О
П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№
…….../…….. 2019
год.
гр.Варна
ВАРНЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН
СЪД, ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ, II въззивен състав в закрито заседание
на двадесет и пети юли през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДИАНА МИТЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЦВЕТА ПАВЛОВА
мл. с. НАСУФ ИСМАЛ
като разгледа докладваното от мл. съдия Н.
Исмал
въззивно търговско дело № 1068
по описа за 2019 год.,
за да
се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по
реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е по повод
въззивна жалба с вх. № 35644/20.05.2019 г.,
депозирана от “Профи
Кредит България“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр.
София, бул. „България“ № 49, действащ чрез процесуалния си представител юрк. Р.И., срещу решение № 1687/22.04.2019 г., постановено по гр. дело № 18619
по описа за 2017 год. на Районен съд - Варна, 26-ти съдебен състав,
по чиято сила са отхвърлени предявеният
от въззивника против Н.В.Н., ЕГН **********, с адрес:
***, действащ чрез особен представител адв. Ана Нинова,
със съдебен адрес:***, установителен иск с правно основание чл. 422 вр. с чл. 415 от ГПК за признаване за установено, че Н.В.Н.
дължи на „Профи Кредит България“ ЕООД сумата от 2 631.30 лева, представляваща
главница по договор за потребителски кредит № ********** от 28.10.2011 г., ведно със законната лихва върху
главницата, считано от датата на подаване на заялвението
– 11.09.2017 г. до окончателното погасяване на задължението, за която сума е
издадена Заповед № 7534/13.09.2017 г. за изплащане на парично задължение по чл.
410 от ГПК, издадена по ч. гр. д. № 13648/2017 г. по описа на Районен съд –
Варна, както и предявеният от въззивника против Н.В.Н.
осъдителен иск с правно основание
чл. 240, ал. 2 от ЗЗД за заплащане на сумата от 1 762.68 лева, представляваща договорно възнаграждение за
ползване на предоставената главница по горепосочения договор за потребителски
кредит за периода от 10.12.2011 г. до 10.03.2016 г.
Във въззивната жалба се навеждат доводи за това, че обжалваното
решение е неправилно в цялост. Въззивникът поддържа,
че заключението на първоинстанционния съд за нищожност
на клаузата, досежно договорната лихва поради заобикаляне
на разпоредбите на Закона за потребителски кредит /ЗПК/ - в частност чл. 19,
ал. 4 от цитирания нормативен акт – и добрите нрави, е незаконосъобразно.
Счита, че освен главницата по договора се дължи и уговореното акцесорно задължение. Твърди, че процесният
договор за кредит е сключен от наследодателя на въззиваемия
– Васил Н. Господинов, при спазване на принципите за свобода на договаряне и
автономия на волята, като клаузите на договора са индивидуално договорени с
последния.
Въззивникът поддържа, че
меродавна е пазарната цена на кредитите в сектора, а не законната лихва, която
е ограничена от разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, определяща максимален
размер на ГПР, в чието изчисляване участват и дължимите от потребителя лихви. Счита,
че не е налице максимален размер на договорната лихва и същата може да бъде
уговаряна свободно между страните, но до размера на 5-кратния размер на
законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, доколкото ПМС №
72 от 08.04.1994 г. не може да намери приложение в случаите по чл. 10, ал. 2 от ЗЗД, които касаят договорната лихва. Твърди, че не е налице нищожност на
уговорения лихвен процент поради надвишаване на трикратния размер на законната
лихва по просрочените задължения. Във въззивната
жалба се поддържа, че лихвеният процент от 76.53 % не противоречи на добрите
нрави. Отделно договорът има характер на търговска сделка, поради което
приложение намират разпоредбите на ТЗ, съгласно които заемателят
плаща лихва по кредита, уговорена с банката, чийто размер законодателят не е
ограничил с добрите нрави.
Моли съда да отмени
като неправилно обжалваното решение и вместо него да постанови ново, с което да
бъде прието за установено, че въззиваемият-ответник
дължи неизплатено парично задължение в размер на 2631.30 лева, представляваща
главница по договор за кредит, както и да го осъди да заплати сумата в размер
на 1762.68 лева, представляваща неизплатено договорно възнаграждение по процесния договор.
В срока по чл. 263
ГПК е депозиран писмен отговор на въззивната жалба. Въззиваемата страна счита, че
въззивната жалба е процесуално допустима, но навежда
доводи за нейната неоснователност. Счита изводите на първоинстанционнния
съд, касателно погасяването на главницата в размер на
4 000.00 лева, за правилни. Размерът на уговорения в процесния
договор ГПР противоречи на добрите нрави, тъй като не съответства на принципа
за еквивалентност на насрещните престации. Отделно,
клаузата, уреждаща задължението за заплащане на договорна лихва, противоречи на
разпоредбата на чл. 19 от ЗПК, което обуславя нейната нищожност. Предвид
изложеното въззиваемата страна счита, че дължима по
договора се явява единствено главницата по кредита, която е напълно изплатена.
Моли съда да
постанови решение, с което да потвърди изцяло атакувания съдебен акт, като правилен
и законосъобразен.
Претендира
възнаграждение за особен представител за процесуално представителство пред въззивната инстанция съобразно Наредба № 1/09.07.2004 г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения.
Страните не са обективирали
искания по доказателствата.
Настоящият състав на Окръжен съд - Варна,
като съобрази предметните предели на въззивното
производство, очертани в жалбата и отговора, намери следното:
Постъпилата въззивна
жалба е редовна и отговоря на изискванията на чл. 260 от ГПК – подадена е от
надлежна страна, в законоустановения преклузивен срок, срещу акт, подлежащ на обжалване и
съдържа останалите необходими приложения, вкл. доказателство за платена
държавна такса.
Съобразно
преценката за допустимост на производството и на
основание чл. 267 ГПК, СЪДЪТ
О П
Р Е Д Е Л И:
ПРИЕМА ЗА разглеждане въззивна
жалба
на “Профи
Кредит България“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр.
София, бул. „България“ № 49, действащ чрез процесуалния си представител юрк. Р.И., срещу решение № 1687/22.04.2019 г., постановено по гр. дело № 18619
по описа за 2017 год. на Районен съд - Варна, 26-ти съдебен състав,
по чиято сила са отхвърлени предявеният
от въззивника против Н.В.Н., ЕГН **********, с адрес:
***, действащ чрез процесуалния си представител адв.
Ана Нинова, със съдебен адрес:***, установителен иск
с правно основание чл. 422 вр. с чл. 415 от ГПК за
признаване за установено, че Н.В.Н. дължи на „Профи
Кредит България“ ЕООД сумата от 2 631.30
лева, представляваща главница по договор за потребителски кредит №
********** от 28.10.2011 г., ведно със законната лихва върху главницата,
считано от датата на подаване на заялвението –
11.09.2017 г. до окончателното погасяване на задължението, за която сума е
издадена Заповед № 7534/13.09.2017 г. за изплащане на парично задължение по чл.
410 от ГПК, издадена по ч. гр. д. № 13648/2017 г. по описа на Районен съд –
Варна, както и предявеният от въззивника против Н.В.Н.
осъдителен иск с правно основание
чл. 240, ал. 2 от ЗЗД за заплащане на сумата от 1 762.68 лева, представляваща договорно възнаграждение за
ползване на предоставената главница по горепосочения договор за потребителски
кредит за периода от 10.12.2011 г. до 10.03.2016 г.
НАСРОЧВА производството по въззивно търговско дело № 1068/2019
г. по описа на Окръжен съд - Варна, ТО, II въззивен състав за 25.09.2019 г. от 14:30 часа, за която дата
и час да се призоват страните,
ведно с препис от настоящото определение,
а на въззивника се връчи и препис
от постъпилия писмен отговор.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :