РЕШЕНИЕ
№
………..
гр. София, 21.09.2022 г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИЯТ
ГРАДСКИ СЪД, І ГРАЖДАНСКО
ОТДЕЛЕНИЕ, 20-ти състав, в публично заседание на четвърти юли две хиляди
двадесет и втора година в състав:
СЪДИЯ: АЛБЕНА БОТЕВА
при
секретаря Нина Светославова, като разгледа гр. дело № 1728/2020 г., за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 124 и сл. ГПК.
Образувано
е по искова молба с вх. №
15811/07.02.2020 г., предявена от „А.” АД, ЕИК *****, със седалище
и адрес на управление:***, против „Ч.Р.Б.”
АД, ЕИК *****, със седалище и адрес на управление:***, БенчМарк
Бизнес Център.
Ищецът твърди, че е собственик на ПОЗЕМЛЕН ИМОТ с идентификатор
05815.303.75 по КККР, одобрена със Заповед РД-18-49/14.10.2011г. на изп. директор на АГКК, находящ се в град Ботевград, ул. *****,
с начин на трайно ползване: за друг вид
производствен, складов обект, с площ от
365
кв. метра, при съседи: ПИ с
идентификатори: 05815.303.176; 05815.303.73 и 05815.303.74, ЗАЕДНО
с
построения в него трафопост (съоръжение
и сграда), отразен в КККР с идентификатор 05815.303.75.1
със застроена площ от 117 кв. метра, брой етажи: 1, предназначение: сграда
за енергопроизводство, съгласно същата скица.
Правото
на собственост върху този имот било придобито от „А.” АД по силата на Постановление за възлагане от 28.11.2001 г., издадено
по т.д. № 398/1998 г. по описа на Софийски окръжен съд, вписано в Службата по
вписванията при PC- Ботевград под №
293, том I, вх. peг. № 1475, том 113,
стр. 1327 от 11.12.2001 г.
Ищецът
твърди, че от датата на постановлението за възлагане (28.11.2001 г.) до
предявяване на исковата молба, ответникът ползва описания трафопост за
преобразуване и пренос на електрическа енергия до трети лица, без правно
основание, включително и без сключен с
ищеца договор по реда на чл. 117, ал. 8 от Закона за енергетиката (ЗЕ). С
писмо, получено от ответника на 14.03.2013 г., ищецът поканил „Ч.Р.Б.” АД да
изкупи описания трафопост по реда на § 4 от Закона за енергетиката. Тъй като до изтичането на установения в Закона
за енергетиката 12-годишен срок сделка по изкупуването на трафопоста от страна
на „Ч.Р.Б.” ЕАД не била осъществена, с писмо с изх. № 29/23.04.2019 г.,
получено на 24.04.2019 г., „А.“ АД поканило ответника, в срок до 07.05.2019 г.,
да му заплати по реда на чл. 59 ЗЗД обезщетение за ползването му в размер на
580 лева без ДДС месечно, за период от 3 години назад, считано от датата на
получаване на поканата, а на основание § 4, ал. 4а ЗЕ и за ползването на
трафопоста в бъдеще в съответствие с правилата на цитираната разпоредба. С
писмо от 30.05.2019 г., получено на същата дата, ищецът отправил втора покана
за заплащане на обезщетение за ползването без правно основание на описания
по-горе трафопост, както за минал период (08.05.2013 г. до 08.05.2018
г.), така и за ползването му в бъдеще на основание § 4, ал. 4а ЗЕ.
Ищецът
твърди, че ответното дружество му дължи обезщетение, представляващо сумата, с
която ответното енергийно предприятие се е обогатило в резултат на неплащане на
цената за достъп, ако през посочения по-горе период беше сключен договор по чл.
117, ал. 8 ЗЕ, а ищецът като собственик на процесния трафопост е пропуснал да
реализира приход, равен на стойността на цената за достъп за исковия период, в
случай че беше сключен договорът по чл. 117, ал. 8 ЗЕ.
Предвид
изложеното, ищецът моли да бъде постановено решение, с което ответникът да бъде
осъден да му заплати:
-
сумата
от 27 000 лева (без ДДС), представляваща обезщетение за
ползването без правно основание на описания трафопост, за периода от 06.02.2015
г. до 24.07.2019 г. (по 500 лева месечно), както и
-
сумата от 3 250 лева, представляваща
месечен наем по § 4, ал. 4а ЗЕ в размер на 500 лева (без ДДС) за ползването на
описания трафопост, за периода от 24.07.2019г. до
06.02.2020 г.
Сумите се претендират ведно със законната лихва, считано от предявяване
на исковата молба до окончателното плащане;
Ищецът
претендира и направените по делото разноски.
В срока по чл. 131 ГПК, ответникът „Ч.Р.Б.” АД е депозирал отговор на
искова молба. Ответникът оспорва исковете с възражението, че са неоснователни.
Ответникът оспорва, че ищецът е собственик на процесния трафопост.
Твърди, че процесният трансформаторен пост е собственост на „Ч.Р.Б.“АД. Същият
бил част от електроразпределителната мрежа, с която дружеството осъществявало
лицензионната си дейност - разпределение на ел. енергия и електрозахранване на
обекти на потребители на ел. енергия, като правото на собственост било
придобито от ответника по следния начин:
Трафопостът
бил изграден и въведен в експлоатация през 1966 г. Съгласно действащия към този
момент чл. 2 от Закона за електростопанството от 1948 г. /отм./, енергийните източници и всички съоръжения за производството, пренос и разпределение на
енергията, както и електропромишлеността, били
държавна общонародна собственост. Идентична била
законодателната уредба и в последвалия
го Закон за електростопанството от 1978
г. /отм./. След изграждането им, обектите били предавани на съответната
държавна структура/предприятие, извършващо дейността по електроснабдяване.
Ето защо,
процесният трафопост бил държавна собственост, като за правото на собственост
върху него бил съставен Акт за държавна собственост № 1940/21.07.2004 г. Същият се експлоатирал от съответното
предприятие осъществявало дейността по електроснабдяване на територията на
София област.
След
влизане в сила на Търговския закон на 01.07.1991 г., с Разпореждане № 46 от
07.11.1999 г. на Министерски съвет обединенията, комитетите и предприятията от
системата на Асоциация „Енергетика“ се трансформирали в търговско дружество с
държавно имущество „Национална Електрическа Компания“ ЕАД /“НЕК“ ЕАД/, като
всички енергийни обекти и съоръжения за пренос и разпределение на електрическа
енергия, включително процесният енергиен обект, били включени в активите
/капитала / на ”НЕК” ЕАД.
Със
Заповед № ДВ-143-А от 24.04.2000 г. на Държавната агенция по енергетика и
енергийни ресурси /ДАЕЕР/, „НЕК” ЕАД била преобразувана чрез отделяне на ново
дружество -
„ЕЛЕКТРОРАЗПРЕДЕЛЕНИЕ-СОФИЯ-ОБЛАСТ” ЕАД, регистрирано с Решение № 1/28.04.2000
г. по ф.д. № 6315 от 2000 г. по описа на СГС. С факта на отделянето си
„Електроразпределение-София-област” ЕАД придобило, по правилата на
универсалното правоприемство, онази част от пасивите и активите на „НЕК” ЕАД по
разделителни протоколи и счетоводни данни, посредством която се осъществявала
дейността по разпределение на ел. енергия на територията на области София
област, Перник, Кюстендил и Благоевград, а именно - енергийните обекти
/електрически уредби и електропроводни линии с високо, средно и ниско
напрежение за разпределение и пласмент на електрическа енергия/,
включително и процесния трафопост. На
основание чл. 2, ал. 4 от Закона за държавната собственост /ЗДС/ след
образуването на държавното еднолично акционерно дружество с фирма „НЕК” ЕАД и
последвалото отделяне на част от капитала му и образуване на ново еднолично
акционерно дружество с фирма „Електроразпределение-София-област” ЕАД, имотите и
вещите посредством които се е извършвала дейността по пренос, разпределение и
пласмент на електрическа енергия или електропроводните линии и електрическите
уредби за високо, средно и ниско напрежение /в това число и процесния
трафопост/, представляващи в своята съвкупност електроразпределителната мрежа
станали собственост на последното търговско дружество, макар държавата да е
била единствен собственик на прехвърленото в тях имущество.
С решение
№ 20 от 2.11.2007 г. на СГС било вписано
прекратяване без ликвидация и преобразуване на
„Електроразпределение-София-област” ЕАД чрез вливането му в
„ЕЛЕКТРОРАЗПРЕДЕЛЕНИЕ-СТОЛИЧНО” АД.
С решение № 21 от 29.01.2008 г. на СГС по ф.д.
№ 6358 от 2000 г. била вписана промяна на наименованието на
„Електроразпределение-Столично” АД на „Ч.Р.Б.” АД, което било вписано в Търговския
регистър при АВп към Министъра на правосъдието с ЕИК
№ *****.
Ответникът
притежавал лицензия за разпределение на електрическа енергия peг. № Л-135-07 от
13.08.04 г., издадена от ДКЕВР при условията и по реда на ЗЕ, във връзка с
което се характеризира като енергийно предприятие, чиято легална дефиниция се
съдържа в § 1, т. 24 от ДР на ЗЕ.
При този
фактически състав, ответникът твърди, че е собственик на процесният
трансформаторен пост. Същият бил част от електроразпределителната мрежа, с
която дружеството осъществявало лицензионната си дейност (разпределение на ел.
енергия и електрозахранване на обекти на потребители на ел. енергия), който
от момента на изграждане и въвеждане в
експлоатация до предявяване на отговора на исковата молба, непрекъснато се
владеел, експлоатирал и поддържал по предназначение единствено от енергийните
предприятия, осъществявали съответната дейност по „разпределение на ел.
енергия“ на територията на София област, чийто правоприемник бил „Ч.Р.Б.“
АД. Ответникът сочи, че функционалното
предназначение на трафопоста не допуска да се ползва/експлоатира от лице,
различно от лицензианта за дейността на разпределение
на ел. енергия.
Ответникът
излага съображения, че трафопостът представлявал електрическа уредба, като и
при действащия ЗЕ (от 2003 г.) електроразпределителните мрежи били собственост,
управлявали се, експлоатирали се и се поддържали от съответното енергийно
предприятие, оправомощено да извършва съответната
дейност в енергетиката - разпределение на електрическа енергия. Предвид
разпоредбите на чл.58, ал.1 и пар.67, ал.2 от ПЗР на
ЗЕЕЕ (отм.), и пар.4, ал.1 от ПЗР на ЗЕ, енергийните
обекти имали особен статут и били изключени от свободния граждански оборот.
Отделно за енергийните обекти, вкл. процесния, била налице правна невъзможност
за деривативното им придобиване. Същите били
изключени от свободния търговски оборот по силата на §67, ал.6 и ал.9 на ПЗР на
ЗЕЕЕ /отм./, съответно по силата на §4, ал.11 от ПЗР на ЗЕ. Ответникът сочи, че
процесният трафопост не е мотъл да бъде придобит от
ищеца, тъй като нито той, нито праводателя му отговаряли на изискванията на закона.
С оглед на изложеното, ответникът счита, че ищецът не се легитимира
като собственик процесния трафопост, поради което и претенциите му са
неоснователни.
Евентуално, ответникът заявява, че дори и хипотетично да се приеме, че
ищецът се легитимира като собственик на сградата, той не можел да се легитимира
като собственик на оборудването в ТП, представляващо електрически уредби и
съоръжения по смисъла на чл.117, ал.4 от ЗЕ.
Евентуално, ответникът заявява, че дори да се приеме, че ищецът е
собственик на сграда, в която е разположено собственото на ответното дружество
енергийно оборудване, то енергийното дружество е титуляр на сервитутни
права по отношение на сградата на ТП, възникнали по силата на § 26, ал. 1 ПЗР
ЗЕ (в сила от 2003 г.). Сочи, че възникналите при действието на ЗЕЕЕ
(отм.) сервитутни права са запазили действието си и
занапред, като за тях не се предвижда заплащане на обезщетение. Следователно,
било налице валидно правно основа, на което ответното дружество ползвало
процесния трафопост за осъществяване на лицензионната си дейност, поради което
и не били налице предпоставките на чл. 59 ЗЗД.
Ответникът
излага съображения, че не е налице фактическия състав на чл. 59 ЗЗД, не само
поради това, че ищецът не е собственик на процесния обект, но и поради специфичния
характер на процесния обект - електрическа уредба, посредством която се
извършва разпределение и снабдяване с електрическа енергия, ищецът не би могъл да реализира граждански плодове от тази вещ.
Не
било налице и обогатяване на „Ч.Р.Б.” АД при ползване на процесния трафопост,
тъй като той бил съставна единица от електроразпределителната мрежа на
територията на Западна България, която била
свързана и функционирала в единната електроенергийна система на страната
с общ режим на работа и с непрекъснат процес на производство, преобразуване,
пренос, разпределение и потребление на електрическа енергия /чл. 82, ал. 1 от
ЗЕ/.
Евентуално,
ответникът релевира възражение, че е придобил правото на собственост върху
процесния обект по силата на изтекла придобивна давност. Твърди, че като енергийно предприятие, по смисъла на закона и с оглед
характеристиката на процесния имот - на енергиен обект, владее, стопанисва и управлява същия, непрекъснато и със
съзнанието, че владее собствен имот, считано
от 1966 г., като заявява,
че владението на праводателите му се присъединява към
неговото на основание чл. 82 от ЗС.
Излага
съображения, че в който и да е момент от изграждането на трафопоста, нито
ищецът, нито неговият праводател, са осъществявали
фактическа власт върху него, поради
специфика му, като дейностите по експлоатация, обслужване и поддържане
на трафопоста били нормативно установени и можели да се осъществяват единствено
от ответника.
Евентуално,
ответникът възразява срещу размера на исковете. Сочи, че не е ясен и начинът,
по който е изчислена стойността на претендираните обезщетения. Ответникът моли, исковете да бъдат
отхвърлени. Претендира направените по делото разноски.
Съдът
приема за установено следното от
фактическа и правна страна следното:
Предявени
са обективно кумулативно съединени осъдителни иск с правна квалификация чл. 59 ЗЗД и иск с правна квалификация § 4, ал. 4а ЗЕ
Съгласно
чл. 59 ЗЗД, всеки, който се е
обогатил без основание за сметка на другиго, дължи да му върне онова, с което
се е обогатил, до размера на обедняването. Спорното право, претендирано
от ищеца, възниква от фактически състав, включващ обедняване на едно лице,
обогатяване на друго, наличие на връзка между обогатяването и обедняването и
липса на валидно основание за това имуществено разместване в отношенията между
двата субекта. Т.е. разглежданият иск би бил основателен, ако ищецът докаже, че
неговият патримониум е накърнен, като в корелативна връзка с това е увеличен
актива в имуществото на ответника, без да е налице правно основание за такова
разместване на материални блага.
Вземането,
произтичащо от неоснователно обогатяване, е субсидиарно
– чл. 59, ал. 2 от ЗЗД. То не съществува, ако съответната престация се дължи на
договорно или на някакво друго извъндоговорно
основание (деликт, гестия или неоснователно обогатяване по чл. 55 – чл. 58 от ЗЗД). Съгласно задължителните разяснения, дадени с т. 9 от ППВС №1/1979г., ако
законът е поставил на разположение на правоимащия
точно определен иск, недопустимо е приложението на общия състав на чл. 59 ЗЗД.
Същото е прието и в постановеното по реда на чл. 290 ГПК, решение № 75 от 15.05.2009г. по т. д. № 770/2008г.
на ВКС, ІІ ТО.
Когато
собственик на имот е лишен от неговото ползване, доколкото същият се държи и
ползва от друго лице несобственик, обедняването на собственика се изразява в
пропуснатите от него наемоподобни доходи, които би
получавал при отдаването под наем на имота, които следва да се определят
съобразно действащите за периода пазарни наемни цени за конкретния имот.
Неоснователното обедняване на собственика за сметка на неоснователното
обогатяване на ползващия се от неговата вещ, се определя от средномесечния
пазарен наем, който би получавал за спорния период, както е изяснено в
ТР-82-74-ОСГК ВС РБ и последователно е прилагано в практиката на Върховния съд
и Върховни касационен съд (така: решение № 262/22.02.2013 г. по гр. д. №
1480/2011 г., на ВКС, ІІІ ГО, решение №
463/20.12.2011 по гр. д. № 109/2011 г. на ВКС, ІV ГО и др.).
В
настоящия случай, съдът приема за установено по делото, че ищецът е собственик
на процесния трафопост в сграда с идентификатор 05815.303.75.1.
Това се установявава от представеното Постановление за
възлагане от 28.11.2001 г., издадено по т.д. № 398/1998 г. на Софийски окръжен
съд, вписано в Службата по вписванията при PC- Ботевград
под № 293, том I, вх. peг. № 1475, том 113,
стр. 1327 от 11.12.2001 г. (л. 9 от делото), с което на „А.” АД, ЕИК ***** са възложени, на основание чл. 717, ал. 4 ТЗ,
четири недвижими имота, сред които и парцел
Х в кв. 210 по плана на Ботевград, с
площ от 375 кв.м. ведно с построените в него: трафопост № 4 с площ
от 97.5 кв.м., ограда и водопровод. Видно от скицата на АГКК (л. 10) и
първоначалната СТЕ (л. 119 и сл.), ПОЗЕМЛЕН ИМОТ с идентификатор 05815.303.75, (в който е построен процесният
трафопост с 05815.303.75.1.) е с номер по предходен план
парцел Х, кв. 210. Следователно, ищецът се легитимира като
собственик на процесния трафопост с идентификатор 05815.303.75.1.
Неоснователно
е възражението на ответника, че за процесния трафопост е бил съставен Акт за
държавна собственост № 1940/21.07.2004 г.
(приложен на л. 58 от делото). Видно от заключението по
съдебно – техническата експертиза, извършена от вещото лице (ВЛ) инж. В.К.,
двата трафопоста (процесния и описания в АДС) не са идентични. ВЛ К., след като се е
запознало с представените по делото документи, извършило е справки в
Кадастрално-административната и информационна система (КАИС) на АГКК, Община
Ботевград и след оглед на място, е дало категорично заключение, че трафопостът,
описан в АДС №
1940/21.07.2004 г. попада в ПИ с идентификатор 05815.303.74, който е съседен на процесния ПИ
с идентификатор 05815.303.75. Това означава, че в АДС № 1940/21.07.2004 г. не е описан процесният трафопост, а
друг трафопост. Този друг трафопост е представлявал към 2011 г. (когато е била
изработена Кадастралната карта на гр. Ботевград), самостоятелна промишлена
сграда със застроена площ 29 кв.м.,
находяща се по рег. план в северната част на УПИ (парцел) ІІІ, а не в сградата с
ПИ с ид. 05815.303.75.1, със застроена площ 117
кв.м., построена в ПИ с идентификатор 05815.303.75, с номер по предходен план
парцел Х, кв. 210 (видно и от скицата на л. 10 и л. 11). ВЛ е
констатирало, че с Постановлението за възлагане от 28.11.2001 г. (л.
9), на ищеца са възложени 4 бр. съседни парцели в кв. 210 по рег. план на гр.
Ботевград: парцел VІІІ, парцел VІ, парцел
Х с площ от 375 кв.м., ведно с построените в него трафопост № 4 с площ от
97.5 кв.м. и парцел ІІІ с площ от
1675 кв.м., ведно с построените в него бивш трафопост № 4Б. Именно бивш
трафопост № 4Б е сградата с ид. 05815.303.74.1, описана в АДС № 1940/21.07.2004 г. ВЛ е
констатирало също, че УПИ ІІІ и УПИ Х не са идентични, а са два съседни ПИ
(съответно с ид. 05815.303.74 и 05815.303.75).
След
като АДС №
1940/21.07.2004 г. не касае процесния трафопост, този документ не
установява относими за спора факти, поради което и
съдът не го обсъжда, включително не обсъжда дали са били налице основанията за
съставянето му и свързаните с него документи, представени от ответника.
Процесният
трафопост представлява „енергиен обект” по смисъла на Закона за енергетиката и
енергийната ефективност (обн., ДВ, бр. 64 от 16.07.1999 г., в сила до
2004 г.) и на отменения с него Закона за електростопанството от 1975 г.
Ответникът „Ч.Р.Б.” АД има Лицензия за
разпределение на електрическа енергия (л. 40) и е лицензиант
по смисъла на закона, който трябва да е собственик или ползвател на енергийните
обекти, чрез които се осъществява лицензионната дейност (чл. 58 ЗЕЕЕ от 1999
г.).
Възраженията на ответника са, че предвид разпоредбите на чл. 58, ал. 1
и пар. 67, ал. 2 от ПЗР на ЗЕЕЕ (отм.), и пар. 4, ал. 1 от ПЗР на ЗЕ, процесния трафопост е бил
държавна собственост, който е бил изключен от гражданския оборот и ищецът не е
могъл да го придобие.
Действително, ЗЕЕЕ от 1999 г. отменя Закона за
електростопанството от 1975 г. (с § 2 от ПЗР), който е предвиждал,
че по принцип тези обекти са държавна собственост. Съгласно чл. 2, ал. 1 от Закона
за електростопанството, електрическите централи за производство на електрическа
енергия и електрическите уредби и мрежи за пренос и разпределение на
електрическа енергия са държавна собственост. В чл. 2, ал. 2 от Закона за
електростопанството от 1975 г. (отм.), обаче, е предвидено
изключение, което допуска съществуващи електроенергийни обекти да бъдат
притежание и на други субекти. Съгласно чл. 2, ал. 2 от посочения нормативен
акт, кооперативни и други обществени организации с разрешение на Асоциация „Енергетика“
могат да придобиват и притежават отделни електроенергийни обекти по предходната
алинея за задоволяване на собствените си нужди от електрическа енергия.
Следователно, законът е предвиждал и възможност такъв обект да не е държавна
собственост, а да е собственост на други субекти.
Както беше посочено, ищецът е придобил правото си
на собственост върху процесния трафопост на деривативно
основание, каквото е Постановлението за възлагане, издадено в производството по
несъстоятелност (л. 9). Праводателят на ищеца – „Зелин
автотранспорт“ е бил фирма с държавно участие, създадена с решение на
Министерски съвет № 50/30.03.1089 г., на основание чл. 11, ал. 3, т. 1, б. „а“
от Указ № 56 за стопанската дейност (л. 89), която е вписана с решение от
03.05.1989 г. по ф.д. № 47/1989 г. на СОС, ФО (л. 91). „Зелин
автотранспорт“ е бил един от правоприемниците на Технологичния автомобилен
комбинат (видно от решението на МС) и на Държавно автомобилно предприятие
(ДАП), на което е било предоставено за оперативно управление (Акт №
436/27.02.1969 г., л. 157), парцел от 27 .25 кв.м. в кв. 161 по тогавашния рег.
план на гр. Ботевград. Това сочи и св. Коев (л. 221). ВЛ инж. К. е посочила (в
о.с.з. на 01.02.2021 г., л. 162), че такива трафопости
се строят по стопански начин от самите предприятия за собствени нужди и
предполага, че най-вероятно процесният трафопост е бил ведомствен трафопост на
предприятието Градски автотранспорт – Ботевград. По делото няма данни кога
точно (и от кого) е бил изгладен процесният трафопост, като видно от СТЕ на ВЛ
инж. К., той е с вид на строително изпълнение и конструкция, които са
характерни за 80-те години на ХХ-ти век (което опровергава твърденията на
ответника, че трафопостът е бил изграден и въведен в експлоатация през 1966 г.).
Правото на собственост на праводателя на ищеца - „Зелин
автотранспорт“ е било констатирано и в производството по несъстоятелност по т.д. № 398/1998
г. на СОС (видно
от Справка на синдика по делото за несъстоятелност, л. 158), в което е издадено
Постановлението за възлагане
от 28.11.2001 г., с което ищецът се легитимира като собственик на трафопоста. Поради изложеното следва да се приеме,
че процесният трафопост е можел да бъде притежание на праводателя на ищеца, по
силата на изрично уреденото в чл. 2, ал. 2
от Закона за електростопанството от 1975 г. (отм.) изключение,
което допуска съществуващи електроенергийни обекти да бъдат притежание и на
други субекти, различни от лицензираните енергийни предприятия. От друга
страна, постановлението за възлагане има обвързваща доказателствена
сила и легитимиращо действие, които се извеждат от обстоятелството, че се издава
в резултат на специално уредено от закона производство. При оспорване му, оспорващият
следва да проведе пълно обратно доказване, че легитимиращият се с него не е
собственик на имота (по аргумент и на разясненията, дадени с Тълкувателно
решение № 11/2012 г. на ОСГК на ВКС). С оглед на изложеното, съдът приема, че
възраженията на ответника са неоснователни и ищецът се легитимира като
собственик на процесния трафопост.
Неоснователно е възражението на ответника, че е придобил правото
на собственост върху процесния обект по силата на изтекла придобивна давност.
Съгласно чл. 79 Закона
за собствеността (ЗС), правото на собственост по давност върху недвижим имот се
придобива с непрекъснато владение в продължение на 10 години. Ако владението е
добросъвестно, правото на собственост се придобива с непрекъснато владение в
продължение на 5 години (ал. 2 на чл. 79 от ЗС). В разпоредбата на чл. 68 ЗС се съдържат
определения за владението и държането. Владението е упражняване на фактическа
власт върху вещ, която владелецът държи, лично или чрез другиго, като своя.
Владението по чл. 68 ЗС се характеризира с два основни признака: обективен -
упражняване на фактическа власт върху вещта /corpus/
и субективен - намерението да се държи вещта като своя /animus
domini/.
В настоящия случай,
възражението на ответника за придобиване след изтекла придобивна давност касае съвсем друг трафопост – този, който към
1966 г. е бил построен и въведен в експлоатация, бил е
описан в АДС № 1940/21.07.2004 г. и
попада в ПИ с идентификатор 05815.303.74. Процесният трафопост не е бил изграден през 1966 г.,
нито е описан АДС
№
1940/21.07.2004 г., нито се намира в ПИ с ид. 05815.303.74 (а в
съседния ПИ), което сочи, че възражението на ответника е неоснователно.
Както
беше посочено, процесният трафопост
се намира в ПИ с ид. 05815.303.75
в сграда с ид. 05815.303.75.1,
цялата със застроена площ 117 кв.м. Видно от СТЕ (л. 126) и от Приложение № 3 и 4
към СТЕ (схемите на л. 132 и л. 133), в
сградата с ид. 05815.303.75.1 има два самостоятелни обекта
(самостоятелни обекти в сграда или С.О.С.), а именно:
1/ С.О.С. с ид. 05815.303.75.1.2
– за склад, с площ от около 93 кв.м. и
2/ С.О.С. с ид. 05815.303.75.1.2
– за трансформаторен пост (Т.П.), с площ от около
24 кв.м.
ВЛ инж. К. изрично е пояснила, че тези площи са приблизителни и е
невъзможно да си твърди вярната площ на двата обекта в сградата, тъй като
трябва да се изчислят и други характеристики (дебелина на стени и др.).
Видно от СТЕ, обектът с площ от около 93 кв.м. се ползва единствено от
ищеца, като склад.
От друга страна, не се спори по делото, че обектът за трансформаторен
пост (Т.П.), с площ от около 24 кв.м., се ползва единствено от ищеца. Липсват
доказателства за наличието на основание за това държане, включително и за
твърденията за изтекла в полза на ответника придобивна давност. Ето защо, за
ищеца, в качеството му на собственик на имот, който ответникът без основание е
държал, е възникнало вземане срещу неоснователно обогатилото се дружество.
С
оглед на всичко изложено съдът приема за установен фактическия състав на
неоснователното обогатяване. Размерът на вземането, което ищеца има към
ответното дружество се установява от допълнителното заключение по СТЕ, извършена от вещото лице инж. В.Е.Б.
(л. 262 и сл.), което съдът кредитира, тъй като е пълно,
ясно и обосновано, като вещото лице е съобразило всички обективни данни по
делото. Размерът на обезщетението, за периода от 06.02.2015 г. до 24.07.2019 г.
възлиза на 6 422.36 лева (вкл.
за уредби и/или съоръжения (4673.82 лв.) + за сградата на ТП (1748.54 лв.)). Поради това, искът е основателен до този размер,
а за разликата до пълния претендиран от 27 000 лева
следва да се отхвърли като неоснователен. Сумата е дължима, ведно със законната
лихва, считано от предявяване на исковата молба до окончателното плащане.
Относно
иска за заплащане на сумата от 3 250 лева,
представляваща
месечен наем по § 4, ал. 4а ЗЕ в размер на 500
лева (без ДДС) за ползването на описания трафопост, за периода от 24.07.2019г. до 06.02.2020 г.:
Съгласно § 4, ал.
1 ЗЕ, енергийните обекти и съоръжения, представляващи елементи от
съответната преносна или разпределителна мрежа, които към момента на влизането
в сила на този закон трябва да бъдат собственост на лицензираните енергийни
предприятия, но са собственост на трети лица, се изкупуват от преносното или от
съответното разпределително предприятие в зависимост от принадлежността на
обекта към мрежите в 12-годишен срок от влизането в сила на този закон. Ал. 4а
на § 4 предвижда, че в случай че сделката по изкупуване не е осъществена или
няма обоснован отказ по ал. 4, енергийното предприятие в срок три месеца след
покана от страна на собствениците по ал. 1 е длъжно да плаща наем по методика,
определена от комисията, в зависимост от типа и мощността на съоръжението.
В настоящия случай, с покана от 11.03.2013 г. (л.
12) и с покана, получена от ответника на 24.04.2019 г. (л. 14), ищецът е
поканил „Ч.Р.Б.” АД да изкупи процесния трафопост. Не се спори, че „сделка по изкупуване не е
осъществена“, като не се установява, да е налице обоснован отказ за това.
Следователно, с изтичане на три месеца след покана за енергийното предприятие е
възникнало задължението по § 4, ал. 4а ЗЕ. Видно от допълнителното
заключение по СТЕ, извършена от вещото
лице инж. В.Е.Б. (л. 262 и сл.), размерът на „месечния наем“ за ползването на
описания трафопост, за периода от 24.07.2019г. до
06.02.2020 г., възлиза на 916.09 лева (вкл.
за уредби и/или съоръжения (707.59 лв.) + за сградата на ТП (208.50 лв.)). Поради това, искът е основателен до този размер,
а за разликата до пълния претендиран от 3 250 лева следва да се отхвърли като неоснователен. Сумата
е дължима, ведно със законната лихва, считано от предявяване на исковата молба
до окончателното плащане.
Относно
разноските:
При този изход на спора, право на разноски имат и двете страни, които са
направили своевременно искане за присъждане на разноски и са представили
доказателства за извършени такива.
На
основание чл. 78, ал. 1 ГПК, на ищеца следва да се присъди сумата от 885.60 лева от общо направените
разноски в размер на 3690 лв. (3690 лв. х 0.24), в т.ч.: 1210 лв. - платена
държавна такса (л. 22), депозити за ВЛ общо 1650 лв
(400 лв. – л. 112, 300 лв. – л. 168, 600 лв. – л. 211, 350 лв. – л. 258) и
платено адвокатско възнаграждение – 830 лева (л. 261).
На
основание чл. 78, ал. 3 ГПК, на ответника следва да се присъди сумата от 1026 лева от общо направените разноски
в размер на 1350 лв. (1350 лв. х 0.76), в т.ч.: депозити за ВЛ общо 1050 лв.
(400 лв. – л. 110, 300 лв. – л. 171, 350 лв. – л. 172) и юрисконсултско
възнаграждение, което съдът определя на 300 лева.
Така мотивиран, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД, 20 състав,
Р Е Ш И:
ОСЪЖДА
„Ч.Р.Б.” АД, ЕИК *****, със седалище и адрес
на управление:***, БенчМарк Бизнес Център, да заплати на „А.” АД, ЕИК *****, със седалище и адрес
на управление:***,
-
на основание чл. 59 ЗЗД, сумата
от 6 422.36 лева, представляваща обезщетение за
лишаване от ползване на трафопост, находящ се в град Ботевград, ул. *****,
разположен в сграда с идентификатор 05815.303.75.1, за периода от 06.02.2015 г. до 24.07.2019 г., ведно
със законната лихва, считано от 07.02.2020 г. до окончателното плащане,
-
на основание § 4, ал. 4а ЗЕ, сумата
от
916.09 лева – месечен наем за ползване на трафопост, находящ се
в град Ботевград, ул. *****, разположен в сграда с идентификатор 05815.303.75.1, за периода от 24.07.2019г. до 06.02.2020 г., ведно със законната лихва, считано от 07.02.2020 г.
до окончателното плащане, и
-
на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, сумата от 885.60 лева – разноски по делото, като
ОТХВЪРЛЯ, като неоснователни:
-
иска по чл. 59 ЗЗД, за разликата
над 6 422.36 лева до пълния
предявен размер от 27 000 лева, и
-
иска по § 4, ал. 4а ЗЕ, за разликата над 916.09 лева до
пълния предявен размер от 3 250 лева.
ОСЪЖДА „А.” АД, ЕИК *****, със седалище и адрес
на управление:***, да
заплати на „Ч.Р.Б.” АД, ЕИК *****, със седалище и адрес
на управление:***, БенчМарк Бизнес Център, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, сумата от 1026 лева – разноски по делото.
РЕШЕНИЕТО може да се
обжалва с въззивна жалба пред Софийски апелативен съд в двуседмичен срок от връчването му
на страните.
СЪДИЯ: