№ 12044
гр. София, 20.06.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 161 СЪСТАВ, в публично заседание на
осемнадесети юни през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:ВАСИЛ КР. ПЕТРОВ
при участието на секретаря БОРЯНА М. ТОШЕВА
като разгледа докладваното от ВАСИЛ КР. ПЕТРОВ Гражданско дело №
20241110146621 по описа за 2024 година
Предявени са искове с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД и чл. 55, ал. 1, пр.
1 ЗЗД.
Ищцата А. Н. И. твърди, че между нея и ответника „Креди Йес” ООД на 01.02.2023
г. е сключен Договор за паричен заем № ** за сумата от 350 лв., която следвало да се върне
на 3 седмични вноски. Бил посочен ГПР 48,355%. Било уговорено задължение за
предоставяне на обезпечение и неустойка за неизпълнение на това задължение от 272,07 лв.
На 03.02.2023 г. ищцата платила на ответника сумата от 437,50 лв. и така погасила изцяло
задълженията си. Счита, че договорът е нищожен, тъй като не е написан ясно и разбираемо
за потребителя, на шрифт 12, в два екземпляра. Не е посочен реалният размер на ГПР.
Кредиторът не изпълнил задължението си да оцени кредитоспособността на потребителя,
преди да отпусне кредита. Неустойката се начислявала след като кредитът е отпуснат и така
се увеличавал рискът от свръхзадлъжнялост за потребителя. Нарушена била императивната
норма на чл. 33, ал. 1 ЗПК. Налице била и неравноправна клауза. Възнаградителната лихва
била в противоречие с добрите нрави. Целият договор бил недействителен, а в условията на
евентуалност – била нищожна клаузата за неустойка. Моли съда да постанови решение, с
което да прогласи нищожността на процесната клауза за неустойка, както и да осъди
ответника да му заплати сума в размер на 10 лева, частична претенция от 238,44 лв.,
недължимо платена сума по договора за кредит, ведно със законната лихва от датата на
подаване на исковата молба 06.08.2024 г. до окончателното изплащане. Претендира
разноски.
Ответникът „Креди Йес” ООД оспорва исковете. Признава, че на 03.02.2023 г.
ищцата е платила на ответника сумата от 437,50 лв. и така погасила изцяло задълженията
си. Твърди обаче, че договорът е действителен и сключен при пълно спазване на всички
императивни правила от законодателството за защита на интересите на потребителите.
Неустойката и възнаградителната лихва не били прекомерни, нито незаконни, а ГПР бил
правилно изчислен при посочване на допусканията и разходите за потребителя. Моли за
отхвърляне на исковете. Претендира разноски.
Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства и доводите на страните
1
съобразно чл. 12 ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното:
По иска с правно основание чл. 26, ал. 1, т. 1 ЗЗД
Известно е, че при отрицателните установителните искове изискването по чл. 127, ал.
1, т. 4 ГПК да се посочи основанието на претенцията не важи. Основанието не е
индивидуализиращ белег на предявен отрицателен установителен иск. При такъв иск
ищецът твърди единствено отсъствието на правоотношение между него и ответника, а
ответникът е този, който трябва да въведе в процеса и да докаже наличието на валидно
правоотношение. Като реплика ищецът при такъв иск може да навежда доводи, че иначе
наличното правоотношение е недействително или да иска неговото унищожаване. В този
смисъл при отрицателните установителните искове ищецът може, без да се съобразява с
ограниченията по чл. 214, ал. 1 ГПК, по всяко време на процеса, да навежда каквито иска
„основания“ (т.е. доводи), че твърдяното от ответника правоотношение е недействително.
Обаче в случая ищецът не е предявил отрицателен установителен иск за несъществуването
на задължения по договор, а иск за прогласяването на неговата нищожност. В теорията е
изказвано становището (Сталев, Ж. Сила на пресъдено нещо в гражданския процес. С.,
2007, с. 294), че на практика исковете за нищожност на правна сделка са всъщност
разновидност на отрицателни установителни искове за несъществуване на правоотношение.
Това становище обаче в съдебната практика не се споделя. И наистина, искова молба, с която
се иска прогласяване нищожността на правна сделка, без да са посочени конкретни пороци
на сделката, всеки съд в страната би оставил без движение като нередовна. Напротив, искова
молба, с която се иска установяването несъществуването на задължение или
правоотношение с ответника, без да се сочи каквото и да е основание, е напълно редовна.
Ответникът е този, който, след като твърди, че ищецът му дължи нещо, трябва да наведе
твърдения и основания за твърденията си. Следователно касае се за различни по същността
си искове.
Исковете за нищожност на правна сделка са принципно допустими, когато съществува
правен интерес от предявяването им. Наистина, чл. 124, ал. 1, пр. 3 ГПК сочи, че могат да се
предявяват отрицателни установителни искове и никъде не сочи, че могат да се предявяват
искове за прогласяване на нищожността на правни сделки. В същото време, специалната
разпоредба на чл. 114, б. „а“ ЗС вр. чл. 112, б. „а“ ЗС изрично признава допустимостта на
искове за нищожност на актове, респ. сделки, с които се прехвърля правото на собственост
или се учредяват, прехвърлят, изменят или прекратяват други вещни права. Оттам
принципно следва да се признае допустимостта на искове за прогласяване нищожността на
правна сделка, ако има правен интерес.
В същото време и доколкото е очевидно, че тези искове не са проста разновидност на
отрицателни установителни искове за правоотношение, следва да се установи кой е техният
предмет, какво е тяхното основание.
Нищожността на правната сделка е юридическа последица на порока, засегнал тази
сделка, и представлява правно качество на самия акт. Именно с характеристиката си на
такова качество тя става предмет на делото и на силата на пресъдено нещо при уважен иск за
прогласяване нищожността на сделката. Когато въпросното качество е налице, неговото
съществуване ще бъде потвърдено със сила на пресъдено нещо чрез обявяването на сделката
за нищожна. Когато обаче сделката е напълно действителна, правното качество „нищожност“
ще бъде отречено със сила на пресъдено нещо посредством отхвърлянето на иска; тогава ще
бъде ясно, че сделката е породила целените от страните по нея правни последици и в същото
време силата на пресъдено нещо няма да се разпростре върху тези последици.
Формулираният по-горе извод от гледната точка на юридическия силогизъм ще изглежда
така: а) първа предпоставка – неспазеното изискване за законност на правната сделка, т.е.
нарушената правна норма; б) втора предпоставка – фактът, в който с изразява нарушението
(порокът на сделката); в) извод – правопрепятстващите правни последици на порока, т.е.
2
правното качество „нищожност“ на сделката. Разбира се, ако някоя от предпоставките не е
налице, изводът ще се сведе до едно отричане на гореспоменатото правно качество. И в
двата случая обаче обективните предели на силата на пресъдено нещо ще се концентрират
върху извода, а не върху предпоставките на силогизма. Силата на пресъдено нещо ще отрече
или потвърди съществуването на правното качество „нищожност“, а пороците и нарушените
изисквания за законосъобразност на правната сделка ще послужат само като
индивидуализиращи признаци на правното качество, съставляващо предмет на силата на
пресъдено нещо. Изцяло в този смисъл, макар и относно исканията за прогласяване на
нищожността на административните актове, Раданов, В. Нищожността на
административния акт като предмет на силата на пресъдено нещо. – В: Съвременно право –
проблеми и тенденции. С., 2011, с. 91-92.
Следователно предмет на иск за прогласяване на нищожността на правна сделка е
правното качество „нищожност“ на сделката, а основание на иска по см. на чл. 127, ал. 1, т. 4
ГПК е конкретният твърдян порок на сделката от ищеца. Оттук по необходимост следва, че
въвеждането на нов порок на правната сделка с искане за прогласяването на нищожността й
представлява не изменение на основанието на иска по см. на чл. 214, ал. 1 ГПК, а
предявяването на изцяло нов иск. Следва също така и, че докато отрицателните
установителни искове за несъществуване на право или правоотношение са възможни и
съответни на вида спорни права или правоотношения между страните по делото, то
положителните установителни искове за нищожност на правна сделка са numerus clausus,
като е недопустимо както добавянето на нови основания за нищожност на правна сделка,
непредвидени в материалния закон, така и разширителното прилагане на основанията за
нищожност, предвидени в материалния закон.
Ищцата не е предявила установителен иск за признаване, че не дължи суми по
договора, а за признаване на нищожността на договора. Този иск при това не е отрицателен
установителен иск, а положителен. Всеки порок на сделката по чл. 26 ЗЗД е основание на
самостоятелен иск. При това, приема се, допустим е и установителен иск за нищожност на
отделни клаузи от един договор.
С оглед изложеното по-горе, предявени са положителни установителни искове – за
прогласяване нищожността на клаузи от договора на основание противоречие на закона – на
императивни законови норми.
Ищцата навежда няколко различни правни довода за нищожността на договора, като
наличието само на един основателен довод за нищожност на договора е достатъчно за
констатацията за непораждане на желаните правни последици.
Ищецът иска прогласяване на нищожността на чл. 8 от договора, който урежда
задължение за ищеца потребител при неосигуряване на обезпечение по чл. 8 (да осигури
поръчител, ипотека, особен залог, банкова гаранция или ценна книга в полза на заемодателя)
да заплати неустойка в размер на 238,44 лв. – на три вноски по 79,48 лв.
Договорът е потребителски по см. ЗПК.
Съдът намира сочената клауза по чл. 8 от договора, съдържаща уговорка за неустойка,
за нищожна. Съгласно императивната норма на чл. 33, ал. 1 ЗПК при забава на потребителя
кредиторът има право само на лихва върху неплатената в срок сума за времето на забавата.
Неустойката по чл. 8 от договора е в пъти по-голям размер. Клаузата е нищожна. Искът
следва да се уважи.
По иска с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД
Предявената кондикционна претенция по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД предполага
установяване плащането на парични суми от потребителя на търговеца и липсата на
основание за получаване на плащането.
Ищецът твърди, че целият договорът за заем е нищожен, тъй като годишният процент
3
на разходите (ГПР) е грешно посочен.
Съгласно § 1, т. 2 ДР ЗПК „обща сума, дължима от потребителя“ е сборът от общия
размер на кредита и общите разходи по кредита за потребителя. Предходната точка дава
дефиницията на общ разход по кредита за потребител. Това са всички разходи по кредита,
включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички
други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни
на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за
допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните
премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за
получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на
прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не
включва нотариалните такси.
Длъжникът потребител е поел задължение да осигури обезпечение, вкл. да осигури
поръчител, ипотека, особен залог, банкова гаранция или ценна книга в полза на заемодателя)
– в противен случай дължи неустойка. На практика, става дума за липса възможност за
индивидуално уговаряне от страна на потребителя, по силата на който потребителят поема
заплащането на допълнителен разход, за да получи заем. Рискът от неплатежосподобността
и зле преценената кредитоспособност на потребителя се възлага върху самия потребител,
като върху него се прехвърля още един допълнителен разход. Всеки разход обаче в тежест на
потребителя по договора за потребителски кредит трябва ясно да е описан в договора и да
бъде посочен в ГПР.
ГПР по договора за паричен заем е посочен като 48,36 %, но ако се отчитат вноските
за неустойка като разход – 409,61 % (изчислен с помощта на общодостъпен онлайн
калкулатор за бързи кредити), а те се плащат заедно с вноската за главница. Така всъщност в
процесния договор за заем е нарушено изискването па чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК в самия
договор ясно и недвусмислено да се посочи действителният размер на ГПР. Съгласно
императивната норма на чл. 22 ЗПК целият договор за заем е нищожен на това основание.
Следва да се има предвид и, че самото уговаряне на неустойка в размер над законовата
лихва за забава нарушава императивната норма на чл. 33, ал. 1 ЗПК, както вече се посочи.
Клаузите за изчисляване на ГПР и определяне размера му са нищожни. В практиката на
Съда на Европейския съюз – т. 1 и 2 от Решение от 21.03.2024 г. по дело C-714/22, по
преюдициално запитване на СРС, се приема, че когато в договора не е посочен правилен
ГПР, тъй като не са включени в него подобни възнаграждения за услуги като процесните,
целият договор може да се приеме за нищожен на основание чл. 22 ЗПК във връзка с чл. 11,
ал. 1, т. 10 ЗПК.
Съгласно чл. 23 ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е обявен за
недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва
или други разходи по кредита. Нормата е специална и предвижда заместване по право на
недействителния договор за потребителски кредит с договор за безлихвен заем в размер на
действителната стойност на получения кредит от потребителя. Платеното в размер на
чистата стойност на кредита е платено на правно основание и не подлежи на връщане, а
разликата е платена без основание и подлежи на възстановяване на потребителя. В случая е
безспорно, че потребителят е платил общо 437,50 лв. Платеното над главницата е 87,50 лв.,
то е недължимо платено.
Искът следва да бъде уважен в предявения частичен размер от 10 лв. (при заявен
глобален размер от 238,44 лв.), недължимо платена сума по договор за паричен заем №
**/01.02.2023 г. над чистия размер на предоставения заем, ведно със законната лихва от
датата на исковата молба 06.08.2024 г. до окончателното плащане.
По разноските:
С оглед изхода на делото право на разноски има ищцата, която е сторила разноски от
4
80 лв. за държавна такса, които следва да й се присъдят.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявения от А. Н. И., ЕГН **********, против
„Креди Йес” ООД, ЕИК *********, иск с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД
нищожността на чл. 8 от договор за паричен заем № **/01.02.2023 г., поради противоречие
на закона.
ОСЪЖДА „Креди Йес” ООД, ЕИК *********, да заплати на А. Н. И., ЕГН
**********, на осн. чл. 55, ал. 1, т. 1 ЗЗД сумата от 10 лв., частична претенция (при заявен
глобален размер от 238,44 лв.), недължимо платена сума по договор за паричен заем №
**/01.02.2023 г., съставляваща разликата над чистия размер на предоставения заем до
размера на платеното, ведно със законната лихва от датата на исковата молба 06.08.2024 г. до
окончателното плащане, както и на осн. чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 80 лв., разноски, сторено
по делото.
Решението подлежи на обжалване пред Софийския градски съд в двуседмичен
срок от връчването на препис.
Препис от решението да се връчи на страните, чрез пълномощниците им, което
обстоятелство изрично да се удостовери в отрязъците от съобщенията.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
5