РЕШЕНИЕ
№ 136
гр. Раднево, 02.12.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – РАДНЕВО в публично заседание на двадесет и шести
ноември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател:Асен Цветанов
при участието на секретаря Росица Д. Динева
като разгледа докладваното от Асен Цветанов Гражданско дело №
20245520100833 по описа за 2024 година
Предявени са искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК във вр.
чл. 9 ЗПК.
Производството е образувано по искова молба на „Креди Йес“ ООД,
действащ чрез пълномощника адв. Ш., срещу А. Г. М., с която се предявява
иск по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК във вр. чл. 9 ЗПК. Ищецът твърди, че
сключил с ответника договор за паричен заем № 821646 към искане № 179689
от 22.11.2021 г., с който му отпуснал кредит в размер на 3000 лв. с цел
„Ремонт на кола“, която била усвоена от ответника в брой срещу РКО,
дължима на 18 вноски месечни, при месечен лихвен процент 3,33 % и ГПР от
48,32 %, като били подписани общи условия и погасителен план. Твърди, че
по подписания погасителен план към договора за кредит ответникът правил
погашения, като погасил изцяло вноски от 1 до 5 и частично вноска № 6 в
размер на 13,47 лв., като последното плащане била на дата 21.11.2022 г.
Твърди, че ответникът спрял плащанията по кредита, като настъпил падежа на
всички вноски, последният от които бил на 22.05.2023 г. Твърди, че в чл. 6 от
договора било уговорено избор от ответника на начин за обезпечаване на
кредита. Твърди, че общата платена от ответника сума по кредита била в
размер на 1225 лв. Твърди, че по по искова молба на ответника, било
1
образувано исково производство - гр.д. № 39/2023 г. на РС-Раднево, съдът с
влязло в законна сила решение признал чл. 8 от договора за кредит за
нищожна. Твърди, че въз основа на това била извършена корекция по
плащанията на ответника, като с тях била погасена само главница и договорна
лихва, а неустойката била премахната. Твърди, че останали дължими суми по
кредита за главница в размер на 2335,39 лв. и за договорна възнаградителна
лихва сума от 566,46 лв. за периода от 22.05.2022 г. до 22.05.2023 г. Твърди, че
за тези суми била издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. №
651/2024 г. на РС-Раднево, но ответникът подал възражение в срока по чл. 414
ГПК и поради това на основание чл. 422, ал. 1 ГПК иска от съда да постанови
решение, с което да бъде признато вземането му по заповедта за изпълнение
по ч.гр.д. № 651/2024 г. на РС-Раднево, ведно със законната лихва от
08.08.2024 г. Претендира разноски.
В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил писмен отговор от ответника
А. Г. М., чрез адв. М. от АК-Пловдив, с който оспорва иска. Твърди, че не
оспорва сключването на договора за кредит, но твърди, че договорът за кредит
бил нищожен на основание чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК вр. чл. 22 ЗПК поради липса
на посочен ГПР. Развива съображения за необходимото съдържание на ГПР.
Иска отхвърляне на иска. Претендира разноски.
Съдът, като взе предвид исканията и доводите на страните,
събраните по делото доказателства и съобрази разпоредбите на закона,
намира за установено от фактическа и правна страна следното:
С протоколно определение от 26.11.2024 г. е обявен за окончателен
проекта на доклад по делото, с който на основание чл. 146, ал. 1, т. 3 и т. 4 от
ГПК съдът е обявил за признати и ненуждаещи се от доказване
обстоятелствата, че между страните е сключен договор за паричен заем №
821646 към искане № 179689 от 22.11.2021 г., с който е отпуснал кредит в
размер на 3000 лв. с цел „Ремонт на кола“, която била усвоена от ответника в
брой срещу РКО /л.13/, дължима на 18 вноски месечни, при месечен лихвен
процент 3,33 % и ГПР от 48,32 %; както и че с влязло в законна сила съдебно
решение по гр.д. № 39/2023 г. на РС-Раднево съдът е признал чл. 8 от договор
за паричен заем № 821646 за нищожна клауза.
На основание чл. 146, ал. 1, т. 5 от ГПК съдът е разпределил
доказателствената тежест като е възложил по иска с правно основание чл. 422,
2
ал. 1 ГПК вр. чл. 9 ЗПК на ищеца да докаже, че сключеният договор за
потребителски кредит е валидно правоотношение; че ответникът не е погасил
изцяло дължимите главница и договорна лихва по кредита в претендираните
размери и за претендираните периоди.
На ответника му е указано да докаже наведените възражения.
По делото е приет като писмено доказателство процесният договор за
паричен заем № 821646 от 22.11.2021 г. /л.6-7/, от който е видно, че страните
са сключили договор за кредит за сумата от 3000 лв. /чл. 3.1/, която
ответникът е следвало да върне на 18 месечни вноски с краен срок 22.05.2023
г. /чл. 3.10 и виж погасителния план на л.7, гърба/. Видно е, че в чл. 3.7 е
посочен месечен лихвен процент от фиксирани 3,330%, а в чл. 3.5 е посочено
ГПР да е в размер на 48,320%. Също така в чл. 3.2 е посочено размерът на
месечната погасителна вноска да е в размер на 224,26 лв., а общата сума за
плащане е посочена като 4036,62 лв. /чл.3.12/. В чл.3.9 е предвидено
обезпечение, посочено в чл. 6 /в случая гарант и издаване на ценна книга/,
като в чл.3.11 е посочено, че няма такса за усвояване на кредита. От
погасителния план е видно, че вноските включват следните компоненти –
падеж; вноска без неустойка по чл. 8; вноска за неустойка по чл. 8; общ размер
на погасителна вноска с включена неустойка по чл. 8. Не е посочен никъде
размера на договорната лихва като сума за месечната вноска, няма и разбивка
в погасителния план за месечната погасителна вноска каква част е главница и
каква част е договорна лихва. По делото е приет стандартен европейски
формуляр за предоставяне на информация за потребителски кредити /л.14-16/,
в който е посочено, че размер на кредита е 3000 лв., 18 броя месечни вноски
по 224,26 лв. всяка, главницата е 3000 лв., договорната лихва 1036,68 лв.,
общата сума е 4036,68 лв.; фиксираният годишен лихвен процент е 39,96 %, а
ГПР е 48,32 %. По делото са приети общите условия /л.8-11/.
Сключеният между страните договор има характеристиките на договор
за потребителски кредит по смисъла на чл. 9, ал. 1 ЗПК, спрямо който са
приложими особените изисквания за действителност на ЗПК. Ищецът е
финансова институция по смисъла на чл. 3, ал. 1, т. 3 ЗКИ, поради което може
да отпуска заеми със средства, които не са набавени чрез публично
привличане на влогове или други възстановими средства. Това означава, че
дружеството предоставя кредити, което го определя като кредитор по смисъла
3
на чл. 9, ал. 4 ЗПК. Сключеният между страните договор по своята правна
характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит,
поради което неговата валидност и последици следва да се съобразят с
изискванията на специалния закон - ЗПК.
За да бъде валидно сключен договорът, е необходимо да отговаря на
разпоредбите на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 -12 и т. 20 и ал. 2, чл. 12, ал. 1, т.
7 -9 ЗПК. Тези условия следва да са налице кумулативно, за да породи
договорът валидна облигационна връзка между страните. Липсата на което и
да е от тях прави договорът недействителен съгласно императивната норма на
чл. 22 ЗПК.
В договора сключен между страните е посочен размера на заема – 3000
лв., изготвен е погасителен план, в който е посочено броя и стойността на
месечните погасителни вноски – 18 месечни вноски по 224,26 лв. всяка, както
и падежа на тези вноски. В настоящия случай в договора е посочен годишния
процент на разходите по кредита – 48,32 %, и месечен лихвен процент от
3,330%, но не е посочен годишен лихвен процент, а такъв е посочен в
стандартния европейски формуляр като стойност от 39,96 % /12 х 3,330/.
Изрично е посочено в договора, че такса за усвояване няма, няма и посочени
никакви други такси или комисионни. Посочено е само наличие на неустойка
за недадено обезпечение по чл. 8 вр. чл. 6 от договора, което не се включва в
ГПР. Тази неустойка е вече обявена за нищожна клауза с влязло в законна сила
съдебно решение, което следва да се зачете съгласно чл. 297 ГПК като
произнесено по спор между същите страни.
Видно от договора за заем, в чл. 2, т. 7 е посочен лихвеният процент по
кредита, който е 3. 330 % и който е фиксиран месечен лихвен процент по
заема. Действително в договора няма отделно записване на общия размер на
договорната лихва, но това не води до недействителност на договора.
Доколкото лихвата е фиксирана за целия период на договора и същата не се
променя, не зависи от някакви фактори, предвидени в договора, не е
необходимо да се посочват условията по прилагането й, доколкото такива
условия няма, не са предвидени в договора – лихвата е фиксиран размер за
целия срок на договора. Поради това съдът не констатира нарушение на чл. 11,
ал. 1, т. 9 ЗПК.
Ответникът е въвел единствено възражение за нарушение на чл. 11, ал.
4
1, т. 10 ЗПК в случая, което прави да договора недействителен съгласно чл. 22
ЗПК. Съдът намира за основателно това възражение в отговора на исковата
молба за недействителност на договора за паричен заем, свързано с
изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК за посочване на ГПР и общата
дължима сума. Същото е въведено, за да гарантира, че потребителят ще е
наясно по какъв начин се формира неговото задължение. В тази връзка следва
да се отбележи, че ГПР представлява вид оскъпяване на кредита, защото тук
са включени всички разходи на кредитната институция по отпускане и
управление на кредита, както и възнаградителната лихва. Затова е необходимо
в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а
не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да
преценява кои суми точно ще дължи.
В настоящия случай ГПР не отговаря на законовите изисквания, защото
в договора за паричен заем е посочено единствено, че той е във фиксиран
размер от 48,320 %. Не е ясна методиката на формиране на годишния процент
на разходите по кредита, кои компоненти точно са включени в него и как се
формира посочения в договора ГПР. Посочването на размера на ГПР в
договора за потребителски кредит е необходимо, защото дава на потребителя
ясна представа за реалната цена на финансовата услуга и му позволява да
прецени икономическите последици от сключване на договора.
На следващо място в процесния договор действително е записана обща
сума за плащане в размер на 4036,62 лв. Така посочената сума обаче не
кореспондира със задълженията по изготвения погасителен план, където след
като е включена и неустойката по чл. 8 в размер на 136,74 лв. месечно, общата
сума за заплащане става 6498 лв. Отделно от това както съдът посочи по-горе
тази сума за неустойка по чл. 8 от договора не влиза в ГПР, но и да влизаше в
ГПР по никакъв начин не кореспондира крайната сума от 6498 лв. с ГПР от
48,320%.
Освен това изрично е посочено в договора, че няма такса за усвояване
/чл.2.11/, нито пък е видно да има други уговорени такси. В тази връзка не е
ясно по какъв начин се формира тази разлика между ГЛП от 39,96% и ГПР от
48,320%. Тази неяснота води до извод за липса на конкретика как се формира
посочения ГПР, а тази информация е изключително важна за потребителя за
вземе информиран избор кой договор за кредит да избере между няколко
5
оферти и да прецени какво оскъпяване ще поеме /Решение от 20.09.2017 г. по
дело С-488/2017 г. на СЕС; Решение от 19.12.2019 г. по дело С-290/2019 г. на
СЕС; Решение от 16.07.2020 г. по дело С-868/2019 г. на СЕС/. Липсата на
посочените разходи, които се включват в ГПР, води до извод за грешно
посочен ГПР, което се равнява на липса на посочен ГПР /Решение от
21.03.2024 г. по дело С-714/2022 г. на СЕС/, съгласно което отсъстват
задължителни реквизити за разходи по чл. 3, б. „ж“ от Директива 2008/48,
което води до нищожност на договора за потребителски кредит. Съгласно чл.
22 ЗПК договора е недействителен и се дължи връщане само на чистата сума
съгласно чл. 23 ЗПК, тоест дадената в заем сума.
С оглед изложеното съдът намира, че процесният договор не отговоря на
изискванията на чл. 11, т. 10 от ЗПК, като липсата на част от задължителните
реквизити води до неговата недействителност съобразно разпоредбата на чл.
22 ЗПК. В този смисъл е и решение № 259/24.07.2024 г. по т.д. №
20245500900015/2024 г. на Окръжен съд – Стара Загора, разглеждащ
абсолютно идентичен договор за кредит на ищцовото дружество.
Поради изложеното съдът намира, че следва да се изследва въпроса
каква част от чистата сума по кредита е погасена от платените от ответника
вноски и съответно каква част е останала като непогасена.
Ищецът е направил признание на неизгоден за него факт в исковата
молба, че ответникът е правил погашения по договора в общ размер на 1225
лв., поради което от чистата сума по кредита от 3000 лв. е останала непогасена
част от 1775 лв., до която сума е основателен иска на ищеца, предявен за общо
за главница от 2335,39 лв., тоест за разликата над 1775 лв. до 2335,39 лв. е
неоснователен. В този смисъл е и становището на ответника с вх. №
4529/08.11.2024 г. По горните съображения и на основание чл. 23 ЗПК се явява
неоснователна претенцията на ищеца за сумата от 566,46 лв. като договорна
лихва за периода от 22.05.2022 г. до 22.05.2023 г.
По разноските:
По повод възражението на ответника, че разноски не следва да дължи
при уважено възражение за нищожност/недействителност, съдът намира
същото за неоснователно. В мотивите към определение № 366/16.08.2022г.
ч.т.д. № 1085/2022г. на ВКС, І т.о., в какъвто смисъл е и определение №
262/11.08.2020 г. по ч.т.д. № 844/2020 г. на ВКС, I т.о., е прието следното:
6
„Предметът на делото изцяло попада в обхвата на въпросите, намерили
отговор с решение от 16.07.2020 г. по съединени дела C-224/19 и C-259/19 на
Съда на Европейския съюз. В т. 96 от решението СЕС е приел за необходимо
да се произнесе по въпроса дали е съвместимо с принципа на ефективност,
възлагането на потребителя на съдебните разноски в зависимост от върнатите
му суми, при положение, че искът му е уважен в частта относно
неравноправния характер на спорната клауза. В т. 95 от решението е
обосновано, че разпределянето на разноските по съдебно производство пред
националните юрисдикции попада в обхвата на процесуалната автономия на
държавите членки, при условие че са спазени принципите на равностойност и
на ефективност. Съобразявайки принципа на ефективността, СЕС е приел, че
обвързването на разпределението на съдебните разноски в това производство
само с недължимо платените суми, чието връщане е разпоредено, може обаче
да възпре потребителя да упражни посоченото право, предвид разноските, до
които води предявяването на иск по съдебен ред /т. 98 от решението/. С оглед
на всички изложени съображения СЕС е решил, че член 6, параграф 1 и член
7, параграф 1 от Директива 93/13, както и принципът на ефективност трябва
да се тълкуват в смисъл, че не допускат правна уредба, която позволява част
от процесуалните разноски да се възлагат върху потребителя в зависимост от
размера на недължимо платените суми, които са му били върнати вследствие
на установяването на нищожност на договорна клауза поради неравноправния
й характер, като се има предвид, че подобна правна уредба създава
съществена пречка, която може да възпре потребителя да упражни
предоставеното от Директива 93/13 право на ефективен съдебен контрол
върху евентуално неравноправния характер на договорни клаузи“. Идеята е да
не се възпрепятства правото на потребителя до съд, което в случая не е
аналогично при иск на финансовата институция и бранене чрез възражение от
страна на ответника-потребител, чието право на защита в съдебен процес не се
спира чрез института на разноските по чл. 78 ГПК. Затова разноските следва
да се разпределят по правилото на чл. 78 ГПК.
На ищеца се дължат разноски съгласно чл. 78, ал. 1 ГПК съобразно
уважената част от исковете. Сторени са от ищеца разноски в размер на 116,07
лв. платена държавна такса общо за заповедното производство и исковото
производство /4% от 2 901,85 лв./, платено в брой адвокатско възнаграждение
в размер на 480 лв. за заповедното производство /договор за правна защита и
7
съдействие от 02.08.2024 г. на л.15 от заповедното производство/, платено в
брой адвокатско възнаграждение от 630 лв. за исковото производство /договор
за правна защита и съдействие от 19.06.2024 г. на л.5-гърба/. Съобразно
уважената част от исковете следва на ищеца да се присъдят разноски в размер
на 749,96 лв.
На ответника се дължат разноски съгласно чл. 78, ал. 3 ГПК съобразно
отхвърлената част от исковете. Ответникът не е сторил разноски, извън тези за
предоставената му безплатна адвокатска защита на основание чл. 38, ал. 1, т. 2
ЗА /виж договора за правна помощ, представен към становището на ответника
от 08.11.2024 г. на л.49, касаещ адвокатска помощ за исковото производство,
както и договора за правна помощ по заповедното производство на л.24,
касаещ защита в заповедното производство/.
С оглед решение на СЕС от 25.01.2024 г., постановено по дело C-438/22
г., при определяне размера на подлежащите на възстановяване разноски за
адвокатско възнаграждение на страната, в чиято полза е разрешен спорът, и
при приложение на разпоредбата на чл. 38 ЗАдв., съдът не е обвързан от
посочените в Наредба № 1/09.07.2004 г. минимални размери на адвокатските
възнаграждения. Възнаграждението на адвоката следва да бъде определено
при съобразяване фактическата и правна сложност на делото, както и
съобразно действително извършената работа. В тази връзка съдът намира, че в
настоящото исковото производство определеното от първоинстанционния съд
адвокатско възнаграждение в размер на 480 лв. съответства на фактическата и
правна сложност на делото, материалния интерес, както и извършените от
адвоката процесуални действия по защита на ищцата. С оглед на горното и
като взе предвид обстоятелството, че адв. М. М. е лице, регистрирано по
ЗДДС, съдът приема, че на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв. му се следва
възнаграждение в общ размер на 480 лева с включен ДДС. Обаче съразмерно
на отхвърлената част от исковете следва ищеца да му заплати адвокатско
възнаграждение в размер на 186,39 лв. с ДДС.
По отношение на искането за присъждане на разноски за адвокатско
възнаграждение за заповедното производство следва да се има предвид
наличието на противоречива съдебна практика в страната. В едно от
последните определения на ОС-Стара Загора, а именно определение № 803 от
27.08.2024 г. по в.ч.гр.д. № 474/2024 г., се приема, че за заповедното
8
производство не се следват разноски на длъжника поради строго формалния
му характер и изчерпване на защита чрез подаване на бланково възражение по
чл. 414 ГПК, при липса на извършена дейност по предоставяне на правна
помощ от адвоката и подписано възражение лично от длъжника. Настоящият
съдебен състав е принципно съгласен с тези съображения на въззивния
съдебен състав, като би ги допълнил със следното, а именно, че е без значение
също така и кой е положил подпис под възражението /дали лично длъжника
или адвоката/. Полагането на подпис върху бланка по чл. 414 ГПК не е по
същество извършване на правна помощ като услуга, в случая услугата би
могла да е даването на правен съвет, подготовка на документи /тоест
съставяне на документа, а не само подписване на бланка/. В случая е видно, че
в договора за правна помощ е посочено изготвяне на възражение и
процесуално представителство във връзка с това. Тоест не е уговорено
възнаграждение за правен съвет, а изготвяне /реално е подписване/ на
бланково възражение по чл. 414 ГПК не може да се съпостави с подготовка на
документи за дело /по аналогия на чл. 21, т. 1 от Закона за правната помощ и
съгласно чл. 24, ал. 1, т. 2 от Закона за адвокатурата/. Подаването на така
подписаното възражение до съда не може да се квалифицира и като
процесуално представителство по смисъла на чл. 21, т. 2 от ЗПП и чл. 24, ал. 1,
т. 3 ЗАдв. Затова на адв. М. не му се следва адвокатско възнаграждение за
заповедното производство.
Мотивиран от горното съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО, че А. Г. М., ЕГН **********, с адрес
гр. Раднево, ул. ********, дължи на „Креди йес” ООД, вписано в ТР при АВ с
ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: град Хасково, бул.
„България” № 196, на основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал. 1, предл. 1
ЗЗД във вр. с чл. 9, ал. 1 ЗПК сумата от 1775,00 лв. (хиляда седемстотин
седемдесет и пет лева) - главница, представляваща остатъчна чиста стойност
на кредита съгласно чл. 23 ЗПК по договор за паричен заем № 821646 към
искане № 179689 от 22.11.2021 г., ведно със законната лихва върху главницата,
считано от 08.08.2024 г. до окончателното плащане, като ОТХВЪРЛЯ иска за
главницата за разликата над присъдените 1775 лв. до общо претендираните
9
2335,39 лв. и изцяло иска за договорна възнаградителна лихва в размер на
566,46 лв. за периода от 22.05.2022 г. до 22.05.2023 г., за които суми е издадена
заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК №
394/08.08.2024 г. по ч.гр.д. № 651 по описа за 2024 г. на РС-Раднево.
Сумата може да бъде преведена по банкова сметка на „Креди йес” ООД
в УниКредит Булбанк АД, IBAN: *************.
ОСЪЖДА А. Г. М., ЕГН **********, с адрес гр. Раднево, ул. ********,
да заплати на „Креди йес” ООД, вписано в ТР при АВ с ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление: град Хасково, бул. „България” № 196, на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 749,96 лв. (седемстотин четиридесет и
девет лева и 96 ст.), представляваща разноски за заповедното и исковото
производство.
ОСЪЖДА „Креди йес” ООД, вписано в ТР при АВ с ЕИК *********,
със седалище и адрес на управление: град Хасково, бул. „България” № 196, да
заплати на адвокат М. В. М. от АК-Пловдив, с адрес гр. Пловдив, бул.
********, на основание чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата сумата от
186,39 лв. (сто осемдесет и шест лева и 39 ст.) с ДДС за оказана безплатна
правна помощ на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв. за исковото производство.
Решението може да бъде обжалвано с въззивна жалба пред Окръжен
съд – Стара Загора в двуседмичен срок от връчването на препис.
Съдия при Районен съд – Раднево: _______________________
10