Р Е Ш Е Н И Е
№ 118
гр. Кюстендил, 09.05.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
КЮСТЕНДИЛСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, Гражданско
отделение, в открито съдебно заседание на девети април през две хиляди
и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА САВОВА
ЧЛЕНОВЕ: ТАТЯНА
КОСТАДИНОВА
СИМОНА НАВУЩАНОВА
и при участието на съдебен секретар Р. С., като
разгледа докладваното от младши съдия С. Навущанова в.гр.д. № 125 по описа на ОС- Кюстендил за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК.
Образувано е по въззивна жалбa вх. № 29031/10.12.2018 г., подадена от ГЛАВНА ДИРЕКЦИЯ
"ГРАНИЧНА ПОЛИЦИЯ" при МВР, седалище и адрес на управление-град С., бул. "***" № ***, със съдебен адрес:***, чрез процесуалния й представител главен
юрисконсулт Д. И. М., против Решение № 767 от 15.11.2018 година,
постановено по гр. дело 2744 по описа на Кюстендилския районен съд за 2017 г.,
в частта, с която е осъдена да заплати
на ищеца Д.В.Д., сумата от 932.24 лева, представляваща сбора на
неплатеното възнаграждение за неотчетено като отработено времето за пътуване
със служебен транспорт при командироване за участие в специализирани полицейски
операции в периода 01.01.2015 г. -31.12.2016 г. Във подадената въззивна жалба е релевирано и искане с пр.
основание чл. 248 от ГПК- решението да бъде допълнено в частта за разноските,
като на осн. чл. 78, ал. 4 от ГПК на въззиваемото дружество се присъдят
деловодни разноски, с оглед допуснатото изменение на исковете по размер,
съчетано с частично прекратяване в хипотезата на чл. 232, респ. чл. 233 от ГПК.
С
Определение № 153 от 05.02.2019 г., постановено по същото гражданско дело,
Кюстендилският районен съд се е произнесъл по така направеното искане с правно
основание чл. 248 от ГПК, инкорпорирано във въззивна жалба с вх. №
29031/10.12.2018 г., като е отхвърлил искането с правно основание чл. 248 от ГПК, релевирано от ГЛАВНА ДИРЕКЦИЯ
"ГРАНИЧНА ПОЛИЦИЯ" при МВР. Срещу така
постановеното определение, в рамките на законоустановения срок е постъпила частна жалба с вх. №
4200/19.02.2019 г., по описа на Районен съд- гр. Кюстендил, депозирана от
ГЛАВНА ДИРЕКЦИЯ "ГРАНИЧНА ПОЛИЦИЯ" при МВР, чрез процесуалния й представител главен
юрисконсулт Д. И. М., с която се обжалва изцяло постановеният съдебен акт.
С
подадената въззивна жалба се твърди, че решението в обжалваната част е
неправилно, необосновано и незаконосъобразно и се иска неговата отмяна. Изтъква
се, че КнРС неправилно се е позовал в своето решение на чл. 2 от Директива
2003/88/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 04.11.2003 г., тъй като
същата не е транспонирана и няма пряко приложение на територията на РП
България. Счита се, че цитираната директива е неприложима при организация на
работното време на служителите при сменен режим. В тази връзка се твърди, че
първостепенният съд не прави разграничение и съответно смесва понятията
„периоди на дежурство“, „оперативна готовност“, „време на разположение“ и
„време при пътуване“, които по дефиниция имат различен смисъл и съдържание.
Законодателят не прави аналогия между понятията „време на разположение“ и
„време на пътуване при командировка“, когато служителите са изпращани да
изпълняват служебните си задължения извън мястото на постоянната им работа.
