№ 396
гр. Варна, 30.03.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, II СЪСТАВ, в публично заседание на
девети март през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Диана Д. Митева
Членове:Цвета Павлова
Пламен Ат. Атанасов
при участието на секретаря Мария Д. Манолова
като разгледа докладваното от Пламен Ат. Атанасов Въззивно гражданско
дело № 20223100500158 по описа за 2022 година
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на ”Тера Гид” ЕООД, с ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление: гр.Варна, м-ст ”Ален мак 1”
№4, представлявано от управителя Г.И.Г., действащо чрез пълномощника си
адв.М.Д., с адрес за призоваване: ****, против Решение №1565/04.11.2021г.
постановено по гр.д.№20213110103626 по описа на Районен съд Варна, в
частта, с която е уважен предявеният от ”Сиесайеф” АД, с ЕИК *********,
със седалище и адрес на управление: гр.София, ул.”Славянска” №2,
представлявано от Ц.Б.К., действащо чрез пълномощника си адв.И.Д., с адрес
за призоваване: ***, иск с правно основание чл.415 вр. с чл.422, ал.1 от ГПК и
чл.232, ал.2 от ЗЗД, и чл.86, ал.1 от ЗЗД за приемане на установено, че
въззивника дължи на въззиваемия сумата от 445.20лв., представляваща
разликата между претендираната от ищеца наемна цена в размер на 5712лв.
по Договор за отдаване по наем на земеделска земя, отнасящ се за
стопанската 2019/2020 година, посочена във фактура
№**********/01.10.2020г. и извършеното от ответника плащане в размер на
5266.80лв., както и сумата от 51.85лв., представляваща разликата между
търсената от ищеца неустойка по договора за наем в размер на 492.48лв. и
действително дължимия остатък в размер на 440.63лв., ведно със законната
лихва върху главницата, считано от депозиране на заявлението-15.12.2020г.
до окончателното им изплащане, за които вземания е издадена Заповед
№262381/16.12.2020г. за изпълнение на парично задължение по реда на чл.410
1
от ГПК по ч.гр.д.№16150/2020г. на РС Варна.
В жалбата се излага, че решението на РС Варна е необосновано и
незаконосъобразно. Признава се, че на 16.06.2017г. между страните е сключен
Договор за отдаване по наем на земеделска земя, отнасящ се за стопанската
2019/2020 година, като сред имотите, които се отдават под наем попада и
имот в обл.Видин, общ.Брегово, с.Делейна, местност “Анфаса“, ЕКАТТЕ
20568, имот №008048, с площ от 10.600 дка, категория на земята: V, начин на
ползване ”Нива”. Поддържа се, че според приетите по делото нотариален акт
и скица на поземлен имот, към датата на сключване на договора за наем и
понастоящем, въпросният имот не е собственост на ищеца, а на ”Декар” ООД,
с ЕИК *********. Твърди се, че към датата на сключване на процесния
договор и към датата, от която започва да тече стопанската година, предмет
на договора за наем, гореописаният имот, се е намирал във владение на
собственика си- ”Декар” ООД, като същия се ползва и обработва от това
дружество. Поддържа се, че тъй като ищецът не е собственик, владетел или
ползвател на имота, то той не е предоставил на наемателя фактическото
ползване на имот №008048, с площ от 10.600 дка. Поддържа се още, че
ответникът не е ползвал описаният имот и поради това не дължи плащане на
претендираната за същия наемна цена в размер на 445.20лв. Твърди се в тази
връзка, че след като ответникът не дължи плащане за този имот, дължимото
по договора наемно плащане не е в общ размер на 5712лв., а в размер на
5266.80лв., респективно дължимата неустойка не е в общ размер на 582.62лв.,
а в размер на 537.20лв. Сочи се, че размера на неустойката се формира, както
следва: -158лв. за първия месец от просрочието-от 10.10.2020г. до
10.11.2020г. /30 дни забава по 0.1 % дневно от размера на дължимата сума
5266.80лв./; -316лв. за втория месец от просрочието-от 10.11.2020г. до
10.12.2020г. /30 дни забава по 0.2 % дневно от размера на дължимата сума
5266.80лв./; -63.20лв. за третия месец от просрочието-от 10.12.2020г. до
15.12.2020г.-датата на завеждане на молбата за издаване на заповед за
изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК /4 дни забава по 0.3 %
дневно от размера на дължимата сума 5266.80лв./. Поддържа се, че предвид
промяната в размера на дължимото по договора наемно плащане, се променя
и размерът на лихвата за забава за периода от 15.12.2020г. до 04.02.2021г. от
82.51лв. на 76.08лв. Твърди се, че след издаването на 16.12.2020г. на заповед
за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК по ч.гр.д.
№16150/2020г. на РС Варна, на 04.02.2021г. длъжникът е извършил плащания
по банковата сметка на ищеца, както следва: -сумата от 5266.80лв., с която е
погасено изцяло задължението за наемната цена по договора за наем и
издадена фактура №**********/01.10.2020г.; -сумата от 172.65лв., с част от
която е погасена дължимата лихва за забава за периода от 15.12.2020г. до
04.02.2021г. в размер на 76.08лв. и с остатъка от 96.62лв. е погасена част от
дължимата неустойка в общ размер на 537.20лв., като дължимият остатък е в
размер на 440.63лв. и -сумата от 94.25лв., с която са платени разноските по
ч.гр.д.№16150/2020г. на РС Варна в размера, посочен в заповедта за
2
изпълнение. Сочи се, че на 04.03.2021г. с Разпореждане №268152 по ч.гр.д.
№16150/2020г. е допълнено Разпореждане №274880/16.12.2020г.,
постановено по същото дело, като е издадена допълнителна Заповед
№261694/04.03.2021г. за изпълнение на парично задължение по чл.410 от
ГПК, с която в полза на заявителя са присъдени още 480лв. разноски по
делото за процесуална защита и 19.99лв. останала неприсъдена част от
държавна такса, като длъжникът е заплати въпросните суми на 15.03.2021г. С
оглед горното, се моли за отмяна на решението, в обжалваната му част и
отхвърляне на предявеният иск, както и за присъждане на разноски.
В срока по чл.263 от ГПК, въззиваемата страна е депозирала писмен
отговор, с който се поддържа становище за неоснователност на въззивната
жалба. Оспорват се доводите на жалбоподателя относно отсъствието на
основание за плащане на наемна цена, защото ищецът не е собственик,
владелец или ползвател на процесния имот, съответно защото не предоставил
на ответника фактическото ползване на имота, като се поддържа, че
посоченото възражение е недопустимо, тъй като е следвало да бъде направено
до изтичане на срока за отговор на исковата молба в първата инстанция. Сочи
се, че във възражението подадено по ч.гр.д.№16150/2020г. на РС Варна и в
отговора на исковата молба, ответникът е поддържал, че ищецът не бил
собственик на процесния имот, но не е твърдял, че е бил възпрепятстван да
ползва имота в изпълнение на сключеният договор за наем. Ето защо и на
основание чл.266, ал.1 от ГПК, се поддържа, че ответникът е пропуснал
възможността да въвежда нови оплаквания, че не е ползвал имота,
респективно че не може да прави това във въззивното производство. В
условията на евентуалност, ако въпросното възражение на ответника се
приеме за допустимо, се поддържа, че към заявлението по чл.410 от ГПК от
30.09.2021г. пред районния съд е представен НА за покупко-продажба на
недвижим имот, вписан в СВ Видин с вх.рег.№10894 от 11.12.2006г., акт
№60, том XXXIX, дело №8517/2006г., с който ищецът се легитимира като
собственик на процесния недвижим имот. Поддържа се, че тъй като
действията, свързани с отдаването на един имот под наем, са такива по
управление, а не на разпореждане, то договорът за наем може да бъде
сключен, както от и собственика на имота, така и от несобственик. Сочи се, че
съдебната практика е константна, че договорната връзка по договор за наем,
възникнала по съгласие между несобственик и ползващо имота лице, е
валидна, като собственикът може да търси от несобственика, онова, с което
последният се е обогатил него по реда на неоснователното обогатяване. В
допълнение се сочи, че на 16.06.2017г. между страните по делото са сключени
още два договора за отдаване под наем на земеделска земя за стопанските
2017/2018г. и 2018/2019г., в които е включен въпросния недвижим имот, като
и в двата случая ответникът е заплащал наемната цена в пълен размер и без
възражения, което от своя страна показва, че същия е ползвал
безпрепятствено всички наети имоти. Моли са за потвърждаване на
атакуваният съдебен акт, в обжалваната му част и за присъждане на разноски.
3
В проведеното по делото открито съдебно заседание на 09.03.2022г.,
въззивникът не се представлява, като с писмена молба, заявява, че поддържа
жалбата си и моли за отмяна на първоинстанционното решение в обжалваната
част, както и за присъждане на деловодни разноски. Също в нарочна молба,
въззиваемото дружество посочва, че поддържа отговора на въззивната жалба,
моли за отхвърлянето на последната, а също и за присъждането на съдебно-
деловодните разноски, съобразно представен списък по чл.80 от ГПК.
Настоящият състав на Варненски окръжен съд, като съобрази
предметните предели на въззивното производство, очертани в жалбата,
приема за установено от фактическа и правна страна, следното:
Въззивната жалба, инициирала настоящото производство е подадена в
срок, от надлежно легитимирана страна, при наличие на правен интерес от
обжалване, поради което е допустима и следва да бъде разгледана по
същество.
Съгласно разпоредбата на чл.269 от ГПК, въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта-в обжалваната
му част. Обжалваното решение е валидно-постановено в пределите на
правораздавателната власт на съда, същото е и допустимо, като постановено
при наличието на положителните и отсъствие на отрицателните процесуални
предпоставки. По отношение на неправилността на първоинстанционния
съдебен акт, съобразно разпоредбата на чл.269, ал.1, изр.2 от ГПК, въззивният
съд е ограничен от посочените в жалбата оплаквания за неправилно
формираните от съда изводи. В случая, оплакванията на въззивника са
свързани с извода на районния съд за дължимост на процесните суми.
За да се произнесе по спора, настоящият състав на съда съобрази
следното:
РС Варна е сезиран с предявен от ”Сиесайеф” АД, с ЕИК ********* иск
с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК вр. чл.415, ал.1 от ГПК за признаване
на установено, че ”Тера Гид” ЕООД, с ЕИК ********* дължи сумата в общ
размер на 937.68лв., произтичаща от сключен между страните договор за наем
на земеделска земя от 16.06.2017г., находяща се в землищата на с.Каниц,
общ.Бойница, обл.Видин и с.Делейна, общ.Брегово, обл.Видин, от която сума
445.20лв., представляват разликата между дължимата сума за наемна цена,
посочена в издадената от ищеца фактура №**********/01.10.2020г. и
направеното от ответника частично плащане на 04.02.2021г., ведно със
законната лихва, считано от датата на подаване на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК-15.12.2020г. до окончателното
изплащане на сумата и 492.48лв., представляват разликата между дължимата
неустойка за забава по чл.18 от договора за наем за периода 10.10.2020г.-
15.12.2020г. и направеното от ответника частично плащане от 04.02.2021г.
В исковата молба се твърди, че на 16.06.2017г. между страните по
делото е сключен договор за наем за стопанската 2019/2020г. на земеделска
земя с обща площ от 136 дка, находяща се в землищата на с.Каниц,
4
общ.Бойница, обл.Видин и с.Делейна, общ.Брегово, обл.Видин при годишна
наемна цена от 42лв./дка или общо 5712лв., за което задължение ищецът е
издал фактура №**********/01.10.2020г. Срокът за плащане на наема е
10.10.2020г., като същият не е спазен, поради което и на основание чл.18 от
договора наемодателят започнал да начислява неустойка за забава. За първия
месец от забавата дължимата неустойка е в размер на 0.1% дневно или
171.36лв., за втория в размер на 0.2 % или 342.72лв. и за третия месец в
размер на 0.3% дневно като за периода 10.12.2020г.-15.12.2020г. същата
възлиза на 68.54лв. Общият размер на неустойката е 582.62лв. В следствие
липсата на изпълнение на задълженията на наемателя, по заявление на ищеца
за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК, било образувано
ч.гр.д.№16150/2020г. по описа на РС Варна, по което била издадена Заповед
за изпълнение №262381/16.12.2020г. На 04.02.2021г. ответникът подал
възражение, което било придружено с вносни бележки, доказващи
заплащането на част от задълженията, съответно: 5266.80лв.-главница, с
изрично отбелязване, че плащането не обхваща сумата за имот №20568.8.48,
172.65лв.-законна лихва за забавено плащане и 94.25лв.-за разноски по
заповедното производство. Доколкото ответникът изрично е посочил кое
задължение погасява с всяко плащане, разликата между сумата, платена за
законна лихва-172.65лв. и реално дължимия й размер от 82.51лв., ищецът
отнесъл към погасяване на задължението за неустойка в размер на 582.62лв.
Поради което, неиздължената стойност неустойката възлиза на 492.48лв. Със
сумата посочена като внесена за разноски в заповедното производство е
погасена част от заплатената държавна такса в общ размер от 114.24лв. Ето
защо ищецът поддържа искане ответникът да му заплати оставащите
стойности по договорното правоотношение и допълнителните задължения,
свързани с тях.
С постъпилия от ответника отговор на исковата молба се признава
обвързаността на страните от процесния договор, но се оспорва дължимостта
на главницата в цялост и размерът на неустойката за размера над 440.63лв. до
претендираните 492.48лв. Недължимостта на остатъчното задължение за
главница и съответно неточно определения размер на неустойката, се
обосновава с факта, че към датата на сключване на договора един от имотите,
включени в него, а именно имот №008048, ЕКАТТЕ 20568, с площ от 10.600
дка, категория на земята: V, начин на ползване: ”нива“, находящ се в
обл.Видин, общ.Брегово, с.Делейна, местност “Анфаса“ не е бил собствен на
наемодателя, а на трето за спора лице-”Декар“ ООД, с ЕИК *********. Ето
защо ищецът е нямал право да го отдава под наем, което влечало нищожност
на договора по отношение на този имот. С оглед изложеното се обосновава
довод за недължимост на сумата за ползването на този имот, респективно за
неоснователност на иска.
По делото не е налице спор, а и от приетите писмени доказателства се
установява, че на 16.06.2017г. ”Сиесайеф“ АД и ”Тера Гид“ ЕООД сключили
Договор за наем, по силата на който ищецът се задължил да предостави на
5
ответника за временно и възмездно ползване посочени в договора имоти с
обща площ от 136 дка, включително и имот №008048, ЕКАТТЕ 20568, с площ
от 10.600 дка, категория на земята: V, начин на ползване: ”нива“, находящ се
в обл.Видин, общ.Брегово, с.Делейна, местност ”Анфаса“. За ползването на
имотите е договорено наемно възнаграждение от 42лв./дка или общо 5712лв.
на година, като крайният срок за заплащането му е 10.10.2020г. Според чл.18
от договора при забава на наемното плащане, наемателят дължи на
наемодателя неустойка за забава в размер на 0.1% дневно за първия месец от
срока на просрочието, 0.2% дневно за втория месец, 0.3% дневно за третия
месец и по 0.5% дневно, считано от четвъртия месец до датата на
окончателното заплащане на дължимата сума. За претендираното наемното
възнаграждение, ищецът издал фактура № **********/01.10.2020г.
Видно от приобщеното към настоящото делото, ч.гр.д.№16150/2020г. по
описа на РС Варна, поради липсата на плащане в срок на наемно
възнаграждение, ищцовото дружество е подало заявление за издаване на
заповед за изпълнение по реда на чл.410 от ГПК, в следствие от което е
издадена Заповед за изпълнение №262381/16.12.2020г. Срещу въпросната
заповед в срока по чл.4141 от ГПК ответникът депозирал възражение, към
което приложил доказателства за частично плащане на задълженията,
предмет на заповедта. Според платежните нареждания, ответникът заплатил
сумата от 5266.80лв., съставляваща част от претендираната от ищеца
главница, с изрично отбелязване, че плащането не обхваща сумата за
ползването на имот №20568.8.48; сумата от 172.65лв. съставляваща законна
лихва за забавено плащане и 94.25лв. съставляваща част от разноските по
заповедното производство.
При предявяване на претенцията си ищецът е изчислил, че реалният
размер на дължимата законна лихва върху заплатената главница за периода
15.12.2020г.-04.02.2021г. възлиза на 82.51лв. Тъй като ответникът е посочил
изрично кои задължения погасява, внесената сума за законната лихва, която
надхвърляла реалният размер, е отнесена от ищецът за погасяване на
задължението за неустойка, чийто общ размер е 582.62лв. По този начин
сумата, дължима за неустойката е намалена до 492.48лв. Със сумата за
разноските в заповедното производство е погасена част от заплатената в него
държавна такса, чиито общ размер е 114.24лв.
Въз основа на горното, въззивният съд намира следното:
Както вече се посочи по-горе страните в настоящия спор, са обвързани
от валидно наемно правоотношение, цената по което е частично заплатена от
ответника. Частично заплатена е и неустойката, начислена на основание чл.18
от договора. Спора по делото се свежда до дължимостта на неизплатеното
наемно възнаграждение, отнасящо се до имот №008048 и съответният му
размер на неустойката, като същият е обусловен от възражението на
наемателя, че фактическата власт върху процесния имот не му е била
предоставена, респективно той не дължи заплащане на наем и неустойка в
6
претендирания размер.
В жалбата си, дружеството въззивник е посочило, че към 16.06.2017г.
имот №008048 е бил във владение на своя собственик-“Декар“ ООД, с ЕИК
*********, което го ползвало и обработвало. Посочило е още, че ищцовото
дружество, който не е било нито собственик, нито владелец или ползвател на
имота, не е предоставило на въззивника фактическата власт върху него,
поради което същия не го е стопанисвал и съответно не дължи наемно
възнаграждение.
Настоящият състав на съдът намира, че по съществото си това
оплакване представлява възражение, което е могло да бъде наведено в
първоинстанционното производство, доколкото още към момента на подаване
на отговора на исковата молба ответникът е знаел, че не му е била
предоставена фактическата власт върху имота и че не е могъл да ползва
същия. Въпреки това в производството по гр.д.№3626/2021г. по описа на РС
Варна е било възразено единствено, че договорът е частично недействителен,
поради невъзможността на наемодател да отдава под наем имущество, което
не е негова собственост. В този смисъл направеното едва пред въззивната
инстанция възражение не може да бъде преценявано като нововъзникнало или
новооткрито обстоятелство. Така, изхождайки от забраната за посочване на
нови факти пред въззивния съд, обективирана в чл.266, ал.1 от ГПК съдът не
следва да взема предвид това възражение при постановяване на решението си.
По тази причина неоснователно се явява искането на въззивника за отмяна на
решението на районния съд по отношение на дължимата наемна цена.
С оглед факта, че възражението за липса на предоставяне на
фактическата власт върху имота, обуславя и оплакването, свързано с
неправилно определения размер на претендираната неустойка, то
неоснователно се явява и искането за отмяна на решението на РС Варна и в
тази му част.
Въз основа на изложеното, настоящият състав намира, че въззивната
жалба е неоснователна и първоинстанционното решение следва да бъде
потвърдено изцяло.
За пълнота, във връзка с наведеното от ответника възражение в
първоинстанционното производство за недействителност на наемно
правоотношение, наемодател по което е лице, което не е собственик на
отдаденото имущество, настоящият състав намира за необходимо да
отбележи, че правилно РС Варна е посочил, че кредитор по договор за наем е
наемодателят, а не собственикът на вещта, като липсва нормативно изискване
за идентичност между собственик и наемодател. В този смисъл е и Решение
№541/06.02.2012г. по гр.д.№810/2010г. на ВКС, IV ГО, според което
договорът за наем обвързва валидно сключилите го страни, дори когато
наемодателят няма никакви права върху наеманата вещ /наем на чужда вещ/.
Такъв договор не поражда действие за действителният собственик, също
както и договорът за продажба на чужда вещ, но обвързва страните по него.
7
По разноските:
С оглед изхода на спора пред настоящата инстанция, на въззиваемото
дружество следва да бъдат присъдени разноските, сторени в производството
пред ВОС съобразно представените за това доказателства. Съдът преценя
направеното от въззивника възражение за прекомерност на адвокатското
възнаграждение на процесуалния представител на въззиваемия за
неоснователно доколкото договореното възнаграждение е в минималния
размер, предвиден в чл.7, ал.2, т.1 от Наредба № 1/09.07.2004г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения.
Воден от горното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение №1565/04.11.2021г. постановено по гр.д.
№20213110103626 по описа на Районен съд Варна.
ОСЪЖДА ”Тера Гид” ЕООД , с ЕИК *********, със седалище и адрес
на управление: гр.Варна, м-ст “Ален мак-1“ №4, представлявано от Г.И.Г. да
заплати на ”Сиесайеф” АД, с ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр.София, ул.“Славянска“ №2, представлявано от Ц.Б.К. сумата
от 300лв., представляваща разноски сторени в настоящото въззивното
производството
Решението не подлежи на касационно обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8