Р Е Ш Е Н И Е
№
27.5.2019 г.
град Велико Търново
В И М Е Т О Н А Н
А Р О Д А
Великотърновски
районен съд
VІ-ти граждански състав
на
тринадесети май две хиляди и деветнадесета година
в
публично заседание в следния състав:
Районен съдия: Георги
Георгиев
при
секретаря Милена Радкова
като разгледа гражданско дело № 3616 по описа за
Производството
е по реда на чл. 422 ГПК.
Образувано е по искова молба на „П. К. Б.”
ЕООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление: ***, чрез юк. К.А., против А.И.А., ЕГН **********, с адрес: *** и
против М.И.Г., ЕГН **********, с която се иска да бъде прието за установено
съществуването на вземания на ищеца спрямо ответниците за сумата от 454.61 лева
– главница по договор за револвиращ заем № **********/12.9.2012 г., сумата от 388.07 лева – договорна лихва и
сумата от 455.96 лева - неустойка, ведно със законната лихва от подаване
на заявлението, за
които вземания е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.
410 от ГПК по ЧГД № 2665/2018 г. по описа на Великотърновския районен съд.
С определение от 11.1.2019 г. съдът е върнал
исковата молба в частта, с която се иска да бъде прието за установено, че А.И.А.
дължи на ищеца сумата от 454.61 лева – главница по договор за револвиращ заем от
12.9.2012 г., сумата от 388.07 лева – договорна лихва и сумата от 455.96 лева -
неустойка, ведно със законната лихва от подаване на заявлението, за които
вземания е издадена заповед за изпълнение по ЧГД № 2665/2018 г. на Районен съд
- Велико Търново, като е прекратил производството по делото в тази му част.
Ищецът твърди, че между него, от една
страна, и А.И.А. – длъжник и М.И.Г. – съдлъжник, от друга, е сключен договор за
револвиращ заем № **********/12.9.2012 г., по силата на който на длъжника е
предоставена сумата 499.99 лева. Заявява, че по договора е уговорен годишен
лихвен процент (ГЛП) от 163.78 % и годишен процент на разходите (ГПР) от 308.99
%, като общото задължение по същия възлиза на 1 086.63 лева. Заявява се, че
длъжникът е заплатил две пълни и една непълна погасителни вноски, поради което
на 19.3.2013 г. договорът е прекратен автоматично и е настъпила предсрочна
изискуемост на вземанията по него, като съгласно уговореното в Общите условия
(ОУ) върху остатъчната неизплатена част от главницата е начислена неустойка в
размер на 455.96 лева.
В срока за отговор е постъпил
такъв от назначения особен представител на ответницата, в който се сочи, че
предявените искове са погасени поради изтичане на предвените в закона давностни
срокове. Прави се възражение за нищожност на претенциите за договорна лихва и
неустойка поради тяхното противоречие със ЗПК и с добрите нрави.
С депозирана преди насроченото открито
съдебно заседание молба ищецът оспорва становището на особения представител, че
исковете са погасени по давност, като заявява, че в случая вземанията се
претендират на основание изтекъл погасителен план. Оспорва и становището, че
уговореното възнаграждение по договора е нищожно, както и че клаузата за
неустойка е неравноправна. Моли за постановяване на решение, с което да бъде
установена дължимостта на сумата от 454.61 лева – главница по договор за
револвиращ заем №
**********/12.9.2012 г. и на сумата от 455.96 лева – неустойка по договора,
като иска осъждането на ответницата за сумата от 388.07 лева – договорна
лихва.
Особеният представител на ответницата
оспорва становището в молбата на ищеца, като заявява, че в подаденото заявление
и в исковата молба последният се е позовал на предсрочна изискуемост на
вземанията по договора, а едва с въпросната молба навежда твърдения относно
настъпила крайна изискуемост.
Великотърновският
районен съд, като взе предвид събраните по делото доказателства, и съобрази
разпоредбите на закона, намира за установено от фактическа следното:
От
приложеното към настоящото гр. дело
ЧГД № 2665/2018 г. на Районен
съд - Велико Търново се установява, че в полза на ищеца е издадена заповед
за изпълнение срещу А.И.А. и М.И.Г.
за сумата от 842.68 лева - главница по договор за револвиращ заем (ДРЗ) № **********/12.9.2012 г., както и за сумата
от 455.96 лева – неустойка по същия договор, ведно със законната лихва
от подаване на заявлението.
Не е спорно, а и се установява от
представените писмени доказателства, че между „П. К. Б.” ЕООД, от една страна, и А.И.А. - заемополучател и М.И.Г.
– солидарен длъжник, от друга, е сключен ДРЗ № **********/12.9.2012 г. за предоставяне на сумата от 500.00
лева.
В позиция V на попълнената договорна бланка (л. 5) са посочени параметрите на
искания заем: сума
на заема – 500.00 лева, срок
на заема - 12 месеца, размер на вноската - 87.00 лева, годишен
процент на разходите
(ГПР): 369 %, дата на погасяване - 1-во число на месеца. В позиция VI са посочени параметрите на одобрения заем: сума
на заема - 500.00 лева, срок
на заема - 12 месеца, размер на вноската - 87.00 лева, ГПР – 308.99 %, годишен лихвен процент (ГЛП)
- 163.78 %, лихвен процент на ден – 0.45 %, сума на револвинг – 511.00 лева,
възнаграждение при револвинг – 533.00 лева и общо задължение по револвинга –
1 044.00 лева.
В т. 2 от ОУ е посочен начинът на сключване на договора - кредиторът, чрез упълномощен кредитен експерт, представя на клиента проекто-договор за ДРЗ, като
с помощта на кредитния експерт клиентът е длъжен надлежно да допълни и провери
всички съществени клаузи
и данни, с изключение на
данните, които се попълват от кредитора след одобряването на заема. След
това клиентът е длъжен собственоръчно да подпише договора и неговите
приложения и да го
предаде чрез кредитния експерт. Съгласно т. 4.4 лихвата по заема се изчислява върху остатъка от непогасена главница за периода на ползване на заема и започва да тече
от датата на неговото усвояване.
Лихвата се изчислява на база фиксирания в позиция
VI лихвен процент. В т.
10.3.1 е посочено, че ако клиентът просрочи 1 месечна вноска с повече от 30
дни, настъпва автоматично прекратяване на договора, без да е необходимо
кредиторът да изпраща уведомление за това. Според т. 10.4, след прекратяване на
договора на кое да е от основанията по т. 10.3 клиентът дължи всички начислени суми, както и
неустойка от 50 % върху целия размер на заема.
Между страните не е спорно, а и се установява от приложеното по
делото преводно нареждане, че на 12.9.2012 г. ищецът е превел на заемополучателя
А.А. сумата от 500.00 лева. По делото е представен погасителен план към ДРЗ и извлечение по сметка към същия, според
което от страна на заемополучателя е заплатена сума в общ размер от 243.95
лева.
По делото е представено и уведомително
писмо, с което ответницата се уведомява за едностранното прекратяване на ДРЗ,
считано от 19.3.2013 г. и за предсрочната изискуемост на задълженията по него.
Липсват данни въпросното писмо да е било изпратено, респ. получено от ответницата
преди подаване на исковата молба в съда.
При
така установената фактическа обстановка съдът намира от правна страна следното:
Предявени са установителни искове с правно
основание по чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, вр. чл. 240 ЗЗД и чл. 92 ЗЗД и осъдителен иск с правно основание чл. 79, ал. 1, вр. чл. 240 ЗЗД.
Въз основа на представените доказателства
съдът приема за установено съществуването на правоотношение по силата на ДРЗ № **********/12.9.2012
г. Съгласно договора заемодателят „П. К.
Б.” ЕООД е предоставил на А.И.А. заем в размер
на 500.00 лева, като с получаване на заемната сума е завършен фактическият
състав на договора, което е породило задължение за заемополучателя да върне
заетата сума в срок до 1.10.2013 г. Ответницата е подписала договора в
качеството си на солидарен длъжник, поради което и на основание т. 6.1 от ОУ
същата отговаря за всички задължения на заемополучателя.
Относно вземанията за възнаградителна лихва
и неустойка обаче, съдът намира, че за ответницата няма валидно възникнало
задължение за тяхното заплащане, поради нищожност на клаузите, които ги
уреждат. В този смисъл и имайки в предвид, че нормите, които уреждат
действителността на правните сделки, са такива с императивен характер, то съдът
следи служебно, дори при липсата на възражение, за нищожност и следва да зачете
последиците на тази нищожност, когато е нарушена норма, предвидена в закона в
обществен интерес и не се изисква събиране на доказателства, когато е налице
противоречие с добрите нрави и когато е налице неравноправна клауза, както и
при някои особени хипотези, при които охраняването на блага от специфичен
обществен порядък преодолява поради изключителната си значимост диспозитивното
начало в гражданския процес.
Според чл. 146, ал. 1 от ЗЗП, неравноправните клаузи в договорите са
нищожни, освен ако не са уговорени индивидуално, като в алинея 2 от същата
разпоредба е посочено, че не
са индивидуално уговорени клаузите, които са били изготвени предварително и
поради това потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието им, особено в случаите на договор при
общи условия. Такова разрешение е дадено и в Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5.IV.1993
г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори, която е
транспонирана в българското
законодателство с чл. 13а, т. 9 от ДР на ЗЗП. Според чл. 3 от Директива 93/13/ЕИО
неравноправни клаузи са договорни клаузи, които не са индивидуално договорени и
които въпреки изискванията за добросъвестност създават в ущърб на потребителя
значителна неравнопоставеност между правата и задълженията, произтичащи от
договора. Според Директива 93/13/ЕИО не се счита за индивидуално договорена клауза, която е съставена
предварително и следователно потребителят не е имал възможност да влияе на
нейното съдържание. Фактът, че някои аспекти от дадена клауза или някоя отделна
клауза са индивидуално договорени, не изключва приложението на чл. 3 от
Директивата към останалата част на договора, ако общата преценка на договора
сочи, че той е договор с общи условия. Когато продавач или доставчик твърди, че
клауза от договор с общи условия е договорена индивидуално, негова е доказателствената
тежест да установи този факт.
В случая е видно (а и не е спорно), че ДРЗ е
сключен при общи условия, т.е. при предварително определени от страна на ищеца
договорни клаузи, макар т. VI – „параметри заема” да не е част от ОУ. Доколкото обаче
самият договор е бланков, съдът намира, че същият не е бил предмет на
предварително договаряне, от което следва извод, че ответникът не е имал
възможност да влияе върху съдържанието му. Във връзка с гореизложеното следва
да се отбележи, че по делото липсват доказателства (а и твърдения) посочените в
позиция VI параметри на одобрения заем да са били индивидуално уговорени. Не се установи също, че
с заемополучателя е бил съгласуван и индивидуално уговорен размерът на
възнаградителната лихва, поради което съдът приема за установено, че е бил
подписан страндартизиран бланков формуляр, чието съдържание е предварително
изготвено от самия ищец. Тук следва да се обърне внимание и върху начина на
сключване на договора - въз основа на попълнена и подписана бланка на проектодоговор
при положение, че са изпълнени условията, определение в ОУ. Т.е. самият начин
на сключване на договора води до извод, че същият се счита за сключен при
попълване от кредитора на позиция VI
- параметри на одобрения заем,
в която са включени ГПР, ГЛП и общо дължимата сума по заема. От това следва, че
ответникът не е бил информиран предварително за техните размери, каквото е
изискването на чл. 11 ЗПК,
доколкото не са попълни от него в отправеното искане. В случая липсата на
индивидуално договаряне на параметрите в позиция VI е очевидна, както и на начина на
изчисляване лихвата по заема, уредена в т. 4 от ОУ, предвид на което съдът
намира, че въпросните клаузи са неравноправни и създават своеобразна презумпция
за сключен договор при липсва на изразено от потребителя информирано съгласие,
респ. отправено от негова страна предложение, по отношение ГПР и ГЛП, от чиито
параметри се определя възнаградителната лихва. При сключването на същия не са
спазени и изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, касаещ ГПР. Това е така,
доколкото в договора ГЛП, ГПР и лихвеният процент на ден са посочени единствено
като абсолютни стойности, без да е посочена ясна (а и каквато и да е било)
методика относно начина на формиране на ГПР - кои компоненти са включени в него
и как точно се формира същия. Доколкото ГПР би трябвало да сочи общите разходи
за потребителя, по ясен и разбираем за последния начин тези разходи следва да
са посочени, но в случая това изискване не е спазено. Т.е. компонентите на ГПР
остават неясни и по този начин дават възможност на кредитора да завишава цената
на отпуснатия заем.
В случая на ответника е предоставена сумата
от 500.00 лева при ГПР в размер от 369.00 % и ГЛП в размер от 163.78 %, като
възнаградителната лихва до договора е в размер от 586.63 лева. Доколкото ГПР е
в размер от близо 37 пъти, а ГЛП – в размер от 16 пъти над максималния законово
допустим и в договора липсва конкретна обосновка за определянето им в такъв
висок размер, съдът приема, че се касае за очевидна хипотеза на злоупотреба с
право от страна на кредитора, в резултат на която е допуснато
неравноправно третиране на по-слабата икономически страна. Предвид на това,
клаузата за възнаградителна лихва е нищожна, тъй като не отговаря на
изискването за добросъвестност и противоречи на добрите нрави по смисъла на чл.
26, ал. 1 ЗЗД.
Клаузата за неустойка също се явява
неравноправна, поради което е и нищожна. Същата отново очевидно не е
индивидуално уговорена, доколкото е част от предварително изготвените ОУ и
създава значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и
потребителя на услугата. Клаузата е уговорена за предсрочно прекратяване на
договора, без да са уговорени насрещни права за потребителя, като от самия
договор е видно, че потребителят няма никакво право да прекрати съответния
договор, без това да влече след себе си заплащане на неустойка. Отделно от
горното, следва да се отбележи, че уредената в ОУ неустоечната клауза заобикаля
изискването на чл. 19, ал. 4 ЗПК, според което ГПР не може да бъде по–висок от
петкратния размера на законната лихва, като в случая е предвиденото задължение
за заплащане на сума, която надвишава не само максимално допустимия размер на
ГПР, но като стойност и предоставената в заем сума.
Предвид изложеното по-горе, съдът приема, че уговорките за
заплащане на възнаградителна лихва и неустойка се явяват нищожни и не са
породили целените с тях правни последици. Поради това и на основание чл. 23 от ЗПК заемополучателят и солидарният длъжник дължат само чистата стойност на
предоставения финансов ресурс. От представеното извлечение от сметка се
установява, че заемополучателят е погасил сумата от 243.95 лева, която следва
да се отнесе в погашение на предоставената главница, като съдът приема, че се
дължи разликата до предоставената сума от 500.00 лева, т.е. 256.05 лева.
Предвид извода на съда за дължимост на претендираната
главницата, основателността на исковата претенция е предпоставена от основателността
на направеното възражение за изтекла погасителна давност.
Доколкото не се касае за периодични плащания, същите се погасят
с общата 5-годишна давност по чл. 110 ЗЗД. В случая давността е започнала да
тече от изискуемостта на вземанията, като според изложеното в заявлението и в
исковата молба тази изискуемост е настъпила на 19.3.2013 г. Давностният срок за
предявяване на вземането е изтекъл на 19.3.2018 г., т.е. преди подаване на
заявлението, поради което и възражението на особения представител в тази насока
е основателно. Репликата на ищеца, че в случая вземането се претендира на
основание изтекъл погасителен план по договора, т.е. че същото е станало
изискуемо на 1.10.2013 г. не може да бъде споделена. Това е така, тъй като
въпросното твърдение не съответства на изложеното от самия ищец в заявлението и
в исковата молба, в които същият ясно сочи, че договорът е прекратен на
19.3.2019 г. поради настъпила предсрочна изискуемост, за която на длъжниците са
изпратени съобщения на 20.3.2013 г. Репликата на ищеца се опровергава и от
приложеното от самия него уведомително писмо до ответницата (л. 13), в което
също ясно се сочи, че считано от 19.3.2013 г. договорът е прекратен, че
вземанията по него са станали изискуеми, а на длъжниците е начислена неустойка
за предсрочното му прекратяване. Междувпрочем, несъстоятелността на въпросното
твърдение ясно личи и от основанието, на което е начислена претендираната понастоящем
неустойка, а именно - предсрочното прекратяване на договора поради неизпълнение
от страна на длъжниците – т.е. щом ищецът твърди, че се позовава на крайна
изискуемост по погасителен план, то не става ясно защо претендира неустойка,
уговорена при предсрочното прекратяване на облигационната връзка. В случая е
очевидно, че репликата, отправена по повод възражението за изтекла погасителна
давност, е несъстоятелна.
С оглед основателността на възражението за изтекла погасителна
давност на претенцията за главница, искът за установяване на нейната дължимост
следва да бъде отхвърлен. Претенциите за установяване дължимостта на
претендираните възнаградителна лихва и неустойка също следва да бъдат отхвърлени,
доколкото съдът приема, че клаузите, които ги уреждат, са нищожни.
Доколкото с молбата си от 13.5.2019 г. ищецът заявява, че иска
осъждането на ответницата за търсената възнаградителна лихва, т.е. по същество прави
изменение на иска по реда на чл. 214, ал. 1, изр. 3, пр. 2 ГПК, преминавайки от
установителен в осъдителен иск, и предвид гореизложеното, този иск следва да се
отхвърли като осъдителен, а не като установителен.
Мотивиран от горното, Великотърновският районен съд
Р Е Ш И:
ОТХВЪРЛЯ иска на
„П. К. Б.” ЕООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление: ***, против М.И.Г.,
ЕГН ********** за приемане за установено съществуването на вземане спрямо
ответницата за сумата от 454.61 лева - главница по договор за револвиращ заем № **********/12.9.2012 г., ведно
със законната лихва от подаване на заявлението, за което вземане е издадена заповед за
изпълнение на парично задължение по ЧГД № 2665/2018 г. на Великотърновския
районен съд, като погасен по давност.
ОТХВЪРЛЯ иска на
„П. К. Б.” ЕООД, ЕИК ***, със седалище и
адрес на управление: ***, против М.И.Г., ЕГН ********** за приемане за установено
съществуването на вземане спрямо ответницата за сумата от 455.96 лева - неустойка по договор за револвиращ
заем № **********/12.9.2012 г., за което вземане е издадена заповед за
изпълнение на парично задължение по ЧГД № 2665/2018 г. на Великотърновския
районен съд, като неоснователен.
ОТХВЪРЛЯ иска на
„П. К. Б.” ЕООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление: ***, против М.И.Г.,
ЕГН **********, за осъждането на ответницата за сумата от 388.07 лева – възнаградителна лихва по договор
за револвиращ заем №
**********/12.9.2012 г., за
които вземания е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по ЧГД №
2665/2018 г. на Великотърновския районен съд, като неоснователен.
Решението
подлежи на обжалване пред Великотърновския окръжен съд в двуседмичен срок от
съобщаването му на страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: