Р
Е Ш Е Н И Е № 123
гр.
Пловдив, 30.01.2019 г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИЯТ
ОКРЪЖЕН СЪД, ІV гр.
състав, в публично съдебно заседание на 22.01.2019г, в състав:
ОКРЪЖЕН
СЪДИЯ: ПОЛИНА БЕШКОВА
при
секретаря Тодорка Мавродиева, като разгледа докладваното от съдията гр. д.
№ 1557 по описа на съда за 2018г., за да се
произнесе, взе предвид следното:
Пасивно субективно
съединени отрицателни установителни искове с правно основание чл. 464 от ГПК,
предявени от „Първа инвестиционна банка“ АД с ЕИК *********, седалище ***
и адрес на управление *** против „Кат Ин“ ЕООД с ЕИК *********, седалище ***и
„Мебел дизайн МД“ ЕООД с ЕИК ********* с посочени в исковата молба седалище и
адрес на управление *** /актуални по справка с ТР седалище и адрес на
управление***
Ищецът твърди, че
срещу „Мебел дизайн МД“ ЕООД е образувано изпълнително дело № 20179110400501 по
описа на ЧСИ П.Н.с взискател „Кат Ин“ ЕООД за вземания за извършени подобрения
в недвижим имот с постановено право на задържане. Против същия длъжник е
образувано още изпълнително дело № 20178240400629 по описа на ЧСИ К.П.с
взискател „ПИБ“ АД по издадени заповед за изпълнение и изпълнителен лист на
основание извлечения от счетоводните книги на банката. На дата 21.11.2017 г. по
реда на чл. 456 от ГПК „Кат Ин“ ЕООД се присъединява като взискател по образуваното
изпълнително дело № 20178240400629 срещу длъжниците „Мебел дизайн МД“ ЕООД, М.
Н. Х., „Авангард дизайн“ ЕООД и „Мебел дизайн груп“ ЕООД. Банката-ищец е
присъединен взискател по право по изпълнително дело № 20179110400501
въз основа на уведомително писмо вх. № 07-4032 от 11.07.2017 г. Твърди се, че
вземането на „Кат Ин“ ЕООД за извършени подобрения върху недвижим имот не
съществува, по следните съображения:
„МКБ Юнионбанк“ АД (с универсален
правоприемник „ПИБ“ АД) и „Мебел дизайн МД“ ЕООД са страни по договор за кредит
№ *** / ***г., по силата на който банката е предоставила на контрагента си
кредит в размер на 364 500 евро (триста шестдесет и четири хиляди и
петстотин евро). Поради непогасяване на изискуемите суми „ПИБ“ АД подала
заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417 от ГПК, вх. № 7487 от
08.02.2017 г., пред РС – Пловдив за издаване на заповед за незабавно изпълнение
и изпълнителен лист за посочените в банковите извлечения суми. Образувано е гр.
дело № 1763 / 2017 г. по описа на РС – Пловдив, по което на дата 09.02.2017 г.
съдът издал Заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ
по чл. 417 от ГПК и Изпълнителен лист, по силата на които „Мебел дизайн МД“
ЕООД, М. Н. Х., „Авангард дизайн“ ЕООД и „Мебел дизайн груп“ ЕООД са осъдени да
заплатят на „ПИБ“ АД по-горе посочената сума, както и 16 258,34 лв. –
платена държавна такса и 150 лв. – юрисконсултско възнаграждение. Вземането на
банката е обезпечено с първа по ред договорна ипотека, учредена с Нотариален акт
№ 117, том I,
рег. № 1855, дело № 115 от 30.07.2013 г., вписан в Служба по вписванията с вх.
рег. № 21066 / 30.07.2013 г., акт № 158, том V, дело № 10003 върху недвижим имот,
собственост на ипотекарния длъжник и кредитополучател „Мебел дизайн МД“ ЕООД –
СОС с идентификатор 56784.525.84.1.1, представляващ „магазин на две нива“ с
обща площ на обекта 745,24 кв.м, ведно с 400/1208 ид. части от ПИ с
идентификатор 56784.525.84 с площ от 1 180 кв.м. и административен адрес: ***
подробно описани в исковата молба. Същото било предмет на исково производство
по реда на чл. 415, вр. чл. 422 от ГПК, развило се пред ОС – Пловдив, търговско
дело № 317 / 2017 г., по което е постановено решение, с което със СПН е
признато съществуването на вземанията на „ПИБ“ АД по издадената заповед за
незабавно изпълнение.
Същевременно изпълнителният лист, въз
основа на който е образувано изпълнително дело № 20179110400501, е издаден на
07.07.2017 г. от ОС – Пловдив, въз основа на Арбитражно решение от 12.06.2017
г. по арбитражно дело № 1 / 2017 г. на Арбитражен съд към Сдружение на добрите
адвокатски практики. Видно от съдържанието на решението „Кат Ин“ ЕООД е
претендирало сумата от 128 469,89 лева – главница, представляваща размера
на извършени подобрения в собствения на ответника недвижим имот – магазин на
две нива, както и 77 338,87 лв. – неустойка за забава на плащането на
подобренията за периода 01.07.2016 г. – 27.04.2017 г., ведно със законната
лихва върху главницата от подаване на арбитражната искова молба до окончателното
изплащане на сумата.
В хода на изпълнителните производства
са извършени редица действия по принудително изпълнение и обезпечаване
вземанията на „ПИБ“ АД и „Кат Ин“ ЕООД срещу общия им длъжник „Мебел дизайн МД“
ЕООД. Ищецът твърди, че вземането на „Кат Ин“ ЕООД не съществува, тъй като не
са правени подобрения в ипотекирания в полза на банката имот, а провежданото от
тях индивидуално принудително изпълнение е плод на симулативен процес.
Арбитражното решение, макар и влязло в сила, не обвързва и не може да се
противопостави на ищцовата банка, тъй като не е участвала като страна в това
производство. Сочат, че ипотекираният в полза на ищеца имот не е променян по
начин, който може да увеличи стойността му и е в състоянието, в което е бил,
когато е описван и оценен за обезпечаване на предоставения банков кредит. На
дата 16.06.2017 г. ЧСИ К.П.извършил опис на процесния имот, като не е
установено да са извършени промени и подобрения, нито такива са твърдени от
дружеството-длъжник. Счита, че арбитражното решение е постановено без никакви
доказателства в тази насока и без да бъдат описани конкретно в какво се
изразяват подобренията. Видно от ГФО на „Кат Ин“ ЕООД за 2014 г., 2015 г. и
2016 г. разходи във вр. с твърдени евентуални подобрения в процесния имот
счетоводно не са отразени. Наред с горното ищецът поддържа, че вземането на
привидния кредитор не се ползва с привилегировано удовлетворяване по чл. 136,
т. 4 от ЗЗД, тъй като т.н. подобрения са извършени във връзка с договорни
отношения, а понятията сделка и подобрения са несъвместими. Ето защо правните
последици на един чисто вещен институт, каквото е владението, не биха могли да
бъдат скрепени към изцяло облигационните отношения между наемател и наемодател.
Правното положение на наемателя е на държател на имота – предмет на договора, а
само владелец би могъл да претендира обезщетение за извършени подобрения в
имот, добросъвестно владян от него. Освен това правото на задържане, предявено
във връзка с вземането за подобрения, се релевира само по повод на един евентуален
спор за собственост, а не се заявява самостоятелно, както е в случая. На
следващо място се твърди, че не е налице право на задържане, което да се
упражнява към момента на претендиране на вземането, с аргумент, че на описа,
извършен от ЧСИ П.на дата 16.06.2017 г. (четири дни след постановяване на
арбитражното решение), е присъствал длъжникът „Мебел дизайн МД“ ЕООД,
представляван от М.Х., като по никакъв начин не е индикирал, че не е държател и
владелец на описвания имот, а напротив – бил е назначен за *** на ***. Навеждат
се още твърдения за умисъл за увреждане на действителния кредитор – банката,
тъй като „Кат Ин“ ЕООД е собственост на *** на *** на М.Х., която освен това е
в *** с „Мебел дизайн МД“ ЕООД. Освен всичко гореизложено се сочи, че обратно
на житейската логика ответникът „Мебел дизайн МД“ ЕООД е признало арбитражните
искове и се е обременило с немалко разноски, като предвид тесните
отношения между ***, споменати по-горе, е съществувала възможност отношенията
да бъдат уредени и без едната страна да бъде финансово обременена с разноски.
Косвена индикация за симулация на арбитражния процес представлява и краткият
срок, в който се е развила процедурата по постановяване на арбитражното решение
и издаване на изпълнителен титул – само 4 месеца след образуване на
изпълнително дело от страна на „ПИБ“ АД против „Мебел дизайн МД“
ЕООД. Ето защо се иска от съда да постанови решение, с което да
отрече съществуването на вземане на „Кат Ин“ ЕООД спрямо „Мебел дизайн МД“ ЕООД
в размер на 128 469,89 лв. (сто двадесет и осем хиляди четиристотин
шестдесет и девет лева и осемдесет и девет стотинки), представляваща стойността
на извършени подобрения в собствения на ответника „Мебел дизайн МД“ ЕООД
недвижим имот – ***, ведно със законната лихва върху главницата от подаване на
арбитражната искова молба до окончателното изплащане на претенцията, както и
сумата от 77 338,87 лв. (седемдесет и седем хиляди триста тридесет и осем
лева и осемдесет и седем стотинки) – неустойка за забава на плащането на
подобренията за периода 01.07.2016 г. – 27.04.2017 г. Претендира разноски.
В едномесечния срок по чл. 131 от ГПК,
ответникът „Кат Ин“ ЕООД с ЕИК *********, седалище гр. Пловдив и адрес на
управление *** чрез законния представител *** К.Н.Н.подава
отговор, с който заявява, че исковете са недопустими и
неоснователни. Мотивите за недопустимост на процеса се състоят в твърдението,
че искът е предявен преждевременно, тъй като съгласно нормата на чл. 464 от ГПК
оспорващият кредитор разполага с едномесечен срок от разпределението да заяви
исковата си претенция, но в настоящия случай разпределение не е дори извършено,
не са събирани суми по делата и следователно липсва правен интерес от
иницииране на настоящия процес. Твърди, че липсват доказателства, че банката не
може да удовлетвори вземането си спрямо длъжника, което също води до
недопустимост на процеса поради липса на правен интерес (позовава се на
практика на ВКС). Ищецът целял преразглеждане на въпроса относно задълженията
на „Мебел дизайн МД“ ЕООД спрямо „Кат Ин“ ЕООД, който въпрос бил решен със СПН
на арбитражното решение. Освен това като трето лице в облигационните отношения
между двете дружества, нямал правен интерес да оспорва тяхната действителност.
По неоснователността на иска излага следните твърдения: „Мебел дизайн МД“ ЕООД
в качеството на наемодател и „Кат Ин“ ЕООД в качеството на наемател сключили
договор за наем с предмет магазин на две нива (подробно описан по-горе).
Състоянието на вещта било лошо и извършването на строително-ремонтни дейности -
наложително, за да се ползва имотът по предназначение като ***. Твърди, че
строителните работи са на значителна стойност и имат характер на трайни
подобрения. Ето защо ответниците се договорили наемателят да довърши ремонта,
като извършените дейности са описани в Приложение № 1 към анекс към договора за
наем, а наемодателят следвало да ги заплати, след като констатира извършването
им и ги приеме. Извършването на строително-ремонтните дейности било възложено с
договор на „Н. строй“ ООД с ЕИК *********. Приемането на работата е отразено в
протокол от 01.06.2016 г. Посочената стойност на подобренията в имота възлиза
на 128 469,86 лв., като страните възложили на експерт да установи
достоверността на описаните в протокола строително-монтажни работи, направените
разходи и тяхната стойност, за което същият изготвил частна експертиза.
Уговорили падеж на задължението до 01.07.2016 г., както и 0,2% неустойка на ден
при забава на плащането и изрично, че наемателят няма право да извършва
прихващане на дължимия от него наем или разноски за консумативи с вземането си
за извършени СМР. Поради неизпълнение на задължението „Кат Ин“ ЕООД защитило
правата си в арбитражното производство, като посочва, че правото на задържане
произтича от присъденото главно вземане за подобрения. Оспорва ищцовите
твърдения относно липса на основание за упражняване право на задържане, като
поддържа, че дружеството е не само държател, но и добросъвестен подобрител във
връзка с договорните отношения за извършване на довършителни работи, възложени
от собственика. На свой ред се позовава на практика на ВКС, според която
правото на задържане освен на добросъвестния владелец по чл. 72, ал. 3 от ЗС, е
признато и на трети лица, които имат качеството „приравнени“ на добросъвестни
владелци. Счита, че предявяването на ревандикационен иск е изцяло във волята на
собственика и е само едно вероятно събитие, което може и да не настъпи. Ако не
предяви иск по чл. 108 от ЗС, то добросъвестният владелец не би могъл да се
ползва от правото на предпочтително удовлетворяване по чл. 136 от ЗЗД, понеже
вземането му няма да бъде съдебно установено и съдебният изпълнител няма да го
зачете. Ето защо е допустимо самостоятелното предявяване на иска за стойността
на подобренията. Предвид всичко гореизложено моли съда да прекрати
производството като недопустимо, евентуално да отхвърли иска като
неоснователен.
