ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 198
гр. Пловдив, 27.01.2022 г.
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, V СЪСТАВ, в закрито заседание на
двадесет и седми януари през две хиляди двадесет и втора година в следния
състав:
Председател:Светлана Ив. Изева
Членове:Радостина Анг. Стефанова
Светлана Анг. Станева
като разгледа докладваното от Светлана Ив. Изева Въззивно частно
гражданско дело № 20215300503248 по описа за 2021 година
Производство по чл.413, ал.2 с вр.чл. 278, ал.1 и сл. ГПК.
Постъпила е частна жалба от “Профи кредит България“ЕООД,ЕИК-
*********,със седалище гр.София,против Разпореждане,обективирано в
Заповед по чл.410 от ГПК № 9673/17.11.21г.,постановено по ч.гр.д.№
17808/21г.по описа на Пловдивски районен съд,с което е отхвърлено
заявлението на жалбоподателя в частта,с която се претендира присъждане на
сумата от 59,06лв.-договорна лихва за периода 01.06.20г.-01.02.21г.По
изложени подробни доводи в частната жалба се иска отмяна на
разпореждането в обжалваната му част.
Пловдивският окръжен съд,като взе предвид представените по делото
доказателства, намира за установено следното:
Частната жалба изхожда от надлежна страна и е подадена в срока по
чл.275, ал.1 ГПК,поради което като процесуално допустима подлежи на
разглеждане по същество.
Депозирано е пред СРС заявление за издаване на заповед за
изпълнение по чл.410 ГПК от “Профи кредит България“ЕООД против Д. А.
К.,ЕГН-**********,по което е образувано ч.гр.д.44599/21г.,изпратено по
подсъдност на ПдРС,където е образувано ч.гр.д.№ 17808/21г.Заявлението се
основава на сключен между посоченото физическо лице и “Профи кредит
България“ЕООД договор за потребителски кредит № 30043214180/13.03.20г.
Към заявлението е представен цитирания Договор за потребителски
кредит,видно от който на кредитополучателката е предоставен кредит в
размер на 400лв.,с размер на погасителната вноска-43,44лв.,за срок от 11
месеца,при Годишен лихвен процент (ГЛП) от 40,90% и Годишен процент на
1
разходите (ГПР)-47,95% и обща сума за плащане 477,79лв.
С обжалваното разпореждане заявлението е отхвърлено от заповедния
съд за претендираните договорно възнаграждение и закупени услуги Фаст и
Флекси на основание чл.411, ал.2, т.3 ГПК, като е прието,че клаузите на
договора,уговарящи възнаграждение за посочените услуги при предоставена
заемна сума са неравноправни на осн.чл.143,ал.2,т.5 вр.с ал.1 от ЗЗП и
заобикалящи забраната на чл.19,ал.4 и 5 от ЗПК.
С частната жалба обжалваното разпореждане в частта му за
договорното възнаграждение се оспорва като неправилно.Оспорва се изводът
за неравноправен характер на процесните клаузи.
Настоящият състав на въззивния съд възприема становището,че с
разпоредбата на чл.143 от ЗЗП,към който изрично и пряко препраща чл.24 от
ЗПК,е уредена т.нар.генерална (обща) клауза за неравноправност на
уговорките в потребителските договори,вкл.и за потребителския кредит.
Неравноправна клауза в договор,сключен с потребител, представлява: 1/ всяка
неиндивидуално определена уговорка в негова вреда, която 2/ не отговаря на
изискването за добросъвестност и 3/ води до значително неравновесие между
правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя,при
кумулативно проявление на тези предпоставки.Клаузите се счита,че не са
индивидуално определени,когато са предварително изготвени от търговеца,
респ.потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието им
(арг.чл.146,ал.2 от ЗЗП); уговорени са във вреда на потребителя,а именно
накърняват уредени в закона права на потребителя,респ. увреждат негови
законни интереси (арг.чл.20 от ЗПК); не отговарят на изискванията за
добросъвестност, респ. на добросъвестната търговска практика.В ЗЗП и ЗПК
не се съдържа законово определение на понятието “добросъвестност”,но от
общите правила на гражданското право,уреждащи изискванията за
добросъвестност в преддоговорните отношения (чл.12 от ЗЗД),тълкуването на
действителната обща воля на страните при породено договорно
правоотношение (чл.20 от ЗЗД) и при изпълнение на действително
възникнало договорно задължение (арг. чл.63,ал.1 от ЗЗД),може да се изведе
дефиниция за използвания в ЗЗП термин “добросъвестност”, на чието
изискване следва да отговарят уговорките в договорите за потребление.Те
трябва да са съответни на установената и наложила се в съвременното
общество нравствена норма на честно,почтено поведение на всеки участник в
гражданския и търговския оборот при сключване и изпълнение на сделки за
потребление,като чрез техните проявни форми се изгражда понятието за
добросъвестната търговска практика–съвкупност от правила,определящи
пазарното поведение,които произтичат от законите и обичайните търговски
отношения и не нарушават добрите нрави, не създават опасност за изменение
на икономическото поведение на средния потребител и са в противовес на
наложилите се нелоялни търговски практики,(които са забранени от Закона (
чл.68в от ЗПК)); уговорката да води до значително неравновесие между
правата и задълженията на търговеца и потребителя,като тази несъразмерност
2
е значителна,когато е налице съществено несъответствие в насрещните
престации на страните по договора, водеща до тяхната
нееквивалентност,както и в несъответствие във възможността им да упражнят
своите права за защита по договора.В този смисъл,за да се обезпечат
субективните права и законни интереси на икономически по-слабата
страна,“цената” на услугата,вкл.по договора за кредит относно
възнаградителната лихва,трябва последната да е уговорена ясно и разбираемо
за средния потребител,съгласно чл.147,ал.1 от ЗЗП,чрез тяхната детайлизация
в договора.
Действително разпоредбата на чл.19,ал.1 от ЗПК определя
съдържанието на годишния процент на разходите по кредита да изразява
общите разходи по кредита за потребителя,настоящи или бъдещи (лихви,
други преки или косвени разходи, комисионни, възнаграждения от всякакъв
вид, в т.ч. тези,дължими на посредниците за сключване на договора,изразени
като годишен процент от общия размер на предоставения кредит).Наистина
на следващо място с разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК е визирано, че ГПР не
може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени
задължения в левове и във валута,определена с постановление на
Министерски съвет на Република България.В настоящия случай към момента
на сключване на договора е действащо Постановление № 426 на МС от
18.12.2014г.за определяне размера на законната лихва по просрочени
задължения (ДВ, бр.106 от 23.12.2014г.,в сила от 01.01.2015г.),съобразно
което би могло да се приеме, че така определеният с договора годишен
процент на разходите от 47,95 % формално не надвишава петкратния размер
на законната лихва,при уговорен годишен лихвен процент в размер на
40,90%. Действително не са налице императивни разпоредби в Закона по
отношение размера на възнаградителната лихва.Обаче в случая следва да се
има предвид,че се касае за потребителски по своята характеристика
договор,който като такъв се ползва със засилена защита по ЗЗП и ЗПК,като
трайно се приема от съдебната практика,че максималният размер на лихвата
(възнаградителна или такава за забава) следва да е ограничен,а
уговорка,предвиждаща възнаградителна лихва,надвишаваща трикратния
размер на законната лихва,(а за обезпечени кредити–двукратния размер на
законната лихва),противоречи на добрите нрави.В този смисъл Решение №
1270/ 09.01.2009г. по гр.д.№ 5093/ 2007г. на ВКС – II ГО, Определение № 901/
10.07.2015г. по гр.д.№ 6295/ 2014г на ВКС – IV ГО.и др.)
Настоящата инстанция намира тази съдебна практика за актуална и с
оглед изложените по-горе съображения относно преценката за
добросъвестност,която макар и да касае търговска по смисъла на ТЗ сделка,се
ползва със засилена защита по ЗПП като вид потребителски договор,и я
споделя.С оглед на това се налагат правните изводи за неравноправност на
процесните клаузи,предмет на обжалваното разпореждане,предвиждащи
значително оскъпяване на предоставения паричен заем по процесния договор
от 13.03.20г.
3
Не се споделя становището на частния жалбоподател,че заповедния съд
не разполага с правомощия на този етап от производството да се произнася
досежно валидността на сделката поради нарушение на закона или добрите
нрави.Цитираното в тази връзка в частната жалба определение №
14/03.01.19г. по в.ч.т.д.№ 1917/18г.е приложимо при друга хипотеза-тази по
чл.411,ал.1,т.2 от ГПК,но не и в случаите по чл.411,ал.2,т.3 от ГПК,какъвто е
настоящият.
Отделно от гореизложеното следва да се отбележи,че в заповедното
производство,по повод на което се развива и настоящото въззивно
производство,е достатъчна констатацията за наличие на обоснована
вероятност относно неравноправност на клаузи по договора за паричния
заем,а такава обоснована вероятност в случая е налице.
По така изложените съображения частната жалба се явява
неоснователна,а обжалваното разпореждане като правилно и законосъобразно
следва да се потвърди.
С оглед изхода на делото разноски на частния жалбоподател не следва
да се присъждат.
Водим от горното и на основание чл.271, ал.1, пр.I във връзка с чл.278,
ал.4 ГПК, съдът
ОПРЕДЕЛИ:
ПОТВЪРЖДАВА Разпореждане,обективирано в Заповед по чл.410 от
ГПК № 9673/17.11.21г.,постановено по ч.гр.д.№ 17808/21г.по описа на
Пловдивски районен съд,с което е отхвърлено заявлението на “Профи кредит
България“ЕООД в частта,с която се претендира присъждане на сумата от
59,06лв.-договорна лихва за периода 01.06.20г.-01.02.21г.
Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
4