Р Е Ш Е Н И Е
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, II-Д въззивен състав, в публично съдебно заседание на двадесет и шести юни две хиляди и двадесета
година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР
МАЗГАЛОВ
младши съдия ГАБРИЕЛА ЛАЗАРОВА
при секретаря Илияна Коцева, като разгледа докладваното от младши съдия
ЛАЗАРОВА в. гр. д. № 16598 по описа
за 2018 г., за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С решение № 477366 от 27.08.2018
г., постановено по гр. д. № 60288/2017 г. по описа на Софийски районен съд
(СРС), ІІ Гражданско отделение (ІІ ГО), 72-ри състав, първоинстанционният съд е
признал за установено по предявени от „Т.С.“ ЕАД искове с правно основание чл. 422 ГПК вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 149 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, че Д.Ж.К. дължи на ищцовото
дружество следните суми: 2 892,48 лв. – цена за доставена от дружеството
топлинна енергия през периода от 01.05.2015 г. до 30.04.2016 г., 12,43 лв. –
такса за услугата „дялово разпределение” за периода от 01.05.2015 г. до
30.04.2016 г., ведно със законна лихва за периода от 28.03.2017 г. до изплащане
на вземанията, за които е издадена заповед от 06.04.2017 г. за изпълнение на
парично задължение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 19440/17 г. на
СРС.
Съдът е отхвърлил като неоснователни
предявените от „Т.С.” ЕАД положителни установителни искове с правно основание
чл. 422, ал. 1 вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД за признаване на установено, че ответникът
дължи лихва за забава върху претендираната главница за такса за услугата
„дялово разпределение” в размер на 1,48 лв. за периода от 01.05.2015 г. до
30.04.2016 г. и сума в размер на 151,56 лв. – лихва за периода от 15.09.2016 г.
до 21.03.2017 г., начислена върху претендираната главница за топлинна енергия.
На основание чл. 78 ГПК, съдът е разпределил отговорността за разноски.
Решението е
постановено при участието на трето лице - помагач на страната на ищеца – „Т.С.“ ЕООД.
Срещу така постановеното решение,
в частта, в която са уважени предявените искове с правно основание чл. 422 ГПК вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 149 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за
сума в размер на 2 465,23 лв., представляваща неплатена цена на доставена
топлинна енергия в топлоснабдения имот за релевирания в исковата молба период, цена
за битово горещо водоснабдяване за повече от един обитател и за такса за
услугата „дялово разпределение” е депозирана въззивна жалба от Д.К.. Изложени
са подробни доводи за неправилност, необоснованост и незаконосъобразност на
решението. Акцентира се, че радиаторите в имота са надлежно демонтирани от 2011
г. Оспорват се изводите на съда за законосъобразно начислена цена за топлинна
енергия в хипотезата на неосигурен достъп до имота. Изложени са доводи и че
неправилно служебно е начислена топлинна енергия за битово горещо
водоснабдяване за две лица. Оспорва се дължимостта на претендираните суми за
сградна инсталация и дялово разпределение. Съобразно изложеното се иска
решението да бъде отменено в обжалваната част и предявените искове да бъде
отхвърлени, като неоснователни. Претендират се разноски.
Срещу решението, в частта, в която
са отхвърлени предявените искове с правно основание чл. 422 ГПК вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД, е депозирана въззивна
жалба от „Т.С.” ЕАД, в която се излагат доводи за неправилност и
законосъобразност на същото. Поддържа се, че неправилно е прието от районния
съд, че ответникът не е изпаднал в забава за плащане на процесните суми в релевирания
в исковата молба период. Съобразно изложеното се иска решението да бъде
отменено в обжалваната част и предявените искове с правно основание чл. 422 ГПК вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД да бъдат уважени.
Претендират се разноски и юрисконсултско възнаграждение.
В срока по чл. 263, ал.
1 ГПК не са постъпили отговори на въззивните жалби.
Третото лице помагач на ищеца – „Т.С.“ ЕООД, не взема становище по жалбите.
Решението не е обжалвано в частта, в която е признато за установено, че Д.Ж.К.
дължи на „Т.С.” ЕАД сума в размер на 439,68 лв., представляваща ½ от
начислената и призната за дължима от СРС цена за битово и горещо
водоснабдяване.
Софийски градски съд,
като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на
страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира от фактическа и
правна страна следното:
Производството е
образувано по въззивни жалби, подадени от процесуално
легитимирини страни,
срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и в законоустановения
срок реда на по чл. 259, ал. 1 ГПК, поради което същите са
процесуално допустими и следва да бъдат разгледани по същество.
Съгласно чл. 269 ГПК,
въззивният съд проверява правилността на първоинстанционното решение само в
рамките на релевираните оплаквания, а служебно следва да ограничи проверката си
единствено за валидност,
допустимост на решението в обжалваната част и спазване на императивните норми
на материалния закон (т. 1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк.
д. № 1/2013 г., ОСГТК на ВКС). Съобразно така установените си задължения, настоящият
съдебен състав констатира, че процесното първоинстанционно решение е валидно и е допустимо в обжалваната част. Възражението на длъжника срещу издадената
заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК за исковите суми е постъпило в срока по чл. 414, ал.
2 ГПК, а установителните искове са предявени в срока по чл. 415, ал. 1 (сега
ал. 4) ГПК, поради което са допустими.
При постановяване на oбжалвания
съдебен акт
не е допуснато нарушение на императивни материалноправни норми, а с оглед
релевираните във въззивните
жалби оплаквания, същото е и правилно в атакуваната
част,
като въззивният съд споделя изцяло изложените в мотивите му съображения, поради
което и на основание чл. 272 ГПК препраща към тях. Независимо от това, във
връзка с непреклудираните възражения и доводите на страните, въззивният съд намира следното:
За основателност на предявената главна искова претенция с правно
основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. с чл.
149 ЗЕ в тежест на ищеца е да установи при условията на пълно и главно
доказване, съобразно разпоредбата на чл. 154, ал. 1 ГПК, кумулативното наличие
на следните предпоставки: възникване, съществуване, изискуемост и размер на
претендираното вземане, т.е. наличието на валидно възникнало правоотношение
между топлопреносното предприятие и ответника, в качеството на потребител на
топлинна енергия през процесния период; използването от ответника на претендираното
количество топлинна енергия; стойност на потребената топлинната енергия и
изискуемост на вземането.
Съгласно чл.
153, ал. 1 ЗЕ в относимата му за спора редакция, всички собственици и титуляри
на вещно право на ползване в сграда – етажна собственост, присъединени към
абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, са клиенти на топлинна
енергия и са длъжни да монтират средства за дялово разпределение по чл. 140, ал. 1, т. 2 ЗЕ на отоплителните тела в имотите си
и да заплащат цена за топлинна енергия при условията и по реда, определени в
съответната наредба по чл. 36, ал. 3 ЗЕ.
Според задължителните
разяснения, дадени с Тълкувателно решение № 2/17.05.2018г. по тълк. д. №
2/2017г. на ОСГК на ВКС, правоотношението по продажба на топлинна енергия за
битови нужди е регламентирано от законодателя в специалния ЗЕ като договорно
правоотношение, произтичащо от писмен договор, сключен при публично известни
общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от Комисията
за енергийно и водно регулиране (КЕВР) (чл. 150, ал. 1 ЗЕ). Писмената
форма на договора не е форма за действителност, а форма за доказване.
Предоставяйки съгласието си за топлофициране на сградата, собствениците и
титулярите на ограниченото вещно право на ползване са подразбираните клиенти на
топлинна енергия за битови нужди, към които са адресирани одобрените от КЕВР
публично оповестени общи условия на топлопреносното предприятие. В това си
качество на клиенти на топлинна енергия те са страна по продажбеното
правоотношение с топлопреносното предприятие с предмет - доставка на топлинна
енергия за битови нужди (чл. 153, ал. 1 ЗЕ) и дължат
цената на доставената топлинна енергия.
В случая не е
било спорно и по делото се установява, че сградата, в която се намира
процесният имот, е присъединена към топлопреносната мрежа.
Не е спорно и
от представените писмени доказателства – нотариален акт за покупко-продажба на
недвижим имот № 50, дело № 19818/1994 г. (л. 15 от делото пред СРС), се
установява, че ответникът е придобил правото на собственост върху процесния недвижим
имот. Като такъв, по аргумент от чл. 153, ал. 1 ЗЕ в относимата му за спора
редакция, същият дължи цената на доставената в него топлинна енергия за
релевирания период.
По аргумент от чл. 140 а ЗЕ, общото
консумирано количество топлинна енергия в сграда – етажна собственост,
присъединена към една абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение,
се разпределя на топлинна енергия за
горещо водоснабдяване и топлинна
енергия за отопление. Съгласно чл. 142, ал. 2 ЗЕ, топлинната енергия (ТЕ)
за отопление, от своя страна, включва ТЕ за отопление на имот, ТЕ, отдадена от
сградна инсталация, и ТЕ от отоплителните тела в общите части на сградата. Според чл. 143,
ал. 5 ЗЕ, ТЕ, отдадена от сградна инсталация се разпределя между всички клиенти
пропорционално на отопляемия обем на отделните имоти по проект.
В случая от
приетото в първоинстанционното производство заключение на съдебно-техническа
експертиза (л. 116 и сл. от делото пред СРС), което въззивният съд кредитира
като компетентно и обективно изготвено, се установява, че за процесния период
по отношение на сградата, в която се намира имотът на ответника, е доставяна и
начислена топлоенергия, като при отчитането и разпределението й са спазени
разпоредбите на ЗЕ и Наредбата за топлоснабдяването. Установява се, че за имота на
ответника за процесния период е начислена топлоенергия, отдадена от сградната
инсталация, за отопление от пет отоплителни тела, изчислена на максимална
мощност и за битово горещо водоснабдяване, изчислена на база два броя потребители,
като сумите са начислени служебно при условията на неосигурен достъп. От
доказателствата по делото се установява и че в сградата е въведена система за
дялово разпределение на топлинна енергия и избрано дружество по реда на чл. 139б ЗЕ, което да
извършва дяловото разпределение. Топлинната енергия за сградната инсталация е
разпределена между всички потребители пропорционално на отопляемия им обем по
проект, съгласно ЗЕ и Наредба № 16-334.
С оглед
непреклудираните възражения и доводи на страните, спорът пред въззивния съд се
концентрира върху въпросите дължи ли ответника цена на топлинна енергия и услуга
„дялово разпределение” за процесния период, ако да – в какви размери и на какво
основание, и съответно изпаднал ли е в забава за плащане на същата.
По въззивната жалба на Д.Ж.К.:
Неоснователно е възражението на въззивника-ответник, че
не са налице основанията за начисляване на топлинна енергия за отопление на
имота и за БГВ, изчислена служебно при условията на неосигурен достъп. Съгласно чл. 70, ал. 4 от Наредбата за
топлоснабдяването, на клиентите, неосигурили достъп за отчет, за всички отоплителни
тела в имота се начислява енергия по реда на т. 6.5 - от приложението към чл.
61, ал. 1, като за отоплителни тела без уреди. В процесния случай, в
приложените по делото протоколи за посещение на адреса (л. 71 делото пред СРС),
подписани от представители на Етажната собственост, е отбелязано че и на двете
дати за отчет не е осигурен достъп до същия. Както е посочено и в мотивите на
обжалваното решение, дори да се приеме, че в апартамента е имало непрекъснато
хора през този период, това не означава автоматично, че те са осигурили достъп
до имота. В тази връзка е необходимо да се посочи и че съдът не кредитира
показания на свидетеля Е.Х.Д.в тази част, доколкото същата е пряко
заинтересована от изхода на спора, включително предвид факта, че същите са
оборени от представени по делото и писмени доказателства, чиято автентичност не
е оспорена по делото – протоколите за неосигурен достъп до имота.
Недоказани са и възраженията на въззивника-ответник, че
от месец ноември, 2011 г. всички радиатори в апартамента са демонтирани по
законоустановения ред. Независимо от твърденията в депозирания отговор на
искова молба, че за демонтирането на радиаторите е съставен констативен
протокол от служител на „Т.С.” ЕООД и представители на Етажната собственост (л.
39 от делото пред СРС), такъв не е
представен по делото. Представените констативни протоколи на представители
на етажната собственост на процесния адрес (л. 45 и сл от делото пред СРС) не
обосновават извод в обратна насока. От съдържанието на същите е видно, че
радиаторите на адреса са демонтирани от месец ноември, 2011 г., но са оставени
кранове на долен и горен аргус. Съгласно параграф 1, т. 12 от Допълнителните
разпоредби на Наредбата за топлоснабдяването, „пломбирано отоплително тяло",
е отоплително тяло, към което е спряно топлоподаването чрез затваряне и пломбиране на спирателната арматура, а не чрез
фактическото отделяне от сградната отоплителна инсталация и на което се дължи
поставяне на средство за дялово разпределение, при неизпълнение на което
задължение пломбираните отоплителни тела се приравняват на отоплителни тела без
уреди. Следователно, само фактическото премахване на отоплителните тела, без
пломбиране на изводите, не е достатъчно да се приеме, че е налице прекратяване
на топлоподаването в имота. За да се счита, че радиаторите са демонтирани
надлежно, е необходимо премахване на крановете и пломбиране на изводите,
каквито дейности липсват доказателства да се осъществени преди края на
процесния период. В този смисъл е и изслушаното и прието по делото заключение
на съдебно-техническа експертиза (л. 116 и сл. от делото пред СРС), което
въззивният съд кредитира като обективно и компетентно изготвено. На стр № 2 от
заключението, вещото лице е посочило, че в процесния имот са били демонтирани
отоплителните тела, но с оставени кранове, което дава възможност за монтиране
на отоплителни тела, без да се източва, както
се твърди от ответника, вътрешно отоплителната инсталация. Посочено е, че за да
се счита, че радиаторите са надлежно демонтирани е необходимо да се премахнат
крановете и да се затапят изводите, като премахване на крановете в процесния
имот е направено едва през месец май, 2017 г. по данни от фирмата за дялово
разпределение. Признание, че демонтаж на крановете е осъществен през месец май,
2017 г. е направено и в депозираната въззивна жалба от ответника (л. 14 от
делото пред СГС). Предвид изложеното, следва да се приеме, че преди 05.2017 г.
в имота не е било прекратено топлоподаването, дори и радиаторите да са били
демонтирани. Твърденията на въззивника, че изводите за тях са били монтирани в
предходен период, са недоказани по делото.
В обобщение, по изложените съображения, районният съд
правилно, съобразно и заключението на
съдебно-техническата експертиза, е приел, че приложим е редът на чл. 70, ал. 4
от Наредбата за топлоснабдяването (отм.) за служебно начисляване на ТЕ при
условията на неосигурен достъп. Освен това, с оглед на установеното по делото,
че радиаторите не са били надлежно демонтирани, дори и да е била констатирана
липсата им, това се приравнява на хипотезата на радиатори без уреди, в която
отново се начислява служебно топлинна енергния – аргумент от чл. 144 ЗЕ.
Необходимо е да се посочи и че по аргумент от чл. 70, ал.
5 от Наредбата за топлоснабдяването (отм.), клиентите (потребителите),
неосигурили достъп, могат да поискат допълнителен отчет и преработване на
изравнителната сметка в тримесечен срок от получаване на изравнителната сметка
от упълномощения за сградата представител. В случая ответника освен че не е
осигурил достъп до жилището си за отчитане на уредите, не се е възползвал от
правото да поиска извършване на допълнителен отчет, поради което механизмът за
служебно начисляване поради неосигурен достъп осъществява функциите си, а
именно – да замести липсващия реален отчет.
Неоснователни
са и възражения на въззивника-ответник, че разпоредбите на Закона за енергетиката,
съгласно които топлинната енергия (ТЕ) за отопление,
включва и топлинна енергия, отдадена от сградна инсталация, която се разпределя между всички клиенти пропорционално на отопляемия обем на
отделните имоти по проект, са нищожни.
Съгласно
решение от 05.12.2019 г. на Съда на Европейския съюз по съединени дела С‑708/17
и С‑725/17, член 27 от Директива 2011/83/ЕС на Европейския парламент и на
Съвета от 25 октомври 2011 година относно правата на потребителите, за
изменение на Директива 93/13/ЕИО на Съвета и Директива 1999/44/ЕО на
Европейския парламент и на Съвета и за отмяна на Директива 85/577/ЕИО на Съвета
и Директива 97/7/ЕО на Европейския парламент и на Съвета във връзка с
член 5, параграфи 1 и 5 от Директива 2005/29/ЕО на Европейския парламент и
на Съвета от 11 май 2005 година относно нелоялни търговски практики от
страна на търговци към потребители на вътрешния пазар и изменение на Директива
84/450/ЕИО на Съвета, Директиви 97/7/EО, 98/27/EО и 2002/65/EО на Европейския
парламент и на Съвета, и Регламент (EО) № 2006/2004 на Европейския
парламент и на Съвета („Директива за нелоялни търговски практики“), трябва да
се тълкува в смисъл, че допускат
национална правна уредба, която предвижда, че собствениците на апартамент в
сграда — етажна собственост, присъединена към система за централно
отопление, са длъжни да участват в разходите за топлинна енергия за общите
части на сградата и за сградната инсталация, въпреки че индивидуално не са
поръчвали доставката на отопление и не го използват в своя апартамент. Посочено
е още, че член 13, параграф 2 от Директива 2006/32/ЕО на Европейския
парламент и на Съвета от 5 април 2006 година относно ефективността при
крайното потребление на енергия и осъществяване на енергийни услуги и за отмяна
на Директива 93/76/ЕИО на Съвета и член 10, параграф 1 от Директива
2012/27/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 25 октомври 2012 година
относно енергийната ефективност, за изменение на директиви 2009/125/ЕО и
2010/30/ЕС и за отмяна на директиви 2004/8/ЕО и 2006/32/ЕО, трябва да се
тълкуват в смисъл, че допускат
национална правна уредба, която предвижда, че в сградите в режим на етажна
собственост сметките за топлинна енергия за сградната инсталация се изготвят за
всеки собственик на апартамент в сградата пропорционално на отопляемия обем на
неговия апартамент. Предвид изложеното, доводите на въззивника в обратен смисъл
са неоснователни.
Във връзка с тях е необходимо да се
посочи и че с решение № 5 от 22 април, 2010 г. по конституционно дело № 15 от
2009 г., обн. ДВ. бр. 34 от 4 май 2010 г. се отхвърля искането на омбудсмана на
Република България за установяване на противоконституционност на чл. 153, ал. 1
и 6 от Закона за енергетиката (обн., ДВ, бр. 107 от 2003 г., последно изменение
ДВ, бр. 82 от 2009 г.), като в мотивите
си Конституционният съд е приел, че: „Заплащането на отдадената от
сградната инсталация топлинна енергия не е резултат от реалното ползване или
неползване на топлинна енергия от собствениците и носителите на вещни права. То
следва от факта, че сградната инсталация е обща
част по предназначение, от която никой не може да се откаже, и че е
изградена по предварителен проект, поради което и плащането се извършва
съразмерно на отопляемите обекти по проект. На всеки собственик и титуляр на
вещно право в сграда - етажна собственост, предварително
преди придобиване на индивидуален имот в нея е известно, че сградата е с
централно топлоснабдяване и че в нея е изградена инсталация за отопление по
одобрен проект... всички съсобственици трябва да поемат съобразно дела си част от
разходите, свързани с експлоатацията на общите части и сградната инсталация.
При съсобствените вещи в сгради - етажна собственост, след като всички
обитатели участват в ползите им, изразяващи се в отопляване на цялата сграда,
така те трябва да участват и в тежестите, изразяващи се в заплащане на
стойността на полученото количество топлинна енергия за общите части и
сградната инсталация. Потребителите са длъжни да спазват условията, установени
за всички от действащото право, и това го изисква правовата държава. Друго
законодателно разрешение за общите части на сграда - етажна собственост, не
може да се даде предвид характера на подобни сгради".
Във връзка с позоваването на отмяна на
формулата за начисляване на сградна инсталация с решение № 4777/13.04.2018 г.
по адм. дело № 1372/2016 по описа на ВАС, е необходимо да се посочи, че
отмяната на подзаконов нормативен акт има действие занапред, съгласно чл. 195 АПК. Съществено е, че законът не отрича действието на подзаконовия акт до
момента на съдебното му обявяване за нищожен или унищожаем по реда на АПК с
влязъл в сила съдебен акт (така тълкувателно решение № 2/14 г. от 19.11.2014 г.
на ОСГТК на ВКС).
Неоснователно е и възражението, че
ищецът незаконосъобразно е начислил служебно топлинна енергия за битово и горещо
водоснабдяване за двама души. В тази насока въззивният съд взе предвид
показания на свидетеля Е.Х.Д., от които се установява, че топлоснабдения имот е
обитаван от повече от две лица в процесния период, т.е. сумата за битово горещо
водоснабдяване е начислена за по-малък брой обитатели от реалния такъв.
Съществено е и че съгласно заключението на съдебно-техническата експертиза,
изчисленията относно претендираната цена на топлинна енергия са извършени
съгласно методиката за дялово разпределение към действащата Наредба за
топлоснабдяването, т.е. в съответствие с
нормативно установените изисквания.
Доводите за недължимост на
претендираната главница за такса за услугата „дялово разпределение” са
преклудирани – същите са заявени след приемане за окончателен на доклада по чл.
146 ГПК. За пълнота е необходимо да се посочи, че разгледани по същество същите
са неоснователни. Съгласно заключението на СТЕ,
Етажната собственост е сключила договор за услугата „дялово
разпределение” на топлинна енергия с „Т.с.” ЕООД, като по делото са представени
и писмени доказателства в тази насока. Начинът на определяне на цената за
услугата „дялово разпределение на топлинната енергия" е точно определен в
ЗЕ – съгласно чл. 139в, когато топлопреносното предприятие или доставчикът на
топлинна енергия не са регистрирани по реда на чл. 139а, те сключват писмен
договор за извършване на услугата дялово разпределение с лицето, избрано от
клиентите по реда на чл. 139б /при Общи условия/, в който се уреждат цените за
извършване на услугата дялово разпределение на топлинна енергия, които се
заплащат от страна на потребителите към
топлопреносното предприятие, а след това – от топлопреносното предприятие
към търговеца, осъществяващ дялово разпределение на топлинна енергия.
Съгласно чл. 22, ал. 2 вр. чл. 36
от действалите за периода Общи условия, купувачът на топлинна енергия, какъвто
е ответника, заплаща на продавача стойността на услугата „дялово
разпределение", извършвана от избрания от него търговец, като стойността й
се формира от: 1/ цена за обслужване на партидата на клиента, включваща
изготвяне на изравнителна сметка; 2/ цена за отчитане на един уред за дялово
разпределение и броя на уредите в имота на клиента и 3/ за отчитане на уредите
за дялово разпределение, извън обявените от търговеца дати се заплаща
допълнителна цена по ценоразпис, определен от продавача.
Предвид факта, че в процесния случай дяловото
разпределение в процесния период е извършвано от „Т.С.” ЕООД в съответствие с
нормативно установените изисквания, районният съд правилно е уважил претенцията
за такса за извършваната услуга.
Доводите, че имотът не е присъединен към
топлопреносната мрежа и е налице отказ на етажната собственост да бъде
принудително възстановено присъединяването към нея също са преклудирани.
Разгледани по същество същите са неоснователни – от една страна от ответника,
не са ангажирани доказателства в тази насока, а от друга, заключението на СТЕ
категорично сочи, че имотът е топлоснабден, като липсват данни за демонтиране
на радиаторите в него по надлежен ред. Други относими към предмета на делото
доводи не са изложени от въззивника.
В обобщение, с оглед неоснователността
на непреклудираните относими доводи на въззивника-ответник и съвпаденето на
изводите на двете съдебни инстанции, решението, в обжалваната част, в която
районният съд е уважил предявените от „Т.С.” ЕАД искове с правно основание чл. 422 ГПК вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 149 ЗЕ е правилно, поради което следва да
бъде потвърдено.
По въззивната жалба на „Т.С.”
ЕАД:
Според
чл. 33, ал. 4 от ОУ от 2014 г., приложими за процесния период, продавачът
начислява обезщетение за забава в размер на законната лихва само върху
задълженията по чл. 32, ал. 2, които не са изплатени в срок. Съгласно чл. 33,
ал. 2 от Общите условия от 2014 г., последните суми следва да бъдат заплатени в
тридесетдневен срок от датата на публикуването на сметките за тях на интернет
сайта на дружеството. Доколкото от ищеца не са ангажирани доказателства за
датата, на която сметките на ответника са били публикувани на електронната му
страница, по делото не е доказано последният да е поставен в забава за
изпълнението на процесните задължения за заплащане стойността на процесните
задължения, поради което и не дължи претендираната мораторна лихва за забавено
плащане на същите. Предвид изложеното, правилно и законосъобразно районният съд
е отхвърлил като неоснователни предявените искове с правно основание чл. 86,
ал. 1 ЗЗД, поради което и решението следва да бъде потвърдено в обжалваната
отхвърлителна част. Доводите на въззивника във връзка с изпадането в забава
съгласно Общите условия за битови клиенти от 2008 г. са неотносими, доколкото
същите не са приложими в процесния период.
По разноските:
При този изход на спора разноските, направени в хода на въззивното
производство, следва да останат в тежест на страните така, както са ги сторили,
предвид неоснователността и на двете въззивни жалби (в този смисъл: определение № 90
от 20.02.2018 г.
на ВКС по ч. т. д. № 2332/2017 г., I т. о., ТК).
С оглед цената на исковата претенция и по аргумент от чл.
280, ал. 3, т. 1 ГПК настоящият съдебен акт е окончателен и не подлежи на
касационно обжалване.
Предвид изложените съображения,
Софийски градски съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 477366 от
27.08.2018 г., постановено по гр. д. № 60288/2017 г. по описа на Софийски
районен съд (СРС), ІІ Гражданско отделение (ІІ ГО), 72-ри състав, в обжалваната
част.
РЕШЕНИЕТО е постановено при участието на трето лице – помагач на страната на ищеца
– „Т.С.“ ЕООД.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на
касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.