В едномесечния срок за депозиране на
отговор ответникът „Мебел дизайн МД“ ЕООД с ЕИК ********* не подава такъв. В
последно съдебно заседание, в хода на устните състезания, изразява становище за
неоснователност на претенцията.
Съдът, от
събраните доказателства и фактите, които се установяват с тях, прие следното:
По възраженията на
първия ответник за недопустимост на производството:
Правният интерес от
предявяване на иска по чл. 464 ГПК възниква от момента на
присъединяване на взискателя, тъй като в този момент възниква задължението на
съдебния изпълнител да постанови разпределение на постъпилите по делото суми и
следователно с присъединяването се поражда интерес от оспорване на вземането (в
този смисъл Решение № 159 от 31.03.2009 г. по ч.гр.дело № 1930 / 2008 г., I г.о. на ВКС). Ето защо е
неоснователно възражението на ответника, че липсва правен интерес от
предявяване на иска по чл. 464 от ГПК преди изготвяне на разпределение от
съдебния изпълнител.
Колкото до
възражението, че липсвали доказателства банката да не може да удовлетвори
вземането си спрямо длъжника, което също я лишавало от правен интерес, то
законът не поставя подобна процесуална предпоставка за допустимост на
производството, нито такава е елемент от фактическия състав на специалния
установителен иск /последното всъщност би съставлявало основание за
неоснователност на претенцията, а не за нейната недопустимост/. Наред с
това в случая макар, че банката се ползва с
право на предпочтително удовлетворение по реда на привилегиите в чл. 136, ал.
1, т. 3 ЗЗД, тъй като вземането й е обезпечено с ипотека, тя безспорно има
правен интерес от защита по настоящия процесуален ред, тъй като твърди, че
първият ответник е не просто присъединен взискател с вземане срещу длъжника,
но, че това вземане е обезпечено с право на задържане по смисъла на чл. 136, ал.
1 т. 4 ЗЗД и то произтича от подобрения на задържания имот, поради което се
удовлетворява преди вземането на банката по т. 3. В тази връзка следва да се
посочи, че след принудителната продан на имота съдебният изпълнител извършва
разпределение на получената от проданта сума, съобразно реда, установен в чл.
460 ГПК. При недостатъчност на събраните в изпълнителното производство суми се
отделят суми за изплащане на вземанията, които се ползват с право на
предпочтително удовлетворение. Остатъкът се разпределя между другите вземания
по съразмерност. За обезпеченото с ипотека вземане ипотекарният кредитор се
удовлетворява с предимство /чл.175, ал.1 ЗЗД/. Преди него обаче е кредиторът,
който упражнява право на задържане върху имота, обезпечаващо вземането му за подобрения
на същия този имот. Ето защо първоначалният взискател, макар и ипотекарен
кредитор, има интерес да оспори правото на предпочтително удовлетворяване при
разпределение на сумите на присъединил се кредитор, който се позовава на
привилегията по чл. 136, ал. 1, т. 4, предложение последно ЗЗД. Исковата защита
на взискател, който оспорва съществуването на вземането на друг взискател –
кредитор е уредена в чл. 464 ГПК. Оспорването може да касае, както основанието
на вземането на кредитора, така и привилегията, доколкото последната поставя
взискателите в конкуренция при разпределението на получените в изпълнителното
производство суми. При оспорване и отпадане на привилегията, заделената за
присъединилия се взискател сума ще уголеми вземанията на другите взискатели или
ще бъде върната на длъжника, от което произтича правния интерес на взискател да
предяви отрицателен установителен иск, с който да установи несъществуването на
обезпеченото с право на задържане на имота вземане за подобрения на
присъединилия се взискател, когато изпълнението е насочено върху предмета на
обезпечението. Този извод следва от разпоредбата на чл. 459 ГПК, задължаваща
съдебния изпълнител, при отмяна на обезпечението, сумата на обезпечения
кредитор да се разпредели между останалите взискатели или да се върне на
длъжника.
И не последно място,
по отношение на ищеца, който е трето за проведеното между ответниците
арбитражно производство, постановеното решение не се ползва със сила на
присъдено нещо, като същевременно той безспорно има правен интерес да оспорва
действителността на облигационните отношения между тях, доколкото твърди, че
така те го увреждат.
