Р Е Ш Е Н И Е
гр. Плевен 10.01.2020
г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Плевенски
Окръжен съд, І-ви въззивен граждански състав, в открито заседание на дванадесети
декември през две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
СТЕФАН ДАНЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ТАТЯНА БЕТОВА
СВЕТЛА ДИМИТРОВА
при секретаря П. П. като разгледа докладваното от
съдията Димитрова в.гр.д. № 871 по описа за 2019 г. и на основание данните по
делото и закона, за да се произнесе, взе предвид следното:
С
решение №1254 от 04.07.2019 г. по гр.д.
№6230/2018 г. Плевенски Районен съд е:
ОТХВЪРЛИЛ предявения
от „*******” ЕООД-гр. С., с ЕИК: **** против Е.К.Н. ***, с ЕГН: ********** иск с правно основание
чл.422, ал.1, във вр. с чл.415, ал.1 от ГПК, във вр. с чл. 240, ал.1 и чл.79,
ал.1 от ЗЗД за признаване за установено, че ответницата дължи на ищеца сумата
от 810.64 лв. - главница, сумата от 149.44 лв. - договорна лихва и сумата
от 600 лв. - възнаграждение по закупен
пакет „допълнителни услуги” по Договор за потребителски кредит Стандарт №****/25.11.2015
г., ведно със законната лихва върху
главницата, считано от датата на заявлението по чл. 410 от ГПК - 05.04.2018 г.
до окончателното й изплащане, за които суми има издадена заповед за изпълнение
№****/12.04.2018 г. по ч.гр.д. №2***/2018 г. на Плевенски Районен съд, като
НЕОСНОВАТЕЛЕН.
Недоволен от решението е
останал ищецът „****”ЕООД и е подал въззивна жалба срещу него, в която моли
то да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което да бъде
уважен иска по чл.422 от ГПК както е предявен. Претендират се разноските в
двете инстанции.
Препис
от въззивната жалба е връчен на 18.09.2019 г. на Е.К.Н. чрез
назначения и особен представител – адв. Б. Д. и на 30.09.2019 г. е подаден
отговор, в който се моли да бъде потвърдено обжалваното решение.
С
определение №*** от 31.10.2019 г. въззивната жалба е приета за допустима и
редовна и делото е насрочено в о.с.з. за разглеждането и.
На
11.12.2019 г. „****”ЕООД
е депозирало по делото молба, в която се съдържат и бележки по съществото на
спора и се аргументира определянето на юриск. възнаграждение в размер на 339 лв.
В о.с.з. на 12.12.2019 г. адв. Б. Д. е
пледирала за неоснователност на въззивната жалба и е възразила срещу определянето
на юриск. възнаграждение в размер на 339 лв.
Съдът, като обсъди доводите на страните и
събраните по делото доказателства, намира за установено следното:
Не е
спорно и е видно от Искане за отпускане на потребителски кредит **** Стандарт №****
от 25.11.2015 г., че Е.К.Н. е поискала „*****” ЕООД да и
предостави кредит „**** Стандарт с пакет от допълнителни услуги Бонус“ с размер
3 000 лв. за срок 18 месеца.
Видно
от Стандартен европейски формуляр за предоставяне на информация за
потребителските кредити от 25.11.2015 г., „****” ЕООД е предоставило на Е.К.Н. информация за кредит „***** Стандарт с пакет от
допълнителни услуги Бонус“ с размер 1 800 лв. за срок 24 месеца при фиксиран лихвен
процент 41.17 % и ГПР 49.90 %. Съгласно тази информация размерът на вноската по
такъв кредит е 111.28 лв., в които са включени разсрочените лихви по кредита. В
раздел III, т.3 от формуляра е посочено, че за получаване на
кредита не е задължително сключването на друг договор за допълнителна услуга.
Видно
от Приложение към Стандартен европейски формуляр за предоставяне на информация
за потребителските кредити от 25.11.2015 г., „****” ЕООД е предоставило на Е.К.Н. допълнителна преддоговорна информация, че ако
желае, може да закупи пакет от допълнителни услуги към договора за сумата от 1
800 лв., която следва да бъде платена на 24 вноски по 75 лв. всяка. Посочено е,
че в този случай ще се дължат общо 4 470.72 лв. – на 24 вноски по 186.28
лв. всяка.
Видно
от Договор за потребителски кредит **** №****, той е сключен между „******”
ЕООД и Е.К.Н. при по-горе коментираните условия, посочени във
формуляра и приложението към него от 25.11.2015 г., както и при Общи условия.
Страните са подписали и нарочно Споразумение за предоставяне на пакет от
допълнителни услуги. Двустранно е подписан и Погасителен план от 25.11.2015 г.
към Договор за потребителски кредит ****** Стандарт №****.
Не е
спорно и е видно от извлечение за транзакции към 24.08.2018 г., че на 26.11.2015
„***” ЕООД е наредило по сметката на Е.К.Н. да бъдат преведени 1
800 лв. Като основание за превода е посочен номера на Договора – ****.
Видно
от Анекс №** от 13.06.2016 г. към процесния договор, страните са се договорили
да бъде отложена 1 вноска – тази за м. юни 2016 г. и тя да бъде платена в края
на новия погасителен план. Запазен е ГЛП – 41.17 %, а ГПР е променен на 46.19
%. Двустранно е подписан и Погасителен
план от 13.06.2016 г. към Договор за потребителски кредит ***** Стандарт №***.
„*****”
ЕООД счита договора за едностранно прекратен, считано от 06.07.2017 г., а
кредита за предсрочно изискуем, поради „просрочие на една вноска с повече от 30
календарни дни“. Няма данни тази информация да е стигнала до знанието на Е.К.Н..
Видно
от извлечение по сметката на Договор за кредит №****, към 24.08.2018 г. /т.е.
след крайния срок за връщане на кредита/ дължимата по него сума е 1 560.08 лв., т.е. частично – за сумата
от 69.84 лв. не е погасена една вноска – тази за м.май 2017 г. и изцяло не са
погасени 8 вноски, всяка по 186.28 лв. В извлечението е посочено, че Е.К.Н. е платила общо 3 225.58
лв. На база данните от таблицата в извлечението следва, че Е.К.Н. е платила 989.36
лв. – главница и 721.28 лв. – лихва, или общо 1 710.64 лв. Не е ясно какво
е погасено с разликата от 1 710.64 лв. до 3 225.58 лв., т.е. със сумата
от 1 514.94 лв.
На 10.04.2018
г. „*******” ЕООД е подало заявление по чл.410 от ГПК за издаване на заповед за
изпълнение срещу Е.К.Н. за сумата от 1 666.05 лв. – главница по Договор
за кредит №*******. Плевенски Районен съд е издал по ч.гр.д. №2417/2018 г.
заповед №***/12.04.2018 г. така, както е поискано с горното заявление.
Така
издадената заповед е връчена на Е.К.Н. на 23.05.2018 г. и на 06.06.2018 г. тя е подала по
пощата възражение по чл.414 от ГПК, с което всъщност иска разсрочване на
задължението. С разпореждане №*** от 16.07.2018 г. Плевенски Районен съд е
указал на Е.К.Н. да заяви изрично дали възразява срещу вземането или го
признава. Няма данни това разпореждане да е изпълнено, но със съобщение от
17.07.2018 г. „*****” ЕООД е уведомено, че
има подадено възражение срещу заповедта и че може в 1-месечен срок да предяви
иск за установяване съществуването на вземането си. Съобщението е връчено на
27.07.2018 г. и на 27.08.2018 г. по
пощата е подадена съответната искова молба, с която е предявен иска по чл.422
от ГПК с петитум: да бъде установено съществуването на вземане на „******” ЕООД
от Е.К.Н. в размер на 1 560.08 лв., представляващи
неизплатено задължение – номинал по Договор за потребителски кредит №******,
ведно със законната лихва от подаване на заявлението.
В
исковата молба ищецът сочи чл.12.3 от Общите условия като основание за
обявяване на предсрочната изискуемост на кредита.
В
отговора особеният представител на Е.К.Н. – адв. Б. Д. оспорва
като нищожни – противоречащи на добрите нрави клаузата за ГПР и клаузата за ГЛП, тъй като те надвишават трикратния
размер на законната лихва. Адв. Б. Д. счита, че сключването на Споразумението
за предоставяне на пакет от допълнителни услуги противоречи на императивни
норми на ЗЗП и води до „завишаване“ на кредита със 100 %, т.е. до значително
неравновесие между правата и задълженията на страните. Споразумението се сочи
като нищожно и поради противоречие с чл.10а, ал.2 от ЗПК.
В
отговора се твърди, че Е.К.Н. е платила 3 086.45 лв., с която сума изцяло е погасила
главницата и е надплатила.
В молба от 21.05.2019 г. „********” ЕООД е уточнило, че след подаване на заявлението Е.К.Н. е внесла 200 лв. – на
30.07.2018 г. и 150 лв. – на 21.08.2018 г., както и че след предявяване на иска
е платила още 150 лв. – на 26.09.2018 г. Така общо платената сума става
3 375.58 лв. и „********” ЕООД
заявява, че с нея са погасени: 1 189.60 лв. – главница, т.е. остават 610.40 лв. – дължима главница; 765.07
лв. – договорна лихва, т.е. остават 105.65
лв. – дължима договорна лихва; 1 350 лв. – възнаграждение за пакета
допълнителни услуги, т.е. остават 450
лв. – дължимо възнаграждение за пакета допълнителни услуги, или общо
дължими са 1 166.05 лв. „*********” ЕООД твърди, че е начислило и лихва за
забава в размер на 70.91 лв., която също е погасена с плащанията от Е.К.Н.. Не е правено изменение на иска, отчитащо
горепосочените плащания на общо 500 лв.
Плевенски Районен съд е допуснал СИЕ и изготвеното по нея
заключение е прието без възражения от страните. ВЛ Т. И. е установило, че Е.К.Н.
е платила общо 3 375.58 лв., от
които 500 лв. след подаване на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение. Според счетоводството на „********”
ЕООД, със сумата от
3 375.58 лв. са погасени 1 189.60 лв. –
главница, 765.07 лв. – договорна лихва, 1 350 лв. – възнаграждение за
пакета допълнителни услуги и 70.91 лв. – лихва за забава. Дължими остават
1 166.05 лв., от които 610.40 лв. – главница, 105.65 лв. – договорна лихва
и 450 лв. – възнаграждение за пакета допълнителни услуги. ВЛ е направило
изчисленията си и във вариант с дължими само главница и договорна лихва и е
заключило, че така със сумата от 3 375.58 лв. задълженията са изцяло погасени.
При
така установената фактическа обстановка Плевенски Районен съд правилно е приел,
че процесният договор е такъв за заем по чл.240 от ЗЗД, доколкото „******” ЕООД
е финансова институция по чл.3 от ЗКИ. Правилна е и констатацията, че с оглед
съдържанието на чл.12.3 от Общите условия към договора, по делото липсват
доказателства „******” ЕООД да е уведомило Е.К.Н., че счита заема за предсрочно изискуем от
06.07.2017 г. поради просрочването на вноската с падеж 20.05.2017 г. с повече
от 30 календарни дни.
Съгласно решение №200 от 18.01.2019 г. по т.д. №665/2018
г. на ВКС, I т.о., „предсрочната
изискуемост на вземането по договор за заем за потребление по чл. 240 от ЗЗД, уредена в нормата на чл. 71 от ЗЗД, представлява преобразуващо право на кредитора за
изменение на договора, което се упражнява с едностранно волеизявление, което
обаче следва да достигне до насрещната страна и поражда действие, ако са били
налице обективните предпоставки за предсрочната изискуемост, уговорени в
договора или предвидени в закона.
Горепосочената
съдебна практика, която се споделя от настоящия въззивен състав, е погрешно
възприета от Плевенски Районен съд, който в обжалваното решение е приел, че в
рамките на договорната свобода страните са могли предварително да се уговорят /а не да предвидят възможност/, че
неизпълнението на задължението за връщане на заетата сума се санкционира с
предсрочната изискуемост на заема, без да е нужно нарочно волеизявление на кредитора, което да достигне до длъжника,
защото в случая не се касае за договор за банков кредит, а до заем по чл.240 от ЗЗД.
Съгласно решение №200 от 18.01.2019 г. по т.д. №665/2018
г. на ВКС, I т.о., „страните по договора за
заем за потребление по ЗЗД могат в рамките на очертаната от нормата на чл. 9 от ЗЗД договорна свобода да уговорят възможността
кредиторът да иска изпълнение на задължението за връщане на заетата сума преди
първоначално определения срок и предпоставките за предсрочната
изискуемост. Изключено е обаче
предварително да уговорят, че при неплащане или настъпването на други обективни
обстоятелства целият заем става предсрочно изискуем, без да е необходимо
волеизявление на кредитора за обявяване на предсрочната изискуемост, тъй като
такава уговорка противоречи на характера на предсрочната изискуемост на
преобразуващо право на кредитора, което се упражнява с негово едностранно
волеизявление и чието действие настъпва с достигането му до длъжника при наличие
на обективните предпоставки за изгубване преимуществото на срока, уговорени в
договора или предвидените в закона“.
В
решение №3 от 17.04.2019 г. по т.д. №1831/2017 г. на ВКС, II
т.о. е прието, че съгласно дадените в т. 1 от ТР № 8/2017 г. от 02.04.2019 г. по т. д. № 8/2017 г. на ОСГТК на ВКС
разяснения, предсрочната изискуемост на вземането по договор за кредит
променя изискуемостта на вноските, които не са подлежали на изпълнение преди
датата на настъпването й, но няма за последица изменение на основанието, от
което произтича вземането. … По тези съображения позоваването на
предсрочната изискуемост не е определящо за основанието на претенцията,
предявена по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК. … Ако кредиторът поддържа, че за него се е
породила възможност да претендира изпълнение на цялото задължение, но се
установи, че такава възможност се е породила само за част от това задължение,
искът няма да бъде отхвърлен изцяло, а ще бъде уважен до размера, чиято
изискуемост е настъпила. Няма причина това разрешение да бъде отречено за
вземанията по банкови кредити, а и според настоящия състав, по договорите за
заем за потребление, чието изпълнение се търси по реда на заповедното
производство. Доказването на настъпилата
предсрочна изискуемост ще е определящо единствено за размера, в който ще бъде
признато вземането на кредитора“.
Според
въззивната инстанция, при положение, че заявлението за издаване на заповед за
изпълнение е подадено на 10.04.2018 г., когато вече е била падежирала /на
20.01.2018 г./ и последната вноска, дължима по процесния договор, е без
значение позоваването на „******” ЕООД на предсрочната изискуемост. Съответно –
мотивите на съда във връзка с тази предсрочна изискуемост не са решаващи.
В
обжалваното решение е прието, че договорната клауза за ГЛП в размер на 41.17 %
е нищожна като противоречаща на добрите нрави, защото съгласно нея размера на
възнаградителната лихва надвишава трикратния размер на законната лихва.
Действително, според въззивната
инстанция, законът не регламентира максимум на възнаграждението /т.нар.
възнаградителна лихва/, дължимо за ползването на чужд капитал – парична сума.
Този максимум се налага от добрите нрави, а критерий /ориентир/ дали тези
установени в обществото норми за поведение са накърнени е законната лихва,
чиито размери съгласно чл.86, ал.2 от ЗЗД се определят от МС. С Постановление №
426 от 18.12.2014 г. МС е определил годишния размер на законната лихва за
просрочени парични задължения в размер на основния лихвен процент на БНБ в сила
от 1 януари, съответно от 1 юли, на текущата година плюс 10 процентни пункта.
Трайно е прието в практиката, че
противоречащи на добрите нрави са сделки, с които неравноправно се третират
икономически слаби участници в оборота, използва се недостиг на материални
средства на един субект за облагодетелстване на друг и пр. Прието е още,
подобно неравноправие, респ. неоснователно обогатяване е налице, когато по
необезпечен заем /какъвто е процесният/ е уговорена възнаградителна лихва,
надвишаваща три пъти размера на законната лихва.
Според Плевенски Окръжен съд,
преценката за съотношението между възнаградителната лихва и законната лихва
следва да бъде направена към момента на сключване на договора. Към 25.11.2016
г. основният лихвен процент, определен от БНБ, е 0.00 %, което означава, че към
същия момент законната лихва е 10.00 %, а нейният трикратен размер – 30.00 %.
При това положение размера на процесната възнаградителна лихва – 41.17 %
годишно надвишава трикратния размер на законната лихва. Съответната клауза от
процесния договор се явява нищожна като противоречаща на добрите нрави и не
обвързва Е.К.Н. – тя не дължи сумата от 105.65 лв.
В
обжалваното решение е прието, че договорната клауза относно размера на
възнаградителната лихва противоречи на чл.19, ал.4 от ЗПК, което също я прави
нищожна. Посочената законова разпоредба, обаче касае максимума на ГПР, а
съгласно чл.19, ал.1
от ЗПК, ГПР по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя,
настоящи или бъдещи (лихви, други
преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч.
тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен
процент от общия размер на предоставения кредит.
В процесния случай ГПР от 49.90 %
включва 41.17 % лихва и 8.73 % други разходи /такси, комисионни, възнаграждения
и пр./ Тъй като „******” ЕООД претендира заплащането само на
лихва, е безпредметно да се обсъжда завишени ли са другите разходи и като цяло
ГПР. От значение е единствено въпросът дали съглашението за плащане на лихва в
размер на 41.17 % годишно е действително.
Плевенски Районен съд е приел, че
споразумението за пакета от допълнителни услуги противоречи на чл.10а, ал.2 от ЗПК. Въззивната инстанция споделя
извода, че възнаграждението за пакета от допълнителни услуги, предвид
естеството на тези услуги, съставлява разход по кредита, в частност – такса и
то такава, свързана с неговото усвояване и управление. В допълнение – Плевенски
Окръжен съд намира, че споразумението за пакета заобикаля чл.19, ал.4 от ЗПК. Предвид размера на възнаградителната
лихва – 41.17 % и размера на възнаграждението за пакета допълнителни услуги – 1
800 лв., действителният размер на ГПР при всички случаи надвишава максимума по
чл.19, ал.4 от ЗПК. Споразумението за предоставяне на пакет от допълнителни
услуги, респ. договорните клаузи относно възнаграждението за този пакет и
цялата т.15 от Общите условия към договора – „Допълнителни услуги“ се явяват
нищожни и не обвързват Е.К.Н. – тя не дължи сумата от 450 лв.
В обжалваното решение правилно е
прието, че вземането за главница в размер на 1 800 лв., респ. за
процесната част от нея, е изцяло погасено чрез плащане и то преди 05.04.2018
г., тъй като не следва да бъде зачетено и съобразено отнасянето от кредитора на
платените от длъжника суми за погасяване на договорна лихва и възнаграждение за
пакета от допълнителни услуги.
С оглед гореизложеното, въззивната жалба се явява неоснователна
и първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено като правилно.
Направените от въззивника разноски следва да си останат в
негова тежест.
Водим от горното, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА на основание чл.272 от ГПК като ПРАВИЛНО решение №1254 от 04.07.2019
г. по гр.д. №6230/2018 г. по описа на Плевенски
Районен съд
РЕШЕНИЕТО е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: