Р Е Ш Е Н И Е
гр.
София, 30.01.2019
г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІІ – „Б“
въззивен състав, в публично съдебно заседание на
шести ноември през две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Теменужка Симеонова
ЧЛЕНОВЕ: Хрипсиме Мъгърдичян
Кристиян Трендафилов
при
секретаря Нина Светославова, като разгледа докладваното от младши съдия Кристиян
Трендафилов въззивно гражданско дело № 8868
по описа за 2018 г.,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С
Решение от 27.11.2017 г., постановено по гр.д. № 74684/2015 г. по описа на
Софийски районен съд, ГО, 45 – ти състав, е признато за установено по
предявените по реда на чл. 422 ГПК искове с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр.
чл. 150 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, че В.А.Х. дължи на „Т.С.” ЕАД следните суми: 1089.95 лв. – главница, представляваща
неизплатена стойност на доставена и незаплатена топлинна енергия за периода от м.10.2012
г. до м.04.2014 г. за топлоснабден имот, находящ се в гр. София, ж.к. ”*******,
секция 1, ателие 4, абонатен № 374068, ведно със законната лихва върху тази
сума считано от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК по гр.дело № 36188/2015 г. по описа на СРС, ГО, 45
с-в – 25.06.2015 г. до окончателното й изплащане и сумата от 120.07 лв., представляваща обезщетение
за забава в размер на законната лихва за периода от 30.11.2012 г. до 17.06.2015
г.
Горепосоченото
решение е постановено при участието на привлечено от ищеца трето лице-помагач „Т.С.”
ЕООД.
Срещу
решението е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна
жалба от ответницата В.А.Х.. Жалбоподателката поддържа, че основният релевантен
по делото факт е дали процесният абонатен № 374068 отговаря на собственото на
ответницата ателие № 4, находящо се в гр. София, ж.к. „*******“, бл. *******.
Твърди, че още с отговора на исковата молба оспорила представените по делото от
страна на „Т.С.“ ЕАД констативни протоколи № 8417/11.12.2012 г. и №
6261/29.09.2012 г. относно отразеното в тях, че ап. 19 с аб. № 374068 отговарял
на закупеното от жалбоподателката ателие № 4. Сочи, че доказателствената тежест
за установяването на обстоятелството дали ателие № 4 отговаряло на абонатен №
374068 била на „Т.С.“ ЕАД. Акцентира върху обстоятелството, че било процесуално
недопустимо да се уважи претенцията на „Т.С.“ ЕАД само въз основа на
представени от дружеството – ищец писмени доказателства. В представеното пред
първоинстанционния съд заключение на изслушаната съдебно – техническа експртиза
никъде не било посочено, че ателие № 4 отговаряло на абонатен № 374068. Ето
защо моли решението на СРС да бъде отменено, а предявените искове срещу
жалбоподателката да бъдат отхвърлени.
Ответникът по жалбата „Т.С.” ЕАД не
е депозирал писмен отговор на въззивната жалба.
Третото
лице-помагач „Т.С.” ЕООД не изразява становище по въззивната жалба.
Софийският градски съд, като
прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във
въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната
страна, намира за установено следното:
Предявени
са за разглеждане по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК обективно кумулативно съединени
искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. с чл. 150 ЗЕ и с правно
основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Съгласно
разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността
на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият
съдебен състав приема, че обжалваното решение е валидно и допустимо в
обжалваната част. Не е допуснато и нарушение на императивни материални норми.
Решението
на СРС е правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към
мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във
въззивната жалба е необходимо да се добави и следното:
По иска с правно основание чл. 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, вр. чл. 153 ЗЕ, предявен по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК.
Установено
е по делото, че процесният имот е бил топлофициран, както и че сградата –
етажна собственост, в която се намира този имот, е била присъединена към
топлопреносната мрежа.
Съобразно
действащата през исковия период нормативна уредба - чл. 153, ал. 1 от ЗЕ,
всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда етажна
собственост, присъединени към абонатната станция или към нейно самостоятелно
отклонение, са потребители на топлинна енергия. Следователно качеството
потребител се свързва с принадлежност на вещното право на собственост или с
ползването на имота.
Доказано
е, че ответницата е собственик на процесния имот – видно от представения пред
първоинстанционния съд Нотариален акт за покупко – продажба на недвижим имот, №
120, том IV, рег. № 15934, дело № 599 от 24.08.2005 г. Следователно ответницата
се явява потребител на топлинна енергия по смисъла на чл. 153, ал. 1 ЗЕ.
Съгласно
чл. 150, ал. 1 ЗЕ продажбата на топлинна енергия от топлопреносното предприятие
на потребители на топлинна енергия за битови нужди се осъществява при публично
известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от
КЕВР /писмена форма на договора не е предвидена/. Тези общи условия се
публикуват най-малко в един централен и в един местен всекидневник в градовете
с битово топлоснабдяване и влизат в сила 30 дни след първото им публикуване,
без да е необходимо изрично писмено приемане от потребителите /чл. 150, ал. 2
от закона/. В случая несъмнено е, че Общите условия на ищцовото дружество са
влезли в сила, доколкото са били публикувани. По делото не са релевирани нито
твърдения, нито има данни, че ответниците Д.К.и В.К.са упражнили правото си на
възражение срещу Общите условия в срока по чл. 150, ал. 3 ЗЕ. Поради
изложеното, настоящият съдебен състав приема за доказано съществуването на
договорни отношения по продажба на топлинна енергия за битови нужди между ищеца
и ответниците Д.К.и В.К.с включените в него права и задължения на страните,
съгласно ЗЕ и Общите условия.
Според
чл. 139, ал. 1 ЗЕ разпределението на топлинната енергия в сграда - етажна
собственост, се извършва по система за дялово разпределение. Начинът за
извършване на дяловото разпределение е регламентиран в ЗЕ /чл. 139 - чл. 148/ и
в действалата през процесния период Наредба № 16-334 от 06.04.2007 г. за
топлоснабдяването /Обн. ДВ, бр. 34 от 24.04.2007 г. /.
Установено
е въз основа на събраните по делото писмени доказателства – индивидуални
справки за отопление и топла вода и документи за главен отчет, както и от заключението на вещото лице по
допуснатата и изслушана в първоинстанционното производство съдебно-техническа
експертиза, което при преценката му по реда на чл. 202 ГПК въззивният съд
намира, че следва да бъде кредитирано, че начисляваните суми за топлоенергия за
абонатен № 374068, с титуляр ответницата, за процесния период м.10.2012 г. –
м.04.2014 г. в технически аспект /методология, алгоритъм и изчислителна база/
са били начислени съобразно изискванията на действащата към процесния период
нормативна уредба /като са съобразени обстоятелствата, че: фирмата за дялово
разпределение „Т.С.“ ЕООД е издала индивидуални справки за дялово разпределение
за аб. № 374068, които са изготвяни на база главните отчети; данните в
изравнителните сметки съвпадат с тези в главните отчети; титуляр по
изравнителните сметки за процесния период е В.Х.; за процесния период топлинната
енергия за отопление на имота е начислявана по показанията на два индивидуални
разпределителя; ТЕ за БГВ е начислявана на база показанията на един водомер; ТЕ
отдадена за сградна инсталация е била определена съобразно действащата към
процесния период наредба № 16-334 от 06.04.2007 г.; за периода м.10.2012 г. –
м.04.2014 г. на абоната е резпределена ТЕ за отопление на имот, БГВ и сградна
инсталация, която представлява 1.80% от общата ТЕ за разпределение по
показанията на обшия топломер в СЕС, след приспадане на технологичните разходи;
общият топломер № 4020935 е бил годно средство за търговско измерване/. Следователно
доказана е по несъмнен и категоричен начин по делото потребената от ответницата
топлоенергия в определено количество.
Неоснователно
е възражението на жалбоподателката, че в първоинстанционното производство не
било доказано, че ап. 19 с абонатен № 374068 е идентичен с ателие № 4, находящо
се в гр. София, ж.к. „*******“, бл. *******. От съвкупния анализ на представените
пред СРС доказателства /Нотариален акт за покупко – продажба на недвижим имот №
120, том IV,
рег. № 15934, дело № 599 от 24.08.2005 г.; констативни протоколи №
8417/11.12.2012 г. и № 6261/29.09.2012 г.; Молба – декларация от 30.10.2002 г.;
документи за главен отчет; индивидуални справки за отопление и топла вода и
подаденото от ответницата до заповедния съд възражение по чл. 414 ГПК/
настоящият съдебен състав приема, че закупеният от ищцата на 24.08.2005 г.
недвижим имот, а именно: Ателие № 4, находящо се в гр. София, ж.к. „*******“,
бл. 325А, секция 1, на тавански етаж, е идентично с Апартамент 19, вх. 1, с
абонатен № 374068. Представените по делото документи за главен отчет /л.73-74/,
представляват частни удостоверителни документи, които са подписани от
потребителя /ответницата/ и удостоверяват отразените в тях неизгодни за нея
обстоятелства, а именно датата на отчитането и отчетните данни на уредите в
имота – чл. 180 ГПК. В документа за главен отчет за периода 01.05.2013 г. –
30.04.201 г. /л.74/ освен името на жалбоподателката В.Х., е отразено, че аб. №
374068 се отнася за „ап.ат. 4, Младост, бл. *******“. Същият етаж /ет. 6/, на
който се намира и т. нар. ап. 19 с аб. № 374068, е посочен и в представената
молба – декларация от Д.М./която заедно със съпруга си М.М.продава процесния
недвижим имот на жалбоподателката/. Също така, в представените от третото лице
– помагач индивидуални справки за отопление и топла вода е отразаено, че
жалбоподателката е клиент на топлинна енергия на посочения адрес в гр. София,
ж.к. „*******“, бл. 325А, ап. 19. Информация за това, че аб. № 374068 се отнася
за ателие № 4, находящо се в гр. София, ж.к. „*******“, бл. *******, се извлича
и от подаденото от жалбоподателката до заповедния съд възражение по чл. 414,
ал. 1 ГПК, в което е отразено, че проценото ателие № 4 се намира на ет. 6 на
посочения адрес.
Не
е налице и нарушение на общностното право /ЕО/. Европейските директиви са
актове, които обвързват по отношение на дължимия резултат, но оставят
националните власти да изберат формата и начина на въвеждането им в действащото
право. Те нямат пряко действие, когато са транспонирани в българското право в
срока, указан в тях. Единствено в хипотезата, при която дадена директива не е
въведена в действие в националното право своевременно, всеки правен субект може
да се позове пряко на нейните разпоредби пред българския съд, който не следва
да прилага националните норми, които противоречат на разпоредбите на
директивата. Настоящият случай, обаче, не е такъв.
Според
чл. 155, ал. 1, т. 2 ЗЕ и уговореното в Общите условия, сумите за топлинна
енергия за процесния период са начислявани от ищеца по прогнозни месечни
вноски, за които са издавани фактури, като след края на отоплителния период са
изготвяни изравнителни сметки от дружеството, извършващо дялово разпределение.
Въззивният съд намира, че в разглеждания случай не е допуснато нарушение на чл.
9 и чл. 10 от Директива 2012/27/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 25
октомври 2012 година – траспонирана в българското законодателство чрез Закона
за енергийната ефективност - § 2 от ДР на ЗЕЕ, според който в сметките следва
да се включва само реално потребена енергия. Плащането по прогнозни сметки
съответства на посочената разпоредба на чл. 155, ал. 1, т. 2 ЗЕ, като
ежемесечните прогнозни сметки са в полза и на двете страни по правоотношението
- потребителят може да заплати както повече, така и по-малко от изразходваната
за този месец енергия, респ. топлоснабдителното предприятие на свой ред може да
подаде повече или по-малко количество от заплатената му топлоенергия. В крайна
сметка обаче с последната изравнителна сметка взаимоотношенията между страните
се уреждат справедливо и потребителите заплащат реално изразходваната от тях
енергия за целия отчетен период. СГС счита също така, че в случая доставената и
незаплатена топлинна енергия се отнася за периода от м.10.2012 г. до м.04.2014
г., а съгласно чл. 28.1 от Директивата държавите членки въвеждат в сила
законовите, подзаконовите и административните разпоредби, необходими, за да се
съобразят с настоящата директива до 5 юни 2014 г. В националното ни
законодателство, Директивата за енергийната ефективност е транспонирана през
2015 г. с приемането на Закона за енергийната ефективност, както и с
изменението на Закона за енергетиката, направено с § 23 от ПЗР на Закона за
енергийната ефективност. Освен това чл. 9 от Директивата изисква осигуряване на
индивидуални измервателни уреди, доколкото това е технически осъществимо, а
съгласно чл. 10.1 от Директивата, когато крайните клиенти не разполагат с
интелигентните измервателни уреди, посочени в Директива 2009/72/ЕО и Директива
2009/73/ЕО, държавите членки правят необходимото до 31 декември 2014 г.
информацията за фактурирането да бъде точна и да се основава на действителното
потребление, в съответствие с приложение VII, точка 1.1, за всички сектори,
обхванати от Директивата, включително енергоразпределителните предприятия,
операторите на разпределителни системи и предприятията за продажба на енергия
на дребно, когато това е технически възможно и икономически оправдано.
По отношение
на дължимия размер на претендираната главница настоящият съдебен състав приема
следното:
Действащата
през процесния период нормативна уредба – чл. 155, ал. 1 ЗЕ, предвижда, че
потребителите на топлинна енергия в сграда – етажна собственост заплащат
доставената топлинна енергия по един от следните начини: 1/ на 11 равни месечни
вноски и една дванадесета изравнителна вноска, респ. на 10 равни вноски и 2
изравнителни – след изменението на ЗЕ от ДВ, бр.74/2006 год./, 2/ на месечни
вноски, определени по прогнозна консумация за сградата, и една изравнителна
вноска и 3/ по реална месечна консумация. Правилата за определяне на
прогнозната консумация и изравняването на сумите за действително консумираното
количество топлинна енергия за всеки отделен потребител са уредени в
действалите през исковия период Наредби за топлоснабдяването.
Анализът
на цитираната нормативна уредба води до извод, че в случаите на чл. 155, ал. 1,
т. 1 или т. 2 ЗЕ задълженията на потребителите за заплащане на месечни вноски
/равни или прогнозни/ не са в зависимост от изравнителния резултат в края на
съответния отчетен период, а имат самостоятелен характер. Изравнителният
резултат не влияе на дължимостта на месечните вноски в установените за тях
срокове, а води до възникване на ново вземане в полза на една от страните по
облигационното отношение в размер на разликата между начислената суми по
прогнозните вноски и стойността на действително доставеното количество топлинна
енергия, отчетено в края на периода. В зависимост от това дали начислените
прогнозни месечни вноски са в по-голям или по-малък размер от стойността на
действително доставеното количество топлинна енергия, отчетено в края на
периода, то това ново вземане възниква в полза на потребителя или в полза на
топлопреносното предприятие. При всички случаи, обаче, това “изравнително”
вземане е самостоятелно и различно от вземанията на топлопреносното предприятие
за месечни вноски /равни или прогнозни/, а не се касае до корекция на тези
вноски със задна дата.
Съгласно
чл. 32, ал. 3 от действалите през исковия период Общи условия, които е
доказано, че са били публикувани във вестник „Дневник”, когато при
изравнителната сметка се установи, че начислената на купувача сума е по-голяма
от сумата за реално потребената от него енергия, сумата в повече се приспада от
дължимата сума за следващия период, или по желание на купувача се възстановява
от продавача; при просрочени от купувача задължения, със сумата в повече се
погасяват най-старите задължения, ведно с дължимите лихви. Настоящият съдебен
състав приема, че под „най-стари задължения” по смисъла на посочената клауза
следва да имат предвид тези най-стари задължения, които се отнасят за
съответния отчетен период, тъй като в противен случай би се стигнало до
хипотеза на предварителен отказ от давност, който е недействителен – арг. от
чл.113 ЗЗД.
По
делото се установява въз основа на заключението на вещото лице по
съдебно-счетоводната експертиза, че в отклонение от горепосочените правила, след
изготвяне на изравнителните сметки, включително и при липсата на компенсаторно
изявление, ищецът е приспаднал сумите за връщане на абоната не от задължения за
отчетния период или за следващия отчетен период, а към стари такива, които
предхождат исковия период.
Според
нормата на чл. 20а, ал. 1 ЗЗД договорите имат силата на закон за тези, които са
ги сключили, като изменения могат да бъдат постигнати само по взаимно съгласие
на страните или на основания, предвидени в закона. В случая не са ангажирани
каквито и да е доказателства, че страните са договорили правила за начисляване
на задълженията за стойността на доставената топлинна енергия, респ. правила за
прихващане, различни от тези в Общите условия.
В
контекста на изложеното СГС счита, че при формиране на крайната дължима сума,
следва да се вземе предвид реалното потребление на топлинна енергия. В този
смисъл изравнителния резултат в края на съответния период няма напълно
самостоятелен характер, въпреки че задължението за заплащане на изравнителната
сметка не влияе на дължимостта на месечните вноски в установените за тях
срокове.
Изравнителният
резултат води до възникване на ново вземане в полза на топлопреносното
предприятие, когато начислените прогнозни месечни вноски са в по-малък размер от стойността на
действително доставеното количество топлинна енергия – в този случай дължимата
сума от изравнителната сметка се заплаща в 30-дневен срок след датата на
издаване на данъчно кредитно известие, респ. издаване на съобщението за
дължимата сума. Изравнителният резултат може да доведе до възникване на вземане
в полза на потребителя, само ако същият е заплатил прогнозните месечни вноски и
последните са в по-голям размер от стойността на действително доставеното
количество топлинна енергия.
В
случай, обаче, че потребителят не е заплащал дължимите месечни вноски, очевидно
е, че доколкото същият не е придобил качеството на кредитор, не би могъл да
иска възстановяване на изравнителната сума или да прихване срещу нея свои
задължения към топлопреносното предприятие за следващ отчетен период. А дори и
да е заплащал месечните вноски, потребителят не е длъжен да упражни някое от
тези права. В този смисъл следва да се приеме, че когато стойността на
действително потребеното количество топлинна енергия е по-малко от стойността
на прогнозното количество топлинна енергия /т.е. доставеното количество е по-малко
от фактурирането/ и потребителят не е упражнил някое от правата си /на
възстановяване или приспадане от следващ отчетен период/ или не са били налице
основания за упражняването им, то ищецът е следвало да издаде данъчно кредитно
известие, с което да намали данъчната основа на доставката за отчетния период.
В
разглеждания случай е видно от заключението на вещото лице по допуснатата и
изслушана в първоинстанционното производство съдебно-счетоводна експертиза,
което при преценката му по реда на чл. 202 ГПК следва да бъде кредитирано, в
т.ч. и в частта му, в която е установен размерът на сумите за доплащане и
връщане на абоната, тъй като кореспондира с останалите данни по делото –
изравнителни сметки, че за процесния период са установени суми за корекции в
общ размер на +345,87 лв. /сума за доплащане/, с която е увеличено прогнозното
задължение от 1045,75 лв. или общо дължимата главница за доставена ТЕ,
коригирана с изравнителните сметки възлиза на 1391,62 лв. В случая ищецът е
претендирал сума в размер на 1089,92 лв., която следва да бъде присъдена,
предвид установения в чл. 6, ал. 2 ГПК принцип на диспозитивното начало.
По иска с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД, предявен
по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК.
Доколкото
ищецът се легитимира като кредитор на главни вземания в общ размер на 1089,92
лв. и при липсата на самостоятелни оплаквания срещу първоинстанционното решение
в частта му по предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК искове с правно
основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД, въззивният съд приема, че акцесорните претенции за
периода от 30.11.2012 г. до 17.06.2015 г. се явяват основателни за сумата от 120.07
лв.
В
този смисъл при установеното облигационно правоотношение между страните и при
съобразяване на действащата през процесния период нормативна уредба,
регламентираща начина и сроковете за заплащане на стойността на доставената
топлинна енергия, законосъобразно първинстанционният съд е приел, че
претенциите за главница и обезщетение за забава са изцяло основателни, ведно със законната лихва върху главницата,
считано от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК до окончателното й изплащане – чл. 422, ал. 1 ГПК.
Ето защо въззивната жалба следва да се остави без уважение, а обжалваното с нея решение на СРС следва да бъде потвърдено.
На
основание чл. 280, ал. 3 ГПК настоящото решение не подлежи на касационно обжалване.
Предвид
изложените съображения, съдът
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА
Решение от 27.11.2017 г., постановено по гр.д. № 74684/2015 г. по описа на
Софийски районен съд, ГО, 45 – ти състав.
РЕШЕНИЕТО
е постановено при участието на привлечено от „Т.С.“ ЕАД трето лице-помагач
"Т.С." ЕООД.
Решението
не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1/
2/