Определение по дело №79/2020 на Окръжен съд - Разград

Номер на акта: 122
Дата: 29 април 2020 г. (в сила от 29 април 2020 г.)
Съдия: Рая Петкова Йончева
Дело: 20203300500079
Тип на делото: Въззивно частно гражданско дело
Дата на образуване: 23 април 2020 г.

Съдържание на акта

О  П  Р  Е  Д  Е  Л  Е  Н  И  Е

 

 

Разград

 
 


29.ІV.2020г.

 
Номер                                                                                                 Град                                           

Разградски окръжен

 
В ИМЕТО НА НАРОДА

                                              Съд

                                                                                                                                       

29.ІV.

 

2020

 

 
На                                                                                                                                  Година

 

  РАЯ ЙОНЧЕВА

 
В закрито  заседание в следния състав:

    Председат                                                                                                 Председател           

 ВАЛЕНТИНА ДИМИТРОВА

   АТАНАС  ХРИСТОВ

 
                                                                                     Членове:

 

    №79

 

 ч. в. гражданско

 

2020

 
като разгледа докладваното от председателя

                                  дело                                           по описа за                                   година.

   За да се произнесе, съобрази следното:

 

      

Производството е по реда на чл. 413, ал. 2 ГПК.

                      Подадена е частна жалба от "ПРОФИ КРЕДИТ България" ЕООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление по търг. регистрация в  гр. София, бул. "България" № 49, бл. 53Е, вх. В,   срещу Разпореждане № 896/5.ІІІ.2020   по ч. гр. дело № 419/2020 година на Разградски  районен съд, с което е отхвърлено заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК срещу длъжника  Х.Д.П., ЕОН********** за парично вземане в размер на 3 968,29лв, дължимо като възнаграждение за закупен пакет от допълнителни услуги.

Жалбоподателят обжалва разпореждането като неправилно и незаконосъобразно. Изтъква, че при постановяването му съдът не е приложил правилно разпоредбите, касаещи заповедното производство, тъй като   се е произнесъл извън правомощията си в това призводство. Развивайки разсъждения относно същността на заповедното производство поддържа, че заповедният съд не разполага с правомощията на този етап от производството да се произнася по валидността на сделката, от която заявителят черпи права. По същество  твърди незаконосъобразност на разпореждането поради противоречието му с предвиденото  в чл.143 и сл.ЗЗП относно предпоставките, касаещи валидността на клаузите в сключения с длъжника Договор за потребителски кредит. Излага подробни съображения за неправилно формирани мотиви на съда за нищожност на сключеното между страните Споразумение за предоставяне на пакет от допълнителни услуги на основание чл. 21, ал. 1 ЗПК. Изтъква, че то не противоречи на нормите на ЗЗП и че не се касае за неравноправна клауза и не е налице противоречие на закона и добрите нрави, както е приел съдът, защото споразумението се сключва само по желание на клиента и цената на Пакета за допълнителни услуги е определена за конкретния случай в съответствие с неговите особености.  

На релевираните основания           моли за отмяна на  разпореждането в обжалваната част и за постановяване на разпореждане за издаване на заповед за изпълнение за отхвърленото вземане.

Като  подадена   в срока по 275, ал. 1 от ГПК, от легитимираща интерес от обжалването страна, частната жалба е допустима.  Разгледана по същество е неоснователна.

За да бъде уважено искането за издаване на заповед за изпълнение по реда на чл. 410 от ГПК, заявлението следва да е редовно от външна страна, да отговаря на изискванията на чл. 127, ал. 1 и 3 и чл. 128, т. 1 и 2 от ГПК - да съдържа всички необходими данни, с оглед индивидуализиране на претендираното в заповедното производство парично вземане, както и да се установява изискуемостта му. В съответствие с разпоредбата на чл. 60, ал.2 от ЗКИ, относима и към потребителските кредити,  обявени за предсрочно изискуеми, поради наличие на идентичност в хипотезите (предвидени в договора разсрочено плащане и клауза за предсрочна изискуемост,след която длъжникът се лишава от преимуществото на срока), кредиторът е длъжен удостовери пред заповедния съд, че е обявил на длъжника писмено предсрочната изискуемост на вземанията.    В този смисъл се дължи съобразяване с  приетото в т.18 от ТР№ 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС (приложимо към потребителския кредит по вече посочената по-горе идентичност), Р..№ 123/9.ХІ.2015 г., по т.д.№ 2561/2014 г., ТО на ВКС и др. Облекчената процедура по чл. 410 от ГПК не освобождава заявителя от ангажимента да посочи фактите и обстоятелствата, въз основа на които ангажира отговорността на длъжника. Това е условие за редовност на заявлението съгласно чл. 410, ал.2, във връзка с чл. 127 от ГПК и изпълнението му гарантира законосъобразното развитие на производството в предвидените кратки срокове. 

 В конкретния случай, в приложение на заявлението в този си състав съдът не установи наличие на доказателства, удостоверяващи обявяването на кредита за предсрочно изискуем с отправено и връчено на длъжника уведомление/покана, както и документ доказващ настъпила изискуемост и размер на вземанията, за които в образуваното по реда на чл.410 ГПК производство по чгрд №419 по описа му за 2020г., РРС е разпоредил издаване на заповед за изпълнение.  В тази си част разпореждането не е  обжалвано и преценката за законосъобразността му е извън правомощията на въззивната инстанция.

             Сключеният между страните  ДПК намира своята правна регламентация в ЗПК.   Според дадената в чл. 9 ЗПК легална дефиниция, въз основа на договора за потребителски кредит кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане срещу поетото от  длъжника- потребител задължение за връщане на предоставената парична сума.  Разпоредбата на чл. 411, ал. 2, т. 2 от ГПК, задължава съда служебно да извърши проверка дали искането не противоречи на закона или на добрите нрави. В този си състав, идентично на възприетото в мотиви на обжалваното разпореждане, РОС намира,   че посоченото възнаграждение за закупен допълнителен пакет услуги противоречи на закона.

Заявителят твърди, че сключването на допълнително споразумение е опционно, по избор на потребителя, и зависи единствено от неговата воля дали желае искането му за кредита да бъде разгледано в най-кратни срокове, и дали желае да има възможност да отлага плащането на вноски, да променя датата на падежа, да получава бързо и лесно допълнителни парични средства и не е цена на услугите, а е възможност (опция) длъжникът да поиска промяна в договора за кредит във всеки момент на действие на договора. В заявлението е посочено обаче, че плащането на това възнаграждение е включено в общия размер на месечната вноска по кредита, както и че подлежи на удовлетворяване преди главницата.

Настоящият въззивен състав счита, че с това споразумение се цели заобикаляне на разпоредбата на чл. 10а, ал. 2 ЗПК. То противоречи и на добрите нрави, тъй като  с договореният му размер от  4 403,52лв. на практика размерът на дължимата по кредита главница почти се удвоява.   Добрите нрави са морални норми, на които законът е придал правно значение, защото правната последица от тяхното нарушаване е приравнена с тази на противоречието на договора със закона. С оглед постановките, дадени от ВКС в т. 3 на ТР № 1/2009 г. от 15.VІ.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСТК, съдът намира, че тези клаузи са нищожни, на основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД. Нищожността произтича и от разпоредбата на чл. 21, ал. 1 ЗПК.

Наред с изложеното, споразумението за допълнителни услуги се явява нищожно и по смисъла на чл. 143, ал. 1 ЗЗП като неравноправна клауза в потребителски договор, тъй като не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя. Възможните проявни форми на неравноправни клаузи са изброени в т. 1-18 на ал. 1, но по аргумент от т. 19 следва че изброяването е примерно, а не изчерпателно. Към тези разпоредби препраща нормата на чл. 24 от ЗПК.

Цитираните по-горе разпоредби на ЗЗП и ЗПК са в съответствие с Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 година относно неравноправните клаузи в потребителските договори, която има задължителен характер за националните съдилища в ЕС. Според чл. 3 Директивата счита за неравноправна дадена клауза, когато въпреки изискването за добросъвестност, тя създава в ущърб на потребителя значителна неравнопоставеност между правата и задълженията, произтичащи от договора. В решение на СЕС по дело С-448/17, постановено по въпросите за потребителската защита е отчетено, че една национална правна уредба засяга ефективността на защитата, търсена с Директива 93/13, когато не предвижда такъв контрол за неравноправност на клаузи на етап на издаването на заповедта за изпълнение или когато предвижда такъв контрол само на етапа на възражението срещу издадената заповед, ако съществува немалък риск потребителят да не подаде изискваното възражение било поради твърде краткия срок, предвиден за тази цел, било предвид разходите, които евентуалното исково производство би създало с оглед на размера на оспорваното задължение, било защото националното законодателство не предвижда задължение за съобщаване на потребителя на цялата необходима информация, която да му позволи да определи обхвата на правата си (вж. по аналогия решения от 14 юни 2012 г., Banco Espaсol de Crйdito, C-618/10, EU: C: 2012: 349, т. 54, и от 18 февруари 2016 г., Finanmadrid EFC, C-49/14, EU: C: 2016: 98, т. 52). Горното разрешение на общо основание следва да бъде зачетено и приложено от заповедния съд съобразно разпоредбите на ГПК и по-специално с предвиденото в чл. 411, ал. 2, т. 3, в редакцията му от 24.ХІІ.2019г. Нормата е императивна и задължава заповедния съд да следи за наличието на неравноправни клаузи, когато искането на заявителя произтича от потребителски договор. Такъв е и настоящият случай.   Оттук следва, че като се е произнесъл по въпроса за неравноправността на клаузата, вменяваща в дълг на кредитополучателя  плащането на възнаграждение за  „закупен“ допълнителен пакет услуги, първоинстанционният съд се е съобразил в максимална степен със законодателната воля, намерила израз в последните законодателни промени на процесуалния закон.

 Самият законодател е вменил такова задължение на заповедния съд, поради което и възражението на жалбоподателя, с което се отрича компетентността на районния съд по тези въпроси е неоснователно.

С оглед на това съдът приема, че са налице пречките по чл. 411, т. 2, пр. 2 от ГПК за издаване на заповед за изпълнение за посочените суми.

Водим от горното, съдът

 

 

         

                                                     

                                      О  П  Р  Е  Д  Е  Л  И:

 

              ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ  жалбата   на    "ПРОФИ КРЕДИТ България" ЕООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление по търг. регистрация в  гр. София, бул. "България" № 49, бл. 53Е, вх. В,   срещу Разпореждане № 896/5.ІІІ.2020   по ч. гр. дело № 419/2020 година на Разградски  районен съд, с което е отхвърлено заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК срещу длъжника  Х.Д.П., ЕОН********** за парично вземане в размер на 3 968,29лв, дължимо като възнаграждение за закупен пакет от допълнителни услуги по Договор за потребителски кредит(Профи кредит стандарт) №**********:28.ІІІ.2018г.

             Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.

         

               

              ПРЕДСЕДАТЕЛ:               ЧЛЕНОВЕ:1.                       2.

 

 

 

 

              

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

.