Р Е Ш Е Н И Е
№_______
гр. Варна,
____.08.2017г.
В И М Е Т О Н А
Н А Р О Д А
ВАРНЕНСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, ТЪРГОВСКО
ОТДЕЛЕНИЕ в открито съдебно заседание на деветнадесети юли през две хиляди и
седемнадесета година, в състав:
ОКРЪЖЕН СЪДИЯ: МАРИЯ ХРИСТОВА
при участието на секретаря ХРИСТИНА
АТАНАСОВА,
като разгледа докладваното от съдията
т.дело №1738 по описа за 2016г. на
ВОС,
за да се произнесе взе предвид
следното:
Предявени
са искове от «ИЛИЕВ ЛОГИСТИК» ООД, гр.Варна срещу «САНТА ХОУМ ДИВЕЛОПМЪНТ»
ЕООД, гр.Варна, с правно основание чл. 422 във вр.
чл. 124, ал.1 от ГПК за приемане за установено, че ответникът дължи сумата от
20 000евро, представляваща договорена неустойка по договор за
покупко-продажба, обективиран в нот.акт №66, т.1,
рег.№2390, н.д.№57/21.05.2015г., на нотариус рег.№011 на НК, вписан под №77,
т.29, д.№6029/21.05.2015г. на СВ-Варна, ведно със законната лихва върху нея,
считано от датата на подаване на заявлението в съда – 18.08.2016г. до
окончателното й изплащане, за която сума е издадена заповед за незабавно
изпълнение №5071/31.08.2016г. по ч.г.д.№9919/2016г. на ВРС, 40-ти състав.
Исковете
са основани на твърдения за наличие на валидна облигационна връзка между
страните – договор за покупко-продажба на недвижими имоти, обективиран в
посочения нотариален акт. Твърди се, че в т.7, параграф последен от договора
ответникът – продавач се е задължил в срок до 30.06.2016г., изцяло със свои
средства, сам или чрез трето лице, да въведе в експлоатация сградата, в която
се намират обектите, собственост на ищеца. При неизпълнение на поетото
задължение, дължи заплащане на купувача – ищец на неустойка в размер на
20 000евро.
Твърди
се, че ищецът, в качеството му на купувач е изправна страна по договора, като е
изпълнил изцяло поетите със същия задължения за заплащане на продажната цена,
но ответникът не изпълнява в срок задължението си за въвеждане в експлоатация
на сградата, в която се намират имотите. Посоченото обстоятелство се установява
от приложеното към исковата молба удостоверение издадено от Община Варна.
Предвид
изложеното и доколкото е налице виновно неизпълнение на поетите от ответника –
продавач задължения по договора, същият дължи заплащане на уговорената
неустойка за забава, като кредиторът е упражнил и гарантираните си права в
заповедно производство. Въз основа на заявление по чл.417 от ГПК по
ч.г.д.№9916/2016г. на ВРС, 40-ти състав е издадена заповед за незабавно
изпълнение срещу ответника за дължимата по договора неустойка.
В
допълнителната искова молба се излага, че нищожността на неустойката следва да
се преценява във всеки конкретен случай, като страните имат свобода да
договарят размера на неустойката, ако не нарушават императивни норми. При
подписване на настоящия договор ответникът не е направил възражение срещу
неустойката, защото страните доброволно са предвидили санкция при неизпълнение
за неизправната страна, като са определили размера на това неизпълнение според
неговата значимост. Възразява, че съобразно чл.309 от ТЗ не може да се намалява
поради прекомерност неустойката по търговска сделка, какъвто е процесния
договор за покупко-продажба.
Твърди,
че направеното възражение за наличие на непреодолима сила е неоснователно, тъй
като до подаване на писмения отговор ответникът не е заявявал наличието на
непреодолими препятствия за изпълнение на поетите с договора задължения.
В
съдебно заседание ищецът, чрез процесуалния си представител, поддържа
предявените искове. По същество моли съдът да постанови решение, с което да
уважи исковете и му присъди направените по делото разноски. Прави възражение за
прекомерност на заплатеното от ответника адвокатско възнаграждение.
Ответникът,
с писмени отговори и в съдебно заседание, чрез адв.П.,
изразява становище за допустимост, но неоснователност на предявения иск. Не
оспорва наличието на сключен между страните договор за покупко
– продажба, както и, че към 30.06.2016г. сградата, в която се намират
недвижимите имоти, предмет на договора не е въведена в експлоатация.
Прави
възражение за нищожност на предявената неустойка поради накърняване на добрите
нрави, тъй като същата е прекомерна съобразно заплатената по договора цена.
Размера на така уговорената неустойка противоречи на присъщата й обезщетителна
функция и на принципа на справедливостта в търговските отношения. Излага още,
че с подписването на нотариалният акт на ищеца са били предадени за ползване
активите, предмет на договора и от този момент същият ги ползва
необезпокоявано, като са налице и сключени между страните договори за
управление, по които ищецът е следвало да заплаща дължимите вноски за
поддръжка. Сочи, че ищецът е ползвал активите и по никакъв начин не е било
ограничено правото му на собственост и за него не са настъпили вреди, което на
самостоятелно основание прави неустойката нищожна. Неиздаването на акт образец
16 за въвеждане на сградата в експлоатация не е ограничило правата на ищеца
като собственик и ползвател, от което същият да е понесъл вреди.
В
условие на евентуалност твърди, че
неустойката не е дължима, тъй като между страните не е договорен срок за
изплащането й, поради което ответникът следва първо да бъде поканен за
плащането й. Едва след това и след изтичане на подходящ срок за изпълнение на
задължението, същата ще е изискуема, което не е изпълнено в настоящия случай.
В
условие на евентуалност твърди, че сградата не е въведена в експлоатация поради
наличие на обективни и непреодолими пречки, настъпването на които не може да се
вмени във вина на ответника, а именно, че към 30.06.2016г. трето лице, извън
процесните отношения – В и К –Варна ООД, не е дало становище за въвеждане на
сградата в експлоатация. Становището на дружеството е поискано с молба
вх.№208/08.02.2016г., а е дадено едва на 17.10.2016г. Твърди се, че с
поведението си третото лице е създало такова състояние, че с оглед
добросъвестността и достъпните способи на изпълнение, всички усилия на
ответника да изпълни задължението си са били лишени от практически резултат.
По
същество моли съда да отхвърли исковете като неоснователни и му присъди
направените по делото разноски.
Съдът, като съобрази становищата
на страните, събраните по делото доказателства и приложимите към спора правни
норми, за да се произнесе по същество на предявения иск, взе предвид следното:
От приложеното по делото
ч.г.д.№9919/2016г. на ВРС, 40-ти състав, се установява, че по същото е издадена
заповед за незабавно изпълнение №5071/31.08.2016г., с която „Санта Хоум Дивелопмънт” ЕООД, гр.Варна,
представлявано от С.Н.К., е осъдено да заплати на „Илиев Логистикс”
ООД, гр.Варна сумата от 20 000 евро, представляваща неустойка по договор –
нотариален акт №66, т.1, рег.№2390, д.№57/21.05.2015г., на нотариус рег.№011
НК, вписан под акт №77, т.29, д.№6029/21.05.2015г. на СВ – Варна, ведно със
законната лихва считано от подаване на заявлението в съда – 18.08.2016г. до
окончателното изплащане на вземането, както и съдебно-деловодните разноски в
размер на 1633лв., от които 783лв. – заплатена държавна такса и 850 лв. –
адвокатско възнаграждение.
На 02.11.2016г. по
делото е постъпило възражение от длъжника „Санта Хоум
Дивелопмънт” ЕООД, гр.Варна, представлявано от С.Н.К.,
чрез адв.П., в срока по чл.414 от ГПК от получаване
на ПДИ – 19.10.2016г.
С разпореждане
№46653/22.11.2016г. на кредитора е указано да предяви иск за установяване на
вземането си в срока по чл.415 от ГПК. Съобщението е получено на 28.11.2016г.,
а исковата молба срещу длъжника „Санта Хоум Дивелопмънт” ЕООД, гр.Варна е депозирана на 21.12.2016г.,
поради което искът е предявен в
срок.
