№ 1719
гр. София, 20.03.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Д СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и шести февруари през две хиляди двадесет и пета
година в следния състав:
Председател:Силвана Гълъбова
Членове:Георги Ст. Чехларов
Боян Г. Бояджиев
при участието на секретаря Илияна Ив. Коцева
като разгледа докладваното от Георги Ст. Чехларов Въззивно гражданско
дело № 20241100510278 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл. 258 – чл. 273 ГПК.
С решение № 12754/27.06.2024 г., постановено по гр.д. № 23148/2023 г.
на СРС, ГО, 79 състав, „Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК *********, е осъден
да заплати на „Тесдо“ ООД, ЕИК *********, на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1,
вр. чл. 99, ал. 1 ЗЗД, сумата от 556,60 лв. (като част от общо вземане в размер
на 716,40 лв.), представляваща платена без правно основание в полза на
ответника сума по договор за паричен заем № 3751685 от 27.01.2020 г. от
страна на Т.Г.С., която последният е цедирал в полза на ищеца по силата на
договор за вземания от финансови институции от 07.01.2022 г., ведно със
законната лихва от датата на подаване на исковата молба – 16.05.2022 г. до
окончателното плащане.
Срещу решението е постъпила въззивна жалба от ответника в
първоинстанционното производство "ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ" АД.
Оспорва се процесният договор за паричен заем да е нищожен. Оспорва се
изводът на първоинстанционния съд, че размерът на посочения ГПР не
включвал всички разходи на длъжника по кредита. Твърди се, че
възнаграждението за поръчителство не следвало да се включва към ГПР.
Отделно се поддържа, че дори да подлежи на връщане, възнаграждението за
поръчителство следва да бъде търсено от друго лице – „Файненшъл България“
ЕООД. Сочи се, че получената сума – възнаграждение за поръчителство, не
подлежи на връщане, тъй като "ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ" АД го е събрал
1
от името на трето лице - „Файненшъл България“ ЕООД. Въззивникът
навежда, че правното основание за плащане на процесната сума е Договор за
поръчителство от 27.01.2020 г. Сочи, че договорът за поръчителство бил
сключен доброволно, като потребителят е можел да предостави и друго
обезпечение. Оспорва се вземането да е прехвърлено на „ТЕСДО“ ЕООД,
доколкото същото е било прехвърлено на друго лице „ТЕМИС КЕПИТЪЛ“
ЕООД в предходен момент -на 29.09.2020 г. Твърди се, че договорът за цесия
не може да прехвърли валидно права. Моли се за отмяна на обжалваното
решение и постановяване на друго, с което предявеният иск да бъде
отхвърлен, като бъдат присъдени и сторените разноски.
Въззиваемият „Тесдо“ ЕООД изразява становище за неоснователност на
въззивната жалба. Счита, че решението на СРС е правилно и следва да бъде
потвърдено.
Софийски градски съд, като прецени събраните по делото
доказателства и взе предвид доводите, наведени с въззивната жалба, за
наличието на пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на
насрещната страна, приема следното:
Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК от надлежна
страна и е допустима, а разгледана по същество е неоснователна.
Решението е валидно, допустимо и правилно. Не са допуснати
нарушения на императивни материални норми, за приложението на които
въззивният съд е длъжен да следи служебно.
Съобразно чл. 272 ГПК, когато въззивният съд потвърди
първоинстанционното решение, мотивира своето решение, като може да
препрати и към мотивите на първоинстанционния съд. В случая, при
обсъждане само на оплакванията по въззивната жалба с оглед чл. 269, изр. 2
ГПК, настоящият съдебен състав намира, че крайните изводи на двете
инстанции съвпадат. Съдът възприема фактическите и правни констатации в
обжалваното решение, срещу които се възразява в жалбата. В настоящото
производство не са представени нови доказателства. Решението следва да се
потвърди и по съображения, основани на препращане към мотивите на
първоинстанционния съд в частта им, оспорена в жалбата.
В отговор на оплакванията по жалбата, въззивният съд приема следното:
Производството пред първоинстанционния съд е образувано по
предявен от „Тесдо“ ООД, ЕИК *********, срещу "ИЗИ АСЕТ
МЕНИДЖМЪНТ" АД, ЕИК: *********, осъдителен иск с правна
квалификация чл.55, ал.1, предл.1 ЗЗД вр. чл. 99, ал. 1 ЗЗД за заплащане на
сумaта от 556,60 лв. (като част от общо вземане в размер на 716,40 лв.),
представляваща платена без правно основание в полза на ответника сума по
договор за паричен заем № 3751685 от 27.01.2020 г. от страна на Т.Г.С., която
2
последният е цедирал в полза на ищеца по силата на договор за вземания от
финансови институции от 07.01.2022 г., ведно със законната лихва от датата на
подаване на исковата молба – 16.05.2022 г. до окончателното плащане
По иска с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД в тежест на ищеца
е да докаже факта на плащане на процесната сума на ответника, а в тежест на
ответника – че е налице основание за получаването, съответно задържане на
полученото.
По делото не се спори, а и от представения като доказателство договор
за паричен заем № 3751685/27.01.2020 г. е видно, че между Т.Г.С., в качеството
на заемател, и „Изи Асет Мениджмънт“ АД, в качеството му на заемодател, е
бил сключен договор за потребителски кредит, по силата на който „Изи Асет
Мениджмънт“ АД е предоставило на потребителя сумата в размер на 1000
лева, която Т.Г.С. се е задължил да върне на равни вноски в размер от по 66,2
лв. всяка, заедно с възнаградителна лихва при фиксиран годишен лихвен
процент в размер 35 % и годишен процент на разходите, посочен в договора в
размер на 41,68 %.
В чл. 4 от договора е уговорено, че заемателят се задължава в срок до
три дни, считано от датата на сключване на процесния договор да предостави
на заемодателя обезпечение в една от следните форми: 1) двама поръчители,
всеки от който да отговаря на следните условия: нетният размер на
осигурителния му доход да е в размер над 1000 лева; да работи на безсрочен
трудов договор; да не е заемател или поръчител по друг договор за паричен
заем, сключен с "Изи Асет Мениджмънт" АД; да няма задължения към други
банкови и финансови институции или ако има – кредитната му история една
година назад да е със статус не по-лош от „просрочие от 0 до 30 дни“; да няма
неплатени осигуровки за последните 2 години; 2) банкова гаранция с
бенефициер – заемодателя, за сумата от 1125,4 лева със срок на валидност – 30
дни след крайния срок за плащане на задълженията по договора; 3) одобрено
от заемодателя дружество-гарант, което предоставя гаранционни сделки.
На следващо място, безспорно е по делото, че на същата дата между
Т.Г.С., в качеството на потребител, и „Файненшъл България“ ЕООД, в
качеството на гарант, е бил сключен договор за предоставяне на
поръчителство, по силата на който гарантът се задължил да издаде гаранция за
плащане в полза на "Изи Асет Мениджмънт" АД, с наредител-потребителят, с
цел гарантиране изпълнението на всички задължения на потребителя,
възникнали съгласно договора за паричен заем, както и за всички последици
от неизпълнението на задълженията на потребителя по договора за паричен
заем, за сума, покриваща, както следва: задължение за връщане на заемната
сума; задължение за плащане на възнаградителна лихва; задължение за
плащане на законна лихва за забава в случай на забава на плащането на
разходи за събиране на вземането, съдебни разноски и адвокатски хонорари. В
чл. 2 от процесния договор за предоставяне на поръчителство е предвидено,
че договорът влиза в сила, в случай че потребителят не изпълни задължението
3
си по чл. 4, т. 1 или т. 2 от договора за паричен заем в указания срок да
предостави обезпечение – поръчителство по две физически лица или банкова
гаранция. Съгласно чл. 3, ал. 1 от договора за предоставяне на поръчителство
за поемане на описаните задължения, потребителят дължи възнаграждение на
гаранта в размер на 591,6 лв., платимо на разсрочено на вноски, всяка от които
в размер на 34,8 лв., като съгласно чл. 3, ал. 2 потребителят заплаща
възнаграждението по начините, установени в договора за паричен заем.
Съгласно чл. 3, ал. 3 от договора за предоставяне на поръчтелство, „Изи Асет
Мениджмънт“ АД е овластено да приема вместо гаранта изпълнение на
задължението на потребителя за плащане на възнаграждение по договора.
Не е спорно между страните обстоятелството, че във вр. със сключения
договор за кредит Т.Г.С. е заплатил дължимите вноски по договора за кредит и
договора за поръчителство /това е видно и от изготвената СЧЕ/. Съдът, като
взе предвид обстоятелството, че потребителят се е задължил по договора за
кредит да заплати възнаграждение на кредитора в размер на 125,4 лева, като е
посочен размер на годишния лихвен процент 35 %, а ГПР възлиза на 41,68 %,
но в този размер не се включва възнаграждението на гаранта.
Процесните правоотношения попада под регулацията на ЗПК и ЗЗП,
които разпоредби са императивни и за приложението им съдът следи и
служебно.
Публично известен е фактът, доколкото това обстоятелство е обявено по
партидата на ответното търговско дружество в ТРРЮЛНЦ, че едноличен
собственик на капитала на ответника е "Изи Асет Мениджмънт" АД.
Следователно страната по договора за гаранция е дъщерно дружество на
кредитодателя по договора за кредит, с оглед което и съдът приема, че между
двете дружества е налице положение на контрол и свързаност по см. на ТЗ. В
допълнение на горното съдът намира, че от съществено значение за
правилното разрешаване на спора между страните са и обстоятелствата, че
двата договора – договорът за кредит и този за предоставяне на гаранция са
сключени в един и същ ден, че отделни разпоредби от същите препращат един
към друг, че дължимите в полза на търговците престации са обединени в общ
погасителен план, имат едни и същи падежи и макар формално кредитор на
вземането, представляващо възнаграждение на гаранта за предоставеното по
договора за кредит обезпечение, да се явява ответникът, то кредитодателят е
овластен да получава плащането по този договор, дължимо от потребителя,
заедно с анюитетните вноски по договора за кредит. Ето защо и съдът приема,
че се касае за неразривно свързани помежду си сделки, всяка от които следва
да се разглежда заедно с другата, като се държи сметка за положението на
потребителя, който извън всякакво съмнение има това качество и по двата
договора. Установено е в производството, че между ищеца и "Изи Асет
Мениджмънт" АД е сключен договор за потребителски кредит по отношение
на който е приложима правната регламентация на ЗПК. Макар от страна на
ответника да се поддържа, че сключеният между страните в производството
договор попада извън правния режим на този закон, съдът приема, че се касае
4
за главно и акцесорно правоотношения, които следва да бъдат разглеждани
съвкупно по изложените по-горе съображения. Възнаграждението, което
потребителят се е задължил да заплаща на гаранта, е свързано с договора за
кредит, доколкото предмет на процесния договор е именно поемане от страна
на гаранта на задължение да обезпечи поетите от кредитополучателя към
кредитора задължения по договора за кредит.
Посоченият в договора за кредит ГПР не отразява действителния такъв,
тъй като не включва част от разходите за кредита, а именно -
възнаграждението по договора за предоставяне на гаранция, сключен от
потребителя с „Файненшъл България“ ЕООД, което следва да се включи в
общите разходи по кредита по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, независимо
че страна по правоотношението се явява търговско дружество, което
формално и юридически е самостоятелен правен субект. По силата на § 1, т. 1
от ДР на ЗПК "Общ разход по кредита за потребителя" са всички разходи по
кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни
посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят
трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с
договора за кредит, и по-специално възнаграждението на гаранта, което е
задължително условие за получаване на кредита. В тази връзка
възнаграждението, дължимо в полза на гаранта, е разход, свързан с предмета
на договора за потребителски кредит, доколкото касае обезпечение на
вземанията по договора. От анализа на клаузите относно обезпечението на
кредита става ясно, че за да бъде потребителят одобрен за отпускането му,
следва да сключи още и договор за предоставяне на гаранция с посочено от
кредитора юридическо лице - гарант.
Разпоредбата на чл. 22 ЗПК сочи, че когато не са спазени изискванията
на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1 т. 7-12 и 20 и, ал. 2 и чл. 12, ал. 1 т. 7-9, договорът
за потребителски кредит е недействителен. Съгласно разпоредбата на чл. 11,
ал. 1, т. 10 ЗПК, договорът за потребителски кредит се изготвя на разбираем
език и съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума,
дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за
кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при
изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение
№ 1 начин. ГПР по кредита са определя по императивно установен алгоритъм,
заложен в ЗПК. Той изразява общите разходи по кредита, настоящи или
бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения
от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на
договора/, определени като годишен процент от общия размер на
предоставения кредит като в договора следва по Я. и разбираем за
потребителя начин да е посочено кои са разходите, включени в определената
процентно величина.
Предвид установеното съдът намира, че договорът за кредит се явява
недействителен поради противоречие с изискванията, залегнали в чл. 11, ал. 1,
5
т. 10 ЗПК. Посоченото води до извода, че процесният договор за кредит е
недействителен в неговата цялост. Посоченото основание за нищожност на
договора обоснова наличието на предпоставките за приложение на чл.23 ЗПК,
според който при недействителност на договора за кредит, потребителят
връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други
разходи по кредита. Ето защо и за Т.Г.С. е възникнало задължение за връщане
само на платената сума от 1000 лв.. Изготвената СЧЕ установява, че Т.Г.С. е
заплатил 1000 лв. – главница, 125,40 лв. – лихва и 556,60 лв. – възнаграждение
за предоставяне на поръчителство, като сумата над 1000 лв., т.е. сумата от 682
лв. се явява недължимо платена и подлежи на връщане.
По отношение възраженията във въззивната жалба относно процесния
договор за цесия, с който претендираното вземане в било прехвърлено от
потребителя на ищцовото дружество, въззивният съд намира същия за
действителен.. В договора за вземания от финансови институции от 07.01.2022
е посочено, че вземанията на цедента представляват платени без основание
суми по процесния договор за паричен заем, сключен с „Изи Асет
Мениджмънт“ АД. Уговорката, че плащането на цената по договора е
поставено под условие, не противоречи на добрите нрави, като законът не
забранява и безвъзмездно прехвърляне на вземания по договор за цесия.
Евентуалното наличие на неравноправни клаузи в договора за цесия е
неотносим въпрос към настоящия спор, доколкото подобно възражение може
да навежда единствено потребителят по сделката, в полза на когото са
регламентирани изискванията на ЗЗП, а за ответника като трето лице е
недопустимо да се позовава на потребителската защита. Следователно,
договорът за цесия е валиден и годен да прехвърли процесното вземане в
полза на цесионера. Вземанията за неоснователно обогатяване са валидно
прехвърлени на ищеца по делото, тъй като преходно сключеният договор за
цесия с „Темис Кепитъл“ ЕООД от 29.09.2020 г. е бил прекратен с анекс от
07.12.2021 г., в който изрично е посочено, че прехвърлените вземания се
връщат в патримониума на цедента Т.Г.С., за което длъжникът е бил редовно
уведомен. Ето защо, заемополучателят валидно е прехвърлил същите
вземания на ищеца с последващ договор за цесия от 07.01.2022 г.
Обстоятелството, че вземанията произтичат от договори за потребителски
кредит и правата на потребителя по тях, не е пречка същите да бъдат валидно
цедирани на лице, което няма качеството потребител, тъй като тези вземания
са възникнали преди цесията – считано от датата на плащането им без
основание, от когато са станали изискуеми и като парични вземания могат да
бъдат валидно прехвърляни на всяко трето лице.
По изложените съображения и по делото се доказва възникване на
процесното вземане в размер на 682 лв. в полза на ищеца, поради което и
предявеният частичен иск за сумата от 556,60 лв. се явява изцяло основателен.
Доколкото първоинстанционният съд е достигнал до идентичен извод и
предвид факта, че други оплаквания не са въведени във въззивната жалба, а и
с оглед препращането към мотивите на първоинстанционния съд на
6
основание чл. 272 ГПК, решението в обжалваната част следва да бъде
потвърдено.
По разноските:
За въззивното производство разноски се следват само на въззиваемата
страна в размер от 400 лв. за заплатено адвокатско възнаграждение.
Възражението на въззивника по чл.78,ал.5 ГПК за прекомерност е
неоснователно с оглед фактическата и правна сложност на делото и цената на
предявения иск.
Така мотивиран, Софийски градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 12754/27.06.2024 г., постановено по гр.д.
№ 23148/2023 г. на СРС, ГО, 79 състав
ОСЪЖДА "ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ" АД, ЕИК: *********, да
заплати на основание чл.78,ал.1 ГПК на „Тесдо“ ООД, ЕИК *********,
разноски за въззивното производство в размер от 400 лв.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7