за което е отредено дворище пл. № ***, в кв. 38 по плана на гр. ***, при граници на
дворното място: улица, наследници на *** ведно с построените в него къща, кухня,
гараж и стопански постройки, който имот съгласно КККР на гр. ***, одобрени със
Заповед № РД-18-32/08.06.2010г. на изп. директор на АГКК, представлява поземлен
имот с идентификатор ***, с площ от 812 кв.м., с адрес на имота – гр. ***, ул. „***“ №
10, при съседи: ****************** и в който имот попадат сграда с идентификатор
***.1, застроена площ от 105 кв.м., брой етажи 1, предназначение: друг вид сграда за
обитаване; сграда с идентификатор ***.2, застроена площ от 39 кв.м., брой етажи 1,
предназначение: селскостопанска сграда; сграда с идентификатор ***.3, застроена
площ от 35 кв.м., брой етажи 1, предназначение: друг вид сграда за обитаване; сграда с
идентификатор ***.4, застроена площ от 14 кв.м., брой етажи 1, предназначение:
селскостопанска сграда и сграда с идентификатор ***.5, застроена площ от 32 кв.м.,
брой етажи 1, предназначение: селскостопанска сграда, като ОСЪЖДА П. К. К., ЕГН:
********** и П. Х. К., ЕГН: ********** да ПРЕДАДАТ на И. М. Б., ЕГН: **********
владението на гореописания имот, на основание чл. 108 ЗС.
10
ОТМЕНЯ на основание чл. 537 ал. 2 ГПК нотариален акт за собственост върху
недвижим имот № 33, том 6, рег. № 6610, дело № 658/2021г. на нотариус Д. Т. в частта,
с която П. К. К., ЕГН: **********, с адрес гр. ***, ул. „***” № 10 е признат за
собственик на 1/2 /една втора/ идеална част от горепосочения недвижим имот -
поземлен имот с идентификатор ***, с площ от 812 кв.м., с адрес на имота – гр. ***,
ул. „***“ № 10, при съседи: ******************, в който имот попадат сграда с
идентификатор ***.1, застроена площ от 105 кв.м., брой етажи 1, предназначение: друг
вид сграда за обитаване; сграда с идентификатор ***.2, застроена площ от 39 кв.м.,
брой етажи 1, предназначение: селскостопанска сграда; сграда с идентификатор ***.3,
застроена площ от 35 кв.м., брой етажи 1, предназначение: друг вид сграда за
обитаване; сграда с идентификатор ***.4, застроена площ от 14 кв.м., брой етажи 1,
предназначение: селскостопанска сграда и сграда с идентификатор ***.5, застроена
площ от 32 кв.м., брой етажи 1, предназначение: селскостопанска сграда.
ОСЪЖДА П. К. К., ЕГН: **********, с адрес гр. ***, ул. „***” № 10 и П. Х. К.,
ЕГН: ********** с адрес гр. ***, ул. „***” № 10 ДА ЗАПЛАТЯТ на И. М. Б., ЕГН:
********** с адрес гр. ***, ул. „***” № 26 СУМАТА от 971, 68 лв. /деветстотин
седемдесет и един лева и 68 стотинки/, представляващи направените по ищцата
разноски по делото.
Решението подлежи на обжалване пред ВТОС в двуседмичен срок от връчването
му на страните.
Съдия при Районен съд – Велико Търново: _______________________
11