Твърденията
на страните съвпадат, поради което съдът приема за безспорно и установено от
доказателствата обстоятелството, че страните по делото са сключили договор за
покупко-продажба на подробно описани недвижими имоти, находящи се в сграда с
административен адрес гр.Варна, ул.”Арх.Манол Йорданов” №6, обективиран в нот.акт №66, т.1, рег.№2390, н.д.№57/21.05.2015г., на
нотариус рег.№011 на НК, вписан под №77, т.29, д.№6029/21.05.2015г. на СВ-Варна
с уговорена неустоечна клауза.
В
т. 7 от същия е уговорено, че продавачът се задължава в срок до 30.06.2016г.
изцяло със свои средства, сам или чрез трето лице да въведе в експлоатация
сградата, в която се намират гореописаните обекти. Ако продавачът не изпълни
това свое задължение, той дължи на купувача неустойка в размер на 20 000
евро.
Не
е спорно между страните и от приложеното на л.22 от делото платежно нареждане
се установява, че ищецът „Илиев Логистик” ООД, в
качеството му на купувач е превел на ответника – „Санта Хоум
Дивелъпмънт” ЕООД сумата от 129 084,78 лв. –
продажна цена на паркоместа, мази и ид.части по фактура №********** и
нотариален акт.
Безспорно
между страните е и обстоятелството, че сградата, в която се намират обектите,
предмет на продажбата не е била въведена в експлоатация към 30.06.2016г.
Съобразно
представеното на л.21 от делото заверено копие от писмо от 02.08.2016г. от
извършената справка в отдел „Паспортизация и регистрация строежи” при Община
Варна е установено, че в същия не е постъпвало заявление за въвеждане в
експлоатация на строеж с административен адрес гр.Варна, ул.”Арх.Манол
Йорданов” №6, вилна зона „Траката”, за който е издадено разрешение за строеж
№104/17.07.2012г.
Видно
е от приложеното на л.71 от делото удостоверение изх.№ВН-1258/14.07.2017г.,
изд. от „В и К - Варна” ООД, че в деловодството на дружеството е депозирано искане с вх.№ТП-208/08.02.2016г.
за снабдяване със становище по въвеждане в експлоатация на сграда за сезонен
отдих, находяща се в УПИ ХV
-78, кв.1, Вилна зона гр.Варна.
Такова е издадено на
17.10.2016г., заверен препис от което е приложен на л.40 от делото.
От представените
заверени преписи на договори за поддръжка и управление на недвижим имот от
24.01.2014г. /л.52-53/ и от 04.02.2014г. /л.54-55/ се установява, че ищецът, в
качеството му на възложител и собственик на апартамент №13 и апартамент №15,
находящи се в жилищна сграда с административен адрес гр.Варна, м.”Траката”,
ул.”Арх.Манол Йорданов” №6, е възложил,
а ответникът – изпълнител се е задължил да поддържа и стопанисва общите части
на описаната жилищна сграда, като извършва подробно описаните в чл.1 от договорите
дейности, срещу договорено възнаграждение /чл.3/.
Разпитания по делото
свидетел на ищцовото дружество – Т.К.К., чийто
показания съдът кредитира като обективни и безпристрастни, посочва, че от
датата на придобиване на имотите, през м.май 2015г. З.И., в качеството му на
управител на „Илиев Логистик” ООД не е ползвал
придобитите от него три апартамента и пет паркоместа. Свидетелят посочва, че за
сградата няма акт 16, няма партиди към ЕОН и ВиК и
към настоящия момент.
От показанията на
разпитаните по делото свидетели на ответната страна – Д.Г.Д.и Р.Н.И., които
съдът кредитира като обективни и безпристрастни се установява, че към месец май
2015г. сградата е била годна за ползване и експлоатация, като е завършена в
окончателен вид, като същата се ползва от повечето от собствениците на
недвижими имоти в нея. Свид.Д.посочва, че живее в
жилището си и ползва своите две паркоместа от м.10.2015г., независимо, че и към
настоящия момент сградата не е въведена в експлоатация и няма акт 16. Свид.И. също посочва, че живее в собствения си апартамент в
сградата - №17, като според него ищцовото дружество, чрез двамата си
управители, ползва придобитите от него паркоместа, а в сградата има денонощна портиерна, охранителна служба и видео наблюдение.
По така установеното от
фактическа страна, съдът прави следните правни изводи:
За да бъде уважен
предявеният иск с правно основание чл.422 от ГПК е необходимо ищецът да
установи наличието на определените в закона предпоставки, а именно: 1/ фактът
на съществуване на валидно облигационно отношение между страните по делото;
2/изпълнение на поетите с договора задължения от ищцовата страна; 3/ наличието
на действителна клауза за договорна неустойка и забава на ответната страна.
В тежест на ответника е
да установи, че е изпълнил поетите с договора задължения, респ., че
неизпълнението се дължи на непреодолима сила практическо или правно
препятствие.
От
съвкупния анализ на събраните по делото доказателства се установява наличието
на валидно сключен договор между страните по делото, описан по-горе, в който се
съдържа изрична уговорка за заплащане на неустойка при неизпълнение на поетото
от ответника - продавач задължение за въвеждане в експлоатация на сградата, в
която се намират обектите, предмет на договора, в срок до 30.06.2016г.
По делото е
установено изпълнението на поетите от ищеца задължения за заплащане на
уговорената цена, както и забавата на ответника за въвеждане на сградата в
експлоатация.
Спорни между
страните са следните обстоятелства: за действителността на клаузата за неустойка, с
твърдения, че същата е нищожна като противоречаща на добрите нрави; за липса на
изискуемост на вземането за неустойка, поради липса на отправена покана за
заплащането й, както и за неизпълнение на задължението поради наличие на непреодолима сила -практическо или
правно препятствие.
По възражението за нищожност на
уговорката за заплащане на неустойка, поради противоречието й с добрите нрави:
Въпросът за действителността на
неустоечната клауза следва да бъде разрешен съобразно ТР №1/2010г. на ОСТК на
ВКС, а именно, че нищожна е неустоечната клауза, уговорена извън присъщите й
обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, като накърняване на добрите
нрави по смисъла на чл.26, ал.1, предл.3 от ЗЗД е налице винаги, когато се
нарушава принцип, който е част от действащото право /като принципите за
добросъвестност и предотвратяване на несправедливото обогатяване на една от
страните по сделката свързано с уговорена неравностойност на насрещните
задължения - чл.307 от ТЗ, чл.302 от ТЗ, чл.289 от ТЗ./.
Преценката за накърняване на пределите
на нравствената допустимост в хипотезата на неравностойност на насрещните
задължения би следвало да се основава на вида на неизпълнението, за
обезщетяване на което е уговорена неустойката, на начина на определянето й –
като глобална сума или процент от главницата, на базата за начисляването й –
съотношение между задължението и предварително определеното обезщетение за
вредите.
От друга страна, разпоредбата на
чл.309 от ТЗ е императивна и действието й не би могло да бъде дерогирано от
търговците, поради което сключвайки търговска сделка същите са със съзнанието,
че уговорената неустойка не би могла да бъде намалявана. В този смисъл, преценката
за накърняване на пределите на нравствената допустимост, би следвало да се
проведе чрез стриктно разграничаване на фактите и обстоятелствата по конкретния
случай – доколко същите са относими към основанието за нищожност или
установяват прекомерност на неустойката.
В настоящият случай, в сключения между
страните договор е постигнато съгласие, неустойката да се дължи при забава за
въвеждане в експлоатация на сградата, в която се намират придобитите от ищеца
имоти, като същата е договорена в размер на 20 000евро.
Съдът намира, че с уговорената
неустойка страните са обезпечили изпълнение на поетото от продавача задължение
за въвеждане на сградата в експлоатация, в уговорените срокове, и същата има за
цел да обезщети вредите, които купувачът би претърпял от невъзможността да
влезе във владение и ползва имотите, предмет на договора, които са свързани с
търпените значителни неудобства, респ. с не реализиране на целите във връзка, с
които е осъществено придобиването им.
Разликата над разходите свързани с не
ползване на имотите, предмет на договора, попадат в санкционната функция на
неустойката, като същата е единственият предвиден в договора механизъм, с който
купувачът може да въздейства върху продавача – строител за изпълнение на
поетото с договора задължение за въвеждане на сградата в експлоатация и
постигане на крайния резултат на договора – ползване на придобитите със същия
недвижими имоти.
Така уговорена, целта на неустойката
не е неоснователното обогатяване на купувача, което да обоснове извод за
противоречието й с принципа за добите нрави, поради което наведеното възражение
в този смисъл е неоснователно.
Съдът намира за неоснователно и
възражението за недължимост на неустойката поради наличие на възможност за
фактическо ползване на прехвърлените паркоместа и завършване на сградата във
вид готов за въвеждането й в експлоатация. Действително, още към датата на
сключване на договора за продажба /21.05.2015г./ е видно, че за сградата е бил
съставен акт образец 15 за завършването й в груб строеж, но посоченото
обстоятелство не може да освободи строителя от задължението за издаване на
разрешение за въвеждането й в експлоатация. Последното е свързано с изграждане
на съоръжения към ВиК и ЕОН, както и ползване на
по-ниски цени на потребената ел.енергия.
От друга страна,
съдът намира, че с факта на неизпълнение на поетото с договора задължение за
въвеждане на сградата в експлоатация, в посочения срок – до 30.06.2016г.,
продавачът е изпаднал в забава, като вземането на купувача за договорената неустойка
е станало ликвидно и изискуемо, без за това да е необходимо отправяне на
нарочно изявление – покана. Такава е необходима единствено за заплащане на
обезщетение за забава, каквото в настоящия случай се претендира от подаване на
заявлението за издаване заповедта за изпълнение /от исковата молба/.
По отношение на
възражението за наличие на непреодолима сила довела до невъзможност за
изпълнение на поетото с договора задължение:
В конкретния случай
страните не са уговорили смисъла на понятието „непреодолима сила”, както и обстоятелствата,
при наличието на които продавачът се освобождава от задължението за плащане на
неустойка /случайно събитие/, поради което следва да се приложат общите
правила.
Съобразно чл.306,
ал.2 от ТЗ «непреодолима сила» е непредвидено или непредотвратимо събитие от
извънреден характер, което не е могло да бъде предвидено при полагане на
грижата за добър търговец при подписване на договора и всички други прилежащи
към него договори, а настъпването му обективно препятства изпълнението на
поетите задължения, като създава пречки по-големи от обичайните за вида
дейности, предмет на договора, съобразно уговорените срокове и момент на
изпълнение.
Доктрината и
съдебната практика определят понятието «случайно събитие» /чл.196 от ЗЗД/ като
непреодолимо, непредвидено и непредвидимо събитие, при което липсва виновно
поведение на длъжника, като невъзможността за изпълнение на задълженията е
пряко свързана със събитието или действието.
С
оглед на така очертания предмет на понятията, съдът намира, че отношенията с
органите на администрацията /Община Варна и „В и К – Варна”/ не представляват събитие от природен или случаен характер, поради
което същите не могат да се окачествят като непреодолима сила или случайно
събитие.
След като ответникът
е знаел предварително, че срочността на изпълнението му е обусловено от становището
на третото лице /В и К/ е следвало да предвиди друг срок да предаване на обекта
с разрешение за ползване. Още повече, че по делото не е установено забавата за
издаване на становище от ВиК да е единствената
причина за неизпълнение на задължението до 30.06.2016г. Това е така, тъй като
от събраните по делото доказателства се установява, че независимо от получаване
на становището през м.10.2016г. сградата не е въведена в експлоатация и към
датата на даване ход на устните състезания.
Предвид изложеното,
съдът намира, че забавянето в даване на становището от ВиК не е единствената причина за забавата
на изпълнителя, поради което дори същото да е породеното от независещи от
изпълнителя причини, то не може да го освободи от отговорност. Съгласно
разпоредбата на чл.306, ал.1 от ТЗ, ако е бил изпаднал вече в забава, длъжникът
не може да се позовава на непреодолима сила.
С оглед на горното, съдът намира, че
по делото е установено наличието на неизпълнение на поетото с договора
задължение за въвеждане на сградата в експлоатация в уговорените от страните
срокове, поради което ответникът, в качеството му на изпълнител, дължи
заплащане на уговорената с договора неустойка, поради което предявеният иск е
основателен и като такъв следва да бъде уважен.
На
основание чл. 86, ал.1 ЗЗД, ответникът дължи на ищеца и обезщетение
за забава в размер на законната лихва върху главницата, считано от
датата на подаване на заявлението - 18.08.2016г.
до
окончателното й изплащане.
На основание чл.78, ал.1
от ГПК и направеното искане ответникът«САНТА ХОУМ ДИВЕЛОПМЪНТ» ЕООД следва да
бъде осъден да заплати на ищеца „Илиев Логистик” ООД,
гр.Варна сумата от 1633лв., представляваща
направените пред настоящата инстанция съдебно – деловодни разноски, от които
783лв. – държавна такса и 850 лв. –адвокатски хонорар.
Съобразно разрешението дадено с ТР №
3/2014г. на ОСГТК (т. 12) съдът следва да се произнесе с осъдителен диспозитив
по дължимостта на разноските в заповедното производство, като същите следва да
бъдат присъдени в размер на 1633лв.
Въз основа
на изложените мотиви съдът
Р Е Ш И :
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО, че «САНТА ХОУМ
ДИВЕЛОПМЪНТ» ЕООД, ЕИК ********* със седалище и адрес на управление гр.Варна,
ул.”Презвитер Козма” №4, ап.4, дължи на „ИЛИЕВ ЛОГИСТИКС” ООД, ЕИК *********
със седалище и адрес на управление гр.Варна, ул.”Шести септември” №28, вх.Б,
ет.1, ап.1, сумата от 20 000евро, представляваща договорена неустойка по
договор за покупко-продажба, обективиран в нот.акт
№66, т.1, рег.№2390, н.д.№57/21.05.2015г., на нотариус рег.№011 на НК, вписан
под №77, т.29, д.№6029/21.05.2015г. на СВ-Варна, ведно със законната лихва
върху нея, считано от датата на подаване на заявлението в съда – 18.08.2016г.
до окончателното й изплащане, за която сума е издадена заповед за незабавно
изпълнение №5071/31.08.2016г. по ч.г.д.№9919/2016г. на ВРС, 40-ти състав, на
основание чл.422 от ГПК.
ОСЪЖДА «САНТА ХОУМ ДИВЕЛОПМЪНТ» ЕООД,
ЕИК ********* със седалище и адрес на управление гр.Варна, ул.”Презвитер Козма”
№4, ап.4, ДА ЗАПЛАТИ на „ИЛИЕВ ЛОГИСТИКС” ООД, ЕИК ********* със седалище и
адрес на управление гр.Варна, ул.”Шести септември” №28, вх.Б, ет.1, ап.1, сумата от 1633лв., представляваща разноски в
заповедното производство, за които е издадена заповед за незабавно изпълнение №5071/31.08.2016г.
по ч.г.д.№9919/2016г. на ВРС, 40-ти състав.
ОСЪЖДА «САНТА
ХОУМ ДИВЕЛОПМЪНТ» ЕООД, ЕИК ********* със седалище и адрес на управление
гр.Варна, ул.”Презвитер Козма” №4, ап.4, ДА ЗАПЛАТИ на „ИЛИЕВ ЛОГИСТИКС” ООД,
ЕИК ********* със седалище и адрес на управление гр.Варна, ул.”Шести септември”
№28, вх.Б, ет.1, ап.1, сумата от 1633лв., представляваща направените пред
настоящата инстанция съдебно – деловодни разноски и адвокатски хонорар, на
основание чл.78, ал.1 от ГПК.
РЕШЕНИЕТО подлежи
на обжалване пред Апелативен съд гр. Варна в двуседмичен срок от връчването му
на страните.
ОКРЪЖЕН СЪДИЯ: