№ 257
гр. Шумен, 19.11.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ШУМЕН, СЪСТАВ I, в публично заседание на
двадесет и девети октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в
следния състав:
Председател:Мирослав Г. Маринов
Членове:Ралица Ив. ХаджиИ.а
Петранка Б. Петрова
при участието на секретаря Татяна Св. Тодорова
като разгледа докладваното от Петранка Б. Петрова Въззивно гражданско
дело № 20243600500398 по описа за 2024 година
Производство по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение №110/21.02.2024 г., постановено по гр. д. №1534/2023 г. по описа на ШРС,
ответникът „Еколандтрейд“ ЕООД с ЕИК *********, със седалище и адрес на управление
гр. Шумен, ул. „....“ № 5А, ет. 2, представлявано управителя Д.С.П. е осъден да заплати на
ищеца Д. М. М. с ЕГН ********** от гр. Шумен следните суми: сумата в размер на 1500 лв.,
представляващи обезщетение за претърпени неимуществени вреди, изразяващи се в
претърпения от него стрес, болки и страдания от трудова злополука, случила се на
17.02.2023 г., ведно със законна лихва върху главницата от 17.02.2023 г. до окончателното
плащане; имуществени вреди в резултат на трудова злополука, както следва: сумата в размер
на 78,23 лв., представляващи обезщетение за пропуснати ползи от трудово възнаграждение
за м. февруари 2023 г., ведно със законната лихва за забава върху тази сума, считано от
11.07.2023 г. до окончателното плащане и 2,72 лв., представляващи лихва за забава върху
тази сума за периода от 25.03.2023 г. до 10.07.2023 г.; сумата в размер на 62,62 лв.,
представляващи обезщетение за пропуснати ползи от трудово възнаграждение за м. март
2023 г., ведно със законната лихва за забава върху тази сума, считано от 11.07.2023 г. до
окончателното плащане и 1,56 лв., представляващи лихва за забава върху тази сума за
периода от 25.04.2023 г. до 10.07.2023 г.; сумата в размер на 146,40 лв., представляващи
обезщетение за пропуснати ползи от трудово възнаграждение за м. април 2023 г., ведно със
законната лихва за забава върху тази сума, считано от 11.07.2023 г. до окончателното
плащане и 2,25 лв., представляващи лихва за забава върху тази сума за периода от 25.05.2023
1
г. до 10.07.2023 г.; 56,52 лв., представляващи сторени от ищеца разходи, ведно със законната
лихва за забава върху тази сума, считано от 10.07.2023 г. до окончателното плащане, като са
отхвърлени исковете за разликата над посочените суми до пълния им предявен размер.
В частта, с която са уважени претенциите за сумата от 1500 лв. – обезщетение за
претърпени неимуществени вреди; за сумата в общ размер 287,25 лв. – обезщетение за
претърпени имуществени вреди, изразяващи се в пропуснати ползи от трудовото
възнаграждение за м. февруари, м. март и м. април 2023 г. и сумата в общ размер 6,53 лв. –
лихва за забава върху присъдените обезщетения за пропуснати ползи от трудово
възнаграждение, както и за сумата 56,52 лв. – сторени от ищеца разходи,
първоинстанционното решение е обжалвано с въззивна жалба от ответника „Еколандтрейд“
ЕООД. По иска за неимуществени вреди в жалбата се изразява несъгласие с доводите на
съда, въз основа на които е отхвърлил възражението на работодателя по чл. 201, ал. 1 от КТ.
Неверен бил изводът, че ищецът не бил свръхзадлъжнял, тъй като от признанието на самия
ищец и събраните писмени доказателства се установило, че срещу него има образувано не
само едно изп. дело, а и други, от което можело да се направи извод за свръхзадлъжнялост.
Правилно съдът стигнал до извода, че работникът е предприел работа, която не е част от
трудовите му задължения, не му е пряко възложена и дори не е имало нужда от неговата
намеса, но в нарушение на материалния закон е ангажирал отговорността на работодателя
без да е налице облигационна връзка установена с трудов договор за извършване на
работата, довела до трудовата злополука. В случай, че съдът не приеме горните доводи,
моли обезщетението да бъде намалено с 90% съпричиняване на увреждането, тъй като
ищецът сам се бил поставил в ситуация на повишен риск, проявил изключителна дързост и
упоритост по отношение на действията, които изобщо не е трябвало да върши и не се е
съобразил с предупреждението на колегата си свид. А.. По отношение претенциите за
пропуснати ползи и лихви върху тях, ако не бъдат отхвърлени изцяло поради отхвърляне на
главния иск, се излага, че съдът е приел исковете за основателни и в размерите посочени в
ИМ, намалил същите с приетия процент съпричиняване, но не постановил отхвърлителен
диспозитив за горниците до предявените размери. Съдът неправилно приел, че сумите били
оспорени по принцип като неоснователни, но не били оспорени за всяка една сума
поотделно. Ако не е била оспорена ефективно основателността им (според съда), то тогава е
налице противоречие в изводите на съда относно действията по оспорването на тези
претенции - тогава защо е допуснал и назначил ССЕ със задача да изчисли размера на
пропуснатите ползи и лихвите върху тях. Освен това, в откритото с.з. в хода по същество
изявлението на адв. Е. „ние претендираме всъщност сумата по експертизата“ по същество
било надлежен отказ на основание чл. 233 от ГПК от исковете за пропуснати ползи и
лихвите върху тях за размерите над изчислените от ССЕ до предявените. Съдът е бил
десезиран с посочената част от спорното право и не е бил компетентен да се произнася и
присъжда суми в полза на ищеца, които не претендира, поради което решението в тази част
било частично недопустимо. Сочи, че неправилно съдът намалил с 40% и тези претенции,
вместо с поисканите 90% по същите съображения, изложени във връзка с неимуществените
вреди. По отношение имуществените вреди – направени разходи, ако не бъде отхвърлена
2
претенциата поради неоснователността на главния иск, се излага, че представените
фискални бонове не обосновават основателността й, тъй като не са поименни, евентуално –
следва да бъде намалена с 90% по изложените вече съображения. Предвид изложеното,
моли съда да отмени решението в обжалваните му части изцяло, като отхвърли предявените
искове, а в условията на евентуалност - частично като недопустимо, неправилно: - за сумата
над 250 до 1500 лв. - обезщетение за претърпени неимуществени вреди; - за сумата над 4,46
лв. до 78,23 лв. – обезщетение за пропуснати ползи от трудово възнаграждение за м.
февруари 2023 г. и за сумата над 0,15 лв. до 2,72 лв. – лихва за забава върху тази сума за
периода 25.03.2023 г. до 10.07.2023 г.; - за сумата над 1,12 лв. до 62,62 лв. – обезщетение за
пропуснати ползи от трудово възнаграждение за м. март 2023 г. и за сумата над 0,03 лв. до
1,56 лв. – лихва за забава върху тази сума за периода 25.04.2023 г. до 10.07.2023 г.; - за сумата
над 15,03 лв. до 146,40 лв. - обезщетение за пропуснати ползи от трудово възнаграждение за
м. април 2023 г. и за сумата над 0,23 лв. до 2,25 лв. – лихва за забава върху тази сума за
периода 25.05.2023 г. до 10.07.2023 г., както и - за сумата над 9,42 лв. до 56,52 лв. – сторени
разходи. Претендира разноски.
В срока по чл. 263, ал.1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от Д. М. М.,
чрез адв. С. Е. при ШАК, с който взема становище за неоснователността й.
Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259 ГПК, от надлежна страна и срещу
подлежащ на обжалване акт, поради което е допустима и следва да се разгледа по същество.
По делото е подадена и насрещна въззивна жалба от ищеца Д. М. М. срещу
решението в частта, с която е отхвърлен иска за неимуществени вреди за разликата над 1 500
лв. до 5 000 лв. В жалбата се съдържат оплаквания, че в обжалваната част решението се
явява неправилно и незаконосъобразно, постановено при неправилно тълкуване на събрания
доказателствен материал. Съдът извършил неправилна преценка на част от показанията на
свидетелите С.А. и В.Я., както и на правата и задълженията на ищеца, заложени в
представената длъжностна характеристика, довела до частично неправилен съдебен акт.
Присъденото обезщетение в размер на 2500 лв. било занижено и несъобразено с
действително претърпените от ищеца болки и страдания в следствие на инцидента и
несправедливо по смисъла на чл. 52 от ЗЗД. Неправилен бил изводът на съда, че заявеното
от свид. Я. в частта им относно факта, че ищецът продължава да изпитва слабост в захвата
на ударената ръка и че тя изтръпва е в противоречие със СМЕ. Вещото лице е дало
становище, че показалецът на лявата ръка е с възстановен обем на движения, като усещането
на пострадалия е относително и зависи от типа на нервна система и психика на лицето.
Съдът не отчел изцяло интензитета на претърпените от ищеца болки и страдания, времето,
през което е бил в продължителен болничен и притеснението му, че заради случилото се ще
остане без работа, както и било станало. Неправилно съдът уважил частично наведеното от
страна на работодателя възражение за съпричиняване на вредоносния резултат поради
допусната „груба небрежност“ като е приел, че то е 40%. Изводът на съда за наличие на
„груба небрежност“ не почивал на годни доказателства, тъй като бил мотивиран само и
единствено с изложеното от свидетеля С.А., който е нанесъл удара с чук по ръката на ищеца.
3
Съдът безкритично възприел разказа му за случилото се, както и по отношение изложеното,
че ищецът никога не му е помагал в работата, но не съобразил, че свидетелят се явява
пристрастен и се стремял да се оневини. Още повече, че показанията на този свидетел били
в противоречие с казаното от другия свидетел Ю.Н. бивш работник при ответника, който
заявил, че „когато се наложи с шлайфа да се отреже нещо, някъде да се препаснеш,
работихме заедно и друго“. В случая свид. А. твърдял, че не е имал нужда от помощ, докато
ищецът възприел точно обратното и решил, че трябва да помогне. Съдът не взел предвид и
отразеното в декларацията за трудова злополука. Доколкото с разпореждането на ТП на
НОИ гр. Шумен било прието, че декларираната от работодателя злополука е приета за
трудова злополука по чл. 55, ал. 1 КСО , неоспорено от работодателя, то отразеното в него
следвало да бъде ценено без да бъде подлагано на повторна преценка. Поради това счита, че
помощта на ищеца, изразяваща се в придържане на планка, в следствие на което е претърпял
трудова злополука, не се явява проява на „груба небрежност“ от негова страна. Моли съда
да отмени изцяло решението в обжалваната му част и уважи претенцията му, като в
условията на евентуалност - да намали процента на съпричиняване, преценен от ШРС на
40%. Претендира разноски.
Насрещната въззивната жалба е подадена в срока по чл. 263, ал. 2 от ГПК, от
надлежна страна и срещу подлежащ на обжалване акт, поради което е допустима и
доколкото не са налице пречките по чл. чл. 263, ал. 4 от ГПК следва да се разгледа по
същество.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК не е постъпил отговор на насрещната въззивна
жалба.
Съгласно чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта - в обжалваната му част. По въпросите относно
правилността той е ограничен от посоченото в жалбата, като следи служебно за правилното
приложение на императивна правна норма, както и за интереса на някоя от страните по
делото или за интереса на ненавършилите пълнолетие деца /ТР № 1 от 09.12.2013 г. по т. д.
№ 1/2013 г., на ВКС, ОСГТК/.
Въззивният съд намери, че обжалваното решение е валидно и допустимо, като в хода
на процеса и при постановяването му не са допуснати съществени нарушения на
съдопроизводствените правила.
Първоинстанционният съд е бил сезиран с искове с правно основание чл. 200, ал. 1
КТ за сумата от 5 000 лв. - неимуществени вреди от настъпилата на 17.02.2023 г. трудова
злополука, ведно със следващата се лихва от датата на увреждането, както за сумата от
478,14 лв. - претърпени имуществени вреди, представляващи разликата между получаваното
брутно трудово възнаграждение и полученото обезщетение от НОИ за месеците февруари,
март и април 2023 г. и за сумата 94,20 лв., представляваща стойността на направените от
ищеца разходи за платени медицински консумативи и прегледи, ведно със законната лихва,
считано от датата на предявяване на исковата молба до окончателното им плащане, които
вреди са получени вследствие на трудова злополука настъпила на 17.02.2023 г., както и с
4
претенция с правно основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за присъждане на лихва за забава върху
сумите за пропуснати ползи за периода от датата следваща тази, на която би следвало да
бъде платено съответното трудово възнаграждение до датата на предявяване на исковата
молба.
За да възникне имуществена отговорност на работодателя за обезщетяване на
причинените на пострадал от трудова злополука работник или служител неимуществени
вреди, трябва да бъдат установени чрез пълно и главно доказване по правилата на чл. 154,
ал. 1 ГПК следните материални предпоставки (юридически факти): 1) трудова злополука; 2)
вреда, водеща до неблагоприятни последици - болки и страдания и 3) причинно-следствена
връзка между злополуката и причинените вреди, т. е. причинените болки и страдания да са
закономерна, естествена последица от злополуката, която е настъпила през време и във
връзка или по повод на извършваната работа, както и при всяка работа, извършена в интерес
на предприятието. Имуществената отговорност на работодателя за обезвреда възниква
независимо от обстоятелството дали той самият, негов орган или друг негов работник или
служител е виновен за увреждането - арг. чл. 200, ал. 2 КТ. В този смисъл отговорността на
работодателя по чл. 200, ал. 1 КТ е обективна, поради което дори и при виновно поведение
от страна на пострадалия - при небрежност, работодателят следва да го обезвреди.
По отношение претенцията за претърпени неимуществени вреди от настъпилата на
17.02.2023 г. трудова злополука, настоящата съдебна инстанция напълно споделя
фактическите и правните изводи на първоинстанционния съд, поради което по силата на чл.
272 ГПК препраща към мотивите на ШРС, като по този начин те стават част от правните
съждения в настоящия съдебен акт. Независимо от това, във връзка с наведените от доводи
във въззивната и насрещната въззивна жалба за неправилност на решението в тази част,
следва да се посочи следното:
Между страните не се спори относно наличието на трудово правоотношение помежду
им, възнинало от трудов договор, сключен на 18.05.2022 г., по силата на който ищецът е
изпълнявал длъжността „заварчик“ в ответното дружество.
Установено е по делото, че на 17.02.2023 г. ищецът Д. М. М. и още двама работници
на същия работодател били изпратени на строителен обект в с. Ветрище, общ. Шумен. Свид.
С.Л.А. и другият работник като монтажници започнали да полагат елементите на скелето.
Свид. А. извършвал необходимите измервания, другият работник на обекта, също
монтажник, изрязвал необходимите елементи и ги подавал на свид. А., след което
последният набивал анкерните планки, на които ще бъде закачено скелето, след което
ищецът трябвало да се качи и да завари елементите. Докато свид. А. набивал чоп на
положена планка, усетил, че скелето се разклаща. Погледнал и видял, че ищецът се качва
при него. Тъй като скелето още не било обезопасено и не бил дошъл ред за работата на
ищеца, свид. А. настоял същият да се върне долу, но ищецът не го послушал и му казал, че
идва да му помага. Мястото било високо и неудобно, ищецът хванал планката да я държи
неподвижно, а свид. А. набил чопа. При това неволно ударил пръста на ищеца, който
веднага слязъл от скелето и превързал пръста си. Ищецът е бил запознат с всички правила
5
за трудова безопасност и противопожарна охрана и е подписал инструктажа за безопасност
за съответния ден.
От приетото и събрано като писмено доказателство разпореждане на НОИ, ТП гр.
Шумен е видно, че декларираната от осигурителя „Еколандтрейд“ злополука станала с Д. М.
М. на 17.02.2023 г. е приета за трудова злополука по смисъла на чл. 55 , ал. 1 от КТ –
настъпилото внезапно увреждане на здравето на Д. М. е станало през време на работа,
извършена в интерес на фирмата. В константната съдебна практика на ВКС се приема, че
влязлото в сила разпореждане, с което злополуката е призната за трудова има
доказателствена сила за гражданския съд, разглеждащ спора по чл. 200 от КТ и е
недопустимо да се преразглежда въпросът доколко уврежданията са в причинна връзка с
извършваната работа по трудовото правоотношение /определение № 371/20.04.2018 г. по гр.
д. № 276/2018 г. на ВКС, IV г. о. и определение № 409/26.05.2020 г. по гр. д. № 1151/2020 г.
на ВКС, IV г. о./. По тези съображения въззивният съд приема, че в случая е доказано, че е
налице настъпила трудова злополука по смисъла на чл. 55, ал. 1 от КСО с ищеца, като
механизмът на същата е описан в посоченото разпореждане: при участие в монтаж на
планка към бетонна конструкция чрез набиване на анкери към бетона колега на ищеца е
наранил втория пръст на лявата му ръка с чук. Отразените в разпореждането обстоятелства,
мотивирали длъжностното лице да приеме злополуката за трудова, не са оспорени от
работодателя (разпореждането е влязло в сила), поради което съдът приема посочените
факти за установени. Злополуката се е случила през работното време на ищеца и на място,
където е бил изпратен от работодателя да изпълнява възложената му работа.
Обстоятелството, че злополуката не е настъпила в резултат на преките трудови задължения
на ищеца не е основание да се отрече трудовия й характер, тъй като несъмнено предприетата
инициатива от ищеца да помогне на колегата си е в интерес на работодателя.
Установява се от заключението на СМЕ, че ищецът е получил абрис (върхова)
фрактура или счупване на крайната фаланга (костица) на показалеца (втори пръст) на лявата
ръка, с контузия на сухожилието на показалеца, което изпъва (повдига) крайната костица
нагоре. Травмата е настъпила от удар с тъп предмет при неконтролирана сила и съответства
на описания от ищеца начин. На същия било причинено разстройство на здравето за около
50-60 дни.
Предвид изложеното, съдът приема, че в настоящия случай безспорно се установи, че
в резултат на злополуката, настъпила по време на работа, ищецът е претърпял телесно
увреждане, довело до временната му нетрудоспособност, поради което съдът намира за
доказани всички предпоставки за възникването на имуществената отговорност на
работодателя за обезщетяване на вреди от трудова злополука.
За да се изключи изцяло отговорността на работодателя е необходимо да се установи
наличието на умисъл у работника при причиняването на увреждането /чл. 201, ал. 1 от КТ/.
Увреденият следва да е съзнавал какви са последиците от деянието и да е искал
настъпването им. В съдебната практика се приема, че умисълът трябва да е налице не само
при нарушаването на установените правила, а и да е насочен към самото увреждане. В
6
конкретния случай липсват данни за подобно поведение на работника. От събраните по
делото доказателства не се доказва твърдението на работодателя, че работникът е бил
свръхзадлъжнял и отчаяно се нуждаел от парични средства за погасяване на задълженията
си. Видно от представените по делото удостоверения от частни съдебни изпълнители спрямо
ищеца има едно висящо изпълнително производство, образувано през 2014 г. с общо
задължение в размер на 2 562,71 лв., а образуваните други две изпълнителни производства
през 2008 г. и през 2018 г. са прекратени на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК –
обстоятелства, които не установяват свръхзадлъжнялост на ищеца, като без значение за
настоящото производство са причините, поради които кредиторите са се дезинтересирали от
вземанията си. От заявеното от свид. Я. - съжителка на ищеца, че живеят на квартира и че
средствата не им достигат, също не може да се направи извод за свръхзадлъжнялост, като
причина осъществените от ищеца действия да са целели увреждането.
По отношение възражението на работодателя, че трудовата злополука е настъпила в
резултат на груба небрежност от страна на работника, съответно доводите на работника за
липса на груба небрежност: Разпоредбата на чл. 201, ал. 2 от КТ предвижда възможност за
намаляване отговорността на работодателя при проявена груба небрежност от страна на
работника. Правната теория и съдебна практика безпротиворечиво приемат, че груба
небрежност е налице, когато работникът е съзнавал, че може да настъпят вредоносните
последици, но самонадеяно се е надявал, че няма да настъпят или че ще ги предотврати.
Тази небрежност е неполагане на грижа, която би положил и най-небрежният човек, зает със
съответната дейност при подобни условия. Несъмнено се установява от показанията на свид.
С.А., преценени при условията на чл. 172 от ГПК и които не се опровергават от други
доказателства, че в процесния ден съобразно възложената работа от управителя на фирмата
работодател след като свид. С. и другият работник на обекта, също монтажник приключат с
работата си по изрязване на необходимите елементи и набиване анкерните планки, на които
ще бъде закачено скелето, ищецът е трябвало да се качи и да завари елементите. Не е
спорно, а и е видно от длъжностната характеристика на ищеца, че дейността „по монтиране
чрез набиване на анкерни плаки“ не е част от трудовите му задължения, нито в този ден са
му били възложени от прекия му ръководител (като заварчик е бил пряко подчинен на
управителя на фирмата и на ОПГ-механика), нито е бил помолен от колегата си свид. А..
Твърдението на ищеца, че свидетелят е заинтересован, тъй като целял да се оневини за
инцидента, не се подкрепя от съвкупната преценка на доказателствата по делото. Анализът
на заявеното от свидетеля, че след като е усетил, че скелето се разклаща и видял, че ищецът
се качва, настоял ищецът да слезе и да се качи да заварява след като свидетелят приключи
работата си, дава основание на съда да приеме, че ищецът е бил наясно, че свидетелят е
нямал нужда от помощ. Като е инициирал сам участието си да придържа планката
неподвижно, която дейност не е част от трудовите му задължения, не е била възложена от
прекия му ръководител, мястото е било „неудобно високо“ (свид. А.), ищецът е съзнавал, че
действията му могат да доведат до злополука, увреждаща здравето му. При подобни условия
и най-неопитният работник е могъл да съзнава, че намирайки се на голяма височина на
неукрепеното още скеле придържайки планката докато колегата му набива чоп с чука би
7
могло пръстите на ръката му случайно да бъдат засегнати от движението на чука.
Самоуверено обаче в случая ищецът е считал, че ще успее да се справи да придържа
планката неподвижно докато свидетелят набива чопа, разчитайки на своите умения. По този
начин е нарушил правилата за безопасност на труда, неполагайки с това грижа, каквато и
най-небрежният в такъв случай би положил. Съдът намира за достоверно заявеното от
свидетеля Ненов (бивш работник при ответника), че когато се е налагало са работили и
друго, но доколкото в случая се установява, че не е било необходимо ищецът да извършва
посочените действия, които не са част от задълженията му, нито са му били възложени от
прекия ръководител не рефлектират върху изводите на съда.
Настоящият съдебен състав намира, че на ищеца следва да му бъде определено
заместващо обезщетение в размер на 2500 лв. За да достигне до този извод, взема предвид
продължителността и интензивността на болките и страданията, изпитвани от ищеца, които
в първите дни са били с по-голям интензитет, както и обстоятелството, че в зряла
работоспособна възраст е загубил за един относително недълъг период (около 2 месеца)
своята работоспособност, бил лекуван неоперативно – чрез поставяне на временна мека
имобилизация (ортеза) на втория пръст на лявата ръка за 45 дни; след премахване на
ортезата му били препоръчани упражнения за рехабилитация в домашна среда за период от
около 10-15 дни, които той изпълнявал; обстоятелството, че през посочения период ищецът е
изпитвал психически дискомфорт и е имал нужда от помощ за обслужване на ежедневните
си потребности докато носел ортезата; поради болките в ръката и стреса изпитвал трудности
да спи; преживените негативни емоции, стрес, уплаха и изнервеност, които са обичайни за
този вид инциденти и обстоятелството, че с течение на времето травмата е отшумяла, като
ищецът напълно се е възстановил от това травматично увреждане. Настоящият състав също
не дава вяра на показанията на свид. Я. за факта, че ищецът продължава да изпитва слабост
в захвата на ударената ръка и че тя изтръпва, тъй като заявеното е в противоречие със
заключението на вещото лице, че в момента крайната ставичка на показалеца на лявата ръка
на ищеца е с въстановен обем на движения. Посоченото от вещото лице, че растройството на
психическото здраве на ищеца е относително и зависи от типа на нервната система и
психиката на ищеца в насрещната въззивната жалба неправилно се възприема за относимо и
до физическото здраве (движението на пръста е напълно възстановено). Неоснователно е и
заявеното в насрещната въззивна жалба, че при определяне на обезщетението следва да се
вземе предвид обстоятелството, че заради случилото се ищецът се притеснявал, че ще остане
без работа, тъй като свид. Я. – съжител на ищеца, в разпита си заявява, че всъщност не са се
страхували, че ищецът ще остане без работа, но в последствие така се развили нещата
(ищецът сам е подал молба за прекратяване на трудовото правоотношение).
Така определеното обезщетение следва да се редуцира до справедливия размер, с
оглед на обстоятелството, че пострадалото лице е допринесло чрез своето противоправно
поведение за настъпване на вредоносния резултат, което настоящият състав намира, че
правилно е определено от районния съд на 40% и не е налице основание за неговото
намаляване. В настоящия казус се установи, че пострадалият работник е подценил реалната
8
опасност от травматично увреждане, а същевременно е надценил своите възможности да се
справи с непосредствения риск. Не е налице основание за определяне и на по-висок процент.
Както се посочи ищецът е подценил реалната опасност от настъпване на вредоносен
резултат и не се е съобразил с предупреждението на колегата си, но действията му не могат
да се квалифицират като изключително дръзки, както се твърди от защитата на
работодателя. Поради изложеното съдът намира, че обезщетението за претърпени
неимуществени вреди следва да бъде намалено до размера на 1500 лв. Обезщетението за
неимуществени вреди от трудова злополука е дължимо от датата на трудовата злополука,
поради което сумата следва да се заплати, ведно със законната лихва върху нея от 17.02.2023
г. до окончателното й заплащане. В останалата част претенцията се явява неоснователно и
следа да бъде отхвърлена. Претендираната от ищеца сума от 5 000 лв. не отговаря на
действителния размер на претърпените вреди и няма да съставлява тяхното справедливо
репариране.
По отношение претенциите за неимуществени вреди и обезщетение за забава:
Ищецът е претърпял имуществени вреди, изразяващи се в пропуснати ползи,
представляващи разликата между получаваното брутно трудово възнаграждение и
полученото обезщетение от НОИ. Основателно е възражението на работодателя, че
районният съд неправилно е приел, че разликите са тези посочените в ИМ, като не е
съобразил заключението на ССЕ и изявлението на процесуалния представител на ищеца в
хода по същество, че претендират сумите по експертизата. От заключението на ССЕ,
неоспорено от страните, се установява, че за м. февруари тази разлика е 44,62 лв. и 1,55 лв.
лихва за забава върху тази сума от 25.03.2023 г. до датата на завеждане на иска 10.07.2023 г.;
за м. март – 22,25 лв. и 0,28 лв. лихва за забава върху тази сума от 25.04.2023 г. до 10.07.2023
г.; за м. април – 150,29 лв. и 2,31 лв. лихва за забава върху тази сума от 25.05.2023 г. до
10.07.2023 г.. С оглед извода на съда за наличие на съпричиняване посочените суми следва
да бъдат намелени с 40%, поради което претенциите за пропуснати ползи и лихва за забава
се явяват основателни и доказани за следните суми: за м. февруари – 26,77 лв. и 0,93 лв.
лихва за забава върху тази сума за периода 25.03.2023 г. до 10.07.2023 г.; за м. март – 6,75 лв.
и 0,17 лв. лихва за забава върху тази сума за периода 25.04.2023 г. до 10.07.2023 г. и за м.
април – 90,17 лв. и 2,25 лв. лихва за забава върху тази сума за периода 25.05.2023 г. до
10.07.2023 г. Ответникът следва да заплати на ищеца и лихва за забава върху сумите за
пропуснати ползи от датата на завеждане на иска до окончателното им плащан. Предвид
изложеното претенциите над тези размери се явяват неоснователни и недоказани.
Ищецът е доказал, че е направил разходи в общ размер на 94,20 лв. (80 лв. за
прегледи, 11,80 лв. за лекарство и 2,40 лв. за удостоверение) във връзка с претърпяното
увреждане. Съдебният състав намира за неоснователно възражението, че представените
фискални бонове не обосновават основателност на претенцията, тъй като не са поименни.
Макар от външна страна да не носят необходимите реквизити, установени в чл. 7 и 8 от ЗСч.,
видно е фискалният бон от 02.03.2023 г., че закупеният от ищеца Репарил гел съответства на
предписаното на ищеца (рецепта от др. И. от същата дата). Останалите фискални бонове се
9
отнасят за направени разходи във връзка с издаване на удостоверение от НОИ за полученото
обезщетение по КСО и за прегледи на ищеца при двамата членове на ЛКК, които са издали
двата болнични листи след първоначалния. С оглед извода на съда за 40% съпричиняване
следва да се намали и дължимото обезщетение за направени разходи в размер на 94,20 лв.,
т.е. ответникът следва да възстанови на ищеца сумата в размер на 56,52 лв.
Предвид всичко изложено първоинстанционното решение следва да бъде отменено в
частта, с която ответникът е осъден да заплати на ищеца имуществени вреди в резултат на
трудова злополука, случила се на 17.02.2023 г. за следните суми: разликата над 26,77 лв. до
78,23 лв. – обезщетение за пропуснати ползи от трудово възнаграждение за м. февруари 2023
г. и за разликата над 0,93 лв. до 2,72 лв. – лихва за забава върху тази сума; за разликата над
6,75 лв. до 62,62 лв. – обезщетение за пропуснати ползи от трудово възнаграждение за м.
март 2023 г. и за разликата над 0,17 лв. до 1,56 лв. – лихва за забава върху тази сума и за
разликата над 90,17 лв. до 146,40 лв. – обезщетение за пропуснати ползи от трудово
възнаграждение за м. април 2023 г. и за разликата над 1,39 лв. до 2,25 лв. – лихва за забава
върху тази сума и вместо това постановено друго, с което следва да се отхвърлят
претенциите за посочените суми.
В останалите обжалвани части, с които е присъдено обезщетение за претърпени
неимуществени вреди в размер на 1 500 лв. в резултат на трудова злополука, случила се на
17.02.2023 г., ведно със законната лихва върху главницата от датата на трудовата злополука и
в частта, с която е отхвърлен иска за разликата над 1 500 лв. до 5 000 лв., както и в частта, с
която ответникът е осъден да заплати на ищеца имуществени вреди в резултат на трудова
злополука, случила се на 17.02.2023 г. за следните суми: за м. февруари – 26,77 лв. и 0,93 лв.
лихва за забава върху тази сума за периода 25.03.2023 г. до 10.07.2023 г.; за м. март – 6,75 лв.
и 0,17 лв. лихва за забава върху тази сума за периода 25.04.2023 г. до 10.07.2023 г. и за м.
април – 90,17 лв. и 2,25 лв. лихва за забава върху тази сума за периода 25.05.2023 г. до
10.07.2023 г., както и за сумата 56,52 лв. – сторени от ищеца разходи, ведно със законната
лихва върху тази сума от датата на подаване на исковата молба, решението е правилно и
следва да бъде потвърдено.
В останалата необжалвана част, поради липса на въззивна жалба, решението е влязло
в сила.
В резултат на изводите, до които въззивният съд достигна, решението на
първоинстанционния съд следва да се ревизира и в частта за разноските, като бъде отменено
в частта, с която ответникът е осъден да заплати на ищеца сумата над 277,32 лв. до 298,26
лв. и в частта, с която ответникът е осъден да заплати в полза на ШРС сумата над 444,60 лв.
до 290,32 лв..
На основание чл. 78, ал. 3 от ГПК, съразмерно на отхвърлената част от исковете,
ищецът следва да бъде осъден да заплати на ответника още 19,29 лв. – разноски за първата
инстанция.
Пред въззивната инстанция въззиваемият (ответник) е направил разноски в размер на
580,10 лв. (80,10 лв. за държавна такса и 500 лв. – заплатен адвокатски хонорар, доколкото в
10
договора за правна защита и съдействие не са разграничени сумите за защита по въззивната
жалба и по насрещната въззивна жалба, съдът приема, че са наполовина). На основание чл.
78, ал. 1 ГПК същият има право на разноски в размер на 18,12 лв., съобразно уважената част
от жалба.
Насрещната страна по въззивната жалба (ищец) и въззивник по насрещната въззивна
жалба е направила разноски в размер на 650 лв. – заплатен адвокатски хонорар. Доколкото в
договора за правна защита и съдействие не е разграничен размерът на възнаграждението за
отговор на въззивната жалба и за насрещната въззивна жалбата, съдът приема, че е
наполовина. На основание чл. 78, ал. 3 от ГПК съразмерно на отхвърлената част от
въззивната жалба (на ответника) насрещната страна по нея (ищецът) има право на разноски
в размер на 307,15 лв. Поради неоснователността на насрещната въззивна жалба насрещната
страна по нея (ищецът) на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК има право на разноски в размер на
250,00 лв.
Предвид изложеното и на основание чл. 271, ал. 1 от ГПК, Шуменският окръжен съд
РЕШИ:
ОТМЕНЯВА решение №110/21.02.2024 г., постановено по гр. д. №1534/2023 г. по
описа на ШРС, В ЧАСТТА, с която ответникът „Еколандтрейд“ ЕООД, с ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление гр. Шумен, ул. „....“ № 5А, ет. 2, представлявано управителя
Д.С.П. е осъден да заплати на ищеца Д. М. М. с ЕГН ********** от гр. Шумен,
имуществени вреди в резултат на трудова злополука, случила се на 17.02.2023 г. за разликата
над 26,77 лв. до 78,23 лв. – обезщетение за пропуснати ползи от трудово възнаграждение за
м. февруари 2023 г. и за разликата над 0,93 лв. до 2,72 лв. – лихва за забава върху тази сума;
за разликата над 6,75 лв. до 62,62 лв. – обезщетение за пропуснати ползи от трудово
възнаграждение за м. март 2023 г. и за разликата над 0,17 лв. до 1,56 лв. – лихва за забава
върху тази сума и за разликата над 90,17 лв. до 146,40 лв. – обезщетение за пропуснати
ползи от трудово възнаграждение за м. април 2023 г. и за разликата над 1,39 лв. до 2,25 лв. –
лихва за забава върху тази сума, както и в частта за разноските, а именно: в частта, с която
ответникът е осъден да заплати на ищеца сумата над 277,32 лв. до 298,26 лв. и в частта, с
която ответникът е осъден да заплати в полза на ШРС сумата над 444,60 лв. до 290,32 лв. и
вместо това, ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявените от Д. М. М. срещу „Еколандтрейд“ ЕООД искове с правно
основание чл. 200 от КТ за претърпени имуществени вреди (пропуснати ползи) в резултат на
трудова злополука, случила се на 17.02.2023 г. и по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за разликата над
26,77 лв. до 78,23 лв. – обезщетение за пропуснати ползи от трудово възнаграждение за м.
февруари 2023 г. и за разликата над 0,93 лв. до 2,72 лв. – лихва за забава върху тази сума; за
разликата над 6,75 лв. до 62,62 лв. – обезщетение за пропуснати ползи от трудово
възнаграждение за м. март 2023 г. и за разликата над 0,17 лв. до 1,56 лв. – лихва за забава
върху тази сума, както и за разликата над 90,17 лв. до 146,40 лв. – обезщетение за
11
пропуснати ползи от трудово възнаграждение за м. април 2023 г. и за разликата над 1,39 лв.
до 2,25 лв. – лихва за забава върху тази сума.
ПОТВЪРЖДАВА решението в останалите обжалвани части, с които е присъдено
обезщетение за претърпени неимуществени вреди в размер на 1 500 лв. в резултат на
трудова злополука, случила се на 17.02.2023 г., ведно със законната лихва върху главницата
от датата на трудовата злополука и в частта, с която е отхвърлен иска за разликата над 1 500
лв. до 5 000 лв., както и в частта, с която ответникът е осъден да заплати на ищеца
имуществени вреди в резултат на трудова злополука, случила се на 17.02.2023 г. за следните
суми: за м. февруари – 26,77 лв. и 0,93 лв. лихва за забава върху тази сума за периода
25.03.2023 г. до 10.07.2023 г.; за м. март – 6,75 лв. и 0,17 лв. лихва за забава върху тази сума
за периода 25.04.2023 г. до 10.07.2023 г. и за м. април – 90,17 лв. и 2,25 лв. лихва за забава
върху тази сума за периода 25.05.2023 г. до 10.07.2023 г., както и за сумата 56,52 лв. –
сторени от ищеца разходи, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата
молба.
В останалата необжалвана част, поради липса на въззивна жалба, решението е влязло
в сила.
ОСЪЖДА Д. М. М. да заплати на „Еколандтрейд“ ЕООД сумата от 287,41 лв. –
разноски за първоинстанционното и въззивното производство.
ОСЪЖДА „Еколандтрейд“ ЕООД да заплати на Д. М. М. сумата от 307,15 лв. –
разноски за въззивното производство.
На основание чл. 280, ал. 3, т. 1 от ГПК решението е окончателно и не подлежи на
обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
12