Р Е Ш Е Н И Е
гр. Своге, 10.03.2022 г.
В И
М Е Т
О Н А
Н А Р
О Д А
Свогенският районен съд, втори състав, в публичното съдебно заседание на десети
февруари две хиляди и двадесет и втора година, в състав:
Председател: Андрей Чекунов
при секретаря Ирена Никифорова, като разгледа
докладваното от съдия Чекунов гражданско дело № 607/2019 година и за да се произнесе, взе предвид следното:
Настоящото дело е образувано по искова молба подадена от З.Д.З., ЕГН **********, с адрес: ***, чрез пълномощник,
против Р.П.С., ЕГН **********, с адрес: ***. Налице е едно нетипично възникване на исковия процес, след
подадено възражение по заповед за изпълнение, като ищецът го е иницирал за да
може установи съществуването на вземането си. Искът е положителен установителен
и се смята предявен от момента на подаването на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от Гражданския процесуален
кодекс (ГПК) в Районен съд Своге - 30.08.2019 г. По постъпилото заявление е
образувано ч.гр.д. № 522/2019 г. по описа на Районен съд Своге и е издадена
заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК с № 687 от
02.09.2019 г. за сумата от 4 910,80 лева – главница, заедно със законната
лихва върху тази сума, считано от 30.08.2019 г. до окончателното изплащане на задължението. Вземането произтича от неизпълнено
задължение по неформален договор за паричен заем, сключен на 29.01.2019 г. между
ищеца и ответника, по силата на който до 10.08.2019 г., на части, ищецът е
предал на ответника различни парични суми в общ размер на 4 910,80 лева, а
последният е поел задължението да върне получените пари в срок до 20.08.2019 г.
На
ответника са изпратени преписи от исковата молба и от доказателствата. В
указания срок не е подаден писмен отговор.
В открито
съдебно заседание пълномощниците на страните аргументират тезите си. Представени са от ответната
страна писмени бележки.
В хода на
производството са събрани писмени доказателства, разпитани са свидетели.
Свогенският
районен съд, втори състав, вземайки предвид постъпилата искова молба, като
обсъди становищата и доводите на страните и съобразявайки приетите по делото
доказателства по реда на чл. 12 от ГПК, приема за установено от фактическа
страна следното:
От
приложеното ч.гр.д. № 522/2019 г. на Районен съд Своге се установява, че въз
основа на подадено от З.Д.З. заявление е издадена Заповед № 687 от 02.09.2019
г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК, с която е разпоредено
длъжникът Р.П.С. да заплати на З. сумата от 4 910,80 лева – главница, произтичаща от неизпълнено
задължение по неформален договор за паричен заем, сключен на 29.01.2019 г.
между ищеца и ответника, по силата на който до 10.08.2019 г., на части, З. е
предал на С. различни парични суми в общ размер на 4 910,80 лева, а
последната е поела задължението да върне получените пари в срок до 20.08.2019
г., заедно със законната лихва върху тази сума, считано от 30.08.2019 г. до окончателното изплащане на задължението, както и
сумата от 475 лева разноски по
делото, от които 450 лева – заплатено адвокатско възнаграждение и 25 лева –
заплатена държавна такса.
В срока
по чл. 414, ал. 2 от ГПК длъжникът е оспорил заповедта за изпълнение, поради
което заповедният съд е указал на заявителя възможността в едномесечен срок от
съобщението да предяви иск за установяване на вземането си, като довнесе
дължимата държавна такса.
Съобщението
с указания за възможността за предявяване на установителен иск е получено от
ищеца на 27.09.2019 г., като ищецът е упражнил правото си на иск и в рамките на
законоустановения едномесечен срок е предявил настоящия иск за установяване на
вземането си със сила на пресъдено нещо.
Не се
спори по делото, че за периода от 29.01.2019 г. до 10.08.2019 г., на части, ищецът
е предал на ответника различни парични суми в общ размер на 4 910,80 лева.
В о.с.з. по делото, проведено на 10.02.2022 г., на въпрос на процесуалния представител
на ищеца С. изрично заявява, че не отрича получаването на сумата 4 910,80
лева, която й е предоставена на части от ищеца. Това обстоятелство се
установява и от приетите по делото писмени доказателства – представените с
исковата молба разписки (л. 7-37), а също така от Писмо Изх. № 5622/04.03.2020
г. на „Изипей“ АД (л. 67-69) и Писмо Изх. № 2985/10.03.2020 г. на „Еконт
Експрес“ ООД (л. 70-74).
От
показанията на разпитания по делото свидетел Д.К. (л. 105), които съдът кредитира като обективни,
логични, последователни, непротиворечиви и убедителни,
се установява, че в началото на 2019 г. същият е присъствал на среща между
страните по делото, като С. е попитала З. дали може да й помогне, като й даде
назаем сумата от 4 910 лева, като е запомнил сумата, защото му е направило
впечатление, че същата е непълна, а З. е отговорил, че колкото пари поиска С. –
толкова ще й преведе и когато каже, че са й необходими. В резултат на това,
между страните е постигната уговорка за предоставяне на процесната сума, която
е уговорено между страните да бъде върната от ответника на ищеца през лятото на
2019 г., като според спомените на свидетеля датата е 20 август, защото тогава парите
са били необходими на ищеца.
Така
изложената фактическа обстановка съдът приема за установена по делото въз
основа на събраните по делото писмени доказателства и свидетелски показания на
допуснатия на ищеца свидетел, които са напълно непротиворечиви и взаимно се
допълват.
При така
установеното от фактическа страна, съдът намира от правна страна следното:
Предявен
е положителен установителен иск с правно основание чл. 422, ал. 1, във вр. с чл.
415, ал. 1 от ГПК, във вр. с чл. 240 от ЗЗД. За да се уважи предявеният иск, то
ищецът следва да докаже фактите, които сочи да обуславят исковата му претенция
в т.ч. съществуването на вземането, размера му и неговата изискуемост –
наличието на валиден договор за заем, явяващ се основание на поетото от
ответника задължение, предаването на процесната сума, както и задължението за
връщане. В тежест на ответната страна е при доказване на горните факти, да
докаже правоизключващите, правоунищожаващите или правопогасяващите си
възражения, възраженията си относно съществуването на вземането, съответно за
размера и изискуемостта му, ако има такива. В случай, че е извършила плащания
следва да установи тези обстоятелства и да ги докаже.
От приетите по делото
писмени доказателства и от показанията на свидетеля К. се установява, че на
29.01.2019 г. между ответника в качеството на заемател и ищеца в качеството на заемодател
е сключен неформален договор за паричен заем, по силата на който до 10.08.2019
г., на части, ищецът е предал на ответника различни парични суми в общ размер
на 4 910,80 лева, а последният е поел задължението да върне получените пари в
срок до 20.08.2019 г. От страна на ответника не е направено нито едно плащане
за връщане на заемната сума.
Настоящият съдебен
състав счита, че макар приети по делото (единствено по съображения да не се
налага събирането на доказателства от въззивната инстанция), доказателствата,
събрани по почин на ответника, не следва да бъдат използвани при постановяване
на решението по делото, тъй като са недопустими. Ответникът не е подал отговор
на исковата молба. Следователно, в предвидения от закона срок, от страна на
ответника не е налице оспорване факта на сключването на процесния договор,
получаването на сумите и изобщо на твърденията, направени в исковата молба,
като не са изложени от ответника възражения срещу иска и обстоятелства, на които
те се основават. Ето защо, тази възможност е пропусната от същия. С
определението на Софийски окръжен съд, с което е отменено неприсъственото
решение при предходното разглеждане на делото изрично е посочено, че исковата
молба е връчена редовно. При липсата на своевременно направени възражения срещу
иска и посочване на обстоятелствата, на които те се основават и на твърдение за
конкретен правно релевантен факт изобщо, не е необходимо и не е допустимо да се
ангажират доказателства, поради което съдът счита, че доказателствените искания
за несвоевременно направени възражения, които са твърдения за факти относно
възникването, съществуването или погасяването на спорното право, са
недопустими, а като такива, не следва да бъдат използвани при постановяване на
решението по делото. Това е така, доколкото в т. 4 от Тълкувателно решение № 1
от 09.12.2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС е изведено общото
правило за преклудиране на възраженията на ответника с изтичане на срока за
отговор. Прието е, че „По силата на
изричната разпоредба на чл. 133 във връзка с чл. 131, ал. 2, т. 5 ГПК, с
изтичането на срока за отговор се преклудира възможността ответникът да
противопоставя възражения, основани на съществуващи и известни нему към този
момент факти. … Да се допусне противното, би означавало да се обезсмисли
заложената в процесуалния закон идея за дисциплиниране и ускоряване на исковото
производство чрез концентриране в началната фаза на процеса на действията по
определяне на исканията и възраженията на страните и по установяване на
релевантните за спора факти“. Дори когато писмен отговор е подаден, че
ограниченията на чл. 133 от ГПК важат за представяне на нови доказателства и
заявяване на нови защитни възражения по съществото на спора от ответника,
основани на факти, които са съществували и са му били известни при подаване на
отговора на исковата молба се поддържа в Решение № 27 от 25.05.2018 г. по гр.д.
№ 2136/2017 г. на I г.о. на ВКС.
Именно с оглед на
последното, в Решение № 165 от 09.11.2016 г. по гр.д. № 1172/2016 г. на III
г.о. на ВКС е прието, че не е актуална съдебната практика, обективирана в Решение
№ 27 от 16.04.2014 г. по т.д. № 1893/2013 г. на ІІ т.о. на ВКС и Решение № 67
от 06.07.2010 г. по т.д. № 898/2009 г. на І т.о. на ВКС, в които е прието, че
неподаването на писмен отговор в срока по чл.131 от ГПК не преклудира правото
на ответника да оспори иска и обстоятелствата, на които той се основава, защото
няма презумция, че неподаването на отговор прави иска основателен или че
освобождава ищеца от доказателствената тежест по чл. 154 от ГПК, както и че
параметрите на спора, се считат очертани с доклада по делото по чл. 146 от ГПК,
а той се прави в първото по делото съдебно заседание. Посочено е изрично, че „Настоящият съдебен състав не споделя
цитираната практика. Същата, към настоящия момент, не е актуална с оглед
постановяване на т.4 от ТР № 1 от 9.12.2013 г. по т.д.№1/2013 г. на ОСГТК на
ВКС, с която се прие, че с изтичането на срока за отговор се преклудира
възможността ответника да противопоставя възражения, основани на съществуващи и
известни нему към този момент факти. Нови възражения ответникът може да заяви в
последващ етап от процеса само при условията на чл.147 ГПК. За това по въпроса,
във връзка с който е допуснато касационно обжалване, следва да се посочи
следното: Когато в срока по чл.131 ГПК, ответникът не е извършил указаните в
чл.133 ГПК процесуални действия – не е взел становище, не е направил
възражения, не е оспорил истинността на представен документ, или не е упражнил
правата си по чл.211 ал.1, чл.212 и чл.219 ГПК, той губи възможността да
направи това по-късно. В цитираната норма на чл.133 ГПК е посочено само едно
изключение и то е: ако пропускът се дължи на особени непредвидени
обстоятелства“. Такива особени непредвидени обстоятелства не се твърдят по
настоящото дело и не е правено искане за възстановяване на пропуснатия срок.
В същия смисъл е и
Определение № 337 от 25.06.2018 г. по гр.д. № 365/2018 г. на I г.о. на ВКС, в
което е прието, че „При неподаване на
отговор на исковата молба, настъпват последиците на чл. 133 ГПК като съдът няма
задължение да дава повторна възможност за подаване на отговор, освен при
особени непредвидени обстоятелства“. В същото е посочено още, че при липса
на отговор на исковата молба съдът дори няма задължение да дава указания на
заинтересованата страна да уточни и конкретизира твърденията си, защото когато от
страна на ответника не са направени възражения в преклузивния срок по чл. 131
от ГПК, съответно той няма какво да уточнява. С други думи, изпълнението от страна
на съда на задължението му по чл. 145, ал. 2 от ГПК предпоставя наличието все
пак на някакви твърдения на страните, макар същите да са противоречиви или
неконкретизирани в достатъчна степен, а при липсата на отговор на исковата
молба от страна на ответника възражения (твърдения за факти относно
възникването, съществуването или погасяването на спорното право) не са
направени изобщо от него, поради което и съдът не дължи указания за
конкретизиране на твърденията и отстраняване на противоречията в тях.
Именно тази практика
се споделя изцяло от настоящия съдебен състав, тъй като това разбиране е в духа
на основните начала на гражданския процес - състезателно и служебно начало, концентрационно
начало в процеса и равенство на страните. Съблюдаването на тези начала изисква
от съда, разглеждащ иска, да съдейства на страните за изясняване на делото от
фактическа и правна страна, като в случая, в изпълнение на разпоредбата на чл.
131, ал. 1 от ГПК, даде указания на ответника да подаде писмен отговор в
едномесечен срок, задължителното съдържание на отговора и последиците от
неподаването на такъв. С получаване на изчерпателните указания ответникът е
известен за процесуалните действия, които следва да извърши и е имал възможност
да прецени дали може да се защитава сам по делото, да потърси адвокатска защита
или да поиска правна помощ. След бездействието на ответника и пропускането на
преклузивния срок за подаване на писмен отговор, непредоставянето от съда на
ответника на допълнителна възможност за това не може да се тълкува като
неосигурияване в равна степен възможност на ищеца и на ответника да установят
твърдените от тях факти, които имат значение за правилното решаване на делото,
тъй като такава възможност е осигурена на ответника с връчването на препис от
исковата молба и приложенията й, както и на разпореждането по чл. 131 от ГПК.
Тъкмо обратното – предоставянето на такава допълнителна възможност в случай, че
пропускът на ответника не се дължи на особени непредвидени обстоятелства, би
било в нарушение на принципите на равенство на страните, състезателност и на концентрационното
начало в процеса, с
което се цели да се съкратят сроковете за разглеждане на делата като се намали
броят на откритите заседания.
С оглед на изложеното
дотук, следва изводът, че поради липсата на подаден писмен отговор от ответника
в установения срок, липсата на становище по допустимостта и основателността на
иска и по обстоятелствата, на които се основава искът, както и на възражения
срещу иска и обстоятелствата, на които те се основават, тези възможности на
ответника са преклудирани, на основание чл. 133, вр. с чл. 131, ал. 2, т.т. 3 –
5 от ГПК. Следователно, при липсата на писмен отговор в установения срок, недопустими
са всякакви твърдения за правно релевантни факти на ответника, направени за
първи път в първото открито съдебно заседание пред първата инстанция. Оттук
следва и недопустимост на доказателствените искания на страната за установяване
на тези факти.
Вярно е, че след
изменението на разпоредбата на чл. 133 от ГПК (обн. ДВ, бр. 100 от 21.12.2010
г.) от текста й отпаднаха думите „не посочи доказателства, не представи писмени
доказателства“, което обаче не означава, че ответникът, без да е подал писмен
отговор, може да ангажира доказателствени искания за първи път в първото по
делото открито съдебно заседание пред първата инстанция. Видно от мотивите към
законопроекта за ЗИД на ГПК, това изменение е във връзка с допълнението на
разпоредбата на чл. 146, ал. 3, във вр. с ал. 2 от ГПК. Посочено е, че „от разпоредбите на чл. 146, ал. 3 във
връзка с ал. 2 ГПК следва, че по отношение на доказателствата преклузията за
тяхното посочване настъпва едва след първото заседание /когато съдът изпълни
служебните си задължения да направи доклад на делото и да даде указания на
страните, вкл. по отношение на доказателствата/, поради което чл.127, ал.2 и
чл.133 ГПК в настоящата си редакция обуславят вътрешна колизия в закона, която
следва да бъде отстранена. За да е пределно ясно, че по отношение на
доказателствата преклузията настъпва едва след първото заседание, предлагаме
чл.146, ал.3 да бъде допълнена с ново изр.2, което изрично да указва, че ако в
изпълнение на предоставената им възможност страните не направят доказателствени
искания, възможността за това се преклудира, освен в хипотезите на чл.147 ГПК“.
Следователно, изменението на разпоредбата на чл. 133 от ГПК и допълнението на
разпоредбата на чл. 146, ал. 3, изр. 2 от ГПК е продиктувано от необходимостта
да се регламентира, че преклузията за посочване на доказателства настъпва след
като съдът изпълни задълженията си да направи доклад на делото и да даде
указания на страните за кои от твърдените от тях факти не сочат доказателства
(чл. 146, ал. 2 от ГПК). Очевидно е обаче, че когато писмен отговор не е
подаден от ответника, нито неговите твърдения ще са предмет на доклада на
делото, нито съдът ще има задължение, на основание чл. 146, ал. 2 от ГПК, да
дава указания на ответника за кои от твърдените от него факти не сочи
доказателства – все поради липсата на такива. В Решение № 429 от 21.06.2010 г.
по гр.д. № 1151/2009 г. на I г.о. на ВКС изрично е прието, че след като „ответникът не е подал отговор на исковата
молба по чл. 131 ГПК и затова в доклада по делото по чл.146 ГПК съдът не е имал
основание да му дава указания за необходимостта да представя доказателства.
Съдът не може да дава указания на страните относно защитната им позиция, защото
това противоречи на друг основен принцип гарантиращ безпристрастността на съда
при разглеждането на спора - състезателното начало в гражданския процес /чл.8 ГПК/, съгласно който страните посочват фактите, на които основават исканията си
и представят доказателства за тях. На основание чл.146 ал.2 ГПК съдът е длъжен
да укаже на ответника необходимостта от събиране на доказателства само ако в
отговора по чл.131 ГПК той е направил възражения и е посочил фактите, на които
те се основават“. В същия смисъл е Решение № 4 от 05.02.2016 г. по т.д. №
3480/2014 г. на II т.о. на ВКС и мн.др. При липса на писмен отговор преклузията
за посочване на доказателства настъпва с отпадането на възможността на
ответника да релевира възражения, т.е. твърдения за правно релевантните факти –
с изтичането на преклузивния срок по чл. 131 от ГПК, на основание чл. 133 от ГПК, която разпоредба изразява концентрационното начало в гражданския процес.
Ответникът би могъл да сочи и представя доказателства в първото по делото
заседание, но само ако с писмения отговор е изложил възражения и твърдения за
правно релевантните факти, макар същите да са противоречиви или да не са конкретизирани
в достатъчна степен, за да може да възникнат задълженията на съда по чл. 145,
ал. 1 и 2 и по чл. 146, ал. 2 от ГПК. Друго изключение е, ако е направен довод
във връзка с приложението на императивна правна норма. Настоящият случай обаче,
не е такъв. Преклузията не обхваща и правните изводи, които ответникът прави
въз основа на установените по делото факти (Решение № 27 от 25.05.2018 г. по
гр.д. № 2136/2017 г. на I г.о. на ВКС).
Нещо повече, по
настоящото дело възражения, които са твърдения за факти относно възникването,
съществуването или погасяването на спорното право, не са направени от
процесуалния представител на ответника дори в първото открито съдебно
заседание. Релевиран е единствено довод за нередовност на исковата молба,
доколкото в нея не е посочено мястото на сключване на процесния договор. Не е
направено в това заседание от ответника нито възражение, че сумите са получени
от него на друго основание, даващо му право да ги задържи (напр. договор за
дарение), нито че са получени при изначална липса на основание или че
впоследствие е отпаднало основанието за получаването им, нито че не е получил
сумите, нито че не дължи връщането им. При това положение, доказателствени
искания, без посочване на фактите и средствата, чрез които те ще бъдат доказани са
недопустими на самостоятелно основание (арг. от чл. 156, ал. 1 от ГПК).
Гореизложеното налага извода, че искът
по чл. 422 от ГПК
е допустим, а с оглед на посочените в исковата молба обстоятелства и представените
и приети по делото доказателства – основателен. От показанията на свидетеля К.
се установява, че на 29.01.2019 г. между ответника в качеството на заемател и
ищеца в качеството на заемодател е сключен неформален договор за паричен заем, по
силата на който ищецът е поел задължение да предостави на ответника заем на
части (когато сумите са необходими и по искане на ответника), като общият
размер на заетите суми възлиза на размера, претендиран в настоящото
производство, които ответникът се е задължил да върне на ищеца в срок до 20.08.2019
г. Същевременно, от разписките и справката от „Изипей” АД, както и справката от „Еконт експрес” ООД се установява
получаването на паричните суми от страна на ответника, което обстоятелство
последният не оспорва. По делото липсват доказателства за връщането им от
ответника на ищеца в уговорения срок, а и до формирането на силата на пресъдено
нещо с приключването на устните състезания по делото.
Следва да се посочи,
че показанията на свидетеля К. съдът кредитира като обективни, логични,
последователни, непротиворечиви и убедителни. На първо място липсват данни за
каквато и да било заинтересованост на свидетеля или за невъзможност същият да
възприема или да възпроизвежда правилно факти от действителността. На следващо
място, показанията му се подкрепят от писмените доказателства по делото, от
които е видно, че заемната сума е предоставяна на части, като общият й размер
съответства на размера, посочен от свидетеля. Наистина, в разписките не е
посочено, че сумите се предоставят в изпълнение на задължения по сключен
договор за заем, но според настоящия съдебен състав, това не е необходимо, като
липсва пречка предоставянето на заемната сума да се установява с писмени
доказателства, а основанието, на което сумата е предоставена – да се установява
чрез свидетелски показания. В този смисъл, неотносима е съдебната практика,
цитирана от ответника в писмените му бележки, доколкото в същата не се сочат
пречки за установяване на едни релевантни по делото факти с писмени, а други
такива факти – с гласни доказателствени средства, а и се касае за коренно
различни случаи от фактическа и правна страна – необсъждане на противоречия в
доказателствата по делото и противоречия между показанията на различни
свидетели, каквито противоречия липсват в събраните по настоящото дело
доказателства. Липсата на отбелязване в разписките, че сумите се предоставят в
изпълнение на задължения по сключен договор за заем не влиза в противоречие с
показанията на свидетеля К., каквото би било положението, ако в разписките беше
посочено различно от твърдяното от свидетеля основание за паричните преводи,
какъвто не е настоящият случай.
Във връзка с последното и само за
пълнота следва да се посочи, че дори да бяха приети за допустими
доказателствата, събрани по почин на ответника, това не би довело до различни
изводи от фактическа и правна страна. Показанията на свидетеля С. Д. относно съществувала
интимна връзка между страните по делото се основават не на лични възприятия на
свидетеля, а на това, което е разказано на този свидетел от С.. Самата Д.
изрично заявява, че лично не знае нищо по този въпрос, не е виждала нищо, знае
го от дъщеря си – ответник по делото. Отделен е въпросът, че това е неотносим
по делото факт, защото евентуална интимна връзка не изключва заемни отношения
между страните. Другото заявено от този свидетел обстоятелство, че С. се е
грижела за две деца по времето, когато е сключен процесният договор за заем, не
води до невъзможност същата да се види с ответника в гр. София, за да поиска
предоставянето на процесната сума. По същата причина, неотносими са и писмените
доказателства, представени от ответната страна за първи път в последното открито
съдебно заседание по делото – служебна бележка за посещаване на двете деца на С.
на детско заведение, както и удостоверения за раждане на същите. Освен това, С.
е дъщеря на свидетеля Д., като на последната очевидно не е безразлично, дали
дъщеря й следва да връща или не сумите, получени от ищеца, поради което същата
е и заинтересована от изхода на делото. Ето защо, същите не би могло да бъдат
кредитирани дори да имаше противоречие между свидетелските показания на Д. и
тези на свидетеля К., който не е в роднинска връзка със страните по делото.
По-същественото обаче е, че дори и свидетелят Д. не заявява, че процесната сума
е предоставена от ищеца на ответника на основание, различно от договор за заем.
Такова твърдение, напълно изолирано от всички доказателства, се релевира за
първи път в последното открито съдебно заседание по делото единствено с
обясненията на С., която заявява, че ищецът е имал намерение да й помогне за
ремонта на закупена от нея къща. Обясненията на ответника са по своята същност
изявления на страната и не могат да послужат за опровергаване на събраните по
делото доказателства, а следва да бъдат взети предвид единствено относно
признатия с тях неизгоден за ответника факт на получаване на процесните суми.
При този изход на делото, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, ответникът
следва да понесе направените от ищеца разноски в общ размер на 550 лева –
според представения списък. Задължителната съдебна практика – т. 12 от
Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. по т.д № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС задължава
съда да се произнесе и по разноските в заповедното производство, които са 25
лева заплатена държавна такса, доколкото липсват доказателства по делото за заплатено
адвокатско възнаграждение в размер на 450 лева за заповедното производство.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И :
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на Р.П.С., ЕГН **********, с адрес: ***, че същата дължи на З.Д.З., ЕГН **********, с адрес: ***, сумата от 4 910,80 лева – главница, произтичаща от неизпълнено задължение по неформален
договор за паричен заем, сключен между ищеца и ответника на 29.01.2019 г., заедно със законната
лихва върху главницата, считано от 30.08.2019
г. до окончателното изплащане на вземането, за които суми е издадена Заповед №
687 от 02.09.2019 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК по
ч.гр.д. № 522/2019 г. на Районен съд Своге.
ОСЪЖДА Р.П.С., ЕГН **********, с адрес: ***, да заплати на З.Д.З., ЕГН **********, с адрес: ***, сумата от 550
лева – представляваща направени разноски по гр.д. № 607/2019 г. по описа на
Районен съд Своге.
ОСЪЖДА Р.П.С., ЕГН **********, с адрес: ***, да заплати на З.Д.З., ЕГН **********, с адрес: ***, сумата от 25
лева – представляваща направени разноски по ч.гр.д. № 522/2019 г. по описа на
Районен съд Своге.
Решението подлежи на въззивно обжалване пред Софийския окръжен съд в двуседмичен
срок от връчването му на страните. Жалбата се подава чрез Свогенския районен
съд.
След влизане в сила на
решението, препис от него да се приложи по ч.гр.д. № 522/2019 г. на Районен съд
Своге.
РАЙОНЕН СЪДИЯ :