О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№………. / …………… 2019 г.
Варна
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
ВАРНЕНСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, в закрито заседание,
проведено на 15 май 2019 г., в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ПЕНЕВА
ЧЛЕНОВЕ: КРАСИМИР ВАСИЛЕВ
НЕВИН ШАКИРОВА
като разгледа докладваното от съдията Пенева
въззивно гражданско дело № 854 по описа за 2019 г.,
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството по делото е въззивно и е образувано по жалба на „Н.
*** чрез процесуалния му представител адвокат А.С. против решение № 5073 от 07.12.2018
г., постановено по гр.д.№ 2987 по описа за 2018 г. на Районен съд – Варна, единадесети
състав, в следните части:
1/ с която е
осъдено въззивното дружество да заплати на Т.Т.А. суми, представляващи неизплатени трудови възнаграждения, дължими на основание
трудов договор от 07.11.2015 г., а
именно: сума в размер на 116,16 лева, представляваща брутно трудово
възнаграждение за месец ноември 2015 г., сума в размер на 325,44 лева,
представляваща брутно трудово възнаграждение за месец декември 2015 г., сума в
размер на 420 лева, представляваща брутно трудово възнаграждение за месец април
2016 г., сума в размер на 420 лева, представляваща брутно трудово възнаграждение
за месец юни 2016 г., сума в размер на 420 лева, представляваща брутно трудово възнаграждение
за месец август 2016 г., на основание член 128, точка 2 от
Кодекса на труда /КТ/;
2/ с която е осъдено
въззивното дружество да заплати на
Т.Т.А. сума в размер на 647,36
лева, представляваща сбор от неизплатени брутни трудови възнаграждения за
престой за периода от месец ноември 2015 г. до месец септември 2016 г.
включително, формирана като сбор на брутните трудови възнаграждения за престой
по месеци, както следва: за месец ноември 2015 г.-173,12 лева, за месец
декември 2015 г.- 54,24 лева и за месец септември 2016 г.- 420 лева, на основание член 267,
алинея 1 от КТ;
3/ с която е осъдено
въззивното дружество да заплати на
Т.Т.А. сума в размер на 3
063,88 лева, представляваща сбор от неизплатените брутни трудови възнаграждения
за извънреден труд за периода от месец ноември 2015 г. до месец септември 2016
г. включително, формирана като сбор на брутните трудови възнаграждения за
извънреден труд по месеци, както следва: за месец януари 2016 г.- 729,13 лева,
за месец февруари 2016 г.- 573,75 лева, за месец март 2016 г.- 516,89 лева, за
месец април 2016 г.- 552,71 лева, за месец май 2016 г.- 170,97 лева и за месец
август 2016 г. - 520,43 лева, на основание член 262 от КТ;
4/ с която е осъдено
въззивното дружество да заплати на Т.Т.А. сума в размер на 152,50 лева, представляваща сбор от неизплатените брутни трудови възнаграждения за
нощен труд за периода от месец ноември 2015 г. до месец септември 2016 г.,
формирана като сбор на брутните трудови възнаграждения за нощен труд по месеци,
както следва: за месец ноември 2015 г. – 6 лева,
за месец януари 2016 г. - 50,50 лева, за
месец февруари 2016 г. - 3,50 лева, за месец
март 2016 г. - 48,50 лева, за месец април 2016 г.- 10 лева, за месец май 2016 г. – 25 лева, за месец юни 2016 г.- 2 лева и за месец юли 2016 г.- 7 лева, на основание член 261 от КТ;
5/ с която е осъдено
въззивното дружество да заплати на Т.Т.А. сума в размер на 164,34
лева, представляваща сбор от неизплатените брутни трудови възнаграждения
за работа в дни на официални празници за периода от месец ноември 2015 г. до
месец септември 2016 г., формирана като сбор на брутните трудови възнаграждения
за работа в дни на официални празници по месеци, както следва: за декември 2015
г. - 27,12 лева, за април 2016 г. - 31,50 лева и за май 2016 г. - 105,72 лева, на
основание член 264 от КТ;
6/ с която е осъдено
въззивното дружество да заплати на Т.Т.А. сума в размер на 5
427 евро, представляваща сбор от обезщетенията за командировка по месеци и
размери за периода от месец ноември 2015 г. до месец септември 2016 г., формирана като сбор на обезщетенията за
командировка по месеци, както следва: за ноември 2015 г. - 162 евро, за декември 2015 г. - 324 евро, за януари 2016 г. –
783 евро, за февруари 2016 г. - 729 евро, за март 2016 г. - 783 евро, за април
2016 г. - 756 евро, за май 2016 г. - 432 евро, за юни 2016 г. - 405 евро, за юли 2016 г. - 297 евро и за
август 2016 г. - 756 евро, на основание член 215 от КТ;
7/ с която е осъдено
въззивното дружество да заплати на Т.Т.А. сума в размер на 335,70
лева, представляваща обезщетение за неползван и полагащ
се платен годишен отпуск за 2016 г. за 15 дни, на основание член 224, алинея 1 от КТ.
Във
въззивната жалба се излага, че е установено от приложените по делото ведомости,
че ищецът е получавал трудовото си възнаграждение, за което се е подписвал във
ведомостите. Също така ищецът е извършвал трудова дейност и на автобуси с
регистрация в Република Турция, които не са собственост на дружеството –
въззивник. Възразява се и, че не през цялото време, когато е извършвал дейност
като стюард, ищецът е работил в Турция, поради което времето на работа в
страната не следва да бъде вземано предвид при изчисляване на дължимото
обезщетение за командировъчни пари. Иска се отмяна на решението в атакуваните
му части и отхвърляне на исковете изцяло.
Във
въззивната жалба е инкорпорирана и жалба
против частта на решението, с което е постановено предварително изпълнение на решението на основание член
242, алинея 1 от ГПК в частта досежно присъдените суми за възнаграждение и обезщетение за
работа. Мотивите за това са, че поради липса на задължителен реквизит по член
254, алинея 2, точка 6 от ГПК /дали подлежи на обжалване и в какъв срок/
обжалваното решение не подлежи на предварително изпълнение. Иска се отмяна на
решението в тази му част.
Постъпила
е и жалба от Т.Т.А. чрез
пълномощника му адвокат Е.Ф. срещу определение № 2504 от 19.02.2019 г.,
постановено по първоинстанционното дело, в частта, с която е оставена без
уважение молбата му за изменение на решение № 5073 от 07.12.2018 г. в частта за
разноските за адвокатско възнаграждение за разликата над 1 236,46 лева до
претендирания размер от 3 458,96 лева, както и в частта, с която е
оставена без уважение молбата за допълване на постановеното решение с изричен
диспозитив за осъждане на ответника да начисли присъдените възнаграждения и
обезщетения във ведомостите за заплати. Излага се по първия пункт, че общия
размер на дължимите от ответника суми за разноски е в размер на 2 882,47
лева /посочени конкретно за всеки един от исковете/ без данък добавена стойност
/ДДС/, а с ДДС – претендираният размер от 3 458,96 лева, който следва да
бъде присъден на адвокатското дружество, доколкото процесуалното
представителство е осъществявано от него. По втората точка се излага, че искът
с правно основание член 128, точка 1 от КТ е предявен още с исковата молба и
производството по него не е прекратено, но в решението липсва произнасяне по
този иск. Поради това предпоставките по член 250 от ГПК са налице и съдът е бил
длъжен да допълни решението с надлежно произнасяне. Изложените от съда доводи в
обжалваното определение за недопустимост на искането биха могли да бъдат такива
в определение за прекратяване на производството по този иск, а тези за неоснователност – за отхвърляне на
иска по член 128, точка 1 от КТ като неоснователен с решение, но не могат да
обосноват неоснователност на искането с правно основание член 250 от ГПК. По
отношение на разноските се желае произнасяне по съществото на спора, а по
отношение на искането с правно основание член 250 от ГПК – да се върне делото
на ВРС за ново произнасяне със задължителни указания по приложението на закона.
По жалбата против предварителното изпълнение на
решението на основание член 242, алинея 1 от
ГПК
Съгласно разпоредбата
на член 254, алинея 1, точка 6 от ГПК, когато определението се постановява в
закрито съдебно заседание, то трябва да съдържа указание дали подлежи на
обжалване, пред кой съд и в какъв срок. В конкретният случай съдът с решението
е допуснал предварително изпълнение на същото досежно присъдените суми за
възнаграждение и обезщетение за работа, като е указал, че решението подлежи на
обжалване в двуседмичен срок от връчването му на страните. Нормата на член 244
от ГПК предвижда, че определението, с което се допуска или отказва
предварителното изпълнение на решението, може да се обжалва с частна жалба.
Доколкото обаче съдът не е посочил, че решението в тази му част има характер на
определение и може да се обжалва с частна жалба, то на основание член 62,
алинея 3 от ГПК следва да се приеме, че е определил по-дълъг от установения в
закона срок. Не може да се приеме за основателен доводът, изложен във
въззивната жалба, че въобще не е определен срок. Това само по себе си не прави
постановеното определение незаконосъобразно, тъй като са налице всички
предпоставкина член 242, алинея 1 от ГПК за допускане на предварително изпълнение.
Поради това жалбата в тази и част се явява неоснователна и като такава следва
да бъде оставена без уважение, респективно – атакуваното определение –
потвърдено.
По жалбата на Т.А. против определение № 2504 от
19.02.2019 г., постановено по първоинстанционното дело, в частта, с която е
оставена без уважение молбата за допълване на постановеното решение
От материалите по
първоинстанционното дело е видно, че с исковата молба, уточнена с молба от
26.03.2018 г., ищецът Т. Тасим А. е предявил иск с правно основание член 128,
точка 1 от КТ за осъждане на ответника да начисли във ведомост за заплата
брутното ми трудово възнаграждение за всеки един от месеците, през които е
осъществявал трудова дейност, уточнени изрично по месеци и суми. В първото по
делото заседание процесуалния представител на ищеца изрично е заявил, че
поддържа така предявения осъдителен иск по член 128, алинея 1 от КТ.
След постановяване на
решението от ВРС ищецът е депозирал молба от 27.12.2018 г. /лист 292 от
първоинстанционното дело/ с правно основание член 250 от ГПК с искане да бъде
допълнено решението, като съдът се произнесе с изричен диспозитив и по
предявеният иск с правно основание член 128, точка 1 от КТ. Настоящият състав
на въззивния съд констатира, че са били налице всички предпоставки по член 250
от ГПК за допълване на решението с произнасяне с изричен диспозитив по така
предявения иск, доколкото страната е предявила такъв иск, по който съдът не се
е произнесъл, и молбата за допълване е депозирана в срока, определен в член
250, алинея 1, изречение второ от ГПК. Вместо това обаче първоинстанционният
съд е оставил без уважение молбата, формирайки мотиви по същество на спора. В
тази връзка следва да бъде отбелязано, че са основателни възраженията в
жалбата, изложени от пълномощника на Т.А.: ако искът е недопустим, то следва да
бъде постановено определение за прекратяване, а ако той е допустим, следва да
се формират мотиви за основателността или неоснователността му и съответно да
се постанови решение по същество на спора, което не може да бъде сторено, като
се остави без уважение молбата с правно основание член 250 от ГПК.
Поради това
атакуваното определение следва да отменено и делото да бъде върнато на Районен
съд – Варна, който да се произнесе по предявения иск с правно основание член
128, точка 1 от КТ.
По въззивната жалба „Н. *** и жалбата на Т.А. досежно
разноските
Доколкото
постановяването на съдебен акт по искането с правно основание член 250 от ГПК има
преюдициален характер по отношение на производството по депозираната от „Н. ***
въззивна жалба и жалбата на Т.А. досежно разноските, то настоящото дело да бъде
спряно до постановяване на съдебен акт по молбата за допълване на решението.
Водим от горното,
настоящият състав на въззивния съд
О П Р Е
Д Е Л И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 5073 от 07.12.2018 г., постановено
по гр.д.№ 2987 по описа за 2018 г. на Районен съд – Варна, единадесети състав,
в частта, имаща характер на определение, с която е постановено предварително изпълнение на решението на основание член
242, алинея 1 от ГПК в частта досежно присъдените суми за възнаграждение и обезщетение за
работа.
ОТМЕНЯ определение № 2504 от 19.02.2019 г.,
постановено по гр.д.№ 2987 по описа за 2018 г. на Районен съд – Варна,
единадесети състав, в частта, с която е оставена без уважение молбата на Т.
Тасим А. за допълване на постановеното решение с изричен диспозитив за осъждане
на ответника да начисли присъдените възнаграждения и обезщетения във
ведомостите за заплати.
ВРЪЩА делото на Районен съд – Варна за продължаване на
съдопроизводствените действия по молбата на Т. Тасим А. с правно основание член
250 от ГПК.
СПИРА производството по въззивно дело № 854 по описа за 2019
г. на гражданско отделение на Окръжен съд – Варна до приключването със съдебен
акт на производството по молбата на Т. Тасим А. с правно основание член 250 от
ГПК.
Определението за спиране може да бъде обжалвано с частна
жалба чрез Окръжен съд – Варна пред Апелативен съд – Варна в едноседмичен срок
от връчването на препис от него на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.