О П Р Е Д Е Л
Е Н И Е
№…………../……….12.2018 г.
гр.Варна
ВАРНЕНСКИ
ОКРЪЖЕН СЪД, ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ, в закрито заседание
на пети декември през две хиляди и осемнадесета година,
в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ТЕРЗИЙСКА
ЧЛЕНОВЕ: ЖАНА
МАРКОВА
ТОНИ КРЪСТЕВ
като разгледа докладваното от съдия
Маркова
в.ч.т.д. № 1922/2018 г., по описа на ВОС,
ТО,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 274 ГПК, вр.
чл. 413, ал. 2 ГПК и е образувано по частна жалба вх. № 70349/29.10.2018 г. от „АГЕНЦИЯ ЗА КОНТРОЛ НА ПРОСРОЧЕНИ
ЗАДЪЛЖЕНИЯ“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. София, бул. „В. Левски“, № 114, ет. мецанин,
представлявано от Т.Я.К.срещу Разпореждане № 39255/04.10.2018 г., постановено
по ч.гр.д. № 12318/2018 г., по описа на ВРС, LXVI с. в частта, с която е оставено
без уважение искането за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК срещу
М.С.И., ЕГН **********, с местожителство ***, за сумата 83.99 лв., представляваща неустойка за неизпълнение на договорно
задължение за предоставяне на обезпечение, за периода 06.05.2017 г. –
06.11.2017 г., и за сумата 242.50 лв.,
разходи и такси за извънсъдебно събиране на просрочени задължения.
В частната жалба се твърди, че разпореждането
е неправилно и постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените
правила. Излага разсъждения относно целта на заповедното производство, както и
относно същността на неустоечното задължение. Счита, че претендираната
неустойка имала обезщетителна функция, поради което не попадала в обхвата на
разясненията дадени с ТР № 1/15.06.2010 г., т.д. № 1/2009 г. ОСТК на ВКС. Сочи,
че не е налице и приетото от ВРС противоречие с добрите нрави. По отношение на
претенцията за разходи за извънсъдено събиране на задължението, сочи, че
допълнителните услуги, от които тя е акумулирана са в резултат на виновното
неизпълнение от страна на заемателя на договорното му задължнеие да върне
получената сума в уговорения срок. По същество отправя искане за отмяна на
разпореждането и издаване на заповед за изпълнение за сумите предмет на
атакуваното разпореждане в отхвърлителната му част.
В хипотезата
на чл. 413, ал. 2 ГПК, препис от частната въззивна жалба не е връчван на
длъжника.
Жалбата е подадена в срок, от надлежно
легитимирана страна, при наличието на правен интерес от обжалване и срещу
подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е допустима и следва да бъде
разгледана по същество.
След запознаване с писмените доказателства
по делото и като съобрази приложимия закон, настоящият състав на Варненски
окръжен съд намира частната жалба за неоснователна, по следните
съображения: Производството
пред ВРС, е образувано по заявление на „Агенция за контрол на просрочени
задължения“ ЕООД, ЕИК *********, за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК и изпълнителен лист срещу М.И.,
за сумите: - 148.75 лв., главница по Договор за кредит № 500655/01.04.2017 г.; -
28.31 лв., договорна лихва за периода 06.04.2017 г. – 06.11.2017 г.; - 83.99 лв.,
неустойка за неизпълнение на задължение, за периода 06.05.2017 г. – 06.11.2018
г.; - 242.50 лв., разходи за извънсъдебно събиране на задължението; - 11.46 лв.,
законна лихва за периода 07.11.2017 г. – 04.08.2018 г., ведно със законната
лихва върху главницата от подаване на заявлението до изплащане на вземането.
Сочи, че вземането произтича от Приложение № 1/11.05.2018 г. към Рамков договор
за прехвърляне на парични задължения (цесия) от 11.11.2016 г., сключен с
предходния кредитор – цедент „Аксес Финанс” ООД, ЕИК *********.
За да постанови съдебен акт в атакуваните му
части, първоинстанционния съд е приел, че досежно вземането за разходи и такси
за извънсъдебно събиране, договорът заобикаля забраната на чл. 33 ЗПК и по
съществото си представлява още едно обезщетение за забава, както и че в тази
част противоречи на забраната на чл. 10а, ал. 2 ЗПК да се изисква заплащане на
такси и комисиони за действия, свързани с усвояване и управление на кредита. По
отношение на претенцията за неустойка, заповедния съд е приел, че цели да
заобиколи вмененото с разпоредбата на чл. 16 ЗПК задължнение на заемодателя да
извърши оценка на платежоспособността на заемополучателя, тъй като се твърди,
че тя е за неизпълнение на задължение за предоставяне на обезпечение, след
сключване на договора.
При произнасянето си по подаденото заявление,
съдът извършва преценка, както на наличието на положителните предпоставки, закрепени
в разпоредбата на чл. 410, ал. 1 ГПК , така и следи за липсата на отрицателните,
съобразно разпоредбата на чл. 411, ал. 2 ГПК. Разпоредбата на чл. 410, ал. 2 ГПК предвижда, че заявлението следва да съответства на изискванията на чл. 127,
ал. 1 ГПК, т.е. следва да е налице пълна и ясна индивидуализация на вземането,
което се претендира, както и изложение на фактите, от които то произтича, така щото длъжника да прецени дали да
възрази срещу заповедта за изпълнение или не. Тази преценка съдът следва да
извърши преди преценката по съществото на всяко едно вземане.
В случая, съдът намира, че вземането за
неустойка срещу длъжника не е индивидуализирано в достатъчна степен.
Претенциите в заповедното производство следва да бъдат конкретизирани по
начина, по който се извършва индивидуализация на претендираното вземане и в
исковото производство, тъй като при подадено възражение от длъжника срещу
заповедта за изпълнение, вземането подлежи на установяване в исково производство
и е необходимо да е налице идентичност между двата предмета, която се преценява
въз основа на заявлението и исковата молба (така О № 744/28.10.2010 г., по ч.т.д. № 731/2010 г., на ВКС).
В т. 9 от сезиралото първоинстанционния съд
заявление е посочена сума, претендирана като неустойка, а в т. 12 е пояснено,
че поради неизпълнение на договорни задължения за предоставяне на обезпечение,
чрез сключване на договор за поръчителство, което задължение възниквало при
всеки отделен случай на забава за плащане на текущо задълженеие на падежа. При
неизпълнение се дължала неустойка в размер на 10 % от усвоената и непогасена
главница, която била включена в текущото задължение за настоящия месец. Липсват
обосновани допълнителни твърдения, в кои клазуи от договора е уговорено
предоставянето на обезпечение, както и дължимостта на неустойката. От
заявлението не става ясно, при посочения начин на изчисляване на неустойката,
за колко неизпълнени задължения е начислена в процесния случай и при какви
параметри е изчислена.
Не е индивидуализирана в достатъчна степен и
претенцията за заплащане на разходи и такси за извънсъдебното събиране на
просрочени задължения, макар и да е депозирана уточняваща молба вх. №
58900/10.09.2018 г. Посочено е, че претенцията възлиза общо на сумата 242.50
лв., но не е налице индивидуализация по какъв начин е формиран този общ размер.
Посочено е, че в разпоредбите на договора било предвидено задължение за
кредитополучателя, освен да предостави обезпечение чрез поръчителство, още и да
заплати сума в размер на 15 % от максималния кредитен лимит, която да послужи
за частично погасяване на задължението му. При забава се дължали разходи по събиране в размер на
2.50 лв., на ден, до заплащане на сумите, в конкретния случай общо 80.00 лв. и
такси за извънсъдебно събиране, в размер на 120.00 лв., разходи за дейността на
служител. Липсва посочване на конкретни договорни клаузи, които съдържат
посочените уговорки, а и цитираните по-горе твърдения също не могат да
индивидуализират в достатъчна степен тази претенция.
Задължение на заявителя е да индивидуализира
надлежно претенцията си по основание и размер, още повече, че в производството
по чл. 410 ГПК съдът не събира доказателства, нито може да прави изводи въз
основа на представени такива (така ТР № 4/18.06.2014
г., т.д. № 4/2013 г. на ВКС). След като закона
не изисква към заявлението да са представени доказателства за вземането, то
именно в заявлението, което очертава и предмета на спора, следва да е изложена надлежна
конкретизация на претенциите, както по основание, така и по размер, което в
случая не е сторено. Ако ответникът не е наясно, кои са фактите, които пораждат
вземането по заповедта за изпълнение, в т.ч. и размера на претенцията към него,
то той бива поставен в невъзможност да упражни адекватно правата си.
По изложените съображения се налага извода,
че депозираното изявление не отговаря на формалните изисквания на Закона,
поради което и в частта, предмет на въззивната частна жалба, подлежи на
отхвърляне.
Като е достигнал до идентичен краен извод, първостепенния
съд е постановил законосъобразен и правилен акт, който следва да бъде потвърден,
макар и по различни мотиви.
Мотивиран от изложеното, съдът
О П Р Е Д Е Л
И :
ПОТВЪРЖДАВА Разпореждане № 39255/04.10.2018
г., постановено по ч.гр.д. № 12318/2018 г., по описа на ВРС, LXVI с. в частта, с която е оставено без уважение
искането на „АГЕНЦИЯ ЗА КОНТРОЛ НА ПРОСРОЧЕНИ ЗАДЪЛЖЕНИЯ“ ЕООД, ЕИК *********,
със седалище и адрес на управление гр.
София, бул. „В. Левски“, № 114, ет. мецанин, представлявано от Т.Я.К.за
издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК срещу М.С.И., ЕГН **********,
с местожителство ***, в частта за
сумата 83.99 лв., представляваща неустойка
за неизпълнение на договорно задължение за предоставяне на обезпечение, за
периода 06.05.2017 г. – 06.11.2017 г., и за сумата 242.50 лв., разходи и такси за извънсъдебно събиране на просрочени
задължения
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.