Р Е Ш Е Н И Е
№ III – 18 04.03.2021г.
град Бургас
В ИМЕТО НА
НАРОДА
БУРГАСКИЯТ
ОКРЪЖЕН СЪД, трети въззивен граждански състав
На втори
февруари през две хиляди и двадесет и първа година,
В публично
заседание, в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
РОСЕН ПАРАШКЕВОВ
ЧЛЕНОВЕ: ЙОРДАНКА МАЙСКА
РАДОСТИНА ПЕТКОВА
Секретар Жанета
Граматикова
като разгледа
докладваното от съдия Р.Петкова
въззивно гражданско дело номер 89
по описа за 2021 година,
за да се произнесе взе предвид
следното:
Производството по
делото е по реда на чл.258 и сл. вр. с чл. 310, ал. 1 и сл. ГПК и е образувано пред настоящата
съдебна инстанция по повод въззивна жалба на ответника ОБЩИНА СУНГУРЛАРЕ, със
седалище и адрес на управление: гр. Сунгурларе, обл. Бургас, ул. „Георги
Димитров“ № 10, представлявана от кмета
Георги Кенов, със съдебен адрес: гр. Бургас, ул. „Оборище“ № 76, ет. 1, ап. 1 – адв. Живко Бойчев против решение № от 260037 от 09.11.2020 г., постановено по
гр. дело № 300/2020 г. по описа на РС-Карнобат, с което първоинстанционният съд е уважил предявените от ищцата П.Щ.Т., ЕГН: **********,
с адрес: гр. С., ул. „К.“ № **, действаща чрез упълномощения си процесуален
представител адвокат Мима Иванова от АК Бургас, със съдебен адрес: гр.
Бургас, ул. „Гладстон“ № 1, ет. 1, искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1- 3 вр. с чл. 225, ал. 1 от КТ и чл. 86 от ЗЗД, като е
признато за незаконосъобразно уволнението
й и е отмеена заповедта № 97 от 12.
02. 2020 г., с която на ищцата е прекратено трудовото правоотношение на
заеманата от нея от длъжност „социален работник“ в Община Сунгурларе на
основание чл. 330, ал. 2, т. 7 от КТ, във вр. с чл. 126, т. 12 от КТ и чл. 328, ал. 1, т. 2 от КТ, ищцата е
възстановена на заеманата от нея преди уволнението длъжност „социален работник“
в ответната Община Сунгурларе, и
ответната община Сунгурларе е осъдена да заплати на ищцата сумата от 5291.52лв.
- главница, представляваща обезщетение оставането й без работа, вследствие
уволнението за период от шест месеца считано от 13. 02. 2020 г. до 13. 08. 2020
г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на
предявяване на иска – 10. 04. 2020 г. до окончателното и изплащане.
Въззивната Община Сунгурларе е изразила
недоволство от обжалваното решение. Изложени са съображения, че предвид
безспорното по делото обстоятелство, че ищцата е била в роднински връзки с
предходния кмет на общината, обжалваното решение е постановено с противоречие
със съдебната практика, изразена в решение № 46 от 04.07.2011г. по гр.д. №
16/2010г. по описа на ВКС. Въззивникът счита, че няма законова пречка мотивите
на заповедта да се изчерпят само с посочване на правното основание за
прекратяване на трудовото правоотношение или само с възпроизвеждане на
съответния фактически състав на посочената правна норма, без да има нужда от
излагане на допълнителни данни. Досежно уволнението на основание чл. 328, ал.
1. т 2 от КТ в жалбата се сочи, че при този фактически състав не е нужно
непременно прекратяване на трудовото правоотношение да се предхожда от дадено
предизвестие. Въззивникът изразява недоволство от доводите на съда досежно
причините за съкращаване на щата, сочените като второ основание за прекратяване
на трудовото правоотношение, по съображения, че този въпрос е по
целесъобразност и не подлежи на съдебен контрол. Счита, че с оглед неоснователност на иска по чл. 344, ал. 1 ,
ал. 1 от КТ, неоснователни се явяват и останалите искове по чл. 344, ал. 1, т.
2 и т. 3 от КТ. По гореизложените съображения се иска отмяна
първоинстанционното съдебно решение като неправилно и незаконосъобразно и
постановяване на ново, с което исковете да бъде отхвърлени.
В
срока по чл.263, ал.1 от ГПК въззиваемата
–ищца П.Щ.Т., чрез упълномощения си по делото процесуален представител
адв. Мима Иванова е депозирала писмен отговор, в който изложила съображения за
неоснователност на подадената въззивна жалба. Счита, че решението на районният
съд е правилно, обосновано, съобразено с материалния закон и с
доказателствената по делото. Сочи, че не е налице нито едно от сочените в
заповедта основания за уволнение, като въпреки доказателствената тежест,
въззивникът -ответник не е провел успешно доказване на твърдените за
прекратяване на трудовото правоотношения обстоятелства – наличието на
твърдяната несъвместимост, както и съкращаване в щата. Наред с това счита, че в
случая е безспорно установено, че работодателят не е спазил изискванията на чл.
333, ал. 1 от КТ, което е самостоятелно основание за отмяна на уволнението, без
делото да се разглежда по същество. По подробно изложените в писмения отговор
съображения, въззиваемата- ищца, счита предявените искове за основателни и моли
за потвърждаване на обжалваното първоинстанционно решение. Претендира
присъждане на разноските по делото.
Бургаският
окръжен съд, при служебната проверка на обжалваното решение, извършена на
основание чл.269 от ГПК, не установи съществуването на основания за нищожност
или недопустимост на същото, поради което намира, че то е валидно и допустимо. Като взе пред вид събраните по
делото доказателства, становищата на страните и като съобрази закона намира за
установено от фактическа и правна страна следното:
Предявени са искове
с правно основание чл. 344, ал. 1,
т. 1- 3 вр. с чл. 225, ал. 1 от КТ и чл.
86 от ЗЗД за признаване за незаконосъобразно уволнението на ищцата, извършено
със заповед № 97 от 12. 02. 2020 г., с която е прекратено трудовото й правоотношение
на заеманата от нея от длъжност „социален работник“ в Община Сунгурларе на
основание чл. 330, ал. 2, т. 7 от КТ, във вр. с чл. 126, т. 12 от КТ и чл. 328, ал. 1, т. 2 от КТ, за
възстановяването й на същата длъжност, и
за осъждането на ответната община Сунгурларе да й заплати сумата от 5291.52лв.
- главница, представляваща обезщетение оставането й без работа, вследствие
уволнението за период от шест месеца считано от 13. 02. 2020 г. до 13. 08. 2020
г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на
предявяване на иска – 10. 04. 2020 г. до окончателното и изплащане.
С обжалваното
решение, районният съд изцяло е уважил предявените искове, като е приел, че не
е налице нито едно от сочените в атакуваната заповед основания за уволнение на ищцата - по чл. 330, ал. 2 , т. 7 вр. с чл.
126, т. 12
от КТ и по чл. 328, ал. 1, т. 2 от КТ, в т.ч. и, че не е спазена процедурата за
закрила по чл. 333, ал. 2 вр. с ал. 1, т. 3 от КТ по отношение на
второто основание за уволение по чл. 328, ал. 1, т. 2 от КТ.
С оглед самостоятелна преценка на събраните по делото
докзателства и направените в жалбата оплаквания настоящата съдебна инстанция
намира въззивната жалба за основателна по следните съображения:
По
делото не е спорно, че ищцата е роднина по сватовство от втора степен /чл. 76
от СК/ на предходния кмет на Община Сунгурларе – Васил Панделиев, с чийто
мандат е приключил с избирането на настоящия кмет на общината Георги Кенов в
края на 2019г. Не се спори, а и от данните се установява, че във връзка с
намалената й съгласно решение на ТЕЛК трудоспособност по време на трудовото й
правоотношение, с допълнително споразумение от 25.01.2016г. същата е била с
преназначена от предходния кмет на общината Васил Панделиев на сегашната й
длъжност „социален
работник“ към ДЦСХ към Община Сунгурларе.
С
атакуваната заповед работодателят е прекратил трудовото правоотношение с ищцата
на горепосочената длъжност на основание чл. 330, ал. 2, т. 7 от КТ, във вр. с
чл. 126, т. 12 от КТ и чл. 328, ал. 1,
т. 2 от КТ, във връзка с протоколно решение № 20 от 23.12.2019г. на Общински
Съвет Сунгурларе за одобряване на нова структура и численост на общинската
администрация към нея, считано от 01.01.2020г. поради обстоятелството, че не е
изпълнила задължението си за уведомяване на работодателя, че е налице
несъвместимост с изпълняваната работа, когато по време на осъществяването й е
възникнало основание за недопустимост по чл. 107а, ал. 1 от КТ, а именно, че не
е уведомила, че е йерархическа връзка на ръководство и контрол с роднина по
съребрена линия до четвърта степен включително или по сватовство до четвърта
степен включително и поради съкращаване на щата. Заповедта е връчена на ищцата
при условията на отказ, удостоверен с подписите на двама свидетели.
Законосъобразността
на атакуваната заповед за уволнение на ищцата следва да се преценява от съда
съобразно съответствието на посочените в нея основания за уволнение и
действителното фактическо положение. В случая, тъй като две основания са отделни, и не са
взаимно изключващи се, те могат да бъдат прилагани и кумулативно от
работодателя, като съдебната
практика приема, че
поради
самостоятелния характер на всяко от основанията,
уволнението е правомерно, само ако
в съдебното производство по оспорването му се установи поне
едното от тях. Доказателствената тежест за
доказване на законосъобразно упражняване на правото да прекрати трудовото
правоотношение с ищцата на всяко от сочените в заповедта в основания, има работодателят,
като съдът
е длъжен да изследва наличието на всяко едно от посочените основания, като само липсата и на всички посочени основания
за уволнение прави заповедта незаконосъобразна.
По отношение първото нарушение, визирано в заповедта за уволнение, работодателя е посочил, че същото е
с правно основание чл.
330, ал. 2, т. 7 вр. с чл. 126, т. 12 от КТ.
На първо място що се касае до твърдението на ищцата за
немотивираност на заповедта, настоящия съдебен състав напълно споделя
доводът на въззивника, че няма законова пречка мотивите на заповедта да се
изчерпят само с посочване на правното основание за прекратяване на трудовото
правоотношение или само с възпроизвеждане на съответния фактически състав на
посочената правна норма, без да има нужда от излагане на допълнителни данни, в
какъвто смисъл е и цитираното в жалбата решение № 46/04.07.2011 г. по гр.д.
16/2010 г.ВКС /. Затова въззивния съд
намира за неправилни изложените в обжалваното решения изводи в обратен смисъл.
На следващо място, основателно според
настоящия състав се явява и оплакването във въззивната жалба, че законността на
уволнението по чл. 328, ал. 1, т. 2, пред. второ от КТ не се опорочава от обстоятелството,
че работодателя е прекратил трудовото правоотношение с ищцата на ищцата, без да й даде и съответно да спази
срок за предизвестие. Този извод следва от нормата на чл. 220, ал. 1 от КТ, според която когато работодателя има право да
прекрати трудовото правоотношение с предизвестие, то може да го прекрати и
преди да изтече срока на предизвестието, като заплати на работника обезщетение
в размер на брутното му трудово възнаграждения за неспазения срок на
предизвестието. Затова недаването, респ. неспазване на срока на предизвестието
при прекратяване на трудовия договор на горното основание не съставлява
противоречие на заповедта за уволнение със закона.
По същество, в нормата на чл. 330, ал. 2,
т. 7 от КТ е предвидена възможност за работодателя да прекрати трудовия договор
без предизвестие, когато работникът или служителят не изпълни задължението за
уведомяване по чл. 126, т. 12 от КТ, тоест не
уведоми работодателя за наличие на несъвместимост с изпълняваната работа,
когато по време на осъществяването й за него възникне някое от основанията за
недопустимост по чл. 107а, ал. 1 от КТ. Такава в заповедта е посочено, че представлява наличието
на йерархическа връзка на ръководство и контрол със съпруг или съпруга, с лице,
с което е във фактическо съжителство, с роднина по права линия без ограничения,
по съребрена линия до четвърта степен включително или по сватовство до четвърта
степен включително.
По
делото не се твърди и няма данни ищцата някога да е подавала уведомление за недопустимост
по чл. 107а, ал. 1 от КТ въпреки безспорно установеното между нея и предходния
кмет Панделиев родство по сватовство от
втора степен
и наличието йерархическа връзка на ръководство и контрол помежду им. В тази връзка следва да се отбележи, че тъй като законодателят не е предвидил
срок, в който работника следва да изпълни задължението по чл. 126, т. 12
от КТ
и да уведоми работодателя за възникналата несъвместимост, с оглед възникналата
празнота съдебната практика приема, че задължението е от датата на възникване
на несъвместимостта / в т. см. решение №
471/ 28.06.2010 г. на ВКС, по гр.д. № 679/ 2009 г., IV ГО ВКС, постановено по
реда на чл. 290 ГПК/. В случая това задължение е възникнало по време
на мандата на предходния кмет, като още тогава и в продължение на значителен времеви
период след това до встъпване на
настоящия кмет в длъжност, са съществували основания за
недопустимост на трудовото правоотношение, за които ищцата не е изпълнила задължението си по чл. 126, т. 12 от КТ. Ищцата обаче не може да черпи защитен правен ефект от собственото си неправомерно бездействие, независимо, че впоследствие обстоятелствата
за несъвместимост,в т.ч. и
към момента на издаване заповедта за уволнение, са отпаднали. Ищцата би могла да се освободи от санкцията за такова
поведение, само в
случай на своевременно уведомяване на работодателя си за наличие обстоятелствата по чл. 107а, т. 2 от
КТ
и бездействие от него страна
до предприетите действия за отстраняване несъвместимостта. Такива данни обаче няма по делото.
С оглед гореизложеното, настоящата
съдебна инстанция намира за основателни изложените в жалбата оплаквания, че
първоинстанционното съдебно решение е постановено в противоречие с цитираната в
жалбата съдебна практика, изразена в решение № 46 от 4.07.2011 г. на ВКС по гр. д. № 16/2010 г., IV г. о., ГК,
докладчик съдията Албена Бонева, с което съдебно решение са дадени указания за
разграничение
на хипотезите на чл. 330, ал. 2 по т. 7 и по т. 8 от КТ, като е посочено, че
при фактическия състав на чл. 330, ал. 2, т. 7 КТ, какъвто е настоящия случай се
изисква наличие субективен елемент, който е свързан със знание за несъвместимостта у служителя или работника, както и
премълчаването й /неуведомяване на работодателя по чл. 126, т. 12 от КТ/. Посочено е, че достатъчно за наличие на фактическия състав на
чл. 300, ал. 2, т. 7 от КТ несъвместимостта да е съществувала някога, без
значение дали това положение е запазено и към датата на уволнението, за разлика
от хипотезата на чл. 330, ал. 2, т. 8 от КТ, в която се изисква
несъвместимостта да е налице към датата на уволнението, както неправилно е
приел районният съд. В конкретния случай мандатът на предходния кмет на Община
Сунгурларе е приключил през м. октомври 2019г., а заповедта за уволнение е
издадена в началото на 2020г. при мандата на сега действащия кмет на общината,
като съгласно горните разяснения това обстоятелство няма правно значение на
фактическия състав на чл. 330, ал. 2, т. 7 от КТ. Съгласно дадените указания в
решението на ВКС за да е налице основанието за процесното уволнение по чл. 330,
ал. 2 по т. 7 от КТ е необходимо знанието у ищцата за факта на несъвместимостта
съгласно забраната на чл. 107а, ал. 1 от КТ да е съчетано с премълчаването й, изразяващо се в
неуведомяване на работодателя по чл. 126, т. 12 от КТ, но и обстоятелството, че
несъвместимостта следва да е във връзка с изпълняваната от ищцата длъжност. С оглед функциите на заеманата от ищцата длъжност и
тази на бившия кмет на общината, следва извода, че двете длъжности се намират в йерархическа връзка на ръководство и
контрол, доколкото в правомощията на кмета е назначаването, уволняването,
наказването, поощряването и др. по отношение на лицата, назначени на длъжността, която заема ищцата. Оттук
следва извода, че между ищцата и *** са били налице отношения
на служебна зависимост, за
която по арг. чл. 107а вр. с чл. 126, т.12
от КТ ищцата е следвало да подаде уведомление за наличие несъвместимост с изпълняваната работа предвид
законовата забрана за сключване на трудов договор в този случай. Макар тази
несъвместимост след прекратяване на мандата на предходния кмет на общината да е
отпаднала с избора на настоящия кмет, тъй като законодателят сочи, че е
достатъчно тя да е съществувала, а в случая тя е била налице изначално с
преназначаване на ищцата на длъжността „социален работник“, без значение за
фактическия състав на чл. 330, ал.2, т.7 от
КТ дали това положение е запазено и
съществува към датата на уволнението. Затова съдът намира, че в случая е налице
соченото от работодателя основание по чл. 300, ал. 2, т. 7 от КТ да прекрати
едностранно трудовия договор с ищцата, тъй като с поведението си тя е допринесла с
противоправното си поведение /противно изискването чл. 126, т. 12 от
КТ/,
като не е съобщила в разумен срок за обстоятелството, водещо до несъвместимост. Като е приел обратното, а именно, че за
несъвместимостта следва да е налице към датата на уволнението, районният съд е
постановил решението си в противоречие със закона и безпротиворечивата по
казуса съдебна практика,
Що се касае до императивното изискване за предварителна закрила по
чл. 333, ал. 1 и ал. 2 от КТ, в случая независимо, че заболяването на ищцата
попада в обхвата на болестите по НАРЕДБА
№ 5 от 20.02.1987 г., закрилата на работника или служителя, предвидена
в цитираната разпоредба се
отнася само за уволнения в хипотезите изрично упоменати в чл. 328
и чл. 330 от КТ, и не касае случаите на прекратяване трудовите
договори по чл. 330, ал. 2, т.7 от КТ. Затова в настоящия лучай работодателя не е имал задължение да
спази процедурата по чл. 333, ал. 1 и ал. 2 от КТ.
Що се касае до второто, посочено в
заповедта основание за уволнение – чл. 328, ал. 1, т. 2 от КТ, съдът намира
следното:
Съгласно трайната съдебна пратика основанието по чл. 328, ал. 1, т. 2, предл. второ от КТ – „съкращаване на щата“ е налице, когато премахването на трудовата функция е реално осъществено, чрез преустановяване съществуването й в единствената бройка /длъжност/,
чрез която се е реализирала, или в няколко от определен брой еднородни
длъжности, посредством които се е осъществявала. За да е налице съкращаване на
щата, е достатъчно премахването или намаляването на бройката/ите за дадена длъжност от щатното
разписание. Не е необходимо да бъде намален обемът на работа, извършвана от
лицата, заемащи тази длъжност, доколкото с оглед оптимизиране на
производствения процес работодателят може да счете, че по-малък брой работници
и служители ще извършват по-голям обем от дейността на предприятието. За
фактическия състав на основанието по чл. 328, ал. 1, т. 2, предл. второ от КТ са необходими съответни
промени в щатното разписание, които засягат не само съдържанието му, формирано
от всички трудови функции /длъжности/, с чието изпълнение се извършва дейността
на предприятието, но още и времето, от което промените се считат релевантни / в т.см. решение № 275/04.06.2012 г.
по гр. д. № 1369/2010 г., IV г. о., решение № 3/24.02.2015 г.
по гр. д. № 3770/2014 г. III г. о., решение № 306/09.10.2013 г.
по гр. д. № 1851/2013 г., IV г. о., решение № 296/27.06.2012 г.
по гр. д. № 1712/2011 г. IV г. о. на ВКС и др./.
В настоящия случай по делото е установено, че с решение от
23.12.2019г. на Общински съвет – Сунгурларе е предвидено съкращаване в щата на
единствената щатна бройка за длъжността на ищцата „социален работник“ в Дневен
център за възрастни при Община Сунгурларе, като след съкращаването в посочения център
е останала само длъжността „домакин“. Тази промяна е отразена в представените
по делото щатни разписния от 01.01.2020г. и от 16.01.2020г., от които е видно,
че съгласно последното щатно разписание, актуално към заповедта за уволнение,
заеманата от ищцата единствена бройка длъжност „социален работник“ в Дневен
център за възрастни при Община Сунгурларе е премахната и няма друга такава
предвидена бройка. От гореизложеното следва извода, че тъй
като по делото се
установява, че волята на работодателя за съкращаване на щатната бройка за
длъжността на ищцата е надлежно упражнена, като наред
с това е
установено реално премахване на процесната трудова функция към датата на заповедта за уволнение, следва,
че уволнението на това основание се явява законосъобразно предвид наличието на реално
съкращение на щатната бройка към изискуемия от закона
момент – 12.02.2020г. Що
се касае до причините за това, основателно се явява оплакването в жалбата, че правото на работодателя да съкрати процесната щатна
бройка е по негова преценка, която е
оперативна самостоятелност и не
подлежи на съдебен контрол.
Тъй
като при уволнение на процесното основание по чл. 328, ал. 1, т. 2, предл.
второ от КТ ищцата се ползва от предварителна закрила по чл. 333, ал. 1, т. 2 и
т. 3 вр. с ал. 2 от КТ с оглед заболяването й, попадащо в обхвата на болестите по НАРЕДБА № 5 от 20.02.1987 г., както и
поради трудоустрояването й, в тежест на работодателят е да докаже, че преди
уволнението е получил разрешение за уволнението на ищцата, както от Инспекцията на труда, така
и от ТЕЛК. Видно от данните по делото такова е изискано единствено от ТЕЛК, но
не предварително, а едва няколко дни след датата на уволнението. Наред с това в
становището на ТЕЛК е посочено, че уволнението ще се отрази неблагоприятно на
ищцата.
Предвид гореизложеното,
с оглед неизпълнение на процедурата по чл. 333, ал. 1, т. 2 и т. 3 вр. с ал.
2 от КТ, уволнението на ищцата по чл. 328, ал. 1,
т. 2, предл. второ от КТ се явява
незаконосъобразно само на това основание, без да е нужно дори разглеждане по
същество, в т.ч. безпредметно се явява и изследването за наличието на закрила и
по чл. 333, ал. 4 от КТ съгласно приложения КТД. Дори и такава да се приеме,че
е налице, също не е налице предварително съгласуване със Синдиката, посочен в
договора, а това е още едно основание за незаконност на уволнението по чл. 328, ал. 1,
т. 2, предл. второ от КТ.
Независимо от горното, тъй
като в случая всяко от основанията за уволнение – по чл. 330, ал. 2, т. 7 от КТ и по чл. 328, ал. 1,
т. 2, предл. второ от КТ има самостоятелен
характер, а по делото се установи,
че е налице първото от тях, то следва извода, че уволнението, извършено с горепосочената заповед се явява правомерно, тъй като само липсата и на всички
посочени основания за уволнение прави заповедта незаконосъобразна. / в т.см. решение № 1614 от 11.03.2004 г. на ВКС по гр. д. №
909/2002 г., III г. о., докладчик съдията Галина Михайлова/.
По изложените съображения следва, че иска по чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ се явява неоснователен, а тъй като това води като последица до
неоснователност и на претенциите по чл. 344, ал. 1, т. 2 и т. 3 от КТ- за
възстановяване на ищцата на заеманата от нея преди уволнението длъжност и за
присъждане на обезщетение по чл. 225, ал. 1 от КТ, както и за присъждане на
направените от ищцата по делото разноски и възлагане в тежест на ответника на
дължимите по делото държавни такси и разноски, се налага
изцяло отмяна на обжалваното решение и постановяване на ново, с която исковете
по чл. 344, ал.
1, т. 1- т. 3 вр. с чл. 225, ал. 1 от КТ и чл. 86 от ЗЗД следва да се
отхвърлят.
На основание
чл. 78, ал. 3 от ГПК поради изцяло отхвърляне на исковете в полза на въззивника-
ответник следва да се присъдят направените по делото разноски и пред двете
инстанции – за платена държавна такса за въззивно обжалване в размер на 155.84
лв. и за платено адвокатско възнаграждение в размер на 600 лв.
Мотивиран от горното, Бургаският окръжен
съд
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ изцяло решение
№ от
260037 от 09.11.2020 г., постановено по гр. дело № 300/2020 г. по описа на
РС-Карнобат, като вместо него ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ исковете на ищцата П.Щ.Т., ЕГН: **********,
с адрес: гр. С., ул. „К.“ № **, срещу ответника ОБЩИНА СУНГУРЛАРЕ, със седалище
и адрес на управление: гр. Сунгурларе, обл. Бургас, ул. „Георги Димитров“ № 10,
представлявана от кмета Георги Кенов с
правно основание чл. 344, ал.1, т.1- т.
3 вр. с чл. 225, ал. 1 от КТ и чл. 86 от ЗЗД за признаване за незаконно и
отмяна като такова на уволнението й на основание чл. 330, ал. 2, т. 7 от КТ,
във вр. с чл. 126, т. 12 от КТ и чл.
328, ал. 1, т. 2 от КТ, извършено със заповед № 97 от 12. 02. 2020 г. на
ответния работодател, с която на ищцата е прекратено трудовото й правоотношение
на заеманата от нея от длъжност „социален работник“ в Община Сунгурларе, за възстановяване
на ищцата на заеманата от нея преди
уволнението длъжност "социален работник" в ответната Община
Сунгурларе и за осъждане на ответната
община Сунгурларе да заплати на ищцата сумата от 5291.52лв. - главница,
представляваща обезщетение оставането й без работа, вследствие уволнението за
период от шест месеца считано от 13. 02. 2020 г. до 13. 08. 2020г., ведно със
законната лихва върху главницата, считано от датата на предявяване на иска –
10. 04. 2020 г. до окончателното и изплащане, като неоснователни.
ОСЪЖДА П.Щ.Т., ЕГН: **********, с адрес: гр. С.,
ул. „К.“ № ** ДА
ЗАПЛАТИ на ОБЩИНА СУНГУРЛАРЕ, със седалище и адрес на
управление: гр. Сунгурларе, обл. Бургас, ул. „Георги Димитров“ № 10,
представлявана от кмета Георги Кенов на
основание чл. 78, ал. 3 от ГПК сумата от общо 755.84лв.,
представляваща направените разноски за платена държавна такса за въззивно
обжалване и за платено адвокатско възнаграждение пред първата и въззивната
инстанция.
Решението може да се обжалва с
касационна жалба пред Върховния касационен съд в едномесечен срок от връчването
му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:1.
2.