Р Е
Ш Е Н
И Е
№………………
гр. София, 03.09.2020 г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГК,
ІІ- Б въззивен състав в публично съдебно заседание на шести юли през две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЛЮБОМИР ВАСИЛЕВ
ЧЛЕНОВЕ: КАЛИНА АНАСТАСОВА
МЛ.СЪДИЯ: ЕВЕЛИНА
МАРИНОВА
при участието на секретаря Донка Шулева, като разгледа докладваното от съдия К.Анастасова гр. дело №12696 по описа
за 2019 година и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.
С Решение № 145747 от 19.06.2019 г. на
СРС, Гражданско отделение, 175-ти състав, постановено по гр.д.№ 76959/2017 г. са
осъдени С.А.А. с ЕГН: ********** и Т.Н. Б.-А.с ЕГН: **********,
и двамата с адрес: гр. София, кв. „Левски“, ул.„*********да заплатят солидарно
на Л.А.М., с ЕГН: **********, с адрес: ***, на основание чл. 59 от ЗЗД сумата
от 5144,03 лева, представляваща обезщетение за ползване без правно основание
през периода от 01.11.2014г. до 27.10.2017г. на собствените на Л.А.М. 3/4 (три
четвърти) идеални части от правото на собственост върху следния недвижим имот:
Източната част от сграда, находяща се в гр. София, ул. „*********, която част
представлява самостоятелно жилище с отделен вход, състоящо се от две стаи, хол,
кухня и сервизни помещения със застроена площ от 76,33 кв.м., заедно с ½
ид.ч. от дворното място, в което сградата е
изградена, съставляващо парцел VIII-157, кв. 263 по плана на гр. София,
местността „Левски - комплекс Ботевградско шосе“, целият с площ от 735 кв.м. по
нот. акт, а по скица - 781 кв.м., при съседи: парцел
VII-159, парцел VI-158, парцел III-151, парцел I- 156 и улица, а по скица №
9400-1742, издадена на 30.09.2014г. съставляващо УПИ.Х-157 от кв. 263,
местността „Левски, Ботевградско шосе - Рилска обител-юг“ целият с площ от 781
кв.м. при съседи: УПИ IX-159, УПИ VIII-158, УПИ VII-150, УПИ V-151, УПИ XI-159
и ул. „Елтимир“, ведно със законната лихва върху
главницата за периода от датата на исковата молба - 27.10.2017г. до
окончателното изплащане, като е отхвърлен предявения иск за разликата над
сумата от 5144,03 лева до пълния размер от 17286,68 лева.
С постановеното решение, на основание
чл.78, ал.1 ГПК са осъдени С.А.А. и Т.Н. Б.-А.да
заплатят на Л.А.М. сумата от 614,19 лева, представляваща сторените по делото
разноски съобразно уважената част от иска; осъден е Л.А.М. да заплати на С.А.А. и Т.Н. Б.-А.на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК сумата от
общо 751,60 лева, представляваща сторените по делото разноски съобразно
отхвърлената част от иска.
Срещу постановеното решение, в частта, с която са уважени предявените
искове е подадена въззивна жалба от ответниците С.А.А. и Т.Н. Б.-А., в
която се излага, че решението на СРС е неправилно, незаконосъобразно и
необосновано. Позовава се на нарушение на съдопроизводствените правила и неправилна преценка на събраните по делото
доказателства.
Според въззивника,
първоинстанционният съд неправилно е приел, че са владяли
имота през процесния период. Този свой извод съдът е основал на събраните в
производството доказателства, като е възприел, че чрез показанията на свидетеля
Н. М. не се установява, че ответниците са напуснали имота през 2014 г., тъй
като в показанията му не се съдържа ясна и логична причина за изнасяне на
ответниците в друг имот през зимните месеци на 2014 г. Именно този извод на
съда, според жалбоподателите е неправилен. Поддържат, че именно през 2014 г.,
когато ищецът завежда дело срещу ответниците последните се изнасят да живеят
при родителите на ответницата, които живеят на същата улица.
Сочат като
неправилен и изводът на съда, че желанието на ответниците да предадат ключ от
имота на ищеца доказва, че същите са владяли имота.
Според жалбоподателите предаването на ключ и владение не са еквивалентни. Именно
предаването на ключ ответниците са инициирали, за да е несъмнено, че не
упражняват фактическо държане. Липсата на образувано изпълнително дело за
предаване на владението на имота в случая е доказателство, че ответниците не са
упражнявали владение върху процесния имот.
Не оспорват, че
посещават имота, тъй като се грижат за носителите на право на ползване върху
¼ ид.ч. от имота – Н. Л.М. и В.С.М.по
сключения с тях алеаторен договор - договор за
прехвърляне на недвижим имот срещу задължение за издръжка и гледане. Заявяват,
че им е известно устно споразумение между ищеца и последните, че имота ще се
ползва съвместно.
Излагат оплаквания
за нарушение на процесуалните правила, тъй като СРС е дал вяра на показанията
на свидетеля А. М., който не е възпроизвел свои лични възприятия.
Оправят искане за
отмяна на решението в обжалваната част и отхвърляне на исковете в цялост.
Претендират разноски.
В срока по чл.263 ГПК, въззиваемата страна изразява становище за
неоснователност на въззивната жалба и изложените в нея правни и фактически
доводи. Отправя искане за потвърждаване на решението в обжалваната от
ответниците част, като правилно, законосъобразно и обосновано. Заявява, че СРС
е приложил правилно материалния закон и не е допуснал нарушения на
процесуалните правила. Претендира разноски.
В срока по чл.263 ГПК е подадена насрещна въззивна жалба срещу постановеното решение в частта, с
която е била отхвърлена като неоснователна претенцията по чл.59, ал.1 ЗЗД.
Поддържат правни и фактически доводи, че носителите на вещно право на ползване
върху ¼ ид.ч. от имота ползват преустроеното в
жилищно помещение мазе на сутерена, което съответстват на правата им на
ползване. Останалата част от имота обаче се ползва от ответниците, които не
притежават право на ползване. Поради това СРС е формирал неправилни изводи, че
им се дължи само сумата за обезщетение за ползване на имота извън сутерена
съответна на притежаваната от тях права ¾, а не за целия имот извън
ползваното мазе. Молят за отмяна на решението на СРС в посочената част и
уважаване на исковете в цялост. Претендират разноски.
Въззивната жалба е
подадена в срока по чл.259, ал.2 от ГПК, от надлежно легитимирана страна, срещу
подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима и
следва да бъде разгледана по същество.
Съгласно
разпоредбата на чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по
останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Съгласно чл. 269, изр.
2 от ГПК по отношение на правилността на първоинстанционното решение въззивният
съд е обвързан от посоченото от страната във въззивната жалба, като служебно
правомощие има да провери спазването на императивните материалноправни
разпоредби, приложими към процесното правоотношение. В този смисъл са и
дадените указания по тълкуването и прилагането на закона с т. 1 от Тълкувателно
решение № 1/2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК
на ВКС.
Настоящият съдебен състав приема, че обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо
в обжалваната му част. Не е допуснато
и нарушение на императивни материални норми.
Решението на СРС е
правилно, като на основание чл.272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите,
изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната
жалба е необходимо да се добави и следното:
Както правилно е
посочил първоинстанционния съд с изготвения по делото доклад с необходимото
съдържание по чл.146 ГПК в доказателствена тежест на ищеца по предявените искове
по чл.59, ал.1 ЗЗД е да установи, че е собственик на ¾ ид.ч. от имота, че ответниците са ползвали имота в
процесния период 01.11.2014 г.-27.10.2017 г., както и размера на обезщетението
за ползването на имота, от което е лишен.
В проведеното
производство страните не спорят и правилно районния съд е отразил тези
обстоятелства в доклада, че ищецът е собственик на идеална част от съсобствения
имот – ¾ ид.ч., както и че останалата 1/4 ид.ч. от имота е собствена на ответниците, както и че
правото на ползване върху тази ¼ ид.ч.
принадлежи на трето за спора лице - Н. Л.М. /прехвърлил собствеността на
посочената част от имота на ответниците/ и съпругата му В.С.М.а.
Установено е в
проведеното производство чрез събраните писмени доказателства, че в хода на
проведеното и завършило с влязло в сила решение по предявен от ищеца срещу
ответниците ревандикационен иск –по чл.108 ЗС за
предаване на владението върху ползвания без основание имот /Решение № 4939 от
13.06.2016г., постановено по гр.д. № 17047/2014г. по описа на СГС, 1-21 състав,
потвърдено в тази част с Решение № 1100 от 12.05.2017г. по гр.д. № 5280/2016г.
на САС, ГО, 2-състав, влязло в сила на 26.06.2017г./, че ответниците са
упражнявали фактическа власт върху имота, т.е. ползвали са го към 31.10.2014г.-дата
на подаване на исковата молба по предявения иск по чл.108 ЗС и към 26.04.2017г.
/даване ход на устните състезания/ по това производство. Макар да е установено
в проведеното производство, че ищецът се е снабдил с изпълнителен лист въз
основа на влязлото в сила решение по уважения осъдителен иск на ищеца срещу
ответниците доказателства за предаване владението от ответниците на ищеца не са
ангажирани по настоящето производство. Именно поради това и правилно районния
съд е приел за установено, че за исковия период е продължило ползването на съсобствения имот от ответниците при отчитане, че същите не
притежават право на ползване върху тази ¼ ид.ч.
Правилни и законосъобразни са с оглед това и формираните изводи от СРС въз
основа на правилни и законосъобразно установени факти, че ответниците са
продължили да ползват имота към 31.10.2014г. и до 26.04.2017г. Както е прието и
с дадените разяснения с ТР № 1/2001 г. ОСГТК на ВКС, т. 18, със сила на
пресъдено нещо се ползва решението по отношение на спорното материално право,
въведено с основанието и петитума на иска като предмет на делото. Искът по чл.
108 ЗС съдържа две самостоятелни претенции - установителна за правото на
собственост, и осъдителна относно предаване на фактическата власт върху имота. Материалноправна предпоставка за уважаване на искането за
предаване на владението върху имота е установяване на факта на държането му от
ответниците, поради което относно това обстоятелство като елемент от ревандикацията, съгласно чл. 298, ал. 1 ГПК решението се
ползва със сила на пресъдено нещо между страните по делото. Силата на пресъдено
нещо установява не само, че правото съществува към деня на приключване на
устните състезания, но че то е съществувало и в миналото от деня на неговото
възникване /В този смисъл е и Определение № 428 от 08.04.2011 г. по гр.д. №
1601/2010 г., Г. К., ІІІ Г. О. на ВКС/.
СРС е формирал правилни
фактически констатации въз основа на събраните в производството писмени
доказателства, тъй като показанията на свидетеля Н. М. са заинтересовани от
изхода на спора /той е носител на правото на ползване върху ¼ ид.ч. заедно със съпругата си/. Неговите показания не
съответстват на събраните в производството писмени доказателства и не
установяват конкретни факти от предмета на спора в нужната пълнота, конкретика,
логическа последователност и незаинтересованост и непредубеденост. Освен това
същият като страна по облигационното правоотношение по сключения с ответниците
договор за прехвърляне на собствеността върху имота срещу издръжка и гледане се
намира в зависимо за живота, здравето и издръжката си положение спрямо
ответниците с оглед и установеното в производството тежко здравословно
състояние – неговото и на съпругата му.
В подкрепа на
установеното чрез събраните в производството писмени доказателства е и
установеното от свидетеля А. М., че имота се ползва от ответниците и след 2014
г., макар и по възприятия преди всичко на близки съседи, а не изключително
негови собствени. В подкрепа на този факт е и установеното в производството,
чрез изпратената от ответниците до ищеца нотариална покана, в която същите
заявяват готовност за предоставяне ползване на част от помещенията и заявяват
желание за предаване на ключовете от имота на ищеца. При тълкуване волята на
ответниците по тази нотариална покана от 03.10.2017 г. по реда на чл.20 ЗЗД се
установява, че последните са освободили помещения за ползване от ищеца, като
изрично са заявили, че ще продължат да ползват съвместно с ищеца обслужващите
/сервизните/ помещения. Същевременно, макар да сочат, че не възпрепятстват
ползването на имота от страна на ищеца същите заявяват, че на посочена дата и
място ще предадат ключовете от имота на ищеца. Самото задържане на вещта съставлява
неправомерно препятствие за ползването и от собственика и не съществува
задължение същият да доказва, че вещта реално се ползва. Собственикът
единствено разполага с правомощията на владение, ползване и разпореждане с
вещта и ако е лишен от фактическата власт без годно правно основание за това,
то за същият съществува пречка да осъществява в пълен обем притежаваното вещно
право. Който държа вещта, следва да установи както основанието на което държи
вещта, така и правомерността на държането. /Решение № 221 от 08.01.2013 г. по
гр.д. № 399/2012 г., Г. К., ІІ Г. О. на ВКС, постановено по реда на чл.290 ГПК,
което се възприема от настоящия състав/.
Наличието на
договор за издръжка и гледане, сключен с друг съсобственик, не представлява
годно правно основание по смисъла на чл. 59, ал. 1 от ЗЗД за ползване на
идеалните части на ищеца, още повече, че договорът не предвижда съвместно живеене на
приемателите с прехвърлителя в едно жилище. С оглед
това, настоящия състав намира, че предявените искове по чл.59, ал.1 ЗЗД се
явяват доказани по основание.
Досежно размера на дължимото се обезщетение на ищеца, като
собственик на ¾ ид.ч. от имота, който е лишен
от ползването на тази част, настоящия състав изцяло възприема изложените от СРС
изводи въз основа на правилно установена фактическа обстановка. Чрез приетата
пред първата инстанция СОЕ /съдебно-оценителна експертиза/, която се възприема
от въззивната инстанция изцяло по реда на чл.202 ГПК се установява, че средният
пазарен наем за периода от 01.11.2014г. до 27.10.2017г. за целия имот се
равнява на 12684 лева, а за собствените на ищеца 3/4 ид.ч.
обезщетението е в размер на 9513 лева. С оглед това при съобразяване, че
носителите на право на ползване върху ¼ ид.ч. от
имота ползват преустроено за живеене мазе в сутерена, което съответства на
правата им настоящия състав намира че претенциите на ищеца следва да бъдат
уважени за сумата 5144,03 лева определена въз основа на СОЕ и по реда на чл.162 ГПК и съответна на правата на ищеца като собственик на ¾ ид.ч. от имота. За разликата над сумата 5144,03 лева до
пълния предявен размер от 17286,68 лева исковете следва да бъде отхвърлени като
неоснователни.
Крайните изводи на
двете инстанции съвпадат, поради което постановеното от СРС решение следва да
бъде потвърдено, а подадените въззивни жалби оставени
без уважение.
С оглед на изложеното
съдът
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 145747 от 19.06.2019 г. на СРС,
Гражданско отделение, 175-ти състав, постановено по гр.д.№ 76959/2017 г. по
описа на СРС.
Решението подлежи
на обжалване пред ВКС при условията на чл.280 от ГПК в едномесечен срок от
връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.