РЕШЕНИЕ
№…
17. 12. 2019г. гр.Плевен
В ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛЕВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД
ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ
ПЕТИ
ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ
на двадесети ноември през две хиляди и деветнадесета година
В публичното заседание в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:СИЛВИЯ КРЪСТЕВА
ЧЛЕНОВЕ:1.РЕНИ
ГЕОРГИЕВА
2.ЕМИЛИЯ КУНЧЕВА
Секретар ПЕТЪР ПЕТРОВ
Прокурор …………………
като разгледа
докладваното от ПРЕДСЕДАТЕЛЯ
В.ГР.Д. №892 по описа за 2019 год.
ПРОИЗВОДСТВО по чл.258 и сл. от ГПК.
Въззивното гражданско производство пред Окръжен съд- гр.Плевен е образувано на основание въззивна жалба от „*** „ЕАД с ЕИК*** срещу Решение № 1310/ 15. 07. 2019 г. по гр. д. № 5073/ 2018 г. по описа на Плевенския районен съд.
Въззивният жалбоподател твърди, че обжалваното решение е незаконосъобразно, необосновано и неправилно, постановено в нарушение на материалния и процесуалния закон. С въззивната жалба е отправено искане за отмяна на решението на районния съд като неправилно и незаконосъобразно , като бъдат присъдени направените по делото разноски и юрисконсултско възнаграждение в размер на 350 лв.
Въззиваемата страна А. Н. М. чрез адв.П.К. е изразил становище, че въззивната жалба е неоснователна и решението на районния съд следва да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно.
ВЪЗЗИВНИЯТ СЪД, като извърши проверка по допустимостта на въззивната жалба съгласно чл.267, ал.1 от ГПК при съответно прилагане на чл.262 от ГПК, установи следното:
Въззивната жалба е подадена в срок, срещу съдебен акт, подлежащ на обжалване, от надлежна страна, която има правен интерес да обжалва решението, поради което е процесуално допустима и следва да бъде разгледана по същество.
С обжалваното
решение районният съд въз основа на събраните по делото доказателства е отхвърлил предявения иск от ***
ЕАД, ЕИК***, със седалище и адрес на управление гр.София ***, бул. ***, представлявано от Н.Т.С. и М.Д.Д. - изп.
директори, чрез пълномощник юрк.А.Б., против А.
Н. М., ЕГН **********,***, с правно основание чл. 415, по реда чл. 422 от ГПК и цена на
иска 1378, 27 лв, като неоснователен и недоказан и е
обезсилил Заповед № 5486 / 30. 10.
2017 г. за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по ч. гр. д. № 8418 / 2017 г.
Районният съд е осъдил на основание чл. 78 от ГПК, *** ЕАД, ЕИК***, със седалище и адрес на управление гр.София ***, бул. ***, представлявано от Н.Т.С. и М.Д.Д. - изп. директори, чрез пълномощник юрк.А.Б., ДА ЗАПЛАТИ в полза на ПлРС, направените разноски по делото за ДТ в размер на 30 лв.
За да отхвърли предявения иск първоинстанционният съд е приел въз основа на събраните по делото доказателства, че за договора за цесия между въззивния жалбоподател и неговия праводател не е уведомен по надлежния ред длъжникът, поради което цесията не е произвела правно действие спрямо него. На това основание районният съд е отхвърлил предявеният иск с правно основание чл.422 ГПК като неоснователен и недоказан.
Въззивният съд счита, че решението на районния съд е незаконосъобразно и следва да бъде отменено по следните съображения:
От доказателствата по делото става ясно, че длъжникът не е уведомен по надлежния ред от цедента за сключения договор за цесия с въззивника. Такова уведомяване не е направено и в заповедното производство, като съдът е указал на въззивника да предяви иск за установяване на вземането си на основание чл. 415, ал.1, т. 2 ГПК (когато длъжникът е уведомен по реда на чл. 47 ГПК). Съдът приема, че длъжникът е надлежно уведомен с връчване преписа от исковата молба на особения представител на ответника (длъжника) в първоинстанционното производство, което е станало на 19. 02. 2019 г. ( уведомление на лист 55 от делото). От този момент ответникът е бил уведомен като длъжник за извършената цесия. На лист 16 от гр. д. № 5073/ 2018 г. по описа на ПРС е представено пълномощно от цедента в полза на цесионера, като последният е упълномощен да уведоми от името на цедента всички длъжници по всички вземания на цедента, възникнали по силата на сключени договори за кредит, които цедентът е прехвърлил на цесионера. Въз основа на това пълномощно и подадената от цесионера искова молба ведно с уведомленията към длъжника по чл. 99, ал. 3 ЗЗД съдът приема, че длъжникът е уведомен за извършената цесия и съответно на основание чл. 99, ал. 4 ЗЗД цесията по отношение на длъжника е произвела правното си действие. В тази смисъл е Решение № 78 от 09. 07. 2014 г. на ВКС по т.д. № 2352/ 2013 г., ІІ т.о., ТК, съгласно което изходящото от цедента уведомление, приложено към исковата молба на цесионера и достигнало до длъжника с нея, съставлява съобщаване на цесията, съгласно чл. 99, ал. 3 ЗЗД, с което прехвърлянето на вземането поражда действие за длъжника на основание чл. 99, ал. 4 ЗЗД. По тези съображения съдът счита, че неправилно районният съд е отхвърлил иска, като е приел, че цесията не е произвела правното си действие по отношение на длъжника съгласно чл. 99, ал. 4 ЗЗД.
С оглед изложеното въззивният съд счита, че следва решението на районния съд да бъде отменено изцяло, като следва във въззивното производство да се произнесе по основателността на предявения иск.
От доказателствата по делото е видно, че страните са сключили Договор за паричен заем № *** на 16. 04. 215 г. за сумата от 700 лева със срок на заема шест месеца, с размер на погасителната вноска в размер на 130, 65 лв. с брой на шест месечни вноски, с фиксирани дати на месечните вноски , както последната вноска и краен срок на договора е 13. 10. 2015 г. Страните са фиксирали годишен лихвен процент от 40 %, годишен процент на разходите на заема от 49, 03 % и общ размер на всички плащания 783, 90 лв.
В хода на съдебното дирене в първоинстанционното производство е допусната съдебно- счетоводна експертиза, от която е видно, че за периода от 16. 05. 2015 г. ( първата погасителна вноска) до 27. 10. 2017 г. ( датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение) длъжникът е направил една погасителна вноски от 83, 00 лв., които са отразени в системата на цедента. Вещото лице е установило, че размерът на задължението след плащане на сумата от 83, 00 лв. е 1378, 27 лв., от които главница в размер на 700 лв.; договорна лихва в размер на 83, 38 лв.; такси в размер на 18, 00 лв.; неустойки в размер на 412, 30 лв. и дължими лихви за забава за периода от 01. 03. 2016 г. до 27. 10. 217 г. в размер на 164, 59 лв.
Ответникът с писмения отговор на исковата молба е изложил доводи за нищожност на клаузи от договора за кредит. Твърди се, че сключеният договор за кредит е в противоречие с разпоредбата на чл. 5 от ЗПК, като кредиторът не е предоставил информация на потребителя предварително във формата на стандартен европейски формуляр, посочващ информация за потребителските кредити. Действително в договора е отразено, че той се сключва въз основа на стандартен европейски формуляр, като такъв не е представен по делото. Съдът приема, че не е спазена разпоредбата на чл. 5 ЗПК, но счита, че това нарушение не води до недействителност на договора, тъй като разпоредбата на чл. 22 ЗПК изрично посочва при противоречие с кои разпоредби от ЗПК договорът е недействителен и разпоредбата на чл. 5 ЗПК не е посочен.
Ответникът е посочил, че уговорената от страните неустойка в чл. 4, ал. 2 от договора е неравноправна съгласно чл. 143, т.5 ЗЗП и чл.26, ал.1 ЗЗД, съответно нищожна и сумата от 412, 30 лв. е недължима от ответника. Твърди се, че неустойката представлява близо 70 % от задължението, същата по размер е значително завишена и чрез уговорената неустойка се заобикаля разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК относно размера на годишния процент на разходите, в който следва да се включва и неустойката.
Съдът счита, че доводите на длъжника са неоснователни. Съгласно чл. 4, ал. 1 от договора длъжникът се е задължил в тридневен срок от сключване на договора за представи обезпечение на изпълнението по договора чрез осигуряване на поръчители или чрез банкова гаранция с бенефициер длъжникът. При неизпълнение на това задължение страните са уговорили неустойка в размер на 494, 76 лв., която да се заплаща от длъжника разсрочено заедно с всяка от шестте вноски, към която да се добавя сумата от 82, 46 лв.Следователно страните са уговорили конкретен размер на неустойката и съответно са уговорили разсрочено плащане на неустойката с всяка една погасителна вноска. По делото не се спори, че длъжникът не е предоставил обезпечение по чл. 4, ал. 1 от договора, поради което уговорената между страните неустойка е станала изискуема. Съгласно Тълкувателно решение № 1/ 2009 от 15. 06. 2010 г. на ВКС, ОСТК неустойката следва да се приеме за нищожна, ако единствената цел, за която е уговорена, излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Прекомерността на неустойката не я прави а приори нищожна поради накърняване на добрите нрави и прекомерността се преценява към момента на неизпълнение на договора, чрез съпоставяне с вече настъпилите от неизпълнението вреди. В случая неустойката има компенсаторен характер, като следва да компенсира неизпълненото от длъжника задължение да осигури обезпечение при неизпълнение на задължението за връщане на кредита. С оглед компенсаторния характер на неустойката съдът счита, че размерът не е завишен, като обезпечава около 70 % от главницата по договора за кредит при евентуално неизпълнение от страна на длъжника.
Що се отнася до твърденията на ответника, че с неустойката се заобикаля разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК досежно елементите на годишния процент на разходите, съдът счита, че тези твърдения са недоказани. Разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК посочва какъв следва да бъде размерът на ГПР и съгласно договора за кредит той е 49, 03 %, т.е. над максимално допустими процент от 50, 05. От друга страна ответникът не е доказал включена ли е или не е включена неустойката в ГПР и ако не е включена, какъв е размерът на ГПК и надвишава ли той максимално допустимия 50, 05 % съгласно чл. 19, ал. 4 ЗПК. По тези причини съдът счита, че клаузата на чл. 4 за уговорената неустойка не е нищожна и следва да бъде съобразена при установяване размера на задължението на длъжника по договора за кредит към цесионера.
Ответникът твърди, че е нищожна клаузата на чл.8 от договора за разходи в размер на 9 лева, като не установява, че тези разходи са извън ГПР, като следва са е има пред вид, че ГПР съставлява сбор на разходите по договора за кредит и изчисление по определена формула в приложение №1 към ЗПК. Следователно посочването на отделните разходи като размер не означава, че не са включени при изчислението на ГПР , определен в договора.
Ответникът е изразил становище за нищожност и на определената договорна лихва, като се основава на нищожността на договора. С оглед на това, че не са налице нищожни клаузи, съдът счита, че клаузата за договорната лихва също е действителна и следва да бъде съобразена. В тази връзка съдът счита, че е неоснователно възражението за прихващане от длъжника със суми за платена неустойка, такса разходи и договорна лихва, тъй като посочените суми са платени на основание действителен договор за кредит и са били дължими.
С оглед изложеното съдът счита, че предявеният иск с правно основание чл. 422 вр. чл.415, ал. 1 ГПК е основателен и доказан и следва да бъде уважен в размер на 1378, 25 лв., като за разликата до 1387, 27 лв. искът следва да бъде отхвърлен като неоснователен и недоказан. Следва да бъде начислена законна лихва върху главницата от 700 лв. считано от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение 27. 10. 2017 г. до окончателното й изплащане.
С оглед изхода на делото и на основание т. 12 от ТР 4/ 2013 от 18. 06. 2014 г. на ВКС, ОСГТК ответникът по иска следва да заплати направените разноски в заповедното производство в размер на 27, 57 лв. държавна такса и юрисконсутско възнаграждение в размер на 50 лв.
С оглед изхода на делото и на основание чл. 78, ал.1 и чл. 80 ГПК ответникът следва да заплати на ищеца направените по делото разноски в първоинстанционното производство в размер на 854, 57 лв.
Пред вид изхода на делото във въззивното производство следва въззиваемият да заплати на въззивника на основание чл. 273 вр. чл. 78, ал. 1 ГПК направените по делото разноски в размер на 702 лв.
По изложените съображения и на основание чл. 271, ал.1, пр. 2 ГПК, V граждански въззивен състав
Р
Е Ш И
:
ОТМЕНЯ изцяло като неправилно и незаконосъобразно Решение
№ 1310/ 15. 07. 2019 г. по гр. д. № 5073/ 2018 г. по описа на Плевенския
районен съд, като вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО на основание чл. 422
вр. чл. 415, ал.1 ГПК по отношение на А.Н.М.
с ЕГН********** , с адрес ***, че „***“ЕАД
с ЕИК*** със седалище и адрес на управление гр.София, бул***, представлявано от
Н.Т.С. и М.Д.Д. ПРИТЕЖАВА ПРАВО НА
ВЗЕМАНЕ към А.Н.М. с ЕГН********** в
размер общо на 1378, 25 лв., от
които главница в размер на 700 лв.;
договорна лихва в размер на 83, 36 лв.; такси в размер на 18, 00 лв.; неустойки
в размер на 412, 30 лв. и дължими лихви за забава за периода от 01. 03. 2016 г.
до 27. 10. 217 г. в размер на 164, 59 лв., ведно със законната лихва върху
главницата считано от 27. 10. 2017 г. (
датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по ч.
гр. д. № 8418/ 2017 г. по описа на ПРС) до окончателното й изплащане, като за
разликата до 1378, 27 лв. ОТХВЪРЛЯ ИСКА КАТО НЕОСНОВАТЕЛЕН.
ОСЪЖДА на основание т.
12 от ТР 4/ 2013 от 18. 06. 2014 г. на ВКС, ОСГТК А.Н.М. с ЕГН********** да
заплати на „***“ЕАД с ЕИК*** направените деловодни разноски в заповедното
производство по ч. гр. д. № 8418/ 2017 г. в размер на 27, 57 лв. държавна такса
и юрисконсутско възнаграждение в размер на 50 лв.
ОСЪЖДА на основание
чл. 78, ал.1 и чл. 80 ГПК А.Н.М. с ЕГН**********
да заплати на „***“ЕАД с ЕИК*** направените деловодни разноски в
първоинстанционното производство по гр. д. № 5073/ 2018 г. по описа на
Плевенския районен съд в размер на 854, 57 лв.
ОСЪЖДА на основание
чл. 273 вр. чл. 78, ал.1 и чл. 80 ГПК А.Н.М. с ЕГН********** да заплати на „***“ЕАД
с ЕИК*** направените деловодни разноски във въззивното производство в размер на
702 лв.
РЕШЕНИЕТО не подлежи
на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ :