Р Е Ш Е Н И Е
гр.
София, 27.06.2018 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ
ГРАДСКИ СЪД,
ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ, VI-2 състав, в публично съдебно заседание на тринадесети април през две хиляди
и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АТАНАС МАДЖЕВ
при участието на секретаря М. Кюркчиева, като разгледа
докладваното от съдията търг. дело № 1473 по описа за 2017 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 365 и сл. от Гражданския процесуален кодекс (ГПК).
Образувано е по предявени от „К.Т.Б.“ АД – в
несъстоятелност, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление:*** и от
назначените от Фонда за гарантиране на влоговете в банките синдици срещу С.И.М.,
ЕГН ********** и И.С.М., ЕГН ********** при условията на обективно евентуално и
пасивно субективно съединяване искове в поредност, както следва : иск с правна квалификация чл.
26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД във връзка с чл. 103 и чл. 104 ЗЗД за признаване за
установено, че изявление за прихващане с
вх. №10023/29.10.2014 г. предпирето от ответника- С.И.М. с негово активно вземане възлизащо в размер
на сумата от 83 514,00 лв., която сума е придобита чрез сключен договор за
цесия с дружеството – „Д.“ АД е нищожно, поради противоречието му със закона,
доколкото липсват материално правните предпоставки за неговата валидност
визирани в чл. 103 и чл. 104 ЗЗД, съединен при условията на евентуалност с иск
по чл. 3, ал. 3, вр. ал. 2 ЗБН за прогласяването на изявлението за прихващане
от 29.10.2014 г. за нищожно, поради противоречието му със специалните правила
на ЗБН, респективно при условията на евентуалност с иск по чл. 59, ал. 2 ЗБН
във вр. с чл. 26, ал. 2, пр. 3 ЗЗД, а именно, че извършеното от ответника – С.М.
прихващане е нищожно, поради липса на предписаната от закона форма – писмена, с
нотариално удостоверен подпис, като при условията на евентуалност по отношение
на вече изброените установителни искове за нищожност са съединени и
конститутивни такива с правна квалификация чл.59, ал.5 и ал.3 ЗБН за
обявяването на извършеното изявление за прихващане за недействително по
отношение кредиторите на несъстоятелността.
Ищците твърдят, че на 06.11.2014 г. било прието
решение № 138 на управителния съвет на БНБ, с което на основание чл.36, ал.2,
т.2 ЗКИ е отнета лицензията за извършване на банкова дейност на „К.Т.Б.“ АД
(н), което решение е обявено в търговския регистър на 07.11.2014 г.. В резултат
на това решение, със съдебно решение № 664/22.04.2015 г. по търг. дело №
7549/2014 г. на СГС, Б.та била обявена в несъстоятелност, дейността й била
прекратена и била определена начална дата на неплатежоспособността й –
06.11.2014 г., като с решение № 1443 от 03.07.2015 г. по т. д. 2216/2015 г. на
Софийски апелативен съд, решението на СГС било частично отменено по отношение
на началната дата на неплатежоспособността, като и за такава била приета датата
20.06.2014 г.. Задължението на назначените синдици да издирват, уточняват и
попълват имуществото на банката, както и необходимостта от установяване
принадлежността към това имущество на вземане на Б.та - предмет на прихващане,
обуславяло правния интерес от провеждане на исковете.
Ищците твърдят, че ответната страна – С.М. е встъпил в
кредитно правоотношение с „КТБ“ АД въз основа на сключен помежду им договор за
банков кредит от 15.11.2011 г., като Б.та в качеството й на кредитор му е
предоставила кредит възлизащ в размер на сумата от 60 000 евро, като
предназначението, условията за усвояване, ползването и погасяването на
споменатия кредит били подробно регулирани в клаузите на кредитната сделка. Още
докато това кредитно правоотношение действало между страните на 29.10.2014 г. в
деловодството на Б.та-кредитодател постъпило Съобщение основано на чл. 99, ал.
3 ЗЗД с вх. № 10015, което имало за автор дружеството – „Д.“ АД и с което
последното съобщавало на банката, че е прехвърлило в полза на С.М. свое парично
вземане в размер на 83 514 лв., което представлявало част от вземане
произтичащо от открита депозитна сметка на дружеството при „КТБ“ АД с IBAN :***,
като това вземане произтичало от сключен между дружеството и банката договор за
индивидуален срочен депозит от 24.01.2014 г. Отново на датата 29.10.2014 г. в
деловодството на „КТБ“ АД постъпило и изявление за прихващане с вх.
№10023/29.10.2014 г., което изхождало от ответника - С.М., като с него се
извършвала компенсация на придобитото от посоченото физическо лице вземане в
размер на 83 514 лв. срещу негово
ликвидно задължение към банката, което имало за свои източник цитирания вече
договор за банков кредит от 15.11.2011 г. Относно обосноваването на правния
интерес от участието на ответника – И.М. в ИМ се подчертава това, че на
15.11.2011 г. това физическо лице е встъпило в договорно правоотношение с „КТБ“
АД сключвайки договор за поръчителство, които договор имал за предмет
поръчителят да отговаря солидарно за изпълнението на задълженията на
кредитополучателя – С.М. възникващи от договор за банков кредит отново от
датата - 15.11.2011 г., както за
главницата в размер на 60 000 евро, така и с дължимите лихви, надбавки,
неустойки и разноски уредени с кредитната сделка. В този смисъл извършеното на
29.10.2014 г. прихващане от първия ответник – С.М. именно със задължения по
договора за кредит, които са лично обезпечени с поетото поръчителство ползвало
и втория ответник – И.М., които също следвало да бъде обвързан от евентуално
позитивно решение по някой от предявените искове.
От ищеца в условията на евентуалност са наведени
няколко основания за недействителност /нищожност/ на извършеното от С.М.
прихващане, като опорочаването на едностранната сделка се основава на следното
:
Осъщественото прихващане противоречало на законовите
правила уреждащи материално-правната компенсация по смисъла на чл. 103 и 104 ЗЗД. Акцентира се върху това, че с оглед правните характеристики на този
гражданско-правен способ за погасяване на задължения от законодателя е съвсем
естествено да се въведат някой ограничения, когато даден кредитор иска да
упражни подобна едностранна сделка в рамките на производство по
несъстоятелност, като целта е да се охрани масата на несъстоятелността и да се
предоставят гаранции на кредиторите, че те ще бъдат справедливо удовлетворяване
в универсалното принудително производство по несъстоятелност, като стриктно се
спазва реда на удовлетворяванията на вземанията им разписан императивно в
нормата на чл. 94 ЗБН, респ. чл. 722 ТЗ. Обръща се и внимание на това, че
правната норма на чл. 59, ал. 1 ЗБН е специална по отношение на общите такива
чл. 103 и сл. ЗЗД уреждащи института на прихващането. Нужни са в своята
съвкупност четири елемента за да е възможно прихващане по смисъла на чл. 59,
ал. 1 ЗБН и това са : съществуване на вземания; насрещност; еднородност; и
изискуемост освен в случаите по ал. 5. В ИМ се прави позоваване, че по
отношение на процесното прихващане отсъства елемента на еднородност на
насрещните задължения към момента на предприемането му. Това е така защото
паричните задължения са в различни валути /това на прихващащия е в лева, а на
банката спрямо, която е предприета компенсацията е в евро/. Следователно погасителния
способ е бил възможен само в хипотезата, че тези насрещни задължения се
трансформират в една и съща валута, като такъв ефект е могъл да настъпи едва
към 22.04.2015 г., когато е открито производството по несъстоятелност спрямо
банката /чл. 17, ал. 2 ЗБН/. В този смисъл и съгласно нормата на чл. 104, ал. 2 ЗЗД прихващането не е могло да породи желаните от ответника – С.М. правни
последици към момента на предприемането му – 29.10.2014 г. На самостоятелно
основание се заявява, че прихващането не е могло да бъде извършено, поради
това, че вземането на С.М. придобито от него въз основа на договор за цесия не
е имало характеристиката на изискуемо такова, защото в периода на действие на
надзорната мярка по чл. 116, ал. 2, т. 2 ЗБН, защото в този период спрямо
задълженията на банката е наложен мораториум за изпълнението им, което
означава, че и корелативното право на вземане по такива задължения не може да
се определи, като изискуемо за носителя му. Допълва се и това, че дори банката
счетоводно да е отразила при себе си извършеното прихващане, то съгласно
разпоредбата на чл. 119, ал. 1 ЗКИ, всички действия и сделки извършени от
банката в нарушение на чл. 116, ал. 2, т. 1-4 след обявяване в ТР на решението
на БНБ са нищожни.
Поддържа се, че направеното изявление за прихващане от
С.М. освен всичко останало не отговаряло и на изискванията за форма по чл. 59,
ал. 2 ЗБН. Доколкото същото било извършено на 29.10.2014 г., макар и преди
датата на отнемането на лицензията за извършване на банкова дейност (06.11.2014
г.), но след поставяне на банката под особен надзор, като адресирайки го до
квесторите, то на общо основание следвало да отговаря на предписаната в чл.59,
ал.2 ЗБН форма за действителност.
При условията
на евентуалност, синдиците твърдят прихващанията да са относително
недействителни спрямо кредиторите на несъстоятелността на основание чл. 59, ал.
5 и ал. 3 ЗБН. Обосновава се тезата, че прихващането било извършено след
началната дата на неплатежоспособността на банката (20.06.2014 г.), независимо
от обстоятелството кога били възникнали насрещните вземания, предмет на
прихващането, т. е. бил изпълнен фактическият състав на разпоредбата на чл. 59,
ал. 5 ЗБН, в редакцията й към момента на извършване на прихващането.
Освен това се изтъква, че кредиторът – С.М. е придобил
вземанията си към банката преди датата на решението за открИ.е на
производството по несъстоятелност (22.04.2015 г.), но към момента на придобИ.ето
му е знаел за неплатежоспособността на банката, тъй като поставянето „К.Т.Б.“
АД (н) под специален надзор с решение на УС на БНБ № 73 от 20.06.2014 г.,
допълнено с решение № 74 от 22.06.2014 г., било общоизвестен факт, които бил
огласен широко в публичното пространство.
От ответника по предявените искове – С.М. в срока по
чл. 367 ГПК е упражнен писмен отговор, като чрез него се прави оспорване на
всички предявени от ищеца главни и евентуални искове, като се поддържа те да са
фактически и правно необосновани. Ответникът започва с това, че в
обстоятелствената част на ИМ ищецът е пропуснал да изложи пълната фактическа
картина на отношенията между него и С.М.,
а именно това, че от банката-ищец изхожда писмена молба-съгласие с дата
– 18.02.2015 г., която е адресирана до Службата по вписвания, като с нея
банката изрично и недвусмислено е посочила, че поради пълното и цялостно
погасяване на всички задължения на кредитополучател – С.М., произтичащи от
договор за банков кредит от 15.11.2011 г. и с оглед на това е дала своето
съгласие да се заличи вписаната ипотека в нейна полза относно недвижим имот –
Апартамент № 20, на ул. „*******в гр. София. Това означава, че ищеца бидейки
представляван надлежно от Квесторите си е признал, че дължимата към него по
цитирания договор за кредит сума е изцяло погасена и това е довело до отпадане
нуждата от даденото във връзка с нейното изпълнение имуществено обезпечение.
Ето защо само на това основание исковете трябвало да се отхвърлят. Същевременно
ответника се спира и на предпоставките по всеки един от заявените искове, като
привежда аргументи, с които отрича подобни права да са на разположение на
ищците. Във връзка с доводите за отсъствие на еднородност на насрещните
задължения се казва, че в разглеждания случай става въпрос за прихващане на
парични задължения, а вида на тяхната валута не влияе върху признака
еднородност. Ноторно известно било и това, че курса евро-лев е фиксиран.
Настоява се и върху това, че насрещните вземания са ликвидни такива, защото са
установени по безспорен начин в тяхното основание и размер. Добавя се и това,
че когато се разсъждава върху изискуемост на вземанията при случай на
предприета компенсация по чл. 103 ЗЗД трябва д се отчита това, че тук
законодателя изисква изискуемост единствено на активното вземане, тоест на това
вземане, с което разполага субекта пристъпващ към компенсиране. Насрещното
вземане е достатъчно да бъде изпълняемо, но не е необходимо да е изискуемо.
Относно приложението на разпоредбата на чл. 116, ал. 2, т. 2 ЗКИ се казва, че
прилаганата надзорна мярка премахва изискуемостта на вземането, схваната като
възможност на кредиторите да искат реално изпълнение чрез извънсъдебна покана
или чрез иск. Акцентира се върху това, че за да се намери балансиран подход в
различните интереси следвало да се имат предвид специфичните цели на прихващането,
като правен институт и дали те влизат в противоречие с мораториума, налаган от
БНБ. Тезата е, че при осъществяване на прихващането увреждане на ищците не е
реализирано, като детайлно е разгледана функцията и правния ефект на
прихващането, като се достига до заключение, че мораториумът не се ползва със
забранителен ефект спрямо института на прихващането.
Във връзка със заявения евентуален иск по чл. 59, ал.
5 ЗБН най-напред се навежда за обсъждане писмо датиращо от 16.06.2015 г., с
което банката уведомява ФГВБ, че по отношение на уведомления за цесии и
прихващания, които са постъпили в деловодството на банката след отнемането на
нейния лиценз – 06.11.2014 г. до приемането на измененията на чл. 59 ЗБН и
влизането им в сила – 28.11.2014 г. се прилага старата редакция на чл. 59, ал.
3 вр. с ал. 4 ЗБН, защото няма изрична разпоредба за прилагането на новата
редакция с обратна сила. Алтернативно се изтъква това, че при въвеждането на
новата редакция в обективното ни право – чл. 59 ЗБН освен установяване
института на относителната недействителност по отношение кредиторите на
несъстоятелността се установява и такъв на висяща недействителност, доколкото
съобразно редакцията на чл. 59, ал. 6 ЗБН е залегнало правилото, че в случайте
на прихващане, което е извършено след началната дата на неплатежоспособността
или след датата на поставяне банката под специален надзор, ако тази дата
предшества началната дата на неплатежоспособността, то действието на
прихващането се отлага до изпълнението на окончателната сметка за разпределение
по чл. 104 ЗБН. Освен това при продажбата на банката, като предприятие
прихващането има действие след одобряването на сделката от съда по чл. 91, ал.
3 ЗБН. Ето защо, дори и след промените според ответника законът не обявява прихващането
за недействително и негодно да породи правното си действие във всички случай,
както ищецът поддържа в исковата си молба. Възразява се и над това, че от ищеца
не се представят доказателства, че предприетото от ответника – М. прихващане
има увреждащ характер спрямо останалите кредитори на масата на
несъстоятелността, което означава, че компенсацията е допустима и произвежда
целения си погасителен ефект. Заключава се, че към момента от синдиците на
банката не е изготвена окончателна сметка за разпределение по смисъла на чл.
104 ЗБН и в тази връзка приложение би следвало да намери нормата на чл. 59, ал.
6 ЗБН. Допълва се и това, че съгласно параграф 12 от ЗИД на ЗДБ измененията
влизат в сила, считано от деня на обнародването им. – 28.11.2014 г. Изрично с
отговора се оспорват твърденията на ищците относно това кога конкретното
вземане на кредитора е станало изискуемо, респективно кога предприетото
прихващане е било възможно да породи действие според разпоредбата на чл. 103,
ал. 1 ЗЗД, чл. 59, ал. 1 ЗБН и чл. 23, ал. 1 ЗБН; кога кредитора е придобил
конкретно вземане и е извършил прихващане с него; дали и считано от кога
кредитора е имал знание за определени обстоятелства; коя редакция на закона ще
се прилага за конкретния случай и в крайна сметка, дали конкретното прихващане
е недействително и ще се обяви за такова.
Що се касае до упражнения втори евентуален
конститутивен иск по чл. 59, ал. 3 ЗБН позицията на ответника – Св. М. е, че
тази норма урежда две изисквания за да може дадено прихващане да се обяви за
относително недействително спрямо кредиторите на масата на несъстоятелността и
това са : датата на придобиване на вземането и недобросъвестността на кредитора
към момента на придобиване на вземането. По отношение момента на придобиване на
вземането се подчертава и аргументира, че това е станало преди датата на
обявяване неплатежоспособността на банката, като самия ищец признава това да е
станало на 05.11.2014 г. Според ответника момента на придобиване на вземането
се установява най-късно към датата, на която банката е била уведомена по реда
на чл. 99, ал. 3 ЗЗД за прехврлянето на вземането от стария на новия кредитор
въз основа на сключения между тях договор за цесия. Относно обстоятелството,
дали кредитора е знаел за настъпилата неплатежоспособност на банката към момент
предхождащ или съвпадащ с момента на придобиване от него на вземането по
договора за цесия, от ответника се посочва, че макар в ЗБН да няма легално
определение на това какво представлява „неплатежоспособността“, то такава
дефиниция е дадена в ТЗ, вкл. това, че състоянието на неплатежоспособност се
предполага, когато длъжника е спрял плащанията. Следователно задължение на
ищеца е да докаже факта на подобно знание при ответника – С.М. след като се
опитва да черпи права от този факт.
Цитира се и нормата на чл. 36, ал. 2 ЗКИ, където е посочено в кои случай БНБ
задължително отнема издадения лиценз на банка поради неплатежоспособност, като
единия случай е, когато тя не изпълнява повече от 7 работни дни свое изискуемо
парично задължение, ако това е пряко свързано с финансовото състояние на
банката и по преценка на БНБ не може да се очаква изплащане на изискуемите
парични задължения в приемлив период от време.
От втория ответник по предявените искове – И.М. в
срока по чл. 367 ГПК също е депозиран писмен отговор, като с него претенциите
се оспорват изцяло в тяхното основание, като се пояснява, че тази страна
поддържа изцяло всички възражения изложени от ответника – С.М., като се
настоява при обсъждането им в развиващия се спор, съдът да ги приеме, и да
отрече правата на ищците по предявените искове, като отхвърли същите с крайния
си съдебен акт.
Ищците по спора се възползват от правото си да подадат
допълнителна искова молба в срока по чл. 372 ГПК чрез която да пояснят и
допълнят първоначалната си такава. Взема се отношение по изтъкнатите в отговора
на ответника – С.М. съображения за неоснователност на предявените искове, като
се изразява несъгласие с това, че извършените действия по заличаване на вписана
в полза на банката ипотека върху недвижим имот с цел обезпечаване на договорно
задължение за връщане на отпуснат банков кредит по договор от 2011 г.
означавали изгубване на правен интерес у ищците от провеждането на предприетата
искова защита, а точно обратното извършването на това действие допълнително
потвърждава необходимостта от една такава защита с оглед гарантиране правата на
кредиторите на масата на несъстоятелността. Споменава се това, че именно заради
преследвания от ответниците погасителен ефект на извършеното прихващане и цел
охраняване от увреждане на масата на несъстоятелността със сумата от
предоставения и невъзстановен банков кредит от ищците се цели прогласяването
нищожността на тази едностранна правна сделка, респективно обявяването на
нейната относителна недействителност на посочените в първоначалната ИМ
основания. Мотивира се това, че ако исковете бъдат уважени, то няма да бъде
съобразяван погасителния ефект на соченото прихващане, а за банката ще се
разкрие възможността да пристъпи към съдебно удовлетворяване на вземанията си
към кредитополучателя по предоставения му и невърнат банков кредит, вкл. и чрез
инициирането на заповедно производство.
С допълнителната искова молба ищците доразвиват мотивите си за допуснати
пороци при извършването на обсъжданото прихващане, което е последица от
нарушение на закона, евентуално на формата му за действителност. Независимо от
това, че към датите на процесното изявление за прихващане банката не е имала
назначени синдици и не е била обявена в несъстоятелност, то правилата на чл.
59, ал. 5 ЗБН са приложими и по отношение на тази предприети от ответника
едностранна сделка, защото към момента на нейното извършване в банката са
функционирали назначените квестори и формата за валидност е могло и трябвало да
бъде спазена. Ищците са приповторили и това, че в тяхна полза се е породило
преобразуващото право да поискат упражнените от ответника изявления за
прихващане да бъдат обявени за относително недействителни спрямо кредиторите на
масата на несъстоятелността, защото са налице фактическите състави на чл. 59,
ал. 5 ЗБН, евентуално на чл. 59, ал. 3 ЗБН. Навежда се съждението, че доколкото
към момента разпределение на осребрено имущество не е осъществено в
производството по банкова несъстоятелност, то няма пречка института на
относителната недействителност да е приложим само касателно извън сумата, която
кредитора – С.М. би получил при разпределението на осребреното имущество на
банката. Добавя се и това, че посочения ответник не би могъл да получи никакви
суми при евентуално извършено разпределение, затова защото в обявените в
търговския регистър списъци на предявените вземания на кредиторите на „КТБ“ АД
– в несъстоятелност, по които не са постъпили възражения, както и на тези които са оспорени
с подаване на възражение по чл. 66, ал. 6 ЗБН не се установява същия да
е предявил вземането си, което твърди да е придобил по силата на договора за
цесия между него и търговско дружество – „Д.“ АД. Това означава, че и
оспореното прихващане, което е предприето от ответника – С.М. трябва да бъде
обявено изцяло за относително недействително без да се съобразява какво той би
получил при евентуално разпределение, защото няма как да участва в такова. Настоява се върху това, че атакуваното
прихващане е осъществено след определената начална дата на
неплатежоспособността на банката и след поставянето й под специален надзор,
което пък обосновава, че то е с темпорален момент, които попадал в приложеното
поле на чл. 59, ал. 5 ЗБН, а оттам тази разпоредба следва да намери своя
регулативен ефект в създадените между страните по спора правоотношения, а като
правна последица от това да направи компенсационната сделка относително
недействителна спрямо кредиторите на масата на несъстоятелността. На следващо място се изтъква и това, че
обстоятелството, че банката се е
намирала в състояние на неплатежоспособност е бил факт широко оповестен от
органите на БНБ още през м.10.2014 г., когато е бил публикуван доклад за анализ
и оценка на активите на „КТБ“ АД, като действията по оспорваното прихващане са
предприети впоследствие от ответника – Св. М. към които на последния е било
добре известно, че банката е неплатежоспособна и не може да обслужва
задълженията си. Отново се отбелязва и това, че знание у всяко заинтересовано
от процесите в банката лице, че същата
се намира в ликвидна криза и не може да обслужва задълженията си трябва да се
приема да е налице още от датата – 20.06.2014 г., когато кредитната институция
е поставена под специален надзор.
Констатира се, че в срока по чл. 373 ГПК от ответните
страни не е предприето упражняване на процесуалното им право на допълнителен
отговор по депозираната от ищците Допълнителна искова молба.
Съдът, като
прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение, намира от
фактическа и правна страна следното:
Видно от протокол № 27 от заседание на 06.11.2014 г.
на Управителния съвет на БНБ, е прието решение № 138, с което лицензът за
извършване на банкова дейност на „КТБ“ АД е отнет, което решение, съгласно чл.
103, ал. 4 и чл. 151, ал. 2 ЗКИ подлежи на незабавно изпълнение. С решение №
73/20.06.2014 г. на УС на БНБ, „КТБ“ АД е поставена под специален надзор за
срок от три месеца, което решение е породило незабавно последиците си,
независимо от възможността да бъде оспорвано пред ВАС.
С решение №
664/22.04.2015 г. по търг. дело № 7549/2014 г. на СГС, ТО, VІ-14 състав, „КТБ“
АД е обявена в несъстоятелност, като с решение № 1443/03.07.2015 г. по търг.
дело № 2216/2015 г. за начална дата на неплатежоспособността е определена
датата 20.06.2014 г. С Решение № 196/13.11.2015 г. на Управителния съвет на
Фонда за гарантиране на влоговете в банките, предявилите исковете физически
лица са назначени за синдици на банката.
Ангажиран е Договор за банков кредит от 15.11.2011 г., сключен между „КТБ“ АД и С.И.М., по силата на който банката е предоставила на упоменатия кредитополучател
банков кредит в размер на 60 000 евро, като
условията за усвояването, ползването и погасяването на така предоставения
кредитен ресурс са изчерпателно определени в подписаното съглашение. От
съдържанието на кредитната сделка се разкрива, че средствата по осъществяваното
кредитиране се отпускат на кредитополучателя за да покрият заплащането на част
от покупната цена на недвижим имот /Апартамент 20, находящ се в гр. София/,
както и за обслужването на други произтичащи от придобиването на този имот
разходи /такси, данъци и пр./. Според клаузата на чл. 5 страните са уговорили,
че за ползването на предоставения кредит лицето-кредитополучател ще дължи
възнаградителна лихва в размер на 10 % годишно, като плащането й ще става
ежемесечно до 25-то число на месеца. Погасяването на кредита е уговорено да се
извърши чрез заплащането на 120 равни и поредни ежемесечни вноски, като всяка
възлиза в размер на 500 евро, като периодът за осъществяването на договореното
погашение обхваща времето от 15.12.2011 г. до 15.12.2021 г. С цел гарантиране
обезпечаването на отпускания кредит страните по сделката са се договорили, че
кредитополучателя заедно със съпругата си ще учредят в полза на банката
договорна ипотека върху закупения недвижим имот, чиято ясна конкретизация
присъства в чл. 25, буква „А“ от договора. Наред с това е налице поемане и на
лично обезпечение на задължението за връщане на предоставения кредит, чрез дадено
поръчителство от страна на трето за кредитното правоотношение лице – И.С.М. –
така чл. 25, буква „Б“.
По силата на самостоятелен договор за поръчителство от
15.11.2011 г. се установява, че И.С.М. е поел пред отпускащата кредита банка да
отговаря солидарно за изпълнение на задълженията на кредитополучателя – С.М. в
размер на 60 000 евро, заедно с дължимите лихви и надбавки, неустойки и
разноски, които произтичат от договора за банков кредит сключен на 15.11.2011
г.
Според договор № 17313 за индивидуален срочен депозит
се констатира, че на 24.01.2014 г. между „КТБ“ АД /н./ и търговско дружество „Д.“
АД е възникнало депозитно правоотношение в рамките на което от страна на
дружеството е депозирана на съхранение в банката сумата в размер от
440 895,48 лв., като за целта е открита депозитна сметка с IBAN ***.
На 29.10.2014 г. дружеството - „Д.“ АД в качеството му
на кредитор по вземане с източник договор за индивидуален депозит е отправило
на основание чл. 99, ал. 3 ЗЗД писмено уведомление до банката – длъжник „КТБ“
АД /н./, че по силата на договор за цесия от 20.10.2014 г. „Д.“ АД е прехвърлило
в полза на С.И.М. свое вземане спрямо банката простиращо се до сумата от
83 514.00 лв. /42 700 евро/, което представлява част от оставените на
депозит при банката парични средства по договор от 24.01.2014 г. Банката е била
известена, че по повод на така извършеното трансфериране на вземане тя като
длъжник занапред ще следва да осъществява изпълнение за плащане на сумата
предмет на прехвърлянето в полза на новия кредитор - на С.И.М.. Посоченото
писмено изявление е достигнало до длъжника – „КТБ“ АД на 29.10.2014 г., което е
установимо от поставения щемпел с входящ номер и дата дадени от получателя.
С изявление за прихващане вх. № 10023/29.10.2014 г. се
разбира, че лицето – С.И.М. е заявил пред „КТБ“ АД /н./ е предприел
извършването на компенсация по смисъла на чл. 104, ал. 1, изр. 1 ЗЗД със свое
активно вземане в размер на сумата от 83 514 лв. /42 700 евро/, което е
придобил въз основа на договор за цесия от 20.10.2014 г. с насрещни свои
задължения към банката произтичащи от действащия договор за банков кредит от
15.11.2011 г., в т.ч. – непогасена главница по кредита в размер на 42 500
евро и лихви в размер на 23,61 евро, или общо кредитно задължение в размер на
42 523,61 евро. /с левова равностойност от 83 168,95 лв./, като
прихващането е до размера на по-малкото от двете насрещни задължения.
Част от събраните по спора доказателства съставлява и
писмо с № БНБ-98639/11.08.2014 г. изготвено и изпратено от Управителя на БНБ до
Генералния директор на ГД „Вътрешен пазар и услуги“ функционираща при
Европейската комисия, като в писмото присъства констатация, че при извършена
проверка по отношение на „КТБ“ АД /н./ е било установено, че по отношение на
определена категория кредитополучатели липсва съществена информация за
финансовото им състояние и/или целевото усвояване на кредита. Освен това е
упоменато, че са забелязани съществени индикации за кредитен риск относно
възстановимостта на кредитни експозиции
в тази категория, а това би могло да доведе до съществено обезценяване на
същите. Изтъкнато е, че поради недостатъчността на информацията одитиращите
лица не са могли да коментират размера на необходимите допълнителни обезценки.
Добавено е и това, че ако изискванията за собствен капитал по Регламент /ЕС/ №
575/2013 г. не бъдат покрити, от лицензът на „КТБ“ АД /н./ ще бъде отнет на
основание чл. 36, ал. 1, т. 6 ЗКИ.
Представени са и два броя прессъобщения от 22.10.2014
г. и от 27.10.2014 г. изходящи от Българската народна банка, както и Доклад
изготвено отново от Българска народна банка с цел информация предназначена за
народните представители избрани в 43-тото Народно събрание на РБ. В тях също
присъстват констатации, че въз основа на данните от направения анализ от страна
на одитиращите дружества относно размера на необходимите обезценки се очаква
„КТБ“ АД да отчете пред управление „Банков надзор“ на БНБ отрицателен собствен
капитал, а това създава предпоставка за изпълнение законовото задължение на БНБ
да отнеме лиценза на банката, като е разяснено, че това се случва в рамките на
срок от 5 работни дни, считано от установяването неплатежоспособността, т.е. от
получаването на надзорните отчети илюстриращи отрицателния собствен капитал на
банката.
По делото е прието заключение по допусната
съдебно-счетоводна експертиза, което не е оспорено от страните, като в него от
вещото лице са разкрити отговори в следните направления : Размерът на
кредитното задължение на кредитополучателя – М. по договора за банков кредит от
15.11.2011 г. спрямо „КТБ“ АД /н./ към датата – 29.10.2014 г. е възлизал на
сумата от 42 523,61 евро /42 500 евро – главница и 23,61 евро – непадежирала
начислена лихва/. По отношение вземанията, с които М. е разполагал към банката
е отговорено, че към датата – 29.10.2014 г. те са били в размер на сумата от
86 982,99 лв., като е доразвито, че 3 468,99 лв. са лични /извън
договора за цесия/ вземания, а 83 514 лв. са такива придобити от договор
за цесия с насрещна страна - „Д.“ АД. Посочено е, че ако се допусне, че
ответника - М., вместо способа на
предприетото от него прихващане пристъпи към реализация на правото си на
вземане, като кредитор на несъстоятелната банката чрез неговото предявяване в
производството, то при показателите на първата частична сметка за разпределение
изготвена от синдиците на банката в полза на този кредитор би се следвала сума
равна на 11,5 % от вземането възлизащо на 83 514 лв., или сумата от
9 228,30 лв. Допълнено е, че в системата за управление на отпуснатия в
полза на С.М. банков кредит, която се експлоатира от банката са налице данни за
регистрирано обезпечение чрез дадено поръчителство от физическо лице за дълг
възлизащ на сумата от 117 349,80 лв. / 60 000 евро по фиксинга на
БНБ/, като за поръчител фигурира – И.С.М.. Към периода, когато е предприето
обсъжданото прихващана /4-тото тримесечие на 2014 г./ осъществената от вещото
лице проверка дава сведение, че квесторите на банката са декларирали, че
счетоводството на кредитната институция се води съобразно приложимите
счетоводни стандарти и информацията за активите и пасивите, финансовото
състояние, като загубата на банката е отразена правилно и честно. При прегледа
на документите, справките и извлеченията водени във връзка с процесното
прихващане, относно прилаганите счетоводни подходи не са открити опровержения
от изведения по-горе общ подход.
Други доказателства в производството не са ангажирани.
Във връзка с установената по делото фактическа
обстановка сезираният съд, приема следното от правна страна :
По главния
иск с правна квалификация чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. с чл. 103 и чл. 104 ЗЗД :
С главния иск от ищците се иска да бъде установено, че
изявлението за прихващане, което е предприето от ответника чрез отправяне на
писмо с вх. № 10023/29.10.2014 г., не е произвело правни последици, т.е. не е
довело до погасяване на насрещните вземания до размера на по-малкото, поради
липсата на материалните предпоставки за възникване на правото му на
компенсация.
Съгласно чл. 103, ал. 1 ЗЗД когато две лица си дължат
взаимно пари, всяко от тях, ако вземането му е изискуемо и ликвидно, може да го
прихване срещу задължението си. В тежест на ответника по настоящия отрицателен
установителен иск е да докаже елементите от фактическия състав на
компенсационното право, както и надлежното му упражняване с отправянето на
изявление за прихващане до насрещната страна по компенсационното правоотношение.
Анализът на събраните по делото писмени доказателства
формира у съдът натоварен с разглеждането на спора, че към датата, когато
ответника – Св. М. е предприел атакуваното в настоящото производство изявление
за прихващане – 29.10.2014 г., както той, така и адресата на компенсационното
волеизявление са имали качествата на кредитори един спрямо друг за упоменатите
в изявлението за прихващане парични вземания. Съдът не споделя позоваването на
ищците, че оспореното от тях прихващане е осъществено в противоречие с
изискванията на закона, доколкото същото не отговаря на признака еднородност –
едното вземане е в български левове, а другото е във валута /евро/,
респективно, че липсва изискуемост на активното вземане, с което ответника –
Св. М. се легитимира пред банката-длъжник. Съгласно чл. 103 ЗЗД, когато две
лица си дължат взаимно пари или еднородни и заместими вещи, всяко едно от тях,
ако вземането му е изискуемо, може да го прихване срещу задължението си.
Съгласно чл. 104, ал. 2 ЗЗД двете вземания се смятат за погасени до размера на
по-малкото от тях. Цитираните разпоредби очертават правопораждащия фактически
състав и съдържанието на правото на прихващане. Последното възниква при наличие
на насрещни вземания с предмет пари или други еднородни заместими вещи, като за
вземането на носителя на това право е необходимо то да е изискуемо, а за
неговото задължение е достатъчно да е изпълняемо. Ако трябва да се обобщи -
правото на прихващане се състои във възможността с едностранно волеизявление да
се погасят двете насрещни вземания до размера на по-малкото от тях, но за да
възникне правото на прихващане е необходимо вземането на прихващащия да е
изискуемо /арг. от чл. 103, ал. 1 във вр. с чл. 104, ал. 1, изр. 1 ЗЗД/. Правната
теория визира шест предпоставки на прихващането /компенсацията/: наличие на два
дълга ; идентичност на субектите по двете правоотношения ; еднородност и
заместимост на двата насрещни дълга ; изискуемост на активното вземане ;
ликвидност ; действителност на вземането. Това, че двата насрещни дълга са
еднородни по своето естество произтича пряко от характера им, а именно те са
парични. Обстоятелството, че единият дълг съществува, като задължение в парична
единица – български лев, а другия дълг е възникнал и съществува, като такъв в парична
единица – евро не може да послужи, като аргумент, че между насрещните вземания
отсъства еднородност, която прави невъзможна компенсацията между тях. Вярно е
обратното, че такава компенсация е допустима и незасягаща императивно изискване
на закона, доколкото в чл. 29 от Закона за БНБ изрично е установено, че официалният
валутен курс на лева към еврото е фиксиран на 1,95583 лв. Така при
конвертирането по този курс на кредитното задължение на – Св. М., което възлиза на сумата от 42 523,61
евро се получава левов еквивалент от 83 168,95 лв. Разполагайки с насрещно парично вземане
възлизащо на сумата от 83 514 лв. от носителя му Св. М. е извършено
валидно изявление за прихващане, защото предмет на преследвания погасителен
ефект са две парични по своето естество вземания, които отговарят на
изискването за еднородност. Успоредно с това трябва да се отбележи, че за да
настъпят правните последици на прихващането не е необходимо извършването на
каквото и да е било действие от страната разполагаща с пасивните вземания в
случая - „КТБ“ АД /н./, и по-конкретно
не е необходимо извършването на осчетоводяване на отправеното изявление за
прихващане. Единственото което е необходимо е извършващия прихващането да
разполага с изискуемо активно парично вземане спрямо свои кредитор, който също
е титуляр на насрещно парично вземане, за което изискването за изискуемост не
се прилага, защото плащането на паричното задължение може да бъде сторено от
длъжника, когато последния пожелае без да е необходимо, то да е станало
изискуемо. Настоявайки за недействителност на прихващането ищците извеждат
аргумент от това, че вземането на ответника С.М., с което той се е легитимирал,
като кредитор на банката не може да се квалифицира, като изискуемо, което е
пречка за валидно осъществяване на прихващането. Погасителният ефект целен с
въвеждането на правилото на чл. 104, ал.2 ЗЗД настъпва от деня, в който са се
осъществили всички предпоставки за възникване и надлежно упражняване на правото
на прихващане на 29.10.2014 г. Съдът не споделя виждането на ищците, че не би
могло да настъпи соченото от ответника прихващане заради това, че насрещните
вземания не били ликвидни и изискуеми към момента на извършването му, поради
това, че с решението на УС на БНБ от 20.06.2014 г. се спира изпълнението на
всички задължения на "КТБ" АД съгласно чл. 116 от Закона за
кредитните институции. Очертаната забрана обаче е адресирана до банката и се
отнася за реалното изпълнение на задълженията й, сиреч плащането, но не отменя
изискуемостта на задълженията на банката спрямо нейните вложители/кредитори.
Аргумент за това е, че е налице изрична разпоредба, а именно чл. 119, ал.4 от
ЗКИ, в която се посочва, че в периода, в който банката е под особен надзор се
смята, че тя не е в забава, т.е. по иначе изискуеми нейни задължения,
законодателят я е освободил от отговорността при забава, но с горното не се
отменя изискуемостта на вземанията. В чл. 119, ал.2 от ЗКИ се постановява, че с
поставяне на банката под особен надзор се спират изпълнителните производства
срещу нейното имущество, но прихващането е различен правен институт от
принудителното изпълнение. Прихващането е материалноправен способ за погасяване
на две насрещни задължения и гражданско правно средство за удовлетворяване на
кредиторовото вземане, което е различно от принудителното изпълнение и
прилагане на разпоредбата по аналогия е недопустимо. Посоченото изолира довода
на ищците за липса на успешно състоял се погасителен ефект, респективно прави
необоснована позицията на банката, че компенсацията е нищожна, заради
противоречие с императивни правила на закона -
чл. 116 ЗК, във връзка с чл. 104 ЗЗД, във връзка с чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, заради това, че активното вземане не отговаряло на изискването за
изискуемост.
Така изложените правни съображения мотивират решаващия
съд да приеме, че предявения главен иск за прогласяване на нищожност на
осъщественото на 29.10.2014 г. от С.М. прихващане, поради противоречието му с
императивни изисквания на закона – чл. 26, ал. 1, пр. 1 във връзка с чл. 103 и
чл. 104 ЗЗД е недоказан по своето основание и като такъв следва да се отхвърли.
По първия
евентуален иск с правна квалификация чл. 3, ал. 3 във вр. с ал. 2 ЗБН.
Съгласно чл. 3, ал. 2 ЗБН от датата на решението за
отнемане на лицензията за извършване на банкова дейност на основание чл. 36,
ал. 2 от Закона за кредитните институции не могат да се извършват
разпоредителни сделки и действия с имуществото на банката с изключение на
извършването на обичайни разноски, насочени към неговото запазване и
управление. От същата дата не могат да се извършват действия и сделки, насочени
към събиране, предоговаряне или обезпечаване на вземания срещу банката, както и
към изпълнение на нейни парични задължения, независимо от начина на изпълнение,
като по силата на алинея 3 на чл. 3 действия и сделки, извършени в нарушение на
забраните, установени в ал. 2, са нищожни по отношение на кредиторите на
несъстоятелността. С посочената разпоредба са визирани както действия на
банката, така и действия, насочени срещу нея, което е видно от изречение второ
на посочената разпоредба. Едно от тези действия на банката е посочено като
такова, насочено към изпълнение на задължения на банката, независимо от начина
за това. Което ще рече, че доколкото прихващането е способ за погасяване на
задължения (погасяват се насрещни, еднородни, изискуеми вземания, до размера на
по-малкото от тях), може да се приеме, че ще бъде нищожно изпълнение на
задължение на банката, направено чрез прихващане, но когато изявлението за
прихващане е на банката, защото изпълнението е активно действие на длъжника.
Друга от забранените действия и сделки са такива,
насочени към събиране вземания срещу банката. Това предполага активно действие
на кредитор. Както бе посочено,
прихващането е правен способ за погасяване на задължения.
Следователно, би могло да се приеме, че чл. 3, ал. 3
ЗБН визира и прихващането като едностранна сделка, насочена към изпълнение,
съответно към събиране на вземане от и срещу банката, в зависимост чие е
изявлението за прихващане. В чл. 59 от ЗБН обаче изрично е предвидено, че е
допустимо да се извършва прихващане от страна на кредитор на банката при
определени предпоставки. Липсва ограничение по отношение момента, в който
изявлението за прихващане ще бъде направено. Значение за действителността на
прихващането има само момента, в който вземането с което се прихваща (активното
вземане) е придобито от кредитора. Следователно, с оглед изричната и отделна
регламентация на прихващането, направено от кредитор, при която същото е
допустимо при определени условия, както и изрично са уредени отделни хипотези
за неговата недействителност по отношение кредиторите на несъстоятелността,
съдът намира, че процесното изявление за прихващане, направено от ответника
като кредитор на банката, не попада в кръга на действия, визирани в
разпоредбата на чл.3, ал. 2 ЗБН – следователно, предявения иск за прогласяване
нищожността на прихващането, като противоречащо на тази разпоредба е неоснователно
и следва да бъде отхвърлен.
По отношение
на втория евентуален иск с правна квалификация чл. 59, ал. 2 ЗБН.
За да се отговори на въпроса дали компенсационното
изявление датиращо от 29.10.2014 г., което е предприето от С.М. с цел постигане
погасителен ефект спрямо негово насрещно кредитно задължение към „КТБ“ АД /н./
е произвело правни последици е необходимо да бъде установено дали той е
упражнил надлежно възникналото в негова полза право да извърши прихващане.
Разпоредбата на чл. 59, ал. 2 ЗБН предвижда, че
изявлението за прихващане се отправя до синдика и трябва да бъде направено в
писмена форма с нотариална заверка на подписа. Установена е форма за действителност
на едностранното изявление на кредитор за извършване на прихващане,
неспазването на която влече предвидените в чл. 26, ал. 2, предл. 3 ЗЗД правни
последици – едностранното волеизявление е нищожно. Въпросът, който се поставя в
настоящото производство е приложима ли е така установената форма за валидност
на изявленията за прихващане, обективирани преди спрямо банката да е открито
производство по несъстоятелност, тъй като постановено решение по чл. 13 ЗБН е
предпоставка за приложение на чл. 26 ЗБН и упражняване на правомощията на фонда
за гарантиране на влоговете в банките да назначи синдик на банката. Няма спор,
че процесното изявление за прихващане като едностранна правна сделки е
обективирано от ответника – С.М. на датата - 29.10.2014 г., към който момент
синдик на „К.Т.Б.“ АД не е бил назначен, тъй като изобщо не е постановено
решение за откриване на производство по несъстоятелност, нито пък е било
възможно назначаването на временен синдик – фигура въведена в момент, последващ
извършването на прихващанията с приемане на разпоредбата на чл.12а ЗБН, ДВ,
бр.22/24.03.2015 г.
Разпоредбите, въвеждащи изисквания за форма на
правните сделки не следва да се тълкуват и прилагат разширително. Това
означава, че изявления за прихващане, адресирани до банката, на която към този
момент синдик не е назначен, не могат да се третират като нищожни, поради
неспазване на предвидена форма за валидност. В този смисъл механичното
пренасяне на изискванията за форма, приложими към изявления, които следва да се
приемат от синдика, към едностранни сделки, адресирани до квесторите на
банката, е недопустимо. По тази причина предявеният в условията на евентуалност
установителен иск за недействителност на обсъжданото прихващане е неоснователен
и следва да бъде отхвърлен.
По отношение
на третия евентуален иск с правна квалификация чл. 59, ал. 5 ЗБН.
Конститутивният иск, уреден в чл. 59, ал. 5 ЗБН
предоставя на ищците, в качеството им на синдици упражняването на преобразуващо
право, възникнало в полза на кредиторите на несъстоятелността на „КТБ“ АД (н)
да обявят за относително недействителни по отношение на тях прихващането,
извършено от ответника, т.е. налице е фигурата на процесуална субституция.
Следователно основателността на предявения конститутивен иск предполага да е
осъществен фактическият състав, пораждащ упражняваното от ищците в настоящото
производство потестативно право, което налага да се изясни коя е приложимата
спрямо това право редакция на чл. 59, ал. 5 ЗБН, която урежда възникването му,
тъй като разпоредбата е изменена с ДВ, бр. 98 от 2014 г., в сила от 28.11.2014
г., а с §8 от ПЗР на
ЗИД на ЗБН, обн. ДВ, бр. 20/2018 г., изрично ѝ е придадено обратно
действие, като същата се прилага считано от 20.06.2014 г.
Именно по приложението на релевантната редакцията на
чл. 59, ал. 5 ЗБН страните по делото са развили подробни аргументи в
противоположни насоки като ищците поддържат, че приложимост за разглеждания
случай следва да намерят правилата установени с редакцията на цитираната
разпоредба със съдържанието, влязло в сила с изменение от 28.11.2014 г. и
приложимо, считано от 20.06.2014 г., а ответниците привеждат аргументи в
насока, че разпоредбата трябва да се прилага според съдържанието ѝ дадено
с редакцията на ЗБН към 29.12.2011 г.
От събраните по делото доказателства се установи, че
на 29.10.2014 г. ответникът – С.М. е отправил писмено изявление за прихващане с
вх. № 10023/29.10.2014 г. към „КТБ“ АД /н./, с което е предприел извършването
на компенсация по смисъла на чл. 104, ал. 1, изр. 1 ЗЗД със свое активно
вземане към банката в размер на сумата от 83 514 лв. /42 700 евро/, което е
придобил въз основа на договор за цесия от 20.10.2014 г. с насрещни свои
задължения към банката произтичащи от действащия договор за банков кредит от
15.11.2011 г., в т.ч. – непогасена главница по кредита в размер на 42 500 евро
и лихви в размер на 23,61 евро, или общо кредитно задължение в размер на 42
523,61 евро. /с левова равностойност от 83 168,95 лв./, като прихващането е до
размера на по-малкото от двете насрещни задължения. Проведено е успешно пълно и
главно доказване, както по отношение съществуването на визираните насрещни
задължения, така и относно техните актуални размери към момента непосредствено
преди упражняването на компенсационното изявление. Изясни се, че и двете
насрещни вземания, които са предмет на извършеното прихващане отговарят на
критериите за еднородност и изискуемост, което дава основание на съда да
заключи, че е валидно и е произвело погасителен ефект.
Правото да се иска обявяването на относителна
недействителност на прихващане упражнено спрямо банка, която е обявена в
несъстоятелност по естеството си е преобразуващо право, с което разполагат
кредиторите на несъстоятелността. Ето защо преди всичко относно приложимостта
на разпоредбата на чл. 59, ал. 5 ЗБН в новата й редакцията /уредена с
изменението с ДВ, бр. 98 от 2014 г./ е от значение да се отговори на въпроса
кога е възникнало правоотношението, породило потестативното право на
процесуалните субституенти.
Правото на кредиторите на несъстоятелността да искат
обявяването спрямо тях на недействителността на извършено прихващане, е
предвидено в закона с цел да не се допусне състояние, при което определен
кредитор на банката ще бъде поставен в привилигировано спрямо останалите
положение при удовлетворяването му от осребреното имущество по реда на чл. 94
ЗБН. При упражняване на това право се стига до ревизиране на такива правни
действия, които по принцип са законосъобразно извършени и са правомерни при
липсата на открито производство по несъстоятелност, но от момента на откриване
на производство по несъстоятелност спрямо банката, се превръщат в неправомерни
(извършва се тяхна преоценка), тъй като с осъществяването им се създава
привилегировано положение на един кредитор, чието вземане се удовлетворява
изцяло, като се заобикаля реда, предвиден в закона, целящ справедливото
удовлетворяване на всички кредитори на банката. С оглед на това следва да се
приеме, че това потестативно право, както и всички останалите права, предвидени
в чл. 59 ЗБН, възникват тогава, когато по отношение на банката е открито
производство по несъстоятелност и от този момент. До откриване на
производството и обявяването на банката в несъстоятелност, това потестативно
право не би могло да възникне, съответно не е възникнало и основание за
преоценка на извършеното прихващане.
В случая се установява, че производството по
несъстоятелност по отношение на „КТБ“ АД (н) е открито с решение от 22.04.2015
г., постановено по т. д. № 7549/2014 г. по описа на Софийски градски съд, VІ-4
състав и именно от този момент следва да се приеме, че в полза на кредиторите
на несъстоятелността на банката възникват всички специални преобразуващи права,
предвидени в ЗБН, включително това по чл. 59, ал. 5 ЗБН. Към посочената дата –
22.04.2015 г., следва да се преценява коя е действащата материалноправна норма,
която урежда фактическия състав на правото на кредиторите да искат да бъдат
обявени по отношение на тях за относително недействителни извършените
прихващания. Няма съмнение, че това е разпоредбата на чл. 59, ал. 5 ЗБН в
редакцията ѝ след изменението с ДВ, бр. 98 от 2014 г. Приложението на
тази редакция е основано на това, че субективното материално преобразуващо право
е възникнало за кредиторите на масата на несъстоятелността след влизането в
сила на изменението дадено с ДВ, бр. 98 от 2014 г. В този смисъл придаденото от
законодателя обратно действие с §8 от ПЗР на ЗИД на ЗБН, обн. ДВ, бр. 20/2018
г., на чл. 59, ал. 5 ЗБН, считано от 20.06.2014 г. не рефлектира върху спорното
материално преобразуващо право, защото то няма как да се породи в правната
сфера на носителя му преди относно даденото дружество /банка/ спрямо, което е
било предприето прихващането да е било открито от съда производство по
несъстоятелност, а това действие, както вече се спомена се е реализирало
на 22.04.2015 г. В посочения смисъл
аргументите на ответните страни, че законодателната норма на §8 от ПЗР на ЗИД
на ЗБН, обн. ДВ, бр. 20/2018 г. противоречи на конституционни норми не следва
да бъдат обсъждани, защото при формиране на мотивите си по настоящото решение,
съдът не изхожда от приложимостта на посоченото законодателно разрешение в
темпоралното приложение на нормата на чл. 59, ал. 5 ЗБН.
Тълкуването на разпоредбата на чл. 59, ал. 5 ЗБН
налага извод, че предвиденото в нея преобразуващо право възниква при наличие на
следните елементи (фактически състав): извършване на прихващане от кредитор на
„К.Т.Б.“ АД (н) след началната дата на неплатежоспособността или след датата на
поставянето на банката под специален надзор при условията и по реда на глава
единадесета, раздел VІІІ от Закона за кредитните институции, включващ наложена
мярка по чл. 116, ал. 2, т. 2 от същия закон, ако тази дата предшества
началната дата на неплатежоспособността, но не е спорно, че тези две дати
съвпадат.
Извършване на прихващането по смисъла на посочената
норма е налице при настъпване на неговия погасителен ефект, защото целта на
уреденото в закона преобразуващо право, е да се обяви за непротивопоставимо на
останалите кредитори на несъстоятелността именно погасителното действие на
прихващането по отношение на вземането на кредитора, който го е извършил – с
този ефект всъщност се изпълнява спрямо него задължението на банката за връщане
на вложените в нея парични средства.
От своя страна, за да настъпи погасителният ефект на
прихващането, когато то се извършва извънсъдебно, както в настоящия случай,
следва да бъде установено, че са се осъществили всички предпоставки, предвидени
в чл. 103, ал. 1 ЗЗД, при които това правото на компенсация възниква. От
решаващия състав нееднократно се посочи, че реализацията на материалните
предпоставки на обсъжданата компенсация е налице, като приключването на
фактическия състав нужен за произвеждане на целения, като правна последица
погасителен ефект от активния кредитор е станало на 29.10.2014 г. Следователно
коментираното материално-правно прихващане е осъществено от С.М. в качеството
му на кредитор на „К.Т.Б.“ АД (н), след
20.06.2014 г., която дата е определена за начална такава на
неплатежоспособността на банката, както и е датата, на която б.та е поставена
под специален надзор при условията и по реда на глава единадесета, раздел VІІІ
от Закона за кредитните институции, включващ наложена мярка по чл. 116, ал. 2,
т. 2 от същия закон, т.е. и така разглежданото прихващане се явява такова
осъществено след момента, посочен в чл. 59, ал. 5 ЗБН, като релевантен за
възникване на уреденото в тази разпоредба преобразуващо право да бъдат обявено
същото за относително недействително.
В обобщение, в полза на кредиторите
на несъстоятелността е възникнало предвиденото в чл. 59, ал. 5 ЗБН
преобразуващо право и прихващането, извършено от ответника - С.М. с изявление,
обективирано в писмо с вх. на „КТБ“ АД (н) № 10023/29.10.2014 г., следва да
бъде обявено за недействително по отношение на кредиторите на несъстоятелността
на „КТБ“ АД (н). Тук следва да се добави, че макар ответника – И.С.М. да не е
страна по осъществената компенсация, то доколкото посочения правен субект черпи права от материалните последици на
компенсаторното изявление, защото с нея наред
с дълга на С.М. се погасява й неговия дълг в качеството му на поръчител
по главното задължение. В този смисъл за ищците несъмнено е налице интерес да обвържат със СПН и посочения
субект по материалното правоотношение за да могат да му противопоставят
относителната недействителност на сделката, от която И.С.М. би извеждал права при евентуално негово
позоваване спрямо кредитора му, че задължението, което е обезпечено с даденото
от него поръчителство се е погасило, поради
ефекта на извършеното прихващане.
С оглед уважаването на предявения
иск с правна квалификация чл. 59, ал. 5 ЗБН съдът не дължи произнасяне по
предявеният при условията на евентуалност иск с правна квалификация чл. 59, ал.
3 ЗБН за обявяване на извършеното прихващане за недействително по отношение
кредиторите на несъстоятелността, тъй като не е настъпило
вътрешно-процесуалното условие за това.
По
разноските:
При този изход на спора, право на присъждане на
извършените в производството разноски се поражда за синдиците-ищци, съгласно
чл. 78, ал.1 ГПК, които са заявили своевременно искане за присъждането им.
Доколкото от тяхна страна се доказват извършването на разноски за водене на
делото в размер на сумата от 700,00 лв., представляваща заплатено
възнаграждение за вещо лице, то посочения разход следва да им бъдат присъден
под формат на разноски.
На основание чл. 59, ал. 7 ЗБН ответникът следва да
бъде осъден да заплати по сметка на СГС дължимата държавна такса за разглеждане
на предявените искове, от предварителното заплащане на която ищците са
освободени. Тя възлиза на сумата от 3 326,76 лв., изчислена като 4 % от
стойността на прихващането, което се атакува, която от своя страна е равна на
размера, до който се считат погасени двете насрещни вземания и който е
83 168,95 лв.
Воден от изложеното, съдът
Р Е Ш И:
ОТХВЪРЛЯ предявения от А.Н.Д. и К.Х.М.,
в качеството им на синдици на „К.Т.Б.“ АД – в несъстоятелност, ЕИК *******, със
седалище и адрес на управление ***, срещу С.И.М., ЕГН **********, с адрес *** и И.С.М., ЕГН **********, с адрес ***, главен
иск с правна квалификация чл. 26, ал. 1,
пр. 1 ЗЗД, във връзка с чл. 103 и чл. 104 ЗЗД за признаване на установено,
че изявление за прихващане с вх. №
10023/29.10.2014 г. по регистрите на банката, направено от С.И.М., ЕГН **********,
съдържащо заявено прихващане между негово активно вземане срещу б.та в размер
на 83 514,00 лв., което е придобито въз основа на договор за цесия от
20.10.2014 г. и съставлява част от налични средства по депозитна сметка в „КТБ“
АД /н./ с IBAN ***, с вземане на „КТБ“ АД (н) срещу С.И.М., ЕГН ********** в
размер на сумата от 42 523,61 евро /с левова равностойност от
83 168,95 лв./, произтичащо от договор за банков кредит от 15.11.2011 г.,
е нищожно поради противоречието му с императивни правни норми.
ОТХВЪРЛЯ предявения от А.Н.Д. и К.Х.М.,
в качеството им на синдици на „К.Т.Б.“ АД – в несъстоятелност, ЕИК *******, със
седалище и адрес на управление ***, срещу С.И.М., ЕГН **********, с адрес *** и И.С.М., ЕГН **********, с адрес ***,
евентуален иск с правна квалификация чл. 3, ал. 3 вр. ал. 2 ЗБН за признаване
на установено, че изявление за прихващане с вх. № 10023/29.10.2014 г. по
регистрите на банката, направено от С.И.М., ЕГН **********, съдържащо заявено
прихващане между негово активно вземане срещу б.та в размер на 83 514,00 лв.,
което е придобито въз основа на договор за цесия от 20.10.2014 г. и съставлява
част от налични средства по депозитна сметка в „КТБ“ АД /н./ с IBAN ***, с
вземане на „КТБ“ АД (н) срещу С.И.М., ЕГН ********** в размер на сумата от 42
523,61 евро /с левова равностойност от 83 168,95 лв./, произтичащо от договор
за банков кредит от 15.11.2011 г.
ОТХВЪРЛЯ предявения от А.Н.Д. и К.Х.М.,
в качеството им на синдици на „К.Т.Б.“ АД – в несъстоятелност, ЕИК *******, със
седалище и адрес на управление ***, срещу С.И.М., ЕГН **********, с адрес *** и И.С.М., ЕГН **********, с адрес ***,
евентуален иск с правна квалификация чл.
26, ал. 2, пр. 3 ЗЗД, във връзка с чл. 59, ал. 2 ЗБН за признаване на
установено, че изявление за
прихващане с вх. № 10023/29.10.2014 г. по регистрите на банката,
направено от С.И.М., ЕГН **********, съдържащо заявено прихващане между негово
активно вземане срещу б.та в размер на 83 514,00 лв., което е придобито
въз основа на договор за цесия от 20.10.2014 г. и съставлява част от налични
средства по депозитна сметка в „КТБ“ АД /н./ с IBAN ***, с вземане на „КТБ“ АД
(н) срещу С.И.М., ЕГН ********** в размер на сумата от 42 523,61 евро /с
левова равностойност от 83 168,95 лв./, произтичащо от договор за банков
кредит от 15.11.2011 г., е нищожно поради неспазване на установената от закона
форма за действителност.
ОБЯВЯВА по иск с правно
основание чл. 59, ал. 5 ЗБН,
предявен от А.Н.Д. и К.Х.М., в качеството им на синдици на „К.т.б.“ АД (н.),
ЕИК *******, със седалище и адрес на управление ***, срещу С.И.М., ЕГН **********,
с адрес *** и И.С.М., ЕГН **********, с
адрес *** ЗА НЕДЕЙСТВИТЕЛНО
по отношение на кредиторите на несъстоятелността на „К.Т.Б.“ АД (н.)
прихващане, извършено от С.И.М., ЕГН ********** с изявление, обективирано в писмо с вх. № 10023/29.10.2014 г.
по регистрите на банката, съдържащо заявено прихващане между негово активно
вземане срещу б.та в размер на 83 514,00 лв., което е придобито въз основа на
договор за цесия от 20.10.2014 г. и съставлява част от налични средства по
депозитна сметка в „КТБ“ АД /н./ с IBAN ***, с вземане на „КТБ“ АД (н) срещу С.И.М.,
ЕГН ********** в размер на сумата от 42 523,61 евро /с левова равностойност от
83 168,95 лв./, произтичащо от договор за банков кредит от 15.11.2011 г.
ОСЪЖДА на основание чл. 78,
ал. 1 ГПК С.И.М., ЕГН **********, с адрес ***
и И. С.М., ЕГН **********, с адрес ***, в условията на солидарност да
заплатят в полза на масата на несъстоятелността на „К.Т.Б.“ АД – в
несъстоятелност, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление ***, сумата в
размер от 700,00 лв., представляваща направени от ищците разноски по делото
пред настоящата съдебна инстанция.
ОСЪЖДА на основание чл. 59,
ал. 7 ЗБН С.И.М., ЕГН **********, с адрес ***
и И. С.М., ЕГН **********, с адрес ***, в условията на солидарност да
заплатят по сметка на Софийски градски съд сумата в размер на 3 326,76 лв.,
представляваща дължима държавна такса за разглеждане на предявените в
настоящото производство искове, от предварителното заплащане на която ищците са
освободени.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски
апелативен съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.