Р Е Ш Е Н И Е
Гр. София, 20.06.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГК, І г.о., 8 с-в в открито
заседание на двадесет и седми октомври,
през две хиляди и двадесет и
втора година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТЕФАН КЮРКЧИЕВ
при участието
на секретаря Цветелина Добрева- Кочовски,
като
изслуша докладваното от съдията гр. д. № 5057 по
описа на състава за 2021г., за да се произнесе взе предвид
следното:
Съдът е сезиран с
отрицателен установителен иск с правно основание чл.
124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 430 ТЗ.
Ищцата Х.В.М.
твърди, че е страна по Договор за банков кредит № 1568/16.04.2008 г., който бил
сключен с ответника „У.Б.“ АД и по силата на който
Банката й е предоставила ипотечен кредит в размер на 76 600 евро, с цел финансиране на строително-монтажни работи на
апартамент. Кредитът бил отпуснат с краен срок за погасяване 10.04.2038г. Страните
в кредитното отношение уговорили погасяването на дължимите месечни вноски да се
извършва съгласно Погасителен план, неразделна част и приложение към договора.
За изпълнение на задължението към банката по договора за кредит била поета
солидарна отговорност от физическите лица В.Х.М.и Р.Ж.М.. На 11.07.2019 г.
между ищцата и банката бил сключен Анекс № 2 към Договора за банков кредит,
предвиждащ актуализиране на съдържанието на погасителният план, с който се
преизчислява дългът, за периода от 11.07.2019 г. до 10.04.2038г. Прилаганата от
банката Методология за определяне остатъчния размер на дълга, включително и в
частта, относно дължимата възнаградителна лихва, според
правните последици на споменатия анекс условно можел да бъде разделен на два
периода: първи период, обхващащ датата на сключването на договора за кредит и
до датата на подписване на Анекса – на 11.07.2019г. и втори период, обхващащ периода
след подписването на анекса и до подаване на исковата молба). По отношение на първия
от споменатите период - 16.04.2008 г. до 11.07.2019г. ищцата поддържа тезата, че съгласно т. 4 от договора за банков
кредит „годишният лихвен процент за съответния период на олихвяване“ (ГЛП) се
формирал от базисен лихвен процент (БЛП) по т.10.3 и т.10.4 от Условията по
кредити на физически лица, определен съгласно т. 10.3.2 при подписване на
договора - едномесечен EURIBOR и надбавка. Според т. 4.1.а от договора „по
редовен дълг по т. 11.1.3. за кредитите, изплащани чрез анюитетни
погасителни вноски за периода от 16.04.2008 г. до 10.04.2038 г. ГЛП е в размер,
както следва: БЛП по т.10.3. и т.10.4., определен съгласно т. 10.3.2. при
подписване на договора - едномесечен EURIBOR в размер на 4.359 % и надбавка в
размер на 2.341 % или общ размер на ГЛП от 6.70 %“. Съгласно предвиденото в т.
10.5. от ОУ при кредити, изплащани чрез анюитетни
вноски ГЛП за съответния лихвен период се фиксира в размер към датата на
договора за кредит и остава такъв до нарастване на лихвения индекс най-малко с
един процентен пункт, съответно до поредна аналогична промяна спрямо
предходната. Съгласно т. 11.1.3. от Условията „при кредити, издължавани чрез анюитетни
вноски, ГЛП по кредита за съответния лихвен период от лихвения план се фиксира
в размера по т.4.1.а. и не се променя, освен когато пазарните условия водят до
необходимост от увеличаването му най-малко с 1 пункт“. Споменатата клауза,
с която кредитополучателя се съгласил, давала възможност на кредитора - при
нарастване на БЛП с повече от 1 пункта от размера, който е определен от
кредитора, в деня на сключването на договора или от размера му, формиран след
промяна по реда на тази точка - да променя едностранно размера на ГЛП за
дадения лихвен период по лихвения план по т. 4.1., без за това да е необходимо
сключване на допълнително споразумение между страните. Според клаузата на
договора за кредит, първият компонент за определяне на ГЛП била надбавка,
фиксирана за целия лихвен период, а именно 2,341%, а другият компонент е БЛП,
който е променлива величина и е равен на конкретно посочен индекс, който по
отношение на процесния договор за кредит е изрично
определен в договора, а именно едномесечният EURIBOR, от което следвало, че именно
т.нар. „БЛП“ е компонентът, за който страните са се съгласили, че ще отчита
промените в пазарните условия по време на действието му. В тази връзка се сочи,
че с клаузата на т. 11.1.3. страните по договора са предвидили основанието, на
което банката може едностранно да променя лихвените условия, което зависи от
обективна предпоставка, а не от волята на банката, но съгласно посочената
клауза банката може да упражни правото си да промени едностранно ГЛП не при
всяка промяна на БЛП с повече от 1 пункт, а само при неговото увеличаване с
посочената стъпка.
