Решение по дело №16033/2019 на Софийски градски съд

 

 

Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е

 

гр. София, 28.08.2020 г.

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІІ-Б въззивен състав, в публично съдебно заседание на двадесет и осми dlhwij две хиляди и двадесета година в състав:

                                   

                                                 ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТЕМЕНУЖКА СИМЕОНОВА

                                                           ЧЛЕНОВЕ: ХРИПСИМЕ МЪГЪРДИЧЯН

                                                              Мл. съдия ДИМИТРИНКА КОСТАДИНОВА

 

при секретаря Нина Светославова, като разгледа докладваното от мл. съдия Костадинова в.гр.дело № 16033 по описа за 2019г., за да се произнесе, взе предвид следното:

 

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С решение № 207803 от 02.09.2019г. по гр.д.  № 81295/2015г. по описа на СРС, 50-ми състав, са отхвърлени предявените искове с правно основание чл. 213, ал.1 КЗ (отм.) във връзка с § 22КЗ вр. с чл. 45 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД от  „ДЗИ – О.З.“ ЕАД, ЕИК ******* срещу ЗД „Е.“ АД, ЕИК ******** за заплащане на сумата от 2310.23 лв. за главница, представляваща изплатено застрахователно обезщетение с ликвидационни разноски  по застрахователна преписка, образувана при „ДЗИ – О.З.“ ЕАД и назована „щета № 44010311309117“, ведно със законната лихва от 30.12.2015г. до окончателното й изплащане, както и сумата от 421.82 лв. – мораторна лихва върху главницата за периода 14.03.2014г. -29.12.2015г. С обжалваното решение ищецът е осъден да заплати на ответника съдебни разноски пред СРС в размер на 250 лв.

Решението е обжалвано с въззивна жалба от ищеца „ДЗИ – О.З.“ ЕАД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление:***, представлявано от Изпълнителните директори К.Ч.и Б.В.чрез процесуалния представител  адв. С.Г. с мотиви, изложени в жалбата. Твърди се, че процесното решение на СРС е неправилно, необосновано, като изводите на съда не се подкрепят от събраните по делото доказателства в тяхната съвкупност. От тях е несъмнено установено наличието на всички елементи от фактическия състав, пораждащ регресното право на ищеца срещу ответното дружество. В нарушение на установеното, за да отхвърли изцяло исковите претенции, първоинстанционният съд неправилно и приел, че настъпилото ПТП е „случайно събитие“. Сочи, че неправилен е изводът на съда,  че водачът  на застрахования в ответното дружество автомобил „Реио Меган“ с ДК № ******– К.К.е предприел маневра адекватна на ситуацията, а именно заледен пътен участък. Самият той в съдебно заседание обяснява, че е имало страшна поледица, валял дъжд, автомобилът бил неуправляем и се движел надолу, при което водачът натиснал спирачка. При това негово действие автомобилът се завъртял и ударил пострадалото МПС. Въззивникът навежда твърдения, че с това свое действие водачът  К.е нарушил разпоредбата на чл. 20 от ЗДвП „Водачите са длъжни да контролират непрекъснато МПС, което управляват. Да се съобразяват с атмосферните условия, с релефа на местността, със състоянието на пътя, за да бъдат в състояние да спрат пред всяко видимо препятствие.“ Предвид изложеното счита, че деянието, в резултат на което е станало ПТП, не е случайно, какъвто е неправилният извод на първоинстанционния съд, защото опасността, която е имало при движение по заледения участък не е била изненада за водача К., а резултата от пътната обстановка, с която той не се е съобразил. Моли съда да постанови решение, с което да отмени процесното като като неправилно и необосновано в неговата цялост и да бъдат уважени предявените искове.  Претендира разноски за двете съдебни инстанции, включително и адвокатско възнаграждение.

Въззиваемият – ответник ищец „З.д.Е.“ АД, ЕИК ********, със седалище и адрес на управление ***, представлявано от законните му представители, чрез процесуалния представител юрисконсулт С.К. оспорва въззивната жалба. Твърди, че в обжалваното решение съдът подробно и задълбочено е изследвал всички релевантни обстоятелства, за да отхвърли изцяло исковите претенции. Поради което моли съда да остави въззивната жалба без уважение и да потвърди изцяло обжалваното решение като правилно. Претендира присъждане на разноски, включително юрисконсултско възнаграждение.

         Съдът приема, че въззивната жалба е подадена в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от надлежна страна и е процесуално допустима.

          Съгласно разпоредбата на чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. В рамките на законоустановения обсег на дължим въззивен контрол настоящият състав на съда приема обжалваното решение да е валидно, както и допустимо, а релевираните с въззивната жалба доводи за неговата неправилност намира за неоснователни.

  Първоинстанционното производство е образувано по предявен иск с правно основание чл. 213, ал. 1 КЗ отм., с предмет вземане, произтичащо от правоотношение по регресна претенция на ищеца за възстановяване на платено застрахователно обезщетение за щети по застрахован при него лек автомобил, причинени в ПТП от водач със сключена при ответника застраховка „Гражданска отговорност“.  Разпоредбата на чл. 213, ал. 1, изр. 2 и 3 КЗ отм. урежда право на застрахователя, изплатил застрахователно обезщетение по имуществена застраховка, да встъпи в правата на застрахования срещу застрахователя на делинквента по застраховка „Гражданска отговорност“, до размера на платеното обезщетение и обичайните разноски, направени за неговото определяне. Искът по чл. 213 от КЗ /отм/ е основан на принципа за недопустимост на неоснователното обогатяване, съобразно чл. 59 от ЗЗД. При повреда на застрахованата вещ, причинена от трето лице, след възстановяване вредите на застрахования чрез плащане на застрахователното обезщетение, застрахователят има право от третото лице на това, което е платил на застрахования.

             Съгласно визираната норма основателността на предявения иск при наведените от ищеца твърдения се обуславя от доказването на правопораждащ фактически състав, включващ следните елементи: 1/ наличие на валиден договор за имуществено застраховане, сключен между ищеца като застраховател и собственика на увредения в резултат от ПТП автомобил; 2/ заплащане на застрахователно обезщетение от ищеца – застраховател на застрахования в изпълнение на сключения между тях договор; 3/ отговорност на предизвикалия ПТП водач по чл. 45, ал. 1 ЗЗД, възникнала при осъществяване изискуемите елементи на непозволеното увреждане – деяние, противоправност, настъпили в причинна връзка с деянието вреди и вина, която по арг. от чл. 45, ал. 2 ЗЗД се предполага; 4/ наличие на валидно застрахователно правоотношение между делинквента и ответника по застраховка „Гражданска отговорност“. В приложение нормата на чл. 154, ал. 1 ГПК ищецът носи доказателствената тежест за установяване на посочените релевантни обстоятелства при условията на пълно и главно доказване.

               По делото е несъмнено установено осъществяването на твърдяното от ищеца застрахователно събитие, а именно ПТП, настъпило на 10.12.2013г.  около 10.30 ч. в гр.  Омуртаг, област Търговище по ул. „Раковски“. Лек автомобил „Рено-Меган“ с ДК№ ******,  управляван от К. К., движейки се по заледена улица в студено и дъждовно време се поднася и удря лек автомобил „Рено-Флуенс“  с ДК№ ******собственост на „С.Б.“ ЕООД с ЕИК ******, управляван от А.Х.М.. При съприкосновениято между двете превозни средства лекият автомобил „Рено–Флуенс“ се удря в спрял преди произшествието аварирал микробус и се заклещва между него и ударилия го автомобил. Обстоятелствата по реализиране на процесното ПТП се установяват от изявленията на водачите на участвалите в него автомобили, удостоверени в съставения от тях двустранен констативен протокол № 15/10.12.2013г., в който подробно са описани механизма на настъпилото ПТП, както и настъпилите щети, приет като писмено доказателство по делото. Протоколът е съставен по надлежния ред от участниците в ПТП, оправомощени съгласно чл. 123, ал. 1 ЗДвП да установят настъпването на ПТП, когато вредите от него са само имуществени, поради което се ползва с доказателствена сила по чл. 180 ГПК относно вписаните обстоятелства по настъпване на произшествието и вредите от същото. Видно от съдържанието на документа и обозначената в него схема на пътната обстановка и на ПТП, инцидентът е предизвикан от водача К. К., който при шофиране на управлявания от него лек автомобил „Рено-Меган“ губи управление и удря пострадалия лек автомобил „Рено-Флуенс“, увреждайки предната броня, предна лява врата, задна лява врата, спойлер на предна броня, и 2 бр. халогени.  

              Посоченият механизъм на ПТП се потвърждава и от събраните гласни доказателства чрез разпит на преките участници в произшествието – водачът на лекия автомобил „Рено-Меган“ -  К. И.К., и водачът на увреденото МПС – лек автомобил „Рено-Флуенс“ – А.Х.М.,  чиито показания като възпроизвеждащи непосредствено възприети факти, следва да бъдат кредитирани. Описаната фактическа обстановка и механизмът на настъпилото ПТП се установява и от заключението на назначената в първоинстанционното производство автотехническа експертиза и от разпита на вещото лице инж. Г.З.М.в съдебно заседание  от 13.04.2018г.

             По делото е безспорно също наличието на валидно застрахователно правоотношение по договор за имуществена застраховка „Пълно каскона МПС“, сключен с полица № 44010293962/24.04.2003г. със срок на покрити 26.04.2013г. -25.04.204г. , която установява наличието на валидно застрахователно правоотношение между въззивника-ищец  и собственика на увредения лек автомобил „Рено-Флуенс“. Несъмнено е установено от събраните по делото доказателства, че гражданската отговорност на водача на лекия автомобил „Рено-Меган“  с ДК№ ******– К. И.К.е обезпечена по сключен с дружеството - ответник договор за задължителна застраховка „Гражданска отговорност“, за която е издадена полица № 07113002586832 с валидност от 31.10.2013г. до 30.10.2014г.

         Установено е по делото, че по повод процесното ПТП при въззивника-ищеца е образувана ликвидационна преписка № 44010311309117  въз основа на уведомление от застрахования. По нея е съставен опис – заключение за щетите по застрахования автомобил. Автомобилът е отремонтиран в автосервиз „А.Е.“ с ЕИК *******и приет от собственика без възражения. За стойността на извършения ремонт е издадена фактура.  Въз основа на нея с ликвидационен акт в дружеството ищеца е определен размера на щетата, както и обезщетението, което то е заплатило по посочена банкова сметка ***. Видно от приложените писмени доказателства сумата от 2 295.23г. е заплатена от въззивника- ищеца на „А.Е.“ ООД съгласно нареждане за групово плащане от 04.02.2014г.. Като основание за плащането е посочен номера на застрахователната полица  по настоящата щета – 44010311309117.

            Основният спор по делото, който с оглед наведените във въззивната жалба оплаквания е повдигнат и пред настоящата инстанция, е концентиран върху това дали при установения механизъм на процесното ПТП същото може да се вмени във вина на водача К. И.К.или е „случайно събитие“, както е приел първоинстанционният съд.

            Основателността на въззивната жалба се състои в обстоятелството, че първооинстанционният съд е приел, че настъпилото ПТП е „случайно събитие“, а не както сочат доказателствата по делото, настъпило по вина на водача на лекия автомобил „Рено-Меган“ . Вината като елемент от основанието на отговорността за непозволено увреждане не се нуждае от доказване, тъй като законът я урежда в чл. 45, ал. 2 ЗЗД с оборима презумпция. Затова и доказателствената тежест при спор относно вината на делинквента е за оспорилата я страна – в случая ответникът по делото, който дължи доказване – пълно и главно, на някое от изключващите вината обстоятелства – наличие на случайно събитие, непреодолима сила. С отговора на исковата молба ответникът своевременно е релевирал обстоятелство, което е от естество да изключи вината, а именно случайно събитие, каквото е навел да представлява некотролируемото движение на лекия автомобил „Рено-Меган“ надолу по заледената улица в посока на увредения автомобил. Според общоприетото в доктрината и съдебната практика становище случайно е събитието, за което е било обективно невъзможно да бъде предвидено и поради това не е могло и да бъде предотвратено.  Преценката за непредвидимост на събитието се формира на плоскостта на критерия за дължимо поведение – грижата на добрия стопанин. Този критерий предполага деецът да не е бил длъжен или да не е могъл при полагане на изискуемата грижа да предвиди и предотврати настъпването на противоправния резултат от своите действия.

           Въззимаемата страна – ответник, който носи тежестта на доказване, не е ангажирал доказателства, с които да опровергае виновното поведение на водача на лекия автомобил „Рено Меган“ К. И.К.. Самият той е подписал констативният протокол лично, посочвайки, че той е виновен за настъпилото ПТП. При разпита в съдебно заседание на 16.10.2017г. заявява, че се е движел по улица която е била заледена. Пред него се е движело такси, чийто водач използвал спирачки, и самият свидетел К., за да не го удари натиснал спирачка и преминал от трета на втора предавка, за да намали скоростта. В резултат на използването на спирачките автомобилът му станал неуправляем и тръгнал като на шейна е ударил пострадалия автомобил „Рено-Флуенс“, който бил в статично положение в отсрещното платно. Вината на водача К.се установява и от показанията на вещото лице инж. Г.М., който в съдебно заседание на 13.04.2018г. заявява, че ударът между двата автомобила е бил предотвратим ако водачът на лекия автомобил „Рено-Меган“ е спазил всички правила за движение. Конкретно не е съобразил пътната обстановка и у използвал спирачка, за да намали скоростта. Според вещото лице на хлъзгав път, използвайки спирачки автомобилът започва да се хлъзга и става неуправляем. От съвкупната преценка на посочените гласни доказателства настоящият състав намира, че водачът на лекия автомобил „Рено – Меган“ - К.К.е нарушил разпоредбата на чл. 20 от ЗДвП „Водачите са длъжни да контролират непрекъснато МПС, което управляват. Да се съобразяват с атмосферните условия, с релефа на местността, със състоянието на пътя, за да бъдат в състояние да спрат пред всяко видимо препятствие.“ и с това е предизвикал настъпването на ПТП.

          С оглед изложеното и при липсата на ангажирани от ответника доказателства в противен смисъл, следва да се приеме, че водачът К. И.К. е бил длъжен и обективно е могъл да предвиди настъпването на вредоносните последици и да ги предотврати, съобразявайки скоростта си на движение и реакциите си  с усложнената пътна обстановка. След като противоправният резултат е бил предвидим и предотвратим при полагане на дължимата грижа, то увреждащото събитие няма характер на случайно и като такова  не съставлява изключващо вината обстоятелство.

Въз основа на изложените съображения следва да се приеме, че установената в чл. 45, ал. 2 ЗЗД презумпция за вина не е успешно оборена от ответника,  следователно фактическият състав на непозволеното увреждане остава доказан. По силата на сключената застраховка „Гражданска отговорност“ ответникът покрива риска от реализиране деликтната отговорност на застрахования за причинени на трети лица вреди, поради което след като отговорността на последния е несъмнено доказана от съвкупния анализ на писмените и гласни доказателства, събрани от първоинстанционния съд, е доказана в своето основание, то и обусловената от нея отговорност на ответника – застраховател следва да бъде ангажирана. Предвид изложеното настоящият състав счита, че предявеният иск по чл. 213, ал. 1 КЗ (отм.) е основателен и в противоречие с извода на първоинстанционният съд. Тъй като изводите на двете инстанции не съвпадат, то обжалваното решение следва да бъде отменено изцяло и да бъде постановено друго, което да уважи исковата претенция като основателна и доказана.

         Настоящият състав намира за основателен претендирания от въззивника-ищец  размер на застрахователното обезщетение:

Съгласно разпоредбата на чл.213, ал.1 от  КЗ /отм./  във вр. §22 КЗ вр. чл. 45 ЗЗД, платилият обезщетението застраховател се  суброгира  срещу  застрахователя  на делинквента по валидно застрахователно правоотношение „Гражданска отговорност“ до размера на платеното обезщетение, но и в рамките на действителната  стойност на вредите.  При съдебно предявената  претенция за заплащане на застрахователното обезещетение съдът следва да определи застрахователното обезщетение по действителната стойност на вредата към момента на настъпване на застрахователното събитие съгласно чл. 208, ал. 3 КЗ (отм. ) като  ползва заключението на вещото лице, без да е обвързан при кредитирането му  да проверява дали не се надвишават минималните размери на методиката. При настъпване на покрито от договора застрахователно събитие за застрахователя възниква задължение, съгласно чл. 208, ал. 1 КЗ, да заплати на застрахования уговореното застрахователно обезщетение в размер, определен по правилото на чл. 208, ал. 3 КЗ. Разпоредбата на чл. 208, ал. 3 КЗ предвижда, че обезщетението трябва да бъде равно на размера на вредата към деня на настъпване на застрахователното събитие, като доказването на вредата е в тежест на застрахования. Обезщетението не може да надвишава действителната /при пълна увреда/ или възстановителната /при частична увреда/ стойност на застрахованото имущество, т. е. стойността, срещу която вместо застрахованото имущество може да се купи друго със същото качество – чл. 203, ал. 2 КЗ, съответно стойността, необходима за възстановяване на имуществото в същия вид, в това число всички присъщи разходи за доставка, строителство, монтаж и други, без прилагане на обезценка  – чл.  203, ал. 3 КЗ – в този смисъл Решение № 52 от 8.07.2010 г. на ВКС по т. д. № 652/2009 г., I т. о., ТК, Решение № 109 от 14.11.2011 г. на ВКС по т. д. № 870/2010 г., I т. о., ТК, Решение № 209 от 30.01.2012 г. на ВКС по т. д. № 1069/2010 г., II т. о., ТК, Решение № 165 от 24.10.2013 г. на ВКС по т. д. № 469/2012 г. по описа на ВКС, ІІ т. о., ТК.

В конкретния казус, заплатеното от ищеца обезщетение на имуществено застрахования му клиент от 2 295.23 лв. е в границите на средната пазарна стойност на нанесените щети, определена от заключението на приетата съдебно автотехническа експертиза и е в границите на застрахователната сума по договора „Пълно Каско“ от  31 529 лв, като е несъмнено установено, че същият е направил и ликвидационни разходи в размер на 15 лв. Следователно искът на ищеца се явява изцяло основателен в предявения размер на главницата. Ето защо решението на СРС следва да бъде отменено изцяло в частта, в която искът е бил отхвърлен за целия размер на исковата претенция, която подлежи на уважаване.  

В случаите на ч. 213, ал. 1 от КЗ вземането на застрахователя по имуществена застраховка срещу застрахователя по застраховката „Гражданска отговорност“ става изискуемо  и изпълнимо при условията на чл. 213а, ал. 3 от КЗ – в 30- дневен срок от предявяване на претенцията  пред ответника, като в случая едномесечният срок е изтекъл не по-късно от 14.03.2014г., когато отвеникът е отказал плащане , след което е изпаднал в забава. Следователно доколкото ищецът се легитимира като кредитор на вземане за главница от 2 310.23 лв. то акцесорният иск  се явява установен в своето основание за периода от 14.03.2014г. -29.12.2015г., а тъй като няма данни за неговия размер, СГС го определя по реда на чл. 162 ГПК в размер на 421.82 лв., до което същият подлежи на уважаване. На уважаване подлежи и претенциите за законна лихва, считано от датата на исковата молба – 30.12.2015г. до окончателното заплащане на задължението. Предвид изложеното Следователно искът на ищеца се явява изцяло основателен в предявения размер на мораторната лихва, поради което обжалваното решение на СРС следва да бъде отменено изцяло в тази частна исковата претенция, която подлежи на уважаване. 

   Съобразно този изход на спора и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК право на разноски за въззивното производство се поражда само в полза на въззивника – ищец „ДЗИ О.З.“ ЕАД. На основание чл.78, ал.1 от ГПК въззиваемата страна дължи на ищеца разноски за първата инстанция размер на 1113.64 лв. и за въззивното производство – 421.20 лв. представляващи заплатена такса за въззивно обжалване и платен адвокатски хонорар.

На основание чл. 280, ал. 3 от ГПК настоящото решение не подлежи на касационно обжалване.

   Воден от горните мотиви, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД

 

                                                Р Е Ш И:

 

 ОТМЕНЯ решение № 207803 от 02.09.2019г. по гр.д.  № 81295/2015г. по описа на СРС, 50-ми състав като ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА:

ОСЪЖДА ЗД „Е.“ АД, ЕИК ********, със седалище и адрес на управление *** да заплати на „ДЗИ – О.З.“ ЕАД, ЕИК ******* със седалище и адрес на управление *** Б на основание чл. 213, ал.1 КЗ (отм.) във връзка с § 22КЗ вр. с чл. 45 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД. сумата от 2310.23 лв. за главница, представляваща изплатено застрахователно обезщетение с ликвидационни разноски  по застрахователна преписка, образувана при „ДЗИ – О.З.“ ЕАД и назована „щета № 44010311309117“, ведно със законната лихва от 30.12.2015г. до окончателното й изплащане, както и сумата от 421.82 лв. – мораторна лихва върху главницата за периода 14.03.2014г. - 29.12.2015г.

ОСЪЖДА ЗД „Е.“ АД, ЕИК ********, със седалище и адрес на управление *** да заплати на „ДЗИ – О.З.“ ЕАД, ЕИК ******* на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 1113.64 лв.., представляваща разноски за първата инстанция и сумата от 421.20 лв. представляваща разноски във въззивна инстанция.

Решението не подлежи на обжалване.

 

  ПРЕДСЕДАТЕЛ :                              ЧЛЕНОВЕ: 1.                             2.