Р Е
Ш Е Н
И Е
Номер 261190 14.04.2021
година град Пловдив
В ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИЯТ
РАЙОНЕН СЪД, XXI граждански състав, в открито съдебно заседание на четвърти март две хиляди
и двадесет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДЕЯН ВЪТОВ
при участието на секретаря Елица Колибаровска,
като разгледа докладваното от
съдията гр. дело № 11782 по описа на съда за 2019 г., за да се произнесе, взе
предвид следното:
Предявен е осъдителен иск с
правно основание чл. 233, ал.1, вр. с ал. 5 ЗОВСРБ, вр. чл. 200 КТ на В.Г.В., ЕГН **********, адрес: ***,
чрез а. Х. против Военно формирование … към Министерство на отбраната на Република
България, представлявано от б. г. Д. И., със седалище и адрес: ….. за
осъждането на ответника да заплати на ищеца сумата от 8000 (осем хиляди) лева,
представляваща обезщетение за неимуществени вреди от увреждане на здравето –
остра сърдечна недостатъчност, осъществено на 26.06.2017 г., вследствие на
изпращането на ищеца в качеството му на в. на полигон „Н. с.“ на 23.06.2017 г., въз основа на Заповед № 550 от 07.06.2017 г. на
министъра на отбраната на Република България.
Производството по делото е
образувано по искова молба вх. № 46775 от
16.07.2019 г. на В.Г.В., заявена първоначално против Министерство на
отбраната на Република България. В нея е изложено, че ищецът е бил в. при
Военно формирование …, че при мисия е
получил сърдечно заболяване, че при несъобразяване с медицинското му състояние в
по-късен момент е изпратен на учение на полигон „Н. с.“, във връзка, с което е
получил остра сърдечна недостатъчност и увреждане на здравето. Претендира
неимуществени вреди в размер на 8 000 лева.
Първоначалният ответник Министерство
на отбраната на Република България е възразил за недопустимост на исковата
претенция. Възражението е прието за основателно и с разпореждане от 24.09.2020
г. исковата молба е оставена без движение, по съображения, че искът не предявен срещу
надлежен ответник. Констатираните от съда нередовности на исковата молба са
отстранени и искът е предявен против Военно формирование …, като с определение
от 13.10.2020 г. производството по делото е прекратено по отношение на
първоначалния ответник.
Предоставен е срок за отговор на
исковата молба на ответника Военно формирование …, представлявано от б. г. Д. И.,
който чрез ю. Ч., подава отговор на исковата молба. С него възразява, че
предявеният иск подлежи на отхвърляне. Оспорват се доводите на ищеца, че с изпращането
му на учение е допуснато правонарушение. Поддържа се, че заповедите на
министъра на отбраната са задължителни за съответните военни формирования,
както и че заповедта е съобразена със съответните
преписания на органите на медицинската експертиза.
Съдът, като съобрази наведените
от страните твърдения, оспорвания, доводи, възражения и доказателствата по
делото, преценени по чл. 235, ал. 2 ГПК, приема предявения иск за процесуално
допустим, но неоснователен, като съображенията за това са следните:
По допустимостта на процеса и процесуалната
легитимация на страните следва да се подчертае, че искът за вреди от трудова
злополука следва да бъде предявен спрямо работодателя. Предявяването на иск
против ответник, който не е легитимиран съставлява нередовност на исковата
молба, в който смисъл са разясненията на т.
5 от ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. В случая се твърди, че увреждането на
здравето е в пряка причинно-следствена връзка със служебната ангажираност на
ищеца. Работодател на ищеца е военното формирование, което е част от
Министерството на отбраната, а не самото министерство. Настоящият състав споделя
съдебната практика, обективирана в решение
№ 56 от 01.03.2011 г. по гр.д. № 117/2010 г. на ВКС, IV г.о, с което е
разгледан идентичен иск против Министерство на отбраната, чрез съответното
поделение. Според чл. 51, ал. 1 от ЗОВСРБ военните формирования от въоръжените
сили се комплектуват с личен състав, оръжие, бойна и друга техника, оборудване
и имущество, средства за командване и управление на операциите в бойни условия,
осигуряващи изпълнението на задачите по отбраната на страната и изпълнението на
операции и мисии извън територията на страната. Законът не им придава
качеството на юридически лица, но военните формирования могат да бъдат
работодатели по аргумент от §1, т.1 от ДР на КТ. Според посочената разпоредба, работодател
е всяко физическо лице, юридическо лице или негово поделение, както и всяко друго организационно и икономически
обособено образувание - предприятие, учреждение, организация, кооперация,
стопанство, заведение, домакинство, дружество и др., което самостоятелно наема
работници и служители по трудово правоотношение. Военните формирования
разполагат с имущество и отделен бюджет, като те са икономически обособено образувание, част от
структурата на въоръжените сили. Следователно военните формирования могат да
бъдат ответници по трудови спорове, в т.ч. искове за вреди от трудова злополука
или професионална болест, като те доколкото не разполагат със самостоятелна
правосубектност, действат като процесуални субституенти на Министерството на
отбраната. В тази връзка са налице редица съдебни решения, с предмет на
предявени искове от и против военни формирования, така - решение
№ 178 от 09.11.2017 г. по гр. д. № 375 / 2017 г. на ВКС, решение № 97 от
22.07.2019 г. по гр. д. № 2437 / 2018 г. на ВКС, решение № 179 от 30.06.2017 г.
по гр. д. № 3924 / 2016 г. на ВКС и др. Ето защо и надлежен ответник по
предявен иск за вреди от трудова злополука е военното формирование, при което е
работил ищецът.
Съдът категорично приема, че
искът има за предмет вреди от трудова злополука. Правната квалификация на
спорното право се извежда от твърденията на страните, а не от посочената в
исковата молба законова разпоредба. В исковата молба се твърди по същество, че
претърпените от ищеца вреди са пряка последица от изпълняваната от него военна
служба – внезапно влошаване на здравето по време на учение. Обосновава се, че
условията на полигона са довели до остра сърдечна недостатъчност. Твърди се, че
учението е било несъвместимо със здравословното състояние на ищеца, като така
се е достигнало до вредоносния резултат. Тоест твърди се причинна връзка между
работата и вредите, което е трудова злополука, а не иск за вреди по чл. 45 ЗЗД,
както е посочено в исковата молба.
Съдът приема, че е сезиран с иск по
чл. 233, ал. 1, вр. с ал. 5 ЗОВСРБ, вр. чл. 200 КТ. ЗОВСРБ е специален закон, като
за неуредените въпроси що се касае до трудовата ангажираност на военнослужещите
се прилага Кодексът на труда. Според чл. 233, ал. 1 ЗОВСРБ на военнослужещите
се изплаща еднократно парично обезщетение в размер 10 брутни месечни
възнаграждения при тежка телесна повреда и 6 брутни месечни възнаграждения при
средна телесна повреда, причинени при или по повод изпълнение на военната
служба, а според ал. 5 на същия член - лицата по ал. 1 и 2 могат да търсят
обезщетение и по общия исков ред. В този случай се дължи разликата между
присъдената сума и полученото общо като обезщетение от Министерството на
отбраната и от застрахователя. Общият исков ред, визиран в ал. 5, с оглед
спецификата на правоотношенията, е редът по чл. 200 КТ, а не този по чл. 45 и
сл. ЗЗД. Отговорността на работодателя е обективна, безвиновна, обезпечителна
отговорност, защото рискът от уреждане здравето на работника е за негова сметка,
без оглед това дали този риск се е осъществил вследствие на нечие противоправно
поведение. Достатъчно е вредите да са във връзка с работата. Не може да се
приеме за издържана развитата от ищеца първоначална теза, че тъй като е
изпратен на учение по силата на заповед на министъра, която се поддържа да е
противоправна, то и предявеният иск е по чл. 45 ЗЗД. На първо място
юридическите лица не отговорят за вреди по чл. 45 ЗЗД, а по чл. 49 ЗЗД – в този
см. разясненията на т. 1 от ППВС №7/1959 г.
Следва да се подчертае, че министърът е служител на съответното министерство. Тоест
министерството и съответните негови структурни звена отговарят за причинените
вреди на военнослужещите именно в качеството си на работодатели. В случая се
твърди, че въз основа на заповед на
министъра ищецът е командирован на учение, от което учение са настъпили вреди,
т.е. твърди се, че вредите са във връзка с учението, а не във връзка със заповедта,
която сама по себе си е едни вътрешно-служебен акт, който не би могъл да доведе
до сърдечна недостатъчност. Писмените изявленията на правните субекти, т.е.
документите, не биха могли да причинят увреждане на здравето.
Необходимо е да се отбележи също
и, че при трудова злополука разпоредбата на чл. 233, ал. 1 ЗОВСРБ въвежда
законов минимум на обезщетението за вреди в полза на военнослужещите, които
вреди не подлежат на доказване в размерите, предвидени по закон. Няма пречка
обаче военнослужещ да търси репариране на вреди в по-висок размер, като предяви
иск за разликата, който иск е искът по чл. 200 КТ или пък да претендира сума,
която не е свързана с работната заплата, ако сочи вреди в такъв обем. В
разглеждана хипотеза размерът на претендираното обезщетение не е обвързан с
трудово възнаграждение, нo това не променя квалификацията на правния спор.
Установява се от приетите по
делото доказателства, че ищецът е бил военнослужещ при ответното военно
формирование. През 2016 г. ищецът е откомандирован по здравословни причини от
база „Б.”, Б. и Х. и върнат в България. На 14.05.2016 г. е приет на лечение във
Военномедицинска академия, а на .. е приет в болница „Л.“, където му е поставен
стент на коронарната артерия и е диагностициран като сърдечно болен. Предписан
му е доживотен прием на лекарства и са му поставени ограничения относно спортуване,
режим на хранене и работа. Централната военномедицинска комисия (ЦВМК) –
органът по експертизата на работоспособността на военнослужещите, е издала
експертно решение № 36-2/01.03.2017 г. за индивидуална годност за военна служба,
с което ищецът е освободен от тежки физически натоварвания, походи, полеви
занятия, физкултура, строева подготовка и денонощен наряд. Установява се от
представените от ищеца експертни решения на ЦВМК с № 36-2/01.03.2017 г. и №
86-1/16.06.2017 г. , че възникналите проблеми със здравето му се дължат на общо
заболяване, което не е свързано с условията на работната среда. Въз основа на Заповед № 550/07.06.2017 г. на
министъра на отбраната на Република България ищецът е командирован на учение в
полигон „Н. с.“, където пристигнал на 23.06.2017 г. Няколко дни по-късно усетил
неразположение, като
след преглед е освободен от занятия за периода от 26.06.2017 г. до 28.06.2017
г. На 03.07.2017 г. почувствал остра болка, поради което е приет във ВМА – гр.
Сливен, където е диагностициран с остра сърдечна недостатъчност. С експертно решение № 159-4/26.10.2017 г., ищецът е обявен за негоден за военна служба
поради общо заболяване с диагноза исхемична болест на сърцето /ИБС/, поради
което е освободен от военна служба.
За да бъде уважен предявеният иск, в тежест на
ищеца е да докаже наличието на пряка причинно-следствена връзка между увреждането
на здравето и военната служба. Причинната връзка се доказва с акт на орган на
медицинската експертиза на работоспособността. Липсата на подобен акт, обуславя
отхвърляне на предявения иск за вреди от трудова злополука или професионална
болест. В този смисъл е константната съдебна практика по приложението на чл.
200 КТ. Идентична е и съдебната практика по приложеното на специалния закон,
обективирана в решение № 56 от 01.03.2011 г. по гр.д. № 117/2010 г. на ВКС, IV г.о., според
която - липсата
ЕР на ЦВМК, определящо злополуката като трудова и степента на увреждане,
обуславя отхвърляне на предявения иск за вреди. Посоченото съдебно решение е
постановено по приложението на чл. 249 от ЗОВСРБ (отм.), който текст е
идентичен с чл. 233 от действащия закон. В същия смисъл е и решение № 288 от 15.01.2018 г. по гр.д. №
59/2017 г. на ВКС, IV г.о., с което е разгледан казус за вреди, причинени
по време на футболна среща между военнослужещи, като е прието, че липсата на ЕР
на ЦВМК обуславя отхвърляне на иска против работодателя. Експертните решения на ЦВМК, са приравнени
на решенията на ТЕЛК и НЕЛК, като те имат двойствен характер - от една страна
представляват индивидуален административен акт, а от друга са официален
удостоверителен документ за установените факти и в частност за наличието на
причинна връзка, като положителен юридически факт, който е елемент от
фактическия състав на имуществената отговорност на работодателя. В
разглежданата хипотеза липсата на такова решение е основание за отхвърляне на
исковата претенция. Недопустимо е причинната връзка между претърпените вреди и
работата да се установява със съдебно-медицинска експертиза. Ищецът не разполага
с акт на орган на медицинската експертиза, който да характеризира заболяването
му като професионално или който да определя получената острата сърдечна
недостатъчност по време на учение като последица от трудова злополука. Експертните
решения на ЦВМК сочат наличието на общо заболяване. Липсва решение за конкретното
събитие, настъпило по време на командироването на ищеца. Следователно може да
се заключи, че острата сърдечна недостатъчност е следствие на общо заболяване,
което се установява и от експертно решение № 159-4/26.10.2017 г., с което ищецът е обявен за негоден за военна
служба поради общо, а не професионално заболяване. Изложените от ищеца
твърдения, че състоянието му се е влошило, след като е освободен от военна
служба, предвид изпитаните негативни емоции, нямат отношение към предмета на
делото, а и работодателя не би могъл да носи гражданска отговорност за тези
вреди. Негодността за военна служба е обективен факт, който е основание за
прекратяване на трудовото правоотношение.
При това положение след като по
делото не е доказана причинната връзка между вредите и военната служба, е без
правно значение обема на тези вреди и дали те действително са претърпени от
ищеца. Без значение е също и какви емоции е изпитал, вследствие на прекратяване
на трудовото правоотношение с ответника. Доказването в процеса на тези факти е
неотносимо за крайния изход на делото,
поради което и съдът остави без уважение доказателствените искания в тази
насока.
При този изход на правния спор
право на разноски за юрисконсулт в размер на 100 лева има ответникът. Внесената
от ищеца държана такса подлежи на връщане, при поискване, тъй като ищецът е
освободен от такси по делото на основание чл. 82, ал.1, т. 1 ГПК, вр. с чл. 359 КТ.
Така мотивиран, РС-Пловдив
Р Е Ш И:
ОТХВЪРЛЯ предявения осъдителен
иск с правно основание 233, ал.1, вр. с ал. 5 ЗОВСРБ, вр. чл. 200 КТ на В.Г.В., ЕГН **********, адрес: *** против
Военно формирование … към Министерство на отбраната, представлявано от б. г. Д.
И., със седалище и адрес: …за осъждането на ответника да заплати на ищеца
сумата от 8000 (осем хиляди) лева,
представляваща обезщетение за неимуществени вреди от увреждане на здравето –
остра сърдечна недостатъчност, настъпила около 26.06.2017 г., вследствие на
изпращането на ищеца в качеството му на военнослужещ учение на полигон „Н. с.“ на ... , въз основа на Заповед № 550
от 07.06.2017 г. на министъра на отбраната на Република България.
ОСЪЖДА на основание чл.
78, ал. 3 ГПК В.Г.В., ЕГН **********
да заплати на Военно формирование …, представлявано от б. г. Д. И., със
седалище и адрес: … сумата от 100 (сто) лева – възнаграждение за юрисконсулт.
ДА СЕ ВЪРНЕ при
поискване внесена от ищеца по делото държавна такса от 320 (триста и двадесет)
лева, като недължимо платена на основание чл. 4б ЗДТ.
Решението подлежи
на обжалване в двуседмичен срок от връчването му пред ОС-Пловдив.
СЪДИЯ:п
ВЯРНО С ОРИГИНАЛА!
МП