След сключване на
договора за кредит, банката- кредитор едностранно променила стойността на ГЛП, а по този начин, без да е налице фактическо увеличение на БЛП
(т.е. на едномесечния EURIBOR) и без да има друго основание за това – тя
увеличила размера на приложимия към процесния договор
ГЛП, като към твърдата надбавка и БЛП е добавила друг компонент, а именно този
факт е довел до увеличение на договорната възнаградителна
лихва за целия период на действие на договора за кредит. Твърдяното
едностранното изменение на стойността на ГЛП от страна на банката- кредитор,
чрез добавяне на друг компонент, било извършено с решения на Управителния съвет
на „У.Б.“ АД, на основание т. 11.1.3 от Условията за усвояване, обслужване на
кредита и изпълнение на задълженията по договор за банков кредит. Това
едностранно изменение на условията на договора било незаконосъобразно,
доколкото кредитополучателят има качеството на „потребител“ по смисъла на § 13,
т. 1 от ДР на ЗЗП и към процесния договор за банков
кредит били приложими разпоредбите на чл. 143 и сл. от ЗЗП. Независимо от
обстоятелството, че посочените Условия по кредити на физически лица са
технически прикачени към договора и са номерирани като раздел II от него, по
съществото си не представлявали стандартизиран и изготвен предварително текст с
типично съдържание, който клиентите - физически лица, потребители на ипотечни
кредити фактически не могли да изменят или да не приемат. Съдържанието на споменатите,
инкорпорирани в самия договор общи условия създавали неоправдана привилегия за
банката – предоставяйки е възможността да увеличава едностранно размера на ГЛП
при увеличение на пазарния лихвен индекс, макар за потребителя –
кредитополучател да не е предвидена изрично реципрочната възможност да се
ползва от намалението на лихвения индекс. Ищцата приела и се съгласила с текста
на клаузата на т. 11.1.3 при сключване
на договора за кредит, без възможност да влияе върху съдържанието й, поради
което тази клауза очевидно не била индивидуално договорена по см. на чл. 146,
ал. 2 от ЗЗП. Клаузата на т.11.1.3 била по своето естество неравноправна, тъй
като не отговаряла на изискванията за добросъвестност и създавала значително
неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя. Същите правни
изводи били обосновани и по отношение на клаузата на т. 10.5. С оглед
нищожността на клаузата на т.11.1.3 и на т.10.5 от ОУ, банката- кредитор не е имала основание да начислява
възнаградителна лихва (ГЛП) в размер, който е
различен от уговорения в т. 4 от договора за кредит, а допълнително начисляваните суми извън стойността на едномесечния
EURIBOR и твърдата надбавка, според ищцата са довели до формиране на неправилен
размер на остатъчния дълг (главница), който значително надвишавал реално
дължимия.
Макар след сключването
на договора за кредит да било имало намаление на едномесечния EURIBOR, банката
продължила да начислява и събира неправомерно от ищцата лихва, която била
изчислена чрез недължим висок лихвен процент, в противоречие с клаузите на
договора. Намалението на дебитираните от сметката на
ищцата суми, които били предназначени за погашение на дълга, определя
твърдението на ищцата, че банката – кредитор всъщност е „надвзела“ суми, които
според съдържанието на договора следвало да бъдат осчетоводени като погашение
на главница. В последното получено месечно известие на банката- кредитор до
ищцата, било посочено, че към 14.03.2021 г. остатъчният размер главницата по кредита
възлиза на 59 104,91 евро, с левова равностойност на 115 599,16 лева, но в
действителност, общият размер на дължимия остатъчен редовен дълг (главница) по
договора за кредит възлизал на 43 472.04 лева.
Макар да било налице добросъвестно изпълнение на задълженията й – ищцата
поддържа, че е налице правен спор относно размера на дълга, който обосновавал
нейния правен интерес да установи недължимост на
сумата от 65 857, 57 лв.,
представляваща разлика между претендирания от ответнита „У.Б.“ АД сума в размер на 59 104,91 евро и
действително дължимия остатъчен размер от 43 472.04 лева. По отношение на втория
период – считано от 11.07.2019 г. до датата на завеждане на исковата молба на 16.04.2021г.
- ищцата поддържа становището, че редовният дълг по кредита възлизал на 63
266,14 евро, която сума била формирана от редовна главница в размер на 63
254,73 евро и начислената неизискуема лихва в размер на 11, 41 евро. В този
контекст, ищцата поддържа тезата, че ответникът прилагал неправомерно по-висок в
сравнение с дължимия съгласно уговореното лихвен процент и дебитирал
от сметката й недължима лихва, която следвало да бъде отнесена в погашение на
дължимата главница.
При всички изложени
фактически твърдения /съобразно допуснатото уточнение вх. № 324771/07.06.2021г.
и допуснато изменение на иска от 27.10.2022г./, ищцата претендира да бъде
признато за установено, че към 14.03.2021г. тя не дължи на ответника сумата от 65 857, 57 лева,
представляващи аритметична разлика - между претендираната
от ответника остатъчна главница по Договор за банков кредит № 1568 от
16.04.2008 г. в размер на, в размер на
59 104,91 евро и действително дължимия към 14.03.2021г. остатъчен размер на
главница от 43 472,04 лева.
Ответникът „У.Б.“
АД оспорва предявения иск по основание и
по размер. Поддържа писмено становище, че не е налице правен интерес за ищцата
от предявяване на настоящия отрицателен установителен
иск с твърдения, че в случаите, когато страната разполага с възможността да
предяви осъдителен иск, същата няма правен интерес от предявяване на установителен, както и поради наличието на друг иск за
защита - по чл. 55 от ЗЗД за заплащане на недължимо платени възнаградителни
лихви. В процесуалната си позиция пред съда, ответникът твърди, че
предявяването на установителен иск от страна на
ищцата е насочено към преодоляване на възможността му да упражни правото си на
възражение за изтекъл срок на погасителна давност, каквото той със сигурност би
релевирал, доколкото периода, за който ищцата твърди,
да е било извършено предсрочно погасяване на главницата, чрез недължимо плащане
на лихви - обхваща от 2008г. до 2021г., за които евентуалните претенции за
връщане на недължимо платено биха били погасени по давност. Оспорва като
неоснователни твърденията на ищцата за неравноправност, а оттам и нищожност на
клаузите на т. 11.1.3. от договора и клаузата на т. 10.5. от ОУ. В тази връзка
се поддържа становище, че посочените текстове предвиждат фиксиране на
договорната лихва, което не е неравноправно, а увеличението е регламентирано
само като една правна възможност. Навежда доводи, че посоченият начин на
договаряне осигурява пълна предвидимост на
задължението на кредитополучателя, което е осигурено и чрез двустранно
подписания погасителен план, който е неразделна част от договора. В този
смисъл, нарушение на правата на кредитополучателя би било налице само в
хипотеза, при която начислената лихва би
превишила 6.7% при липса на предвидените
предпоставки за увеличение по т. 11.1.3. и т. 10.5 от ОУ. Оспорва доводите на
ищцата, че през периода до 11.07.2019 г. банката – кредитор е имала задължение
да намалява ГЛП, съобразно движението на индекса EURIBOR, поради това, че в договора не е предвидено изрично
съществуването на такова задължение, а то било изведено в резултат от неправилно
тълкуване на съдържанието на т. 4.1.а от договора. Оспорват се и твърденията на
ищцата за наличието на клаузи в анекса, в които е договорено капитализиране на
лихва като се твърди, че не е налице анатоцизъм.
С допълнителна
искова молба, подадена по реда на чл. 372 от ГПК, ищцата посочва, че доводите
на ответника, относно липсата на правен интерес от предявяване на отрицателен установителен иск са необосновани. Поддържа се, че правният
интерес от предявяване именно на такъв иск произтича от претенцията на
ответника, обективирана във всяко месечно извлечение
от банковата сметка, според което банката – кредитор заявява становище, че ищцата
дължи сума в по-голям размер от фактически дължимия. Необходимостта от
предявяване на отрицателен установителен иск произтичала
от самото поведение на банката, при което всеки месец, банковата сметка на
ищцата била дебитирана и с всяка една вноска погасява
както главница, така и лихва, различни от договорения погасителен план. В тази
връзка се сочи, че от страна на ищцата не се оспорва, че има задължение към
банката по процесния договор за кредит, но се оспорва
неговият размер, което било достатъчно условие, за да се признае наличието на
правен интерес от установяване във всеки един момент със сила на пресъдено нещо какъв е размера на нейното задължение към
банката, с което ще се разреши правният спор между страните. Поддържа всички
твърдения относно клаузите на договора за кредит и ОУ. Оспорва твърденията в
отговора на исковата молба, според които е налице уговорка за фиксиран размер
на възнаградителната лихва.
Съдът, след като прецени доводите на
страните, взети предвид съобразно събраните по делото доказателства по реда на чл. 235, ал. 3 ГПК,
приема за установено от фактическа страна следното:
Приетите като
писмени доказателства документи, съдържащи се в приобщения към делото преписи
от Договор за банков
кредит № 1568/16.04.2008г., заедно с Погасителен план за ипотечен кредит; Анекс
№ 2 към Договор за банков кредит № 1568/16.04.2008г., заедно с Актуализиран
погасителен план, както и Извлечение по кредит EUR /стр.68-85 от делото/ и Извлечение от разплащателна сметка /стр.86-146 от
делото/, Условия за кредити на физически
лица /Ипотечни кредити/мотивират следните фактически изводи:
Няма спор между
страните, относно твърдението, че ищцата Х.В.М. в действителност е сключила с
ответника „У.Б.“ АД писмено съглашение- Договор за банков кредит №
1568/16.04.2008 г., по силата на който банката – кредитор и предоставила сумата
от 76 600 евро, с цел финансиране на
строително-монтажни работи на апартамент. Кредитът бил отпуснат с краен срок за
погасяване 10.04.2038г. При това било уговорено погасяването на дължимите
месечни вноски да се извършва с посочен в договора лихвен процент 6, 70 % на
месечни вноски, съгласно Погасителен план, който е неразделна част - приложение
към договора.
Съгласно т.4 от договора за банков кредит „годишният лихвен процент за
съответния период на олихвяване“ (ГЛП) се формирал от базисен лихвен процент
(БЛП) по т.10.3 и т.10.4 от Условията по кредити на физически лица, определен
съгласно т. 10.3.2 при
подписване на договора - едномесечен EURIBOR и надбавка.
Според т. 4.1.а от
договора /стр. 18 от делото/ „по редовен дълг по см. на т. 11.1.3. за
кредитите, изплащани чрез анюитетни погасителни
вноски за периода от 16.04.2008 г. до 10.04.2038 г. ГЛП е в размер, както
следва: БЛП по т.10.3. и т.10.4., определен съгласно т. 10.3.2. при подписване
на договора - едномесечен EURIBOR в размер на 4.359 % и надбавка в размер на
2.341 % или общ размер на ГЛП от 6.70 %“.
Съгласно
предвиденото в т. 10.5. от Общи условия за кредити на физически лица /стр. 34
от делото/, изплащани чрез анюитетни вноски - ГЛП за
съответния лихвен период се фиксира в размера, какъвто е към датата на договора
за кредит и остава такъв до нарастване на лихвения индекс най-малко с един
процентен пункт, съответно до поредна аналогична промяна спрямо предходната.
Съгласно т. 11.1.3.
от Условията за усвояване и обслужване на кредита /стр. 21 от делото/„при кредити, издължавани чрез анюитетни вноски, ГЛП по кредита за съответния лихвен
период от лихвения план се фиксира в размера по т.4.1.а. и не се променя, освен
когато пазарните условия водят до необходимост от увеличаването му най-малко с
1 пункт“.
В последното получено месечно
известие на банката- кредитор, адресирано до ищцата /на стр. 68-69 от делото/, било
посочено, че към 14.03.2021 г. остатъчният размер главницата по кредита възлиза
на 59 104,91 евро, с левова равностойност - 115 599,16 лева.
Заключението на приетата без
оспорване съдебно- икономическа експертиза, която е изготвена от вещо лице Ю.Х.,
мотивира следните изводи относно правнозначимите
юридически факти:
Ø Изготвената от вещото лице
справка за стойността на EURIBOR за периода от м. март.2008г. до
м. март 2021г. /задача №1 на експертизата/ регистрира както числово увеличение,
така и числово намаление на стойността на споменатия индекс, в различни времеви
периоди;
Ø Изчисленият от вещото лице според
задача №4 на експертизата лихвен процент, който следва да бъде приложим към процесния конкретен договор за кредит, съгласно
предвиденото в т. 10.5. от ОУ при кредити на физически лица /на стр. 34 от
делото/ е в размер на 6, 7 % за периода от 17.04.2008г. до 04.01.2009г.; в
размер на 5, 084% за периода от 05.01.2009г. до 03.03.2009г.;
в размер на 3, 894 % за периода от 04.03.2009г. до 02.08.2009г.; в размер на 2,
883, за периода от 03.08.2009г. до 01.11.2020г. и в размер на 2, 341% за
периода от 02.11.2020г. до 09.03.2021г.
Ø Към 10.03.2021г. са били погасени
изцяло всички падежирали задължения по кредита, които
са били начислени от банката – кредитор в задължение по процесния
договор за кредит, както следва: общо 155 вноски за главница – на обща стойност
от 17 495, 09 евро; общо 155 вноски за редовна лихва - в размер на
55 747, 04 евро; застраховка - общо 155 вноски от 4 072, 40 евро;
лихви за просрочени падежирали вноски за главница-
общо 3, 25 евро; наказателни лихви върху остатъка от главница общо 1615 евро и тодишна такса за управление – 775, 36 евро. Според
становището на вещото лице, общият размер на внесените от ищцата суми в
изпълнение на задълженията й възлизат на 79 708, 14 евро, с левова
равностойност от 155 909, 15 лева.
Ø Според предложения от вещото лице
вариант на изчисление, в който постъпилите суми по погасителната сметка за
кредита бъдат съобразени с обективната стойност на EURIBOR за периода от м. март.2008г. до м. март 2021г. и със
стойността на лихвения процент, формиран съгласно предвиденото в т. 10.5. от ОУ при кредити на
физически лица, размерът на действително дължимата възнаградителна
лихва би следвало да бъде -
22 074, 60 евро, сравним с фактически внесения размер от 55 747, 04
евро.
Ø Според заключението на вещото лице /задача №5
/ разликата, която е формирана между фактически внесената сума и изчисления от
вещото лице размер на същото задължение, ако то би било съобразено с
обективната стойност на EURIBOR за периода от м. март.2008г. до
м. март 2021г., възлиза на 33 672,
44 евро и има левова равностойност от 65 857,
57 лева.
При така
установената фактическа
обстановка, настоящият състав
на съда достигна до следните правни
изводи:
Предявеният
иск е процесуално допустим, тъй като според становището на настоящия състав на
съда, ищцата притежава надлежна процесуална и материална легитимация, за която
е налице правен интерес да установи недължимост на
произтичащото от договора за кредит парично задължение.
Правният интерес на ищцата от
предявяване отрицателен установителен иск произтича
от правния спор, който е материализиран в противоречивото становище на страните
в правоотношението – кредитора и длъжника, относно размера на произтичащия от
действащ договор за кредит размер на дълга.
При това, с оглед преценката на
правния интерес от предявяването на иска, непременно следва да се отчита, че спорът
се отнася до изпълнението на кредитно задължение, произтичащо от типичен договор
с периодично/ повтарящо се изпълнение. Ищцата, която не оспорва самото съществуване
на дълга, а оспорва само неговият конкретен размер, посочен в нарочно писмено
изявление на кредитора - заявява намерение да продължи изпълнение на
договорните си задължения, но желае да бъде разрешен спора относно
действителния размер на дълга.
Поради спецификата на кредитното
правоотношение, ищцата няма правен интерес от фактическо преустановяване на
изпълнението на своето задължение - поради ясно предвидимите неблагоприятните
правни последици на договорното неизпълнение в собствената й правна сфера.
Отчитайки факта, че релевираните в исковата молба факти са относими
към един действащ договор за кредит, чието изпълнение фактически продължава към
момента на предявяване на иска и на приключване на съдебното дирене –
настоящият състав на съда намира, че за ищцата очевидно е налице действителен
правен интерес да потърси и реализира защита в съответен на спора обем - изразяваща
се в установяване на действителния размер
на нейното задължение към ответника.
Възраженията на ответника срещу
наличието на правен интерес за ищцата, не може да бъдат споделени, поради липса на правна и житейска логика. За
ищцата не е налице правен интерес да предявява осъдителен иск за връщане на
недължимо платена сума, доколкото тя фактически не претендира да получи обратно
платеното, а само твърди, че с фактически извършените плащания е погасена по-
голяма част от задължението за главницата от онова, което е посочено от
кредитора в нарочно издадено банково извлечение.
По основателността на иска, съдът намира
следното:
Предмет на
правния спор, който настоящият състав на съда е сезиран да разреши, е правното
действие на все още действащ договор за банков кредит. Съдържанието на процесния договор обективира
писмено постигнатото съгласие между страните по него, които са и страни в
спора, относно механизма на изчисление на възнаградителната
лихва, която се дължи, като компонента на месечната погасителна вноска.
Споръд приложимото договорно
съдържание, Съгласно т.4 от договора
за банков кредит „годишният лихвен процент за съответния период на олихвяване“
(ГЛП) се формирал от базисен лихвен процент (БЛП) по т.10.3 и т.10.4 от
Условията по кредити на физически лица, определен съгласно т. 10.3.2 при
подписване на договора - едномесечен EURIBOR и надбавка. Според т. 4.1.а от
договора /стр. 18 от делото/ „по редовен дълг по см. на т. 11.1.3. за
кредитите, изплащани чрез анюитетни погасителни
вноски за периода от 16.04.2008 г. до 10.04.2038 г. ГЛП е в размер, както
следва: БЛП по т.10.3. и т.10.4., определен съгласно т. 10.3.2. при подписване
на договора - едномесечен EURIBOR в размер на 4.359 % и надбавка в размер на
2.341 % или общ размер на ГЛП от 6.70 %.
Съгласно
предвиденото в т. 10.5. от Общи условия за кредити на физически лица /стр. 34
от делото/, изплащани чрез анюитетни вноски - ГЛП за
съответния лихвен период се фиксира в размера, какъвто е към датата на договора
за кредит и остава такъв до нарастване на лихвения индекс най-малко с един
процентен пункт, съответно до поредна аналогична промяна спрямо предходната. А
съгласно т. 11.1.3. от Условията за усвояване и обслужване на кредита /стр. 21
от делото/ при кредити, издължавани чрез анюитетни
вноски, ГЛП по кредита за съответния лихвен период от лихвения план се фиксира
в размера по т.4.1.а. и не се променя, освен когато пазарните условия водят до
необходимост от увеличаването му най-малко с 1 пункт“.
Въз основа
аналитичните изводи на съдебно- счетоводната експертиза, съдът възприема
извода, че след сключване на договора за кредит, „У.Б.“ АД едностранно е променила стойността на ГЛП, без да е налице фактическо увеличение на БЛП (т.е. на стойността на
едномесечния EURIBOR) и без да има друго
основание за това – тя увеличила размера на приложимия към процесния договор годишен лихвен процент. Именно този факт
е довел до увеличение на договорната възнаградителна
лихва за целия период на действие на договора за кредит.
Това едностранно
изменение на условията на договора било незаконосъобразно, доколкото
кредитополучателят има качеството на „потребител“ по смисъла на § 13, т. 1 от
ДР на ЗЗП и към процесния договор за банков кредит са
приложими разпоредбите на чл. 143 и сл. от ЗЗП.
Приетите като
доказателство условия по кредитиране на физически лица, за които стана ясно, че
са приложими към процесния договор за кредит, представляват
стандартизиран и изготвен предварително текст с типично съдържание, който клиентите
- физически лица, потребители на ипотечни кредити нямат възможност да не
приемат. Съдържанието на споменатите, инкорпорирани в самия договор общи
условия създават неоправдана привилегия за банката – предоставяйки е възможността
да увеличава едностранно размера на лихвения процент, при увеличение на
пазарния лихвен индекс EURIBOR, макар за потребителя –
кредитополучател да не е предвидена изрично реципрочната възможност - да се ползва от намалението на лихвения индекс EURIBOR. Ищцата приела и се съгласила с
текста на клаузата на т. 11.1.3 при
сключване на договора за кредит, очевидно без наличие на обективна възможност
да влияе върху тази част от договорното съдържание, макар самата клауза на т.11.1.3
да е неравноправна, несъответстваща на изискванията за добросъвестност и създаваща
значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и на потребителя.
Същите правни изводи следва да бъдат възприети е по отношение споменатата клаузата
на т. 10.5.
Макар след сключването на
договора за кредит да било имало намаление на едномесечния EURIBOR, банката
продължила да начислява и събира неправомерно от ищцата лихва, която била
изчислена чрез недължим висок лихвен процент, в противоречие с клаузите на
договора. Дебитираните от разплащателната сметка на ищцата
суми, които били предназначени за погашение на дълга – главница и лихва, според
становището на вещото лице Ю.Х. потвърждават тезата на ищцата, че ответникът
всъщност е осчетоводил като платена лихва недължимо дебитирани
суми, които е бил длъжен да отнесе счетоводно към погасяване на главницата,
вместо към задължението за погасяване на лихва.
Съдът кредитира споменатото експертно
становище, доколкото отчита факта, че погасителните вноски по кредита са анюитенти по характер т.е. месечната погасителна вноска за
главница и лихва се удържа /дебитира/ като една обща парична
стойност от разплащателната сметка на ищцата при банката кредитор и една след
това се осчетоводява без участие на длъжника при оформяне на счетоводната
операция.
При така
обсъдените доводи настоящият съдебен състав намира, че предявеният отрицателен установителен иск е основателен и следва да бъде уважен
изцяло.
По отношение
на разноските:
Предявеният отрицателен установителен
иск е уважен изцяло, но на практика- само за част от първоначално предявения
размер, доколкото за друга част – искът е бил оттеглен със съгласието на
ответника.
Ищцата е бил
освободен от задължението за внасяне на държавна такса, над внесената сума от
50 лева, която представлява единствено направения негов разход, поради което и
на основание чл. 78, ал.6 от ГПК – ответникът следва да бъде осъден да заплати
по сметката на Софийски градски съд сумата от
В хода на
процеса, ищцата е понесла разноски в размер на общо 450 лева, вкл. 50 лева за
внесена държавна такса и 400 лева за съдебни разноски /стр.219 от делото/.
Разноските, които ищцата следва да получи са съобразени с уважената част от
първоначално предявените искове и възлиза общо на 405 лева.
Надлежно материално
легитимиран да получи възнаграждение е и процесуалния представител на ищеца - адв. Е.Л., а размерът
на възнаграждението, което е платимо на адв. Л. на
основание чл. 38 ЗА възлиза общо на 2 254 лева.
Ответникът е
представил списък по реда на чл.80 от ГПК /стр.255 от делото/, в които е предявил
претенция за заплащане на разноски в размер на сумата от 2234 лева, поради
което, с оглед изхода на делото, той е легитимиран на основание чл. 78, ал.4 от ГПК - да получи от ищеца разноски само
до размер, съответстващ на онази част от иска, за която производството е прекратено.
Тази сума възлиза на 223 лева. На основание чл. 78, ал.4 от ГПК, ищцата следва
да бъде осъдена да заплати на ответника и сумата от 40 лева, направена за
съдебни разноски, съразмерно с оттеглената част от иска. Общият размер на
разноските, които ответникът е легитимиран да получи възлиза на 263 лева.
Така мотивиран,
съдът
Р Е Ш И:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията
между страните, на основание чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 430 ТЗ, че
ищцата Х.В.М. с ЕГН ********** и адрес *** не
дължи на ответника „У.Б.“ АД с ЕИК ******и адрес-***, пл. „******, сумата от 65 857, 57 лева /шестдесет и
пет хиляди осемстотин петдесет и седем лева и 57 ст./, представляващи аритметична разлика между посочено в Извлечение по кредит № 3/16.03.2021г. издадено въз
основа на Договор за банков кредит № 1568/16.04.2008 г., остатъчно задължение за главница към 14.03.2021г. в размер на 59 104, 91
евро и действително установения размер на непогасеното задължение в размер
на 43 472, 04 лева.
ОСЪЖДА „У.Б.“ АД с ЕИК ******да заплати на Х.В.М.
с ЕГН **********, на основание чл. 78,
ал. 1 ГПК - сумата от 405 /четиристотин и пет/ лева за съдебни разноски,
направени в производството пред Софийски градски съд.
ОСЪЖДА Х.В.М. с ЕГН ********** да заплати на
„У.Б.“ АД с ЕИК ******, на основание чл.
78, ал.3 ГПК - сумата от 263 лева /двеста шестдесет и три лева/ лева, за съдебни разноски, направени пред Софийски градски
съд.
ОСЪЖДА „У.Б.“ АД с ЕИК ******да заплати на
адвокат Е.И.Л. от САК със служебен адрес *** сумата от 2234 лева /две хиляди
двеста тридесет и четири лева/, представляващи адвокатско възнаграждение по чл.
38 от ЗА за процесуално представителство на Х.В.М. пред Софийски градски съд.
ОСЪЖДА „У.Б.“ АД с ЕИК ******да заплати по
сметката на на Софийски градски съд, с адрес- гр. София, бул. „Витоша“ № 2, на основание чл. 78, ал. 6 ГПК - сумата
от 2634, 30 лева /две хиляди шестстотин тридесет и четири лева и тридесет ст./
за съдебни разноски, направени първоначално от бюджета на Софийски градски съд.
Решението подлежи
на въззивно обжалване пред Апелативен съд - София, чрез въззивна
жалба, подадена до изтичане на
двуседмичен срок от връчването
на препис от него.
СЪДИЯ: