РЕШЕНИЕ
№ 399
Хасково, 24.01.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Административният съд -
Хасково - VIII състав, в съдебно
заседание на
единадесети януари две хиляди и двадесет и четвърта година
в състав:
|
Съдия: |
АНТОАНЕТА
МИТРУШЕВА |
При секретар АНГЕЛИНА ЛАТУНОВА като разгледа докладваното от
съдия АНТОАНЕТА МИТРУШЕВА административно
дело № 20237260701243 / 2023 г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 145 и сл. от
Административнопроцесуалния кодекс (АПК), вр. чл. 118, ал. 3, вр. ал. 1 от
Кодекса за социално осигуряване (КСО).
Образувано е по жалба на В. Н. К., [ЕГН], адрес:
[населено място], [област], [улица], подадена чрез адв. В. Ч., съдебен адрес:
[населено място], [улица], офис 8, против Решение № 1012-26-287-1/26.10.2023 г.
на Директор на Териториално поделение (ТП) на Националния осигурителен институт
(НОИ) – Хасково, с което е отхвърлена жалбата му срещу Разпореждане №
261-00-812-3/20.09.2023 г. на Ръководител на осигуряването за безработица към
ТП на НОИ – Хасково.
В жалбата се твърди, че обжалваното решение е
неправилно и незаконосъобразно, противоречащо на материалния закон.
Неправилно било приложено както националното
законодателство, така и европейските регламенти. Незаконосъобразно било
потвърдено абдикиране на административния орган като компетентна институция за
отпускане на парично обезщетение за безработица. Регламент (ЕО) 883/2004 г.
относно координация на системите за социална сигурност бил изменен с Регламент
(ЕС) № 465/2012 г. и член 65 от първия цитиран регламент не се прилагал в
случай на връщане на лицето на територията на страна-членка, на която не бил
завършил период на осигуряването.
Кредитираният отказ за отпускане на ПОБ бил
незаконосъобразен и с оглед процесуалната му допустимост. При ясно заявена
„липса на компетентност“, административният орган на основание разпоредбите на
АПК следвало да препрати преписката на „компетентен“ административен орган, а
не да се произнася по същество.
С оглед на така изложеното, жалбоподателят моли
да бъде отменено обжалваното решение и потвърденото с него разпореждане на
Ръководителя на осигуряването за безработица към ТП на НОИ - Хасково и
преписката да бъде върната с указание за правилно прилагане както на
материалните правни норми, така и на процесуалните такива.
Моли за присъждане на разноски.
Така депозираната жалба се поддържа от
жалбоподателя, чрез процесуалния му представител, в съдебно заседание.
Ответникът - Директор на Териториално поделение
на Националния осигурителен институт – Хасково, чрез процесуалния си
представител в съдебно заседание, оспорва жалбата и моли същата да бъде
отхвърлена като неоснователна и недоказана. Моли за присъждане на разноски по
делото.
Административен съд – Хасково, като прецени
доказателствата по делото, доводите и възраженията на страните, прие за
установено от фактическа страна следното:
От данните по административната преписка е
видно, че на 09.03.2023 г. жалбоподателят В. Н. К. е подал чрез Директора на
Дирекция „Бюро по труда“ [населено място] до Директора на ТП на НОИ – Хасково
Заявление с вх. № 33/2023 г. по описа на ДБТ – Свиленград за отпускане на
парично обезщетение за безработица, като в същото е посочил, че е упражнявал
трудова дейност в друга държава – [държава] в периода от 01.04.2010 г. до
31.01.2023 г.
Представил е Декларация относно определяне на
пребиваване във връзка с прилагане на член 65 (2) от Регламент (ЕО) № 883/2004
г. от 27.03.2023 г., в която е вписал, че последният му период на заетост е в
[държава] от 01.04.2010 г. до 31.01.2023 г. Съгласно декларираните
обстоятелства, жалбоподателят няма съпруга и деца, през периода на последната
му заетост в чужбина преобладаващата част от роднините му са живели в България.
Преобладаващата част от социалните му контакти са в България. Жалбоподателят е
декларирал, че притежава собствено жилище в България, както и че е установен
трайно в страната.
С оглед извършване на преценка относно правото на жалбоподателя на
парично обезщетение за безработица в хода на административното производство,
чрез националното приложение за електронен обмен на социално осигурителна
информация между България и ЕС, ТП на НОИ - Хасково е изпратило до
компетентната институция на [държава] искане за осигурително досие –
трансграничен работник (U001СВ ).
С Разпореждане № 261-00-812-1/27.03.2023 г. на ръководител на
осигуряването за безработица на основание чл. 54г, ал. 4, т. 1 от КСО, във вр.
с чл. 54, ал.1, т. 5 от АПК производството по отпускане на парично обезщетение
за безработица е спряно. Спирането е мотивирано с образуваното производство по
удостоверяване на осигурителни периоди, доходи от осигурена заетост и причина
за прекратяване на трудовото правоотношение по законодателството на [държава].
В отговор е получен документ U017 (осигурително
досие - трансграничен работник), в който са удостоверени следните периоди на
осигурена заетост на жалбоподателя в [държава]: от 01.04.2010 г. до 18.09.2012
г. , от 19.09.2012 г. до 25.09.2012 г., от 26.09.2012 г. до 11.01.2015 г., от
12.01.2015 г. до 19.01.2015 г., от 20.01.2015 г. до 22.11.2016 г., от
23.11.2016 г. до 15.01.2017 г., от 16.01.2017 г. до 13.11.2017 г., от
14.11.2017 г. до 01.07.2018 г., от 01.08.2018 г. до 02.03.2020 г., от
03.03.2020 г. до 31.03.2020 г., от 01.04.2020 г. до 02.12.2021 г., от 03.12.2021
г. до 12.12.2021 г. и от 13.12.2021 г. до 31.01.2023 г.
С Разпореждане № 261-00-812-2/18.09.2023 г. на ръководител на
осигуряването за безработица производството по заявлението за отпускане на
парично обезщетение за безработица е възобновено на основание чл. 55 от АПК, с
оглед удостоверените осигурителни периоди, доходи от осигурена заетост и
причина за прекратяване на трудовото правоотношение по законодателството на
[държава].
С Разпореждане № 261-00-812-3/20.09.2023 г. на
Ръководител на осигуряването за безработица при ТП на НОИ - Хасково, на
основание чл. 54ж, ал. 1 от КСО, във връзка с чл. 11, § 3, б. “а“ и чл. 65, § 2
от Регламент (ЕО) № 883/2004 на В. Н. К. е отказано отпускане на парично
обезщетение за безработица по чл. 54а от КСО. В разпореждането е посочено, че
съгласно получен СЕД U017 за В. Н. К. са удостоверени общо 12 г., 09 м. и 01
дни осигурителни периоди в [държава]. Заявено е, че съгласно правилата,
предвидени в глава IV на Директива 2004/38/ЕО на Европейския парламент и на
Съвета от 29.04.2004 г., граждани на съюза, които са пребивавали законно в
приемаща държава-членка в продължение на непрекъснат период от 5 години, имат
право на постоянно пребиваване в тази държава. Посочено е, че в становище по
дело С-30/22, Европейската комисия, позовавайки се на тази директива, е
възприела позицията, че след изтичане на 5 години, през които лице
работи/пребивава в дадена държава-членка, за него е възникнало правото на
постоянно пребиваване в тази държава и същата се явява държава по пребиваване по
време на последната заетост, от която би следвало да се претендират
обезщетенията за безработица. Посочено е, че предвид изложеното и съгласно
разпоредбите на чл. 65, ал. 5, във връзка с ал. 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004,
НОИ не е компетентната институция за отпускане на парично обезщетение за
безработица, тъй като лицето не е пребивавало на територията на Република
България по смисъла на регламентите в областта на социалната сигурност.
Разпореждането е връчено на жалбоподателя на
26.09.2023 г., видно от Известие за доставяне PS 6300 01G9YF T.
На 06.10.2023 г. В. Н. К. с Жалба вх. №
1012-26-287/06.10.2023 г., подадена чрез адв.В. Ч., е оспорил пред Директора на
ТП на НОИ – Хасково Разпореждане № 261-00-812-3/20.09.2023 г. на Ръководител на
осигуряването за безработица при ТП на НОИ – Хасково.
С Решение № 1012-26-287-1/26.10.2023 г.
Директорът на ТП на НОИ - Хасково е отхвърлил така подадената жалба и е приел,
че обжалваното разпореждане, като правилно и законосъобразно постановено,
следва да бъде потвърдено. Мотивирал се е с факта, че за жалбоподателя е
констатиран период на осигурена заетост от 01.04.2010 г. до 31.01.2023 г., общо
12 г., 09 м. и 01 дни по законодателството на [държава], като това била и
държавата на пребиваване през посочения осигурителен период. Посочено е, че от
събраните доказателства и налични данни се обосновавал извод, че държавата по
пребиваване съвпада с държавата на последна заетост. Следователно, на основание
чл. 61 и по аргумент от чл. 65, ал. 2 и ал. 5, б. „а“ от Регламент (ЕО) №
883/2004, България не била компетентната държава нито по последна заетост, нито
по пребиваване, поради което нямало основание да се извършва преценка на
правото на обезщетение за безработица по българското законодателство.
Жалбата срещу решението, във връзка с която е
образувано настоящото производство, е депозирана чрез Директора на ТП на НОИ –
Хасково на 09.11.2023 г. и заведена с вх.№ 1012-26-287-2/09.11.2023 г.
Така установената фактическа обстановка налага
следните правни изводи:
Жалбата е подадена в срока
по чл. 149, ал. 1 от АПК, от легитимирано лице по чл. 147, ал. 1 от АПК –
адресат на индивидуалния административен акт, с който се засягат негови законни
права и интереси и срещу подлежащ на оспорване пред съда административен акт,
поради което е процесуално допустима.
Разгледана по същество,
жалбата е неоснователна.
Съгласно чл. 168, ал. 1 от АПК, съдът преценява
законосъобразността на оспорения административен акт на всички основания по чл.
146 от АПК, а именно: дали актът е издаден от компетентен административен орган
и в установената форма, спазени ли са административнопроизводствените правила и
материалноправните разпоредби във връзка с издаването му, съобразен ли е актът
с целта на закона.
Оспореното решение на Директора на ТП на НОИ –
Хасково и потвърденото с него разпореждане на Ръководител на осигуряването за
безработица, са издадени от компетентни по материя и териториален обхват
органи, в изискуемата писмена форма, при спазване на
административнопроизводствените правила и материалния закон, както и в
съответствие с целта на закона. В решението е налице информация за реда, срока
и органа, пред който подлежи на обжалване, същото е датирано и подписано,
съдържа изложени фактически и правни изводи и кореспондиращ на мотивите
диспозитив.
При преценката за правилно приложение на
материалния закон, съдът констатира, че по делото няма спор по фактите, а
спорът е правен и се свежда до определяне на това коя е компетентната държава
по изплащането на парично обезщетение за безработица, след като последната
заетост на жалбоподателя е била на територията на [държава].
Не е спорно по делото, че жалбоподателят е
[държава], тоест на държава-членка на ЕС, поради което е лице, спрямо което
намират приложение европейските правила за координация на системите за социална
сигурност на държавите членки на Съюза. Това са общите правила и принципи,
които трябва да бъдат спазвани от всички национални органи, институции за
социална сигурност и от съда, при прилагането на националните закони. Към
настоящия момент тези общи правила и принципи се съдържат в Регламент (ЕО) №
883/2004 на Европейския парламент и на Съвета от 29.04.2004 г. за координация
на системите за социална сигурност, в сила от 01.05.2010 г., както и в
Регламент (ЕО) № 987/2009 на Европейския парламент и на Съвета от 16.09.2009 г.
за установяване на процедурата за прилагане на Регламент (ЕО) № 883/2004.
Регламент (ЕО) № 883/2004 намира приложение към
правилата за отпускане и определяне на посочените в чл. 3, § 1 обезщетения,
обуславящи клоновете на социална сигурност, сред които са и обезщетенията за
безработица (чл. 3, параграф 1, б. "з"). Персоналният обхват на
регламента е определен в разпоредбата на чл. 2, § 1, която предвижда, че
регламентът се прилага към граждани на държава-членка, лица без гражданство и
бежанци, които пребивават в държава-членка, които са или са били подчинени на
законодателството на една или повече държави-членки, както и към членовете на
техните семейства и към преживелите ги лица.
Като източник на вторичното право на ЕС,
регламентът се прилага пряко, а съдържащите се в регламента правила, като
нормативни разпоредби с обща правна сила, са пряко приложими във всички
държави-членки (чл. 288 от ДФЕС) и са задължителни за спазване от националните
органи и администрации, от институциите за социална сигурност и от съдилищата и
имат приоритет в случаите на противоречие с разпоредби от националните
законодателства.
Механизмът на координация на системите за
социална сигурност, уреден в Регламент (ЕО) № 883/2004, включващ и
обезщетенията за безработица, се основава на четири основни принципа:
определяне на приложимото законодателство; равенство в третирането; сумиране на
периоди на заетост, осигуряване или пребиваване и износ на обезщетения. В чл.
11, § 1 регламентът определя, че лицата, за които той се прилага, се подчиняват
на законодателството само на една държава–членка и това законодателство се
определя по реда, уреден в самия регламент. Общото правило за определяне на
приложимото законодателство, валидно и по отношение на обезщетенията за безработица,
е формулирано в чл. 11, § 3. В буква „а“ от тази разпоредба е посочено
правилото, касаещо наетите лица, според което спрямо лице, осъществяващо
дейност като наето или като самостоятелно заето лице в една държава–членка, се
прилага законодателството на тази държава-членка. Специални правила,
представляващи изключения от общия принцип, че държавата–членка по последна
заетост като компетентна държава отговаря за предоставянето на обезщетения за
безработица, са регламентирани в чл. 65 от Регламент (ЕО) № 883/2004.
Съгласно чл. 65, § 2, напълно безработно лице,
което по време на последната си дейност като заето или като самостоятелно заето
лице е пребивавало в държава-членка, различна от компетентната държава-членка и
което продължава да пребивава в тази държава-членка или се върне в тази
държава-членка, се поставя на разположение на службите по заетостта в
държавата-членка по пребиваване. Без да се засяга чл. 64, напълно безработно
лице може, като допълнителна мярка, да се постави на разположение на службите
по заетостта в държавата-членка, в която то последно е осъществявало дейност
като заето или като самостоятелно заето лице. Безработно лице, без да е
пограничен работник, което не се върне в неговата държава-членка по
пребиваване, се поставя на разположение на службите по заетостта на
държавата-членка, чието законодателство за последно е било подчинено.
Във връзка с приложението на горецитираната
норма от съществено значение се явява определянето на две понятия – компетентна
държава-членка и държава-членка по пребиваване. Относно първото понятие вече се
посочи, че това по принцип е държавата, в която лицето осъществява дейност като
наето лице. В конкретния случай и спрямо жалбоподателя това безспорно е
[държава]. За определяне на държавата по пребиваване е необходимо на първо
място да се изясни съдържанието на понятието пребиваване. Определение на това
понятие е дадено в чл. 1, б. „й“ от Регламент (ЕО) № 883/2004, където се
посочва, че „пребиваване“ означава мястото, където лицето обичайно пребивава, за
разлика от понятието „престой“, което регламентът определя като временно
пребиваване (чл. 1, б. „к“). От своя страна, правилата (елементите) за
определяне на пребиваването са уредени в чл. 11 от Регламент (ЕО) № 987/2009 по
прилагането на т.нар. основен регламент – Регламент (ЕО) № 883/2004. Мястото на
обичайно пребиваване на лицето се определя, съгласно чл. 11, § 1 от Регламент
(ЕО) № 987/2009 (регламента по прилагането) с оглед центъра на интересите на
съответното лице въз основа на цялостна оценка на наличната информация относно
релевантните факти - продължителността и непрекъснатото пребиваване на
територията на съответните държави-членки, семейното положение и роднинските
връзки на лицето, жилищното му положение и доколко постоянно е то, както и естеството
и специфичните характеристики на упражняваната дейност, в това число
постоянният характер на дейността и продължителността на всеки договор за
заетост, мястото, където обичайно се упражнява тази дейност и други, примерно
изброени в цитираната норма. Съгласно разпоредбата на чл. 11, § 2 от Регламента
по прилагането, решаващо значение при определяне на действителното място на
обичайно пребиваване на дадено лице е намерението на лицето и особено причините
за преместването, което произтича от горепосочените факти и обстоятелства.
Съгласно правото на ЕС, може да има само едно
обичайно място на пребиваване и съответно само една държава-членка, която
отговаря за плащанията на обезщетения по социално осигурителните схеми,
отпускани по местожителство.
В съответствие с цитираните правила и с оглед
събраните в хода на делото доказателства, настоящият съд намира, че в случая по
отношение на жалбоподателя следва да се приеме, че държавата му по пребиваване
е била [държава], както правилно е приел и административният орган. Този извод
е обусловен от следните обстоятелства:
На първо място, жалбоподателят е живял в
[държава] за дълъг, непрекъснат период от време, в продължение на тринадесет
години – от 2010 до 2023 година, като е осъществявал там и трудова дейност.
Тези факти сочат на трайно (обичайно) установяване в тази държава.
Действително, след месец януари 2023 г. жалбоподателят е променил своето
обичайно пребиваване, като се е завърнал в България. Именно в този смисъл е и
попълнената от жалбоподателя декларация пред административния орган, в която
същият е посочил, че е трайно установен в България. Тоест до м. януари 2023 г.
жалбоподателят е бил с място на обичайно пребиваване по смисъла на Регламент
(ЕО) № 883/2004 в [държава], а след това в България. При тези данни не може да
се приеме, че жалбоподателят попада в обхвата на чл. 65, § 2 от Регламент (ЕО)
№ 883/2004, според който отговорността за изплащане на обезщетение за
безработица се прехвърля от държавата по заетостта (компетентна по правилата на
чл. 11, § 3, б. „а“ от същия регламент) върху държавата по пребиваване. За да е
налице такава хипотеза, текстът на нормата изисква напълно безработното лице,
какъвто безспорно е жалбоподателят, по време на последната си дейност като
заето или като самостоятелно заето лице да е пребивавал в държава-членка,
различна от компетентната държава-членка, като в случая компетентната държава е
[държава] и да продължава да пребивава в тази различна държава-членка или да се
е завърнало в нея. В случая, както вече бе посочено, по време на последната си
трудова заетост жалбоподателят е пребивавал в [държава], а не в държава-членка,
различна от компетентната държава, тоест в България, каквото е изискването на
цитираната норма. При това положение, не може да се приеме, че завръщайки се в
България, жалбоподателят се е завърнал в държавата си по пребиваване, а че
същият е променил пребиваването си след приключване на заетостта, като се е
завърнал в държавата си по произход.
В определение по дело С-30/22, Съдът на ЕС
приема, че чл. 65, § 2 от Регламент № 883/2004 трябва да се тълкува, че не се
прилага към положение, в което дадено лице подава заявление за получаване на
обезщетения за безработица до компетентния орган на държава- членка, в която не
е завършило периода на осигуряване, заетост или самостоятелна заетост и на
територията, на която се връща след завършен период на осигуряване, заетост или
самостоятелна заетост в друга държава-членка, в която то е пребивавало по
смисъла на тази разпоредба през целия този период. По аргумент от чл. 61, § 2
от Регламент № 883/2004 и тъй като жалбоподателят е лице, което не е придобило
„последно“ осигурителен период според българското законодателство, то право на
обезщетение за безработица може да възникне, само „ако положението му съответства
на визираното в чл. 65 § 5, б. „а“ от този регламент във връзка с чл. 65, § 2
от него - дело С-30/22. С оглед тълкуването на Съда на ЕС за приложението на
чл. 65, § 2 от регламента, положението на жалбоподателя е несъответно, тъй като
е налице завръщане в държавата му на произход след прекратяване на трудовата му
дейност в [държава], където е пребивавал във връзка с дейността си. Чл. 65, § 5
гласи, че безработното лице по първото и второто изречение на параграф 2
получава обезщетения в съответствие със законодателството на държавата - членка
по пребиваване, както ако спрямо него се е прилагало това законодателство по
време на последната му дейност като заето или като самостоятелно заето лице.