Когато служителят е на разположение, той следва да бъде в близост до работното
си място и да е в готовност да изпълнява служебните си задължения. За
несъстоятелен се намира изводът на КнРС, че когато работникът е на път за
достигане на мястото на командироване, той се счита на разположение на
работодателя. Макар от събраните доказателства да е безспорно установено, че
„фактически действия по служба не са извършвани при предвижването“, необосновано
и в противоречие с установеното КнРс е приел, че времето за пътуване е част от
работното време. Акцентира се и на обстоятелството, че не са взети предвид и
събраните гласни доказателства относно продължителността на времето за пътуване
в командировки за участие в СПО. Неизяснен е останал въпросът защо КнРС е
уважил изцяло претенциите на ищеца като е приел продължителност от 8 часа в
едната посока, при различни направления, позовавайки се изцяло на заключението
на ССчЕ, обективирано в справка – вариант 1, а не на това посочено в справка
вариант 2.
На
тази база се иска отмяна на първоинстанционното решение в обжалваната част и
постановяване на ново от настоящата инстанция, с което предявеният от ищеца иск
да бъде отхвърлен. Алтернативно се иска частично отхвърляне на предявения иск,
като присъдената сума в размер на 932,24 лева, бъде намалена със сумата от
31,33 лева, представляваща сбора на сумите за извънреден труд при пътувания с
продължителност не 7, а не 8 часа, при командировките както следва: до ГПУ
Болярово през м. 03.2015 г. (връщане) в размер на 6.01 лева; до Елхово през
месец 02.2016 г. (отиване и връщане) в размер на 12,02 лева; до ГПУ Средец през
месец 05.2016 г. (отиване и връщане) в размер на 13,30 лева; Не са направени
искания по доказателствата. Претендират се разноски.
Постъпил
е отговор на въззивната жалба от въззиваемата страна Д.В.Д., чрез адв. Д.З.,***, в който жалбата се оспорва изцяло. Въззиваемата
страна релевира подробни доводи, че постановеното първоинстанционното решение е
правилно, обосновано и постановено при спазване на материалния и процесуалния
закон. Сочи се, че от приетите по делото първоначална и допълнителна
съдебно-счетоводна експертиза се доказва, че в настоящия случай, ищецът е бил
командирован в процесния период за специализирани полицейски операции, като за
времето за отиване и връщане, когато не е бил назначаван като шофьор на
служебен автомобил не му е било заплатено възнаграждение. Същевременно от
показанията на свидетелите, разпитани в хода на първоинстанционното
производство, е безспорно установено, че ищецът е извършвал тази дейност по
заповед на Директора на ГДГП (приета по делото), като движението до РДГП-
Елхово в едната посока отнемало около 8 (осем) астрономически часа. Поради това
за неотносимо и неоснователно се намира позоваването на ответника на
вътрешноведомствени нормативни актове, които не обвързват съда. Като аргумент в
защита на това свое твърдение, въззиваемата страна сочи разпоредбата на чл. 22,
ал. 1, т.11 от Наредба № 8121з-776 от 29.07.2016 г., съгласно която
отработеното време включва времето на пътуване със служебен транспорт при
командироване за участие в специализирани операции. Независимо от това, че за
процесния период тази разпоредба не намира приложение, плащане се дължи на осн.
чл. 48 от Конституцията на РБългария. На тази база се претендира потвърждаване
на постановения първоинстанционен съдебен акт в обжалваните части. Не се
въвеждат искания и възражения по доказателствата. Претендират се разноски за
настоящата съдебна инстанция.
С
частна жалба с вх. № 4200/19.02.2019 г., по описа на Районен съд- гр.
Кюстендил, депозирана от ГЛАВНА ДИРЕКЦИЯ "ГРАНИЧНА ПОЛИЦИЯ" при МВР,
чрез процесуалния й представител главен
юрисконсулт Д.И.М. се обжалва като неправилно и незаконосъобразно
постановеното по гр. дело № 2744/2017
г., Определение № 153 от 05.02.2019 г., с което КнРС е оставил без уважение
депозираната от жалбоподателя молба по л. 248 от ГПК за изменение на решението,
в частта за разноските. Жалбоподателят твърди, че така постановеният съдебен
акт противоречи на константната съдебна практика, съгласно която ответникът има
право на разноски и при частичното прекратяване на делото, когато основанието е
по причина извън поведението му (пълен, частичен отказ или оттегляне на иска,
резултата на изменение чрез намаляване на размера) и когато искането е
направено след постановяване на определението за прекратяване. С оглед на
изложеното се иска отмяна на постановеното определение като незаконосъобразно и
осъждане на Д.Д. да заплати на ГДГП разноски по чл. 78, ал. 8, вр. чл. 78, ал.
4 от ГПК, съобразно размерите посочени в разпоредбата на чл. 25 от Наредбата за
заплащане на правната помощ.
Извън
рамките на законоустановения срок по по
чл. 276, ал. 1 от ГПК /съобщението е връчено на 22.02.2019 г., а отговора на
частната жалба е депозиран на 05.03.2019 г.), е депозиран отговор по подадената
частна жалба от Д.В.Д., чрез адв. Д.З.,***, в който жалбата
се оспорва изцяло и се излагат подробни съображения в тази насока.
В съдебно заседание жалбоподателя ГЛАВНА ДИРЕКЦИЯ "ГРАНИЧНА
ПОЛИЦИЯ" при МВР, редовно призована се представлява от юрисконсулт Д. И. М., която поддържа изцяло подадените жалби по съображенията подробно изложени
в тях. Иска
се бъде отменено решението на КнРС в обжалваната част и да бъде постановено от
КнОС ново, с което да бъдат отхвърлен искът, предявен от Д.Д.. Алтернативно се
претендира намаляване на присъдената сума от 932,24 лева, със сумата от 31,33
лева. Иска се и отмяна на определението по чл. 248 от ГПК и постановяване на
ново, с което искането за присъждане на разноски да бъде уважено. Претендират
се разноски за настоящата съдебна инстанция и се представя списък по чл. 80 от ГПК.
В съдебно заседание въззиваемата
страна Д.В.Д., редовно призована не се явява
лично, представлява се от адв. Д.З., която моли за потвърждаване на първоинстанционното
решение в обжалваната част и определението по чл. 248 от ГПК като правилни и
законосъобразни и излага подробни съображения в тази насока. Претендират
се разноски за настоящата съдебна инстанция и се представя списък по чл. 80 от ГПК.
Настоящата съдебна инстанция, като
взе предвид, че въпросът за съдебните разноски е обусловен от резултата по
подадената въззивна жалба срешу Решение № 767 от 15.11.2018 година,
постановено по гр. дело 2744 по описа на КнРС за 2017 г., счете че въведните с частна жалба с вх. № 4200/19.02.2019 г. оплаквания следва да бъдат
разгледани при произнасяне на съда по същество на гражданскоправния спор в
производството по чл. 258 от ГПК по в.г.д. № 125/2019 г.
І.
По въззивната жалба против решението на
районния съд .
Съдът като взе предвид оплакванията
в жалбата, доводите и съображенията, изложени от страните, и като разгледа и
прецени събраните по делото доказателства, намира за установено от фактическа и
правна страна следното:
Преценявайки обжалваното решение по
реда на чл. 271, ал. 1, изречение първо, предложения първо и второ от ГПК и
съобразявайки се с правомощията си, визирани в чл. 269, ал. 1, изречение първо
от ГПК, въззивният съд констатира, че решението е валидно и допустимо. Постановено е от надлежен орган, функциониращ в
надлежен състав, в пределите на правораздавателната власт на съда, в писмена
форма и е подписано, като волята на съда е изразена по начин, който позволява
да се изведе нейното съдържание. Решението
отговаря на изискванията, при които делото може да се реши по същество и съдът
се е произнесъл по спорното право, така, както е въведено с исковата молба.
Преценявайки обжалваното решение по
реда на чл. 271, ал. 1, изречение първо, предложение трето от ГПК и
съобразявайки се с правомощията си, визирани в чл. 269, ал. 1, изречение второ
от ГПК, въззивният съд счита решението за правилно в обжалваната част.
Настоящият
съдебен състав на КнОС счита, че формираната и изложена в мотивите на решението
от първоинстанционния съд фактическа обстановка е пълна, правилна и
кореспондираща с доказателствения материал, поради което и на основание чл. 272
от ГПК, препраща своята към нея. Пред настоящата съдебна инстанция не са
събирани гласни и писмени доказателства, които да бъдат заложени като
допълнение на изградената от
първоинстанционния съд фактическа обстановка.
Споделя й правни изводи на решаващия
състав на РС Кюстендил, които са обосновани и намират опора в
материалноправните норми, приложими към настоящия спор.
Първоинстанционния съд, въз основа
на изложените в обстоятелствената част на исковата молба като твърдения факти и
обстоятелства, на които се основава исковата претенция, правилно е дефинирал
параметрите на спора и е дал съответстващата на твърдяното от ищеца накърнено
право, правна квалификация на исковите претенции.
Въззивната инстанция констатира
законосъобразно процесуално процедиране, извършено от първоинстанционния съд,
който е квалифицирал правилно предмета на спора, определил е подлежащите на
доказване относими факти, разпределил е правилно доказателствената тежест за
тях и е дал възможност на страните да ангажират доказателства. Направил е
надлежен доклад на делото, по който от страните не са направени възражения. В
развилото се производство е осигурил на страните пълна и равна възможност за
участие и защита.
Въззивният съд следва да разгледа
наведените доводи във въззивната жалба за неправилност на обжалвания съдебен
акт.
Предмет на въззивна проверка, както бе посочено
по-горе е решението на КнРС, в частта, с която е
осъдена ГЛАВНА ДИРЕКЦИЯ "ГРАНИЧНА ПОЛИЦИЯ" при МВР да заплати на ищеца Д.В.Д., сумата от 932.24 лева,
представляваща сбора на неплатеното възнаграждение за неотчетено като
отработено времето за пътуване със служебен транспорт при командироване за
участие в специализирани полицейски операции в периода 01.01.2015 г.
-31.12.2016 г.
Спорът между страните, въведен с
въззивната жалба и само по отношение на който въззивният съд следва да се
произнесе - арг. чл. 269, изр. 2 ГПК,
уреждащ т. нар. ограничен въззив (апелация), се съсредоточава върху
обстоятелството дали намира
приложение в настоящия случай разпоредбата на чл.
2 от Директива 2003/88/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 04.11.2003
г., и съответно дали времето за пътуване със служебен транспорт при
командироване за участие в специализирани операции представлява
работно време, т. е. дали и за този период от време, в който ищецът не е престирал
ефективно работна сила, се дължи заплащане на трудово възнаграждение.
КнОС споделя изцяло
изводите на КнРС за основателност на предявения иск с правно основание чл. 179,
ал. 1 от ЗМВР и приема, че времето, през което служителите
са на разположение на прекия си ръководител, без да престират ефективно и в
пълен обем работна сила, не е почивка, а част от работното време, през което
ищецът, макар и не в пълен обем е изпълнявал служебните си задължения. Съгласно
цитираната разпоредба "На
държавните служители се изплащат допълнителни възнаграждения за научна степен,
за полагане на труд през нощта от 22,00 до 6,00 ч., за полагане на труд на
официални празници и за времето на разположение".
Не е спорно между страните, че
са същите са обвързани
от служебно правоотношение, по силата на което ищецът е заемал длъжността старши полицай в 01 група „Охрана на държавната граница“
в Гранично полицейско управление - Гюешево (ГПУ), което е на структурно
подчинение към Регионална дирекция „Гранична полиция“ гр. Кюстендил (РДГП) при
Главна дирекция „Гранична полиция“ към МВР (ГДГП) и съгласно Закона за
Министерство на вътрешните работи (ЗМВР) е със статут „държавен служител“.
От
събраният доказателствен материал е безспорно установено, че ищецът е бил командирован многократно за участие в специализирани
полицейски операции, извън мястото
на обичайната му работа, в друго населено място, което се намира извън
териториалният обхват на структурата в която работи. Доказан по безспорен начин е и фактът, че ищецът е извършвал
тази дейност по заповеди на Директора на ГДГП (приети по делото). За да изпълни заповедите ищецът е пътувал със служебен
автомобил до мястото на командироване, в дни, когато съгласно изготвените графици е бил на работа като е безспорно, че по време на
пътуванията в двете посоки не е изпълнявал ефективно служебните си задължения, както и че времето за
пътуване не е зачетено като част от работното време и съответно не му е заплатено.
КнОС приема, че дори и служителят,
непосредствено да не изпълнява своите служебни задължения, той престира своята
трудова сила (предоставя я на разположение на ответната дирекция), като при необходимост той не може
законосъобразно да откаже да изпълни нареждане от своя ръководител да изпълни
своите служебни задължения по време на определения период за пътуване. Именно поради
това обстоятелство това време на пътуване представлява т. нар. несъщинско работно време по смисъла на определителната
правна норма, уредена в чл. 2, т. 1 от Директива на ЕП и на Съвета 2003/88/ЕО
относно някои аспекти на организацията на работното време, поради което и
служителите, които са на разположение на работодателите или органите по
назначение - на територията на предприятието, имат право на възнаграждение за
предоставената на разположение трудова сила. В този смисъл е и националната
правна уредба - арг. чл. 10
НСОРЗ, който предписва, че за времето, през което работникът или
служителят е на разположение на работодателя и се намира извън територията на
предприятието в място, уговорено между тях, се заплаща допълнително трудово
възнаграждение за всеки час или за част от него в посочените в наредбата размери. Следователно, per argumentum a contrario когато служителят е на
разположение през цялото време, през което е на смяна, се счита за работно време, т. е.
период, през който е престирал (поставил на разположение) своята трудова сила.
В този смисъл за това време възниква право на уговореното възнаграждение като
насрещна престация за предоставената трудова сила.
Въпросът дали
при дежурства или други случаи, когато работникът или служителят е на
разположение в предприятието, без да полага фактически труд през цялото време,
трябва да се считат изцяло за работно време, е решен със задължителната за
националните юрисдикции практика на СЕС, с решения, постановени по преюдициални
запитвания - напр. Решение от 03.10.2000 г. по дело С-303/98 Sindicato de
Mеdicos de Asistencia Publica (Simap) срещу Conselleria de Sanidad y Consumo de
la Generalidad Valenciana; Решение от 09.09.2003 г. по дело С-151/02
Landeshauptstadt Kiel срещу Norbert Jaeger; решение от 25.11.2010 г. по дело
С-429/09 Gunter Fu? срещу Stadt Halle, решение от 11.01.2007 г. по дело
С-437/05 Jan Vorel срещу Nemocnice Cesky Krumlov. Следователно, съобразно задължителните
указания на СЕС по тълкуването и прилагането на общностното законодателство,
когато по време на дежурството/смяната работникът или служителят е длъжен да бъде на разположение на място,
определено от работодателя, т. е. когато работникът или служителят е длъжен да
присъства физически на място, определено от работодателя, цялото дежурство се
счита за работно време, а когато изпълнява задълженията си на повикване,
работното време е само времето, през което действително е положен труд - дело
Simap. Неактивната част от дежурствата (време за спане, почивка, храна,
физиологични нужди) също представлява работно време, ако работникът или
служителят присъства физически на място, определено от работодателя - дело
Jaeger.
Както бе изяснено, преюдициалните заключения на СЕС са правнообвързващи за
всички национални юрисдикции, дори и те да не са отправили преюдициалното
запитване, тъй като те обвързват по еднакъв начин всички субекти на правото на
ЕС и намират приложение и към настоящия казус. Директивата е приложима и за
процесното правоотношение, като извън нормативната воля, изразена в нея, е
изложеното разбиране на процесуалния представител на въззивника, че тя не се
прилага при организация на работното време
на служителите при сменен режим. Съгласно чл. 1, т. 2 от Директивата, същата се
прилага за някои аспекти на нощния труд, работата на смени и режима на работа. С оглед гореизложеното, КнОС намира
за изцяло неоснователно възражението на въззивамаета страна за неприложимост на
общностния нормативен акт.
За неоснователно се възприема от
настоящата инстанция и алтернативното искане на въззиваемата страна за частично отхвърляне на предявения иск, като присъдената сума
в размер на 932,24 лева, бъде намалена със сумата от 31,33 лева, представляваща
сбора на сумите за извънреден труд при пътувания с продължителност не 7, а не 8
часа по отношение на изрично посочените във въззивната жалба командировки. Определената
от първоинстанционният съд продължителност за пътуване от 8 астрономически часа
в посока е съобразена не само с изготвената по делото ССЧЕ, но и със събраните
в хода на производството пред КнРС гласни и писмени доказателства. В тази
връзка, КнОС кредитира показанията на свидетеля Николай Какачки, преценени при
съблюдаване на разпоредбата на чл. 172 от ГПК, тъй като същите се подкрепят
изцяло от събрания по делото доказателствен материал. От същите се установява,
че времето за път е отнемало около 6,5 – 7 часа в посока. Сутрешният инструктаж
пък е отнемал около 30 минути. По време на пътуването, служителите са били
инструктирани и задължени да правят една- две почивки и не им е било разрешено
да управляват автомобилите със скорост повече от 120 км/час, макар разрешението
по магистралата да е 140 км/час. Налагало се да спират да зареждат автомобила с
гориво, както и да минават през Дупница за да вземат други колеги, което също е
отнемало известно време. Свидетелят сочи също така, че когато е бил водач на
служебен автомобил му е изплащано възнаграждение за 8 часа. Както бе посочено
по-горе неактивната част от времето, в
което служителят е на разположение (време за спане, почивка, храна,
физиологични нужди и т.н.) също представлява работно време, ако работникът или служителят присъства
физически на място, определено от работодателя (дело Jaeger), какъвто е и настоящия случай. Времето за
инструктаж също безспорно е част от работното време. При това положение, КнОС
счита, че правилно КнРС е кредитирал заключението на ССчЕ, в частта, в която са
взети предвид 8 часа за пътуване в една посока, тъй като именно това е осредненото/приблизителното
време, необходимо на служителя да
пристигне до мястото на командироване, респ. да се върне обратно.
По изложените съображения съдът приема, че предявения иск е основателен до размерите,
установени от ССчЕ, поради което правилно са уважени в тези им части.
С оглед на обстоятелството, че правният извод, до който въззивната
инстанция е достигнала, съответства на крайните правни съждения на първоинстанционния
съд, решението, в
обжалваната част, следва на основание чл. 271, ал. 1 ГПК да бъде потвърдено като правилно, а въззивната жалба да се остави
без уважение като неоснователна.
При този изход на правния спор, предмет на делото, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, във вр. с чл. 273 ГПК в полза на въззиваемия
трябва да се присъдят съдебни разноски в размер на сумата от 250 лв.,
представляваща уговореното и заплатеното адвокатско възнаграждение за процесуално
представителство пред настоящата
инстанция.
С оглед на цената на иска въззивното решение не подлежи на касационно обжалване
по правилата на 280, ал. 3 ГПК,
във вр. с чл. 69, ал. 1, т. 1 ГПК.
ІІ. По частната жалба против определението на съда
по чл. 248 от ГПК.
Частната жалба е
основателна, а Определение № 153 от 05.02.2019 г.,
постановено по гр. дело № 2744/2017 г. по описа на КнРС е незаконосъобразно и следва
да бъде отменено. Съображенията за това са следните:
Първоинстанционното
производство е образувано по искова молба, с която са предявени от ищеца Д.
кумулативно съединенени искове в общ размер на 9 394,16 лева. Ответникът е
депозирал отговор на исковата молба, изготвен от надлежно упълномощен
юрисконсулт. С молба по чл. 214, ал. 1 от ГПК е
направено частично оттегляне на исковите претенции и отказ за разликата до първоначално
предявените размери (за 7166.37 лева). В последното заседание, проведено на
17.10.2018 г., КнРС е прекратил производството по делото по отношение на
претенциите на ищеца за разликата над 2227.79 лева до пълния предявен размер. С
постановеното решение КнРС не е присъдил разноски на ответника, съобразно
извършеното оттегляне, поради което съшия е подал молба за изменение на осн.
чл. 248 от ГПК, която е оставена без уважение от първоинстанционния съд с
Определение № 153 от 05.02.2019 г., предмет на обжалване пред настоящата
инстанция. С обжалваното определение КнРС е приел, че е сезиран с искане по чл.
250 от ГПК. Приел е, че възнаграждение
не е дължимо, тъй като исковата претенция е изменена чрез намаляването на
размера й, в който случай дори не било нужно прекратяване на производството.
КнОС
намира изводите на КнРС за неправилни и незаконосъобразни, а доводите на
частния жалбоподател за основателни. Съгласно чл. 78, ал.4 ГПК ответникът има
право на разноски при прекратяване на делото. Подлежат на присъждане всички
разноски на ответника, направени по повод водене на делото, за чието
установявате той е представил надлежни доказателства. Според чл. 81 ГПК във
всеки акт, с който приключва делото пред съответната инстанция, съдът се
произнася и по искането за разноски. Когато основанието за прекратяване е по
причина, извън поведението на ответника /оттегляне и отказ от иск, връщане на
искова молба, връщане на жалба/, то искането за присъждане на разноски може да
бъде направено от ответника с допълнителна молба след постановяване на
определението за прекратяване, която съдът разглежда по реда на чл. 248 ГПК за
изменение на решението /в случая на определението/ в частта за разноските. С оглед
възприетото по-горе и предвид осъщественото основание за прекратяване на
производството – частично оттегляне на иска, частния жалбоподател има право да
получи направените разноски по производството до момента на прекратяването. При
това положение ищецът следва да бъде осъден да заплати, на осн. чл.78, ал.8 ГПК, изм. ДВ бр.8 от 2017г., във вр. с чл.37, ал.1 ЗПрП, във вр. с чл.25, ал.1 от Наредба за заплащането на правната помощ, юрисконсултско възнаграждение в полза на ответната
страна в размер на 100 лева. Поради изложеното обжалваното определение следва
да бъде отменено и вместо това да се постанови друго за уважаване на искането
за присъждане на разноски.
При тези мотиви, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 767 от 15.11.2018 година, постановено по гр. дело 2744 по описа
на Кюстендилския районен съд за 2017 г., в
частта, с която е осъдена ГЛАВНА ДИРЕКЦИЯ "ГРАНИЧНА ПОЛИЦИЯ" при
МВР, седалище и адрес на управление-град С., бул. "***" № ***, да заплати на Д.В.Д., ЕГН **********, с адрес: ***, сумата
от 932.24 лева ( деветстотин тридесет и два лева и двадесет и четири стотинки),
представляваща сбора на неплатеното възнаграждение за неотчетено като
отработено времето за пътуване със служебен транспорт при командироване за
участие в специализирани полицейски операции в периода 01.01.2015 г.
-31.12.2016 г., от
която за периода 01.01.2015 г. – 31.12.2015 г. - в размер на
723,37 /седемстотин двадесет и три лева и тридесет и седем стотинки/ лева и за
периода 01.01.2016 г. – 31.12.2016 г.
- в размер на 208,87 /двеста и осем лева
и осемдесет и седем стотинки/ лева.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, във вр. с чл. 273 ГПК ГЛАВНА ДИРЕКЦИЯ
"ГРАНИЧНА ПОЛИЦИЯ" при МВР, седалище и адрес на управление-град С., бул. "***" № *** да заплати на Д.В.Д., ЕГН **********,
с адрес: *** сумата от 250 лв. (двеста
и петдесет лева), разноски пред въззивната инстанция.
ОТМЕНЯ Определение
№ 153 от 05.02.2019 г., постановено по гр. дело № 2744/2017 г. по описа на КнРС
и
вместо него постановява:
ОСЪЖДА Д.В.Д., ЕГН **********, с адрес: *** да заплати на
основание чл. 78, ал.4 ГПК на ГЛАВНА ДИРЕКЦИЯ "ГРАНИЧНА ПОЛИЦИЯ" при МВР, седалище и адрес на
управление-град С.бул. "*** " № *** сумата от 100
лв. /сто лева/ разноски по делото.
В
необжалваните части решението е влязло в законна сила.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на
касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.