Р Е Ш Е Н И
Е № 260105
гр. Пловдив, 12.01.2021
г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД ПЛОВДИВ, Гражданско
отделение, III граждански състав, в публично
заседание на дванадесети октомври две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ВЕСЕЛА КЪРПАЧЕВА
при секретаря Каменка Кяйчева, като разгледа
докладваното от съдията гр.д. № 16376 по описа за 2019 г. на Районен съд Пловдив, за да се произнесе взе предвид
следното:
Съдът е сезиран с осъдителен иск с правно основание
чл.45, ал.1 ЗЗД, предявен от П.Д.С. против Н.Т.У..
В
исковата молба се твърди, че ищецът е **** на Община **** към датата на предявяване
на иска. Сочи, че на 28.01.2019 г. в електронното издание на вестник „**** ****“,
на адрес в интернет ****, собственост на ответника по делото, е публикувана
статия със заглавие: „****”. Под заглавието в посочената публикация като неин
автор е посочен М. Ф.. В публикацията се съдържат твърдения, че „*****, която е
задължена по закон да пази и стопанисва всички ******, които са общинска
собственост, не спазва закона. Нито ги пази, нито ги стопанисва. Но когато има
интерес към някой *****от страна на местни *****, ако не са „*****” на *****С.,
се прави всички възможно желанията им да не бъдат удовлетворени”. Прави се
внушение, че поради ****** е настъпила ***** на *****: „В сигнала си до
прокуратурата ***** на ***** ще поискат ***** С. да бъде подведен под
отговорност заради ******, в следствие на което е настъпила *****на *****".
Като повод на изложените твърдения е посочена *****на ***** А. от с. П.. В
статията се твърди, че: „*****над с. *****е общинска собственост и от години е
неохранявана зона, което доведе до *****на **** преди дни." В същата
статия се съдържат и твърдения, че „****” разполага със сведения, че за **** до
**** инвестиционни намерения са били подавани от **** М. Н.. Той също е получил
мълчалив отказ от ******на *****С., без мотиви“. В статията поведението на *****на
Община ****П.С. е определено като „*****”, който „*****”.
Ищецът
оспорва изложените твърдения ***** нито да пази, нито да стопанисва ******.
Твърди, че ***** е предприела всички законови действия по поддържането и
стопанисването на ******, общинска собственост. Сочи, че в изпълнение на законовите
изисквания на Закона за водите, били предприети мерки за откриване на процедура
за избор на ****** на язовирната стена, описана подробно и последователно в
исковата молба. През 2018 г. със заповед на ищеца, била открита нова процедура
за двата ****и към 01.08.2018 г. Община ****имала сключени два договора за
избор на ******за възлагане стопанисването, поддръжката и експлоатацията на
водни площи и съоръжения и отдаването им под наем. Твърди, че пред органите на
разследването и държавното обвинение или пред други компетентни органи не са
постъпвали никакви сигнали, оплаквания и жалби по повод на дейността на ищеца
досежно стопанисването на *****в *****. Поддържа, че изложените в статията
твърдения и негативни оценки водят до посегателство върху личността на ищеца,
грубо уронване на доброто име, честта и професионалния му престиж. Описаното
бездействие на ищеца, окачествено като „******“ представлявало приписване на
престъпление по служба, а окачественото поведение като „*****“ било обидна
квалификация. Сочи, че излагането на неверни факти и негативни оценки било
извършено чрез средствата за масова информация – новинарски сайт, като по този
начин информацията достигнала до неограничен кръг лица. Ищецът, след като е
узнал за информацията, се почувствал дълбоко обиден, притеснен за доброто си
име и репутация в обществото, за репутацията на целия му **** в ******.
Поддържа, че отговорност на собствениците на медиите е да създадат организация
в работата им, така че да се проверя достоверността на информацията, за да не
се стига до необосновано увреждане на засегнатите лица. Сочи, че медията е
следвало да провери истинността на публикациите, а не да допуска да се излага
едностранно непроверена и невярна информация. Намира, че с така изложената
информация, ответникът в качеството си на ****** на информационен сайт е
причинил на ищеца неимуществени вреди, изразяващи се в обида, уронване на
доброто му име като личност и като демократично избран ****** на местната
изпълнителна власт и клеветническите твърдения за извършено от него
престъпление по служба. Предвид така изложените твърдения, претендира
обезщетение за причинените неимуществени вреди в размер на 10 000 лв., ведно
със законната лихва от датата на увреждането – 28.01.2019 г. до окончателното
изплащане на вземането. Моли за уважаване на предявения иск.
В срока
по чл. 131, ал.1 ГПК, ответникът не е депозирал писмен отговор. В първото по
делото съдебно заседание излага становище за неоснователност на предявения
срещу него иск, като сочи, че не е ****** на процесния сайт. Твърди, че е
създал сайта, направил е визията по молба на клиента, и след това собственикът
си го е взел. Моли за отхвърляне на иска.
Съдът, като
съобрази доводите на страните и събраните по делото писмени и гласни
доказателства и доказателствени средства, поотделно и в тяхната съвкупност,
съгласно правилата на чл.235, ал.2 ГПК, намира за установено следното от
фактическа и правна страна:
Съгласно разпоредбата на чл.45, ал.1 ЗЗД всеки е
длъжен да поправи вредите, които виновно е причинил другиму. Посочената норма регламентира генералния деликт.
Фактическият състав на деликта включва следните
елементи: деяние, противоправност, вреда, причинна връзка между деянието и
претърпяната вреда, вина. В тежест на ищеца е да установи посочените елементи,
като по отношение на вината е налице презумпция в чл.45, ал.2 ЗЗД - вината се
предполага до доказване на противното.
По делото не е спорно, а и се установи,
че на 28.01.2019 г. в сайта „****” е
публикувана статия със заглавие „****“, и подзаглавие „Според хората от П. и *****е
крайно време прокуратурата да се намеси, за да бъде сложен край на *****то от
страна на *****С.“. Като автор на статията е посочено лицето М. Ф..
Съдържанието на статията е удостоверено от нотариус ******, рег. № ***, с
констативен протокол №******г., на който съдът дава вяра.
Ищецът претендира обезщетение за
неимуществени вреди вследствие на посочената публикация в интернет сайт „****”, за който твърди, че е собственост на ответника.
Последният би могъл да е в различни правоотношения с автора на статиите,
публикувани в сайта. На първо място, собственикът на интернет сайт би могъл да
бъде издател на интернет медия и като такъв да отговаря за чужди действия
съгласно нормата на чл.49 ЗЗД (гаранционно-обезпечителна отговорност), в
качеството си на възложител на автора на статия. На следващо място, той може да
предостави сайта за ползване на трети лица, които да извършват публикации, за
съдържанието на които собственикът да не бъде уведомяван. Правоотношенията
между страните биха могли да бъдат основани на договор за наем, заем за послужване
и др. При тази хипотеза, собственикът на сайта не би могъл да бъде държан
отговорен за съдържанието на публикациите, доколкото той е възможно дори да не
бъде запознат никога с тяхното съдържание. Аналогично е правното положение на
доставчика на услуги съгласно Закона за електронната търговия, който съгласно
чл.17 ЗЕТ не е длъжен да извършва наблюдение на информацията, която съхранява,
пренася или прави достъпна при предоставяне на услуги на информационното
общество, нито да търси факти и обстоятелства, указващи извършването на
неправомерна дейност. Също така, на основание чл.13-16 ЗЕТ доставчикът на
услуги не отговаря за съдържанието на информацията и за дейността на получателя
на услугата.
От изложените в исковата молба
конкретни твърдения следва, че ищецът се стреми да ангажира личната отговорност на ответника – ******на
интернет сайт, защото последният не е положил дължимата грижа в това си
качество да провери достоверността на изложените от автора на статията
твърдения. Описаното деяние се твърди да е осъществено чрез бездействие –
неполагане на дължимата грижа. В този смисъл и като се взеха предвид конкретните
твърдения на страната, от които съдът е обвързан при очертаване на предмета
на спора, последният е подведен под правната норма на чл.45 ЗЗД – генералния
деликт, отговорност за собствени противоправни действия/ бездействие. Затова в
тежест на ищеца при условията на пълно и главно доказване съгласно чл.154, ал.1 ГПК е да докаже, че ответникът е ******на процесния сайт, че същият, като какъв
е имал задължението да проверява достоверността на публикациите в него и че не
е изпълнил това, вследствие на което за ищеца са настъпили вреди от
неимуществен характер. В исковата молба не са изложени твърдения, ответникът да
е издател, респективно възложител на автора на статията, поради което съдът не
би могъл да разгледа иск, различен от предявения. С оглед принципа за
диспозитивното начална в гражданския процес, съдът е обвързан от фактическите
твърдения в исковата молба, а всяко отклоняване от тях би могло да доведе до
произнасяне по предявен иск, което от своя страна води до недопустимост на
съдебния акт.
За доказване на обстоятелството дали ответникът
Н.Т.У. е ******на сайта „****”
ищцовата страна ангажира доказателства.
Видно от писмо от „***** (хостинг компания, която предоставя пространство за
разполагане на уеб сайтове) в системата на дружеството е налице информация за
получателя на услугата, асоциирана с уеб сайт „****”, а именно ответникът Н.У., email адрес: ******, адрес: гр. ******, както и са налице данни за
юридическо лице *****, ЕИК: *******, адрес: гр. *****. Във връзка с процесния
сайт са издадени две фактури: фактура № ******/ 23.01.2019 г., с получател Н.У.
при създаване на сайта, и фактура № ******/ 23.01.2020 г. с получател *****, за
заплащане на такса за поддръжка на сайта. Други доказателства за собствеността
на сайта не се ангажираха. От така събраните данни, за съда се формира изводът,
че към датата на публикацията – 28.01.2019 г., ******на процесния сайт е бил
именно ответникът Н.Т.У.. Индикация за това е фактът, че същият е заплатил такса
за регистрацията на домейн „****” на
23.01.2019 г., пет дни преди публикуването на процесната статия. Ответникът в
първото по делото съдебно заседания заяви, че не той е ******на сайта,
доколкото той само е извършил регистрацията, а впоследствие го е предал на
действителния ******за ползване, без да посочи кой е той. Следва да се приеме,
че ******на сайта към датата на неговата регистрация – 23.01.2019 г., и на
публикуване на процесната статия – 28.01.2019 г., е именно лицето заплатило за
услугата регистрация на домейн. Не се установи последващо, преди дата
28.01.2019 г., прехвърляне на домейна. Данни за подобна смяна на собствеността
към датата на твърдяното деяние не се съдържат и в масивите на хостинг
компанията „*****. Заплащането на фактурата от 23.01.2020 г. за поддръжка на
домейна от друго лице – дружеството *****, е без значение за правния спор,
доколкото съществено с оглед твърденията на ищцовата страна е кой е ******на
сайта към датата на публикацията.
Макар да се установи ответната страна
да е била ******на сайта „****” към датата
на деянието, съдът намира, че ответникът не следва да носи отговорност за
личното си поведение, изразяващо се в неполагане на дължимата грижа (бездействие)
по проверка на достоверността на изложената в информацията статия. Както се
посочи по-горе, собственикът на сайта няма нормативно установено задължение да
извършва проверка на съдържанието на всяка една публикация досежно нейната
истинност. Друго би било, в случай че собственикът на сайта е и издател на
медията. Подобни твърдения обаче не са изложени в исковата молба, а и не се
доказаха по делото. Разпитаната на ищеца свидетелка не даде сведения какво
качество е имал ответника по отношение на процесния сайт, а единствено
предположи, че най-вероятно Н.У. е действителният автор на статията. Подобни
твърдения също липсват в исковата молба, поради което не биха могли да се
обсъждат от настоящия състав, с оглед принципа на диспозитивното начало в
граждански процес.
Поради изложеното съдът приема, че
ответникът не е пасивно легитимиран да отговаря по предявения иск, доколкото не
съществува нормативно, нито договорно уредено задължение за него, в качеството
му на собственик, да извършва проверка за достоверността на публикациите в
сайта. Затова искът подлежи на отхвърляне като неоснователен.
Допълнително, съдът намира за
необходимо да добави, че приема, че изложените в процесната статия изрази не
осъществяват състава нито на клевета, нито на обида, като се вземе предвид
качеството на ищеца по време на извършване на деянието – ****на Община ******,
и предполагаемия по-висок праг на търпимост по отношение на политическите
фигури в обществото. По отношение на преценката дали с публикуваната статия е
осъществен съставът на деликта, следва да се има предвид последователната
практика на Върховния касационен съд, разясняваща разликата между обида и
клевета и право на мнение. В решение № 369/ 26.11.2015 г. по гр.д. № 2098/ 2015
г. на ВКС, IV г.о. и цитираните в него
решение №62 от 06.03.2012 г. по гр. дело №1376/2011 г. на ВКС, IV г.о. и
решение №484 от 09.06.2010 г. по гр. дело №1438/2009 г. на ВКС, III г.о.,
когато не се касае за превратно упражняване на правото по чл.39 ал.1 от Конституцията на Република България и свободата на мнение не е използвана, за
да се увреди доброто име на другиго, журналистическите твърдения и оценки
могат да се разпространяват свободно. Не е противоправно поведението при
изказани журналистически мнения с негативна оценка, пряко или косвено засягащи
конкретно лице, когато името му се коментира или се предполага във връзка
обществен въпрос, свързан с неговия пост, дейност или занятие. Свободата на
изразяване на мнение е изключена в случаите, при които според чл.39, ал.2 КРБ
правото за изразяване на мнение и за разпространяване чрез слово - писмено или
устно, чрез звук, изображение или по друг начин се използва за накърняване на
правата и доброто име на другиго и за призоваване към насилствена промяна на
конституционно установения ред, към извършване на престъпления, към разпалване
на вражда или към насилие над личността. Извън тези ограничения журналистите и
медиите могат да разпространяват правомерно свои или чужди оценъчни съждения.
Оценъчните съждения не могат да се проверяват за тяхната вярност – те
представляват коментар на фактите, а не възпроизвеждане на обстоятелства
от обективната действителност. За вярност могат да бъдат проверявани
фактическите твърдения. Ако те са верни, не се носи отговорност, дори да
позорят адресата на публикацията, а ако не са верни, има отговорност, доколкото
засягат неблагоприятно адресата и доколкото не е положена дължимата грижа за
проверка достоверността на разпространената информация. Ролята на средствата за
масова информация е изключително важна за динамичния политически процес. Медиите
гарантират устойчивото функциониране на демокрацията като излагат действията
или бездействията на управляващите на обществен контрол и подпомагат гражданите
в процеса на вземане на решение. Те са и средство на обществото да разбере
какво е становището на политическите лидери за управлението на държавата. По
тези причини допустимите граници за критика на публични фигури в сравнение с
частните лица са много по - широки. Всяко твърдение за клеветническо
изявление, което е свързано с въпрос от обществен интерес трябва да се
преценява стриктно. Журналистите са длъжни да действат добросъвестно и да
предоставят проверена и точна информация. Медиите не трябва да злоупотребяват
със свободата си на слово и да отправят неоснователни нападки към публични
личности, защото носят отговорност при доказана злонамереност. Свободата на
словото по отношение на тях обаче може да включва известна степен на
преувеличение и дори провокации. Критиката срещу действия и думи на
политици може да бъде в много по-широки граници, защото те за разлика от
частните лица, съзнателно избират да са публични фигури, които са изложени на
показ пред журналистите и обществото. Това естествено не означава, че
политиците, които са изложени на неоснователна критика, трябва да бъдат лишени
от възможност да защитят репутацията си. Фактическите твърдения, разпространени
чрез медиите, подлежат на доказване за истинност, докато оценъчните съждения са
мнения и коментари и не могат да се доказват, но следва да се преценява дали е
налице достатъчно фактическо основание в тяхна подкрепа.
Разграничението между факт и оценка
следва да се прави конкретно за всеки случай. Фактът следва да е достатъчно
конкретизиран по съдържание, по времеви и пространствени параметри, както и по
отношение на лицата, които са негов адресат, така че да се извърши проверка за
неговата истинност. Фактите са обективни дадености, съществуващи извън и
независимо от съзнанието на познаващия субект. Оценката от своя страна,
представлява извод, интерпретация или друга проява на субективна психическа и
интелектуална дейност, която се прави от прочетеното или чутото; изказано
мнение, съждение, оценка, умозаключение или внушение. Последните не била могли
да се възприемат като опозоряващи дадено лице и не биха излезли извън рамките
на свободата на мнение съгласно чл.39, ал.2 Конституцията на Република
България.
По отношение на разноските:
При
този изход на спора, право на разноски на основание чл. 78, ал.3 ГПК има
ответникът, но доколкото не се доказаха да са сторени, не следва да се
присъждат.
Така
мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ОТХВЪРЛЯ
предявения от П.Д.С., ЕГН: **********, адрес: *** против Н.Т.У., ЕГН: **********, адрес: ***
иск с правно основание чл.45, ал. 1 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на
ищеца сумата от 10000 лв. (десет
хиляди лева), представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди, че
е допуснал в притежавания от него интернет сайт **** на дата 28.01.2019 г. да се
поместят твърденията, че „*****, която е задължена по закон да пази и
стопанисва всички ******, които са общинска собственост, не спазва закона. Нито
ги пази, нито ги стопанисва. Но когато има интерес към някой *****от страна на
местни *****, ако не са „*****” на *****С., се прави всички възможно желанията им
да не бъдат удовлетворени”; „В сигнала си до прокуратурата жители на *****ще
поискат *****С. да бъде подведен под отговорност заради ******, в следствие на
което е настъпила *****на *****"; „*****над с. *****е общинска собственост
и от години е неохранявана зона, което доведе до *****на ****преди дни."; „****”
разполага със сведения, че за ****до ****инвестиционни намерения са били
подавани от ****М. Н.. Той също е получил мълчалив отказ от ******на *****С.,
без мотиви“, както и че поведението на *****на община ****П.С. е определено
като „*****”, който „*****”, тъй като тези твърдения били неистински,
клеветнически и водели до грубо уронване на честта, доброто име в обществото,
поради което представлявали обида, ведно със законната лихва от датата на
деянието – 28.01.2019 г. до окончателното изплащане на вземането.
Решението
може да бъде обжалвано от страните в двуседмичен срок от съобщаването му с
въззивна жалба пред Окръжен съд Пловдив.
РАЙОНЕН
СЪДИЯ:/п./В.К.
Вярно с оригинала.
К.К.