Тези обезщетения се предоставят от институцията по пребиваване.
Налице са и съображения на Административната
комисия за координация на системите за социална сигурност в съображение 9 от
Решение № U2/12.06.2009 г., според което не би било приемливо, ако поради
твърде широко тълкуване на понятието „пребиваване“ се наложи приложното поле на
член 65 от Регламент (ЕО) № 883/2004 да бъде разширено до всички лица, които
осъществяват определена относително стабилна дейност като заети или
самостоятелно заети лица в определена държава-членка и са оставили семействата
си в държавата си на произход.
Следователно, в оспорваното решение и в
потвърденото с него разпореждане законосъобразно и правилно, позовавайки се на
чл. 65, параграф 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004, ответникът е приел, че не
българската държава е държавата на пребиваване и от там, че българската
институция не е компетентна да предостави на жалбоподателя парично обезщетение
за безработица.
В хода на съдебното производство жалбоподателят
не ангажира никакви доказателства, свързани с установяване на твърденията, от
които черпи благоприятни за себе си правни последици и по-конкретно такива,
установяващи, че мястото му на обичайно пребиваване е било в България, въпреки
дадените му в тази връзка указания. Продължителността и непрекъснатото му
пребиваване в [държава], състоянието на трудовата заетост (по-специално
постоянният характер, както и продължителността на договора за работа)
обосновават извода, че жалбоподателят не успя да обори изводите на
административния орган, че държавата по обичайното му пребиваване е била [държава],
съответно, че българската институция не е компетентна да му отпусне исканото
обезщетение за безработица. Затова настоящият състав намира, че
административните актове, предмет на съдебен контрол, са издадени при наличие
на посочените в закона материални предпоставки и съответстват на относимите
правни норми.
По изложените съображения съдът намира, че
жалбата срещу Решение № 1012-26-287-1/26.10.2023 г. на Директора на ТП на НОИ –
Хасково, с което е отхвърлена жалбата на В. Н. К. срещу Разпореждане № 261-00-812-3/20.09.2023
г. на Ръководител на осигуряването за безработица към ТП на НОИ – Хасково, с
което на жалбоподателя е отказано отпускане на парично обезщетение за
безработица е неоснователна.
При този изход на спора, на основание чл. 143,
ал. 1 от АПК, вр. чл. 24 от Наредбата за заплащане на правната помощ,
жалбоподателят дължи заплащането на ответната страна на сумата от 100 лв.,
представляващи своевременно заявена претенция за присъждане на юрисконсултско
възнаграждение.
Воден от горното и на основание чл. 172 от АПК,
Административен съд - Хасково
Р Е Ш И :
ОТХВЪРЛЯ жалбата
на В. Н. К., [ЕГН], адрес: [населено място], [област], [улица], против Решение
№ 1012-26-287-1/26.10.2023 г. на Директор на Териториално поделение на
Националния осигурителен институт – Хасково, с което е отхвърлена жалбата му
срещу Разпореждане № 261-00-812-3/20.09.2023 г. на Ръководител на осигуряването
за безработица към ТП на НОИ – Хасково.
ОСЪЖДА В. Н. К., [ЕГН],
адрес: [населено място], обл.Х., [улица], да заплати на Териториално поделение
на Национален осигурителен институт - Хасково сумата от 100 (сто) лева -
разноски по делото.
Решението не подлежи на обжалване.
Преписи от решението да бъдат връчени на
страните.
|
Съдия: |
|