Ето
защо предявените искове са допустими и ще се разгледат по същество.
При разпределение на
доказателствената тежест в процеса съдът е указал на страните, че по
предявените отрицателни установителни искове достатъчно е ищецът да отрича
претендираното от ответника вземане, като последният трябва да установи
съществуването на вземането си по основание и размер и по – конкретно, че има вземане
за подобрения в претендирания обем, обезпечено с право на задържане на
подобрения имот до заплащането им.
Страните не спорят по
следните факти, които се установяват и от доказателствата по делото: че ищецът
е първоначален взискател по изпълнителното производство, по което вторият
ответник е длъжник; че ищецът е ипотекарен кредитор, тъй като вземанията му са
обезпечени с първа по ред договорна ипотека върху собствения на ипотекарния
длъжник и кредитополучател имот, т.е. ищецът за вземането си, обезпечено с
ипотека, се ползва с право на предпочтително удовлетворение по чл. 136, ал. 1,
т. 3 ЗЗД от стойността на ипотекирания имот; че първият ответник е присъединен
взискател на длъжника в изпълнителното производство, като с арбитражно решение
по повдигнат между ответниците спор е признат за негов кредитор на вземане за
подобрения върху процесния имот с постановено право на задържане до
удовлетворяването му, т.е. по силата на арбитражното решение на първия ответник
е призната привилегията по 136, ал. 1, т.
4, предложение последно ЗЗД, която го поставя преди банката в реда на
привилегиите.
Няма
спор и относно съдържанието на арбитражното решение, като спорът е относно
правното му действие и изобщо относно действителното съществуване в полза на
първия ответник на вземане за подобрения на имота, обезпечено и с право на
задържане.
Няма
спор също, че процесното вземане за подобрения произтича от договор за наем
между ответниците, по силата на който първият ответник е наемател, а вторият –
наемодател на обекта, като същите твърдят, че, тъй като наетата вещ била в лошо
състояние, се нуждаела от СМР на значителна стойност, които били извършени и
приети през 2016г и увеличили стойността на вещта. По – конкретно тези СМР по
договореност между страните следвало да бъдат извършени от наемателя /първи
ответник/, който на свой ред ги възложил на трето за спора лице – Н. строй ООД.
Въпреки извършването и приемането им без възражения наемодателят /втори
ответник/ не ги заплатил, поради което първият ответник образувал срещу него
арбитражно производство, което приключило с въпросното положително за него
осъдително решение, признаващо вземането му за подобрения в имота ведно с
правото му да го задържи до окончателно плащане на задължението.
Въз
основа на горните безспорни обстоятелства и факти и без да се обсъждат
останалите доводи на страните и събраните във връзка с тях доказателства, съдът
намира, че първият ответник няма вземане за подобрения на имота, обезпечено с
право на задържане, даващо му привилегия преди тази на банката като ипотекарен
кредитор и първоначален взискател, като в тази връзка напълно споделя особеното
мнение, при което е подписано арбитражното решение, по следните съображения:
Правото
на задържане е акцесорно, обезпечително право на владелеца-кредитор
срещу собственика-длъжник да откаже предаване на вещта до извършване на
присъдените плащания. Съществуването на правото на задържане е обусловено от
наличието на непогасено вземане за подобрения или разноски. Правото на
задържане следва да се заяви изрично от владелеца чрез
възражение. По принцип няма пречка искът за заплащане на подобрения да бъде
предявен в отделно производство при налична друга претенция на собственика на
вещта за предаване на владението й, а правото на задържане е възможно да се
упражни и при отделно предявен по волята на ищеца иск за реализиране на
вземането, тъй като само обезпечава събирането на вземането и не цели
оборването на правото на собственост. В тази връзка не се споделя възражението
на ищеца, че правото
на задържане, предявено във връзка с вземането за подобрения, се релевира само
по повод на един евентуален спор за собственост, а не се заявява самостоятелно,
както е в случая.
Проблемът
тук се състои в друго: Възражението за задържане е регламентирано в
разпоредбата на чл. 72, ал.3 ЗС, която дава възможност на добросъвестния владелец да
задържи вещта до заплащане на извършените от него подобрения и разноски за
нейното запазване. Не е предвидена законова възможност претендираната от
собственика й вещ да бъде задържана, за да се даде възможност за изпълнение наоблигационни задължения,
произтичащи от договорки между собственика и владелеца. Нещо
повече, че в случая изобщо не се касае до владение на имота,
тъй като твърдените подобрения са извършени от наемателя в безспорното му
качество на държател. Съгласно чл. 68 ЗС владението е
упражняване на фактическа власт върху вещ, която владелецът държи лично или
чрез другиго като своя, а държането е упражняване на фактическа
власт върху вещ, която лицето не държи като своя. Държането не е владение,
защото при него липсва един от съществените елементи на владението -
намерението за своене. Дори когато се касае до извършване на подобрения в чужд
имот със знанието и без противопоставянето на собственика, което придава на
подобрителя качеството на обикновен /недобросъвестен/ владелец,
приравнен съгласно чл. 74, ал. 2 ЗС относно последиците от извършени подобрения
към добросъвестния владелец, отново се касае до владелец, а не до държател на
имота. В т. I. 1 ППлВС № 6/ 27.12.1974 г. е извършено нормативно тълкуване на
чл. 72 и чл. 74 ЗС, като се приема, че кредитор по тези вземания, основани на
забраната за неоснователно обогатяване, е само владелецът, но не и
държателят. Безспорно първият ответник, който е наемател на имота, е
само негов държател, тъй като нито се твърди, нито се установява, да е имал
намерение за своене на имота, поради което категорично няма вземане за
подобрения, обезпечено с право на задържане на имота до изплащането им, което
да му дава привилегия по реда на чл. 136 ГПК преди тази на банката.
Интересно
е да се посочи, че горните постановки са залегнали и в арбитражното решение, от
което се ползва първият ответник, като изрично са коментирани въпросите относно
владението и свързаното с него намерение за своене, като се приема, че с постигнатата
между страните уговорка в т. 6 от анекса от 05.04.2016г към договора, според
която наемателят има право да задържи имота до заплащане от страна на
наемодателя на стойността на подобренията, първият вече държи имота за себе си
– извод, който не намира правна и фактическа основа. Както правилно се сочи в
особеното мнение на член – арбитъра, уговорката за връщане на имота сред
изтичане на срока на договора, изключва намерението за своене, оттам качеството
владелец, оттам правата на добросъвестния владелец или на приравнения към него
владелец за задържане на имота до заплащане на подобренията в него.
Само на
това основание искът е основателен, тъй като ответникът се позовава именно на правото
си на задържане на имота до заплащане на извършените в него подобрения, което
му дава право да се удовлетвори от имота преди банката, каквото право в негова
полза категорично не е възникнало, макар и признато с непротивопоставимото на
ищеца арбитражно решение, чийто изводи настоящият съд не споделя.
По
принцип съдебната практика приема, че когато претенцията на едно лице е за
заплащане на увеличената стойност на подобренията, но по делото не се
установява то да ги е извършило като добросъвестен владелец или като приравнен
на него подобрител, искането за заплащането им следва да се разгледа като
такова на обикновен подобрител на чужда вещ. /Р № 129/03.07.2011г. по гр.д.№
72/2010г. Р № 359/21.07.2010г. Р № 189/26.04.2012г. по гр.д.№ 764/11 І гр.о./. В
този случай обаче подобрителят би имал единствено облигационно вземане,
необезпечено с право на задържане и неползващо се с привилегията по чл. 136,
ал. 1, т. 4 ЗЗД.
В
разглеждания случай от доказателствата по делото не се установява първият
ответник да има спрямо втория качеството и на обикновен подобрител, тъй като не
се установява – при условията на пълно главно доказване, той да е извършил
подобрения в имота през процесния период.
Твърди
се от първия ответник, че подобренията в имота са извършени в периода
05.04.2016г – 01.06.2016г, като са приети от втория ответник на 01.06.2016 г. Извън представените
писмени доказателства, които не носят подпис на ищеца и представляват частни
свидетелстващи и диспозитивни документи без достоверна дата, обективиращи само
изгодни за ответниците факти и поради това непротивопоставими му и лишени от
каквато и да било материална доказателствена сила, /че отразеното в тях вярно/,
ответниците – при лежаща върху тях доказателствена тежест, не са ангажирали
каквито и да било годни доказателствени средства.
Ответниците не са
ангажирали гласни доказателствени средства чрез разпит на свидетели за
установяване на твърдения положителен факт, че в имота са извършвани подобрения
в съответния период, именно в резултат на което в полза на първия ответник е
възникнало вземане за подобрения. Вместо това дружеството - ищец, върху което
не лежи доказателствената тежест да установява отрицателния факт, че СМР не са
извършвани на обекта в сочения период, е ангажирал такива, с които разколебава
ответната теза. Така св. П.П./***при ищеца/, ***Отдел „***“, разяснява,
че на 05.04.2016 г. с още един колега от *** посетили магазина по повод
предоговаряне на влошена кредитна експозиция на фирма „Мебел дизайн“ ЕООД.
Практиката на банката била, когато има предоговаряне на влошен кредит, да се
посещава имота, който служи за обезпечение в полза на банката, като
същевременно се разговаряло и около финансовото положение на клиента, в случая
длъжник на банката, с цел да се намери най-добрия изход от така създалата се
финансова ситуация. При посещението на място - по мнение на свидетеля, обектът
бил в едно добро, задоволително състояние, със следи от нормална амортизация,
но в никакъв случай не се нуждаел от ремонт. Имало асансьор - в работно
състояние. Таванът бил окачен, светъл на цвят. Подът бил гранитогрес или
теракот, светъл на цвят. Стените били боядисани в латекс, като в различните
помещения имало различна цветова гама. Стените били светли на цвят с латекс,
имало места и с по-тъмен цвят. При разговорите с г-н Х.не е ставало въпрос, че
предстои ремонт на сградата. В практиката на свидетеля в ***при отпускане на
кредит и предоговаряне на кредитни експозиции, когато самият клиент ще извършва
някакъв ремонт, който ще стопира дейността на търговското помещение, това
винаги се споменава. Т.е., ако самият клиент извършва ремонтни дейности, които
биха стопирали търговската или производствена дейност, той винаги го упоменава.
В конкретния случай нищо подобно не било споменато - че се възнамерява подобен
ремонт и че ще се осъществява такъв. При посещението им на въпросната дата,
прегледали и предходни снимки, като видимо нямало никаква промяна между
заснетото преди и състоянието, което заварили в обекта. На свидетеля не му е известно
между ответниците да е сключен договор за наем.
Съдът възприема
показанията на свидетеля като добросъвестни, обективни и отразяващи
непосредствените му впечатления и не споделя възражението на първия ответник,
че те не следва да бъдат кредитирани като дадени от заинтересовано от изхода на
спора лице, ***на банката. Дори същите да бъдат ценени при условията на чл. 172 ГПК, то те не противоречат на останалите доказателствени средства, годни да
установят относимите за спора факти, а напротив – напълно им кореспондират.
В тази връзка следва да
се посочи, че нищо различно не се установява от заключенията на вещите лица,
вкл. от това на *** Л., който е изготвил експертното заключение, послужило при
постановяване на арбитражното решение в полза на първия ответник. Така от
заключението на СТЕ, прието от съда като компетентно и обективно, а и
неоспорено от страните, се установява, че не може да се отговори на
въпроса кога са извършените посочените видове СМР - с построяването на
обектите, в които са реализирани или на по - късен етап, още по –
малко дали това се е случило в периода от 05.04.2016 г. до 01.06.2016 г.
Поради факта, че не може да се установи към кой момент са изпълнени видовете
СМР, е напълно възможно те да са изпълнени преди дата 01.06.2016г.
При устния си доклад в съдебно заседание вещото лице разяснява, че не е
работило и тогава – при оценката си през 2016г, въз основа на писмена
документация, а всичко е било по данни от собственика, който му показал къде
какво е направено и оттам насетне вещото лице извършило техническата работа, но
е категорично, че не може да се определи кога е станало това.
От заключението
на ССчЕ, прието от съда като компетентно и обективно, а и неоспорено
от страните, се установява, че по договор от 11.04.2016г между първия ответник
и третото за спора лице – Н. Строй ООД, за което се твърди, че е изпълнителят
на СМР по възлагане от наемателя, не съществува плащане от страна на
възложителя към изпълнителя.
В последно с.з. първият
ответник представя доказателства за образувано ново арбитражно производство
срещу него от друго трето за спора лице - Мебел Сервиз 75 ЕООД, като в тази
искова молба се твърди, че на 15.04.2016г било сключено тристранно споразумение
към договора за СМР от 11.04.2016г, по силата на което Мебел Сервиз 75 ЕООД се
задължило да изпълни всички СМР на обекта, а Н. Строй ООД трябвало само да ги
предаде на възложителя.
Доколкото страна по това
тристранно споразумение е и първият ответник в качеството му на възложител, за
него безспорно това е бил известен факт, който е следвало да наведе в процеса в
преклузивния за това срок за отговор по чл. 131 ГПК. Представянето на
доказателства за несвоевременно наведен известен на страната факт, макар и
съставени по – късно, не съставлява хипотеза на чл. 147 ГПК. Поради това нито
така наведените в последно съдебно заседание факти, нито доказателствата във
връзка с тях, могат да бъдат предмет на коментар. Само за пълнота следва да се
посочи, че това отново са частни диспозитивни и в определени части
свидетелстващи документи, които обективират изгодни за ответниците факти, не
носят подпис на ищеца, нямат достоверна дата по смисъла на чл. 181 ГПК и
следователно не се ползват с каквато и да било материална доказателствена сила,
/че отразеното в тях е вярно/, а по съществото си представляват твърдения за
изгодни за ответниците факти, които следва да бъдат установени по надлежния
процесуален ред, каквото по делото не е направено.
Налага се изводът, че
ответниците не установяват – при възложената им доказателствена тежест, в полза
на първия от тях да съществува вземане за подобрения, обезпечено с право на
задържане така, както е постановено от ползващото го арбитражно решение, а
предявените установителни искове са изцяло основателни и ще се уважат.
При
този изход на спора и претенцията за това на ищеца следва да
бъдат присъдени направените от него разноски в размер на общо 8 982.35
лв – за държавна такса, юрисконсултско възнаграждение в
размер на 450 лв, определено по реда на чл. 25, ал. 2, предложение второ вр.
ал. 1 от Наредбата за заплащането на правната помощ съобразно материалния
интерес по делото и 300 лв – депозити за вещи лица, съобразно списък на
разноските на л. 197 и доказателствата за действително направен разход в този
размер.
По
изложените мотиви съдът
Р Е Ш И:
ПРИЗНАВА ЗА
УСТАНОВЕНО по
отношение на ищеца „Първа инвестиционна банка“ АД с ЕИК *********, седалище *** и адрес на управление ***,
че в полза на първия ответник „Кат Ин“ ЕООД с ЕИК *********,
седалище ***НЕ СЪЩЕСТВУВА вземане спрямо втория ответник „Мебел дизайн
МД“ ЕООД с ЕИК ********* с посочени в исковата молба седалище и адрес
на управление ***/актуални по справка с ТР седалище и адрес на управление: ***/,
в размер на 128 469,89 лв. (сто двадесет и осем хиляди четиристотин
шестдесет и девет лева и осемдесет и девет стотинки), представляваща стойността
на извършени подобрения в собствения на ответника „Мебел дизайн МД“ ЕООД
недвижим имот – *** на две нива с обща площ от 745.24 кв.м. с административен
адрес *** и представляващ САМОСТОЯТЕЛЕН ОБЕКТ В СГРАДА с идентификатор
56784.525.84.1.1 (петдесет и шест хиляди седемстотин осемдесет и четири, точка,
петстотин двадесет и пет, точка, осемдесет и четири, точка, едно, точка, едно),
по кадастралната карта и кадастралните регистри на ***, одобрени със Заповед №
РД-18-48/03.06.2009г. на Изпълнителния директор на АГКК, ведно със законната
лихва върху главницата от подаване на арбитражната искова молба до
окончателното изплащане на претенцията, както и сумата от 77 338,87 лв.
(седемдесет и седем хиляди триста тридесет и осем лева и осемдесет и седем
стотинки) – неустойка за забава на плащането на подобренията за периода
01.07.2016 г. – 27.04.2017 г., КАКТО И ЧЕ в полза на първия ответник
„Кат Ин“ ЕООД с ЕИК ********* НЕ СЪЩЕСТВУВА право на задържане
на гореописания имот до окончателното плащане на сумата за подобрения
в имота.
ОСЪЖДА „Кат Ин“ ЕООД с ЕИК *********,
седалище ***и „Мебел дизайн МД“ ЕООД с ЕИК ********* с посочени в исковата
молба седалище и адрес на управление *** /актуални по справка с ТР седалище и
адрес на управление: ***/, да заплатят на „Първа инвестиционна банка“ АД с ЕИК
*********, седалище *** и адрес на управление ***, сумата от 8 982.35 лв – разноски по делото.
Решението подлежи на
въззивно обжалване в двуседмичен срок от връчването му пред Пловдивския
апелативен съд.
ОКРЪЖЕН
СЪДИЯ: