ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 16
гр. Силистра, 11.01.2023 г.
ОКРЪЖЕН СЪД – СИЛИСТРА в закрито заседание на единадесети
януари през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател:Добринка С. Стоева
като разгледа докладваното от Добринка С. Стоева Гражданско дело №
20223400100394 по описа за 2022 година
и за да се произнесе, взе предвид следното:
С разпореждане № 4439/23.09.2022г. на ВнОС повторно е оставена без движение
исковата молба на ищеца З. Т. от гр.Варна, като му е указано в едноседмичен срок да
отстрани следните нередовности по нея:
- 1. Да обоснове допустимостта на установителни искове по ЗОДОВ - изобщо и
конкретно заедно с осъдителни искове по чл.2, ал.1, т.2 ЗОДОВ вр. сочени норми на
право ЕС;
- 2. Да уточни ясно, точно и конкретно как е формирано обезщетението от 1 219
111.00лв.; в това число да изясни уговорен ли е бил адвокатски хонорар в този размер с
някого („Феста холдинг“ АД, друг) или не; ако да - с кого и с какъв документ; ако не -
точно от какво произтича пропускането да получи този хонорар; трите указания - по
всяко от сочените в ИМ три дела пред български съдилища и едно пред ЕСПЧ;
съответно какви са отделните размери на вземанията по четирите сочени дела; ако е
имало договори за правна защита - каква част от правната защита по всяко от четирите
дела е осъществена, за да се претендира отделен хонорар по нея; получено ли е
плащане от клиента и в какъв размер или не, отново поотделно; като всичко това - с
ясни и конкретни фактически твърдения, обосноваващи уточненията;
- 3. Да уточни ясно и точно основанието на исковата сума от 360 992.31лв. за
„вреди от загуба на доход под формата на лихва“, като ако се поддържа в ИМ, че се
касае за „законна лихва“ - върху какво главно задължение е начислена; как е изпаднал
ответникът в забава, за да дължи законна лихва; с какво се обосновава периодът на
забавата; като всичко това - с ясни и точни фактически твърдения, обосноваващи
уточненията;
- 4. Да уточни ясно и точно основанието на исковата сума от 76 871.72лв. за
„вреди от загуба на 1 219 111.00лв. доход от адвокатски услуги, под форма на законна
лихва“ - какъв е този доход или лихва; на какво основание се е дължал доходът или
лихвата; ако е лихва върху какво главно задължение е начислена; как е изпаднал
ответникът в забава, за да дължи законна лихва; ако се касае за законна лихва върху
сумата по първия осъдителен иск - допустимост на това ответниците по главен и по
акцесорен иск да са различни; как е формирана исковата претенция, ясно и конкретно;
1
като всичко това - с ясни и точни фактически твърдения, обосноваващи уточненията;
- 5. По иска за сумата от 76 871.72лв. още да обоснове отговорността на
ответника по този иск, при твърденията на ищеца, че дали транспонирана или не,
сочената Директива така или иначе намирала пряко приложение и следвало да се
зачете от съдилищата, считано след сочения срок за транспониране.
Указано му е, че при неизпълнение на указанията в посочения срок,
производството ще бъде прекратено, на осн. чл.129, ал.3 ГПК.
На 3.10.2022г. ищецът депозира по делото Отговор в изпълнение на разпореждане
№ 4439/23.09.2022г. на ВнОС.
По т.1 - Да обоснове допустимостта на установителни искове по ЗОДОВ - изобщо
и конкретно заедно с осъдителни искове по чл.2, ал.1, т.2 ЗОДОВ вр. сочени норми на
право ЕС, ищецът сочи следното:
Отреждайки на Директива (ЕС)1937/2019 ролята на унифициран регулатор на
защитимите от антидискриминационните закони на ЕС съюзни свободи и права,
европейският законодател отделя централно място на възпиращия ефект на
Директивата, укрепвайки по този начин целите и задачите, преследвани с общностните
политики от нейния предметен обхват. Възпиращият ефект на Директивата, и по-
специално на унифицираните с нея - забрана на “ответен акт на отмъщение” и
минимални стандарти на защита срещу такъвакт, неговото действие и последици -
изпълнява ролята на общ нормативен знаменател, под който следва да се подведат
въпросите, които възникват пред националните юрисдикции на държавите-членки,
отнасящи се до спецификата на установителната и осъдителната защита на съюзните
свободи и права, попадащи в нейното приложно поле.
Директива (ЕС) 193 7/2019 изисква от юрисдикциите на държавите-членки на ЕС,
които носят отговорност на нейното правилно тълкуване и приложение, да отчитат
формулираните от нея цели и задачи, в случаите, когато пред тях възникне въпрос за
допустимост на предявените по чл.19, чл.21§5 и чл.22§1 срещу “акт на отмъщение”
установителни искове, в условията на самостоятелно, или на съвместно разглеждане с
осъдителните искове за поправяне на вече причинени от такъв акт вреди. Намира за
необходимо да обърне внимание на следните основни насоки за тълкуване, които
Директива (ЕС) 1937/2019 извежда в:
• Съображение (42), посветено на “неправомерните практики”; Съображение (43),
отнасящо се до “вече извършените нарушения или такива, които е много вероятно да
бъдат извършени”; Съображение (47), по критерия “предотвратяване нарушения на
правото Съюза”; Съображение (63), с фокус върху “доверието в ефективността на
подаването на сигнали”; Съображение (84), с изискването за “укрепване на
прилагането на правото и политиките на Съюза в конкретни области”; Съображение
(88), за укрепването на ефективността на възпиращия ефект на забраната на “ответни
действия с цел отмъщение”; Съображение (97) и чл.5§11, с акцент върху възпирането
на “продължаващите ответни действия на отмъщение и техните последици”.
Посочвайки тълкувателната практика на Съда на ЕС по въпроса за ефективността
на защитата пред съд срещу “дискриминация, неравностойно или несправедливо
третиране”, защитимите от чл.19(з) от Директивата признаци, ищецът сочи, тя не
оставя място за съмнение върху необходимостта от провеждането в случая на
установителната защита, още повече, като се има предвид, че съдът е призован, с
предявените в това дело искове, да даде защита срещу “продължаващ акт на
отмъщение”. Разгледаната в §§9,14,15,18 тълкувателната практика на Съда на ЕС,
формирана по въпросите на защитата срещу “дискриминация, неравностойно или
несправедливо третиране”, отрежда на установителните искове ролята на
2
задължителен елемент от правото на защита пред съд, наред с правото да се търси
обезщетение на вече причинените вреди.
Сочи, че в подкрепа на допустимостта на упражнената в гр.д.№1658/2022
установителната защита срещу двамата ответника, е и разпоредбата на чл.21§6 от
Директива (ЕС) 1937/2019, която задължава националните съдилища на държавите-
членки, пред които се упражнява правото на защита срещу “ответен акт на
отмъщение”, да приложат “временни мерки до приключването на съдебното
производство в съответствие с националното право”, възпиращи действието и
последиците на предявените в условията на чл.21§5 “ответни действия на отмъщения”.
Съгласно чл.21§6 от Директивата, в основата на която разпоредба стои тълкувателната
практика на Съда на ЕС, основната задача на тези привременни мерки, е да осигури
ефективността на възпиращия ефект на установителната защита, като - “гарантира
пълното действие на последващото съдебно решение относно съществуването на
правата, предявени на основание на правото на Съюза” (§108 от Заключението на
Генералния адвокат, представено на 30.06.2016 в дело С-443/15 (Dr. David L. Parris
срещу Trinity College Dublin и др.)).
Заключава, че допустимостта на установителната защита спрямо първия ответник
ВКС има за основание отричането в ч.гр.д.№ 1541/2022 от ВКС, ГК, Тето ГО, на
правото му, гарантирано му от чл.4§3 ДЕС, чл.267§3 ДФЕС, чл.22§1 и чл.25§1
Директива (ЕС) 1937/2019, да изиска, съдът да съобрази и приложи релевантността на
съюзната забрана на “ответен акт на отмъщение” и на съответните й задължителни
стандарти и критерии от “правото на защита пред съд”, унифицирани с Директива (ЕС)
1937/2019, което право, в нарушение на чл.4§3 от ДЕС, чл.267§3 от ДФЕС, чл. 1, чл.19,
чл.22§1, чл.25§1 и чл.28 от Директива (ЕС) 1937/2019, е отречено с произнесеното в
ч.гр.д. № 1541/2022 Определение №451 от 23.12.2021 (Определение №451), в основата
на което стоят следни съображения:
(1) стр.7 от Определение №451 - “Посоченото от касатора в т. 1 от
изложението няма характера на материалноправен или процесуалноправен въпрос от
значение за изхода по конкретното дело, като общо основание за допускане на
въззивното определение до касационен контрол”.
(2) стр.9 от Определение №451 - “Относно т.4 от изложението и по- точно
твърдението на касатора, че предметът на защита по ч.гр.дело № 110/2019 г на ОС-
Търговище и потвърждаване на определението за прекратяване на производството по
делото следва да бъде разглеждано в контекста на неизпълнение на задълженията на
държавата, отнасящи се до транспониране на Директива /ЕС/ 2019/1937 от 23.10.2019 г
за защита на лицата, които подават сигнали за нарушения на правото на съюза”:
“Настоящият казус с предмет незаплатено адвокатско възнаграждение не попада в тези
области на приложение на Директивата”.
(3) сгр. 11 от Определение №451 - “на стр.39, 40 и 41 до л.44 до края на
изложението са формулирани преюдициални въпроси във връзка със злоупотребата с
власт и в частност с правосъдна власт, принципа на лоялно сътрудничество в
съдебните производства, съдебен имунитет, враждебно отношение и
дискриминационно третиране: Липсват обаче конкретно формулирани въпроси, които
редовно да сезират дискреционната власт на съда по чл.274, ал.З ГПК в рамките на
частното касационно производство”.
(4) стр.11 от Определение №451 - “от л.44 до л.47 от т делото /л.23-55 от
,,изложението“/ се поставят т.нар.преюдициални въпроси по обхвата на касационната
проверка. Същите не могат да бъдат определени като общи основания за селекция на
касационната жалба по смисъла на чл.280 ал. 1 ГПК, отделно от това са ирелевантни за
частното касационно производство, не са обсъдени в мотивите на съда и не са част от
3
правораздавателната му воля. Поради което не представляват годно основание за
допускане на обжалваното определение до касационен контрол”.
(5) стр.12 от Определение №451 - “Категорично липсва преюдициалност,
поради което и необходимост от отправяне на преюдициално запитване. С оглед на
което искането следва да бъде оставено без уважение. Поради горните съображения
обжалваното определение не следва да бъде допуснато до касационен контрол”.
Отхвърлената в ч.гр.д. № 1541/2022 от ВКС, ГК, Ill-то гражданско отделение,
релеватност на Директива (ЕС) .1937/2019 за упражненото от ищеца по чл.4§3 ДЕС и
чл.267§3 ДФЕС “право на защита пред съд” на свободите и правата от чл.56 ДФЕС,
съставна част от които са и защитимите от чл.19 от Директива (ЕС) 1937/2019
признаци, повдига спор, от една страна, за предметния и персонален обхват на
Директивата, от друга, за притежаваното от ищеца като адвокат съюзно субективно
право на “ефективна съдебна защита”, срещу действието на наложените му от
националния съд ограничителни мерки. Става дума за ограничителни мерки, с
характеристиката на “неправомерна външна намеса” и с ефекта на “икономическа и
правна принуда” (виж §10 от исковата молба), защитимите от 19(ж)(з)(к) Директива
(ЕС) 193 7/ 2019, в условията на “продължаващ ответен акт на отмъщение”, признаци.
Запазването на действието на посочената в §10 от исковата молба принуда и на
нейните последици, каквото прави отказаното на ищеца с Опеделение №451 “право на
защита пред съд”, е със съставомерност на забраненото в Съображение (96)
“продължаващо ответно действие с цел отмъщение” и с релеватност за въведения от
чл.5§11 от Директива (ЕС)2019/1973 критерий “причинява или може да причини
неоправдана вреда”.
Установителната защита, според ищеца, има за адресат съдебни актове, източника
на забраненото от чл.19 от Директива (ЕС)2019/1973 външно неправомерно
вмешателство в независимостта на ищеца като “адвокат, сътрудник на правосъдието” ,
в основата на което вмешателство стои осъществяваната от него защита на съюзните
свободи и права, с които неговия клиент, “несъстоятелността на Еър”, дело №14-34940-
bjh7, водено от 10.10.2014 пред Федералния съд по несъстоятелност за Северен окръг
на щат Тексас, САЩ, се ползва по силата на чл.63, чл.107§1, чл.216 и чл.288§2§3 от
ДФЕС. Тук трябва да уточня, че чл.63 ДФЕС поглъща чл. 17 и чл.52§3 от Хартата.
Отсъждането в полза на предявената осъдителна защита за поправяне на вече
причинни вреди, не премахва риска от “продължаващото действие на ответните
действия на отмъщение”, съответно от последващ, “продължаващ акт на отмъщение”,
основан на запазване действието и последиците на процесиите ограничителните мерки
(виж §10 от исковата молба). Доколкото, последните не се основават на “валидно
дерогационно законово основание”, което да е съгласувано с чл.56 и чл.61 от ДФЕС, с
чл. 17 и чл.52§1 от Хартата на основните права на ЕС, и с тълкувателната практика на
Съда на ЕС по понятието “независимост на адвоката, като сътрудник на правосъдието”
, то и произнасянето на тяхната неправомерност, определена от чл.19 от Директива
(ЕС)2019/1973, следва да бъде извършено в условията на чл.21§5, чл.22§1 и на чл.25 от
тази директива. Тук ще се позова на задължителността на даденото от Съда на ЕС
(голям състав) тълкувание в §49 от произнесеното на 15.04.2021 Решение в дело С-30
(Diskrimineringsombudsmannen срещу Braathens Regional Aviation АВ) - “задължението
да се изплати парична сума не може да гарантира реално възпиращ ефект по
отношение на извършилия дискриминация, като го подтикне да не повтаря
дискриминационното си поведение, предотвратявайки по този начин по-нататъшна
дискриминация от негова страна”. Следователно, установителна защита в гр.д. Ха
1658/2022, не само е съвместима с предявените осъдителни искове срещу първия
ответник, но от гледна точка на принципа за “ефективност на защитата пред съд”,
4
закрепен в чл.22§1 и чл.25 от Директива (ЕС)2019/1973, допълва до степен на
задължителност осъдителната защита.
Сочи, че предмет на упражняваната в настоящото гражданско дело установителна
защита, е установяването със силата на пресъдено нещо на установените и
гарантираните от чл.4§3 ДЕС, чл.56, чл.216, чл.267§3 и чл.288§3 ДФЕС, чл.19(ж)(з)(к),
чл.21§5§6, чл.22§1, чл.25 от Директива (ЕС)1937/2019 - ефективност на забраната на
“ответен акт на отмъщение” и на “право на защита пред съд срещу действието и
последиците на такъв акт на отмъщение - които, “без валидно законово дерогационно
основание”, ВКС, ГК, Ill-то гражданско отделение, в ч.гр.д. № 1541/2022 отрича. Както
вече бе пояснено, като запазва действието и последиците на посочените в §10 от
исковата молба ограничителни мерки, произнесеното в това дело Определение №451,
осъществява състава на забранените от Директива (ЕС)2019/1973 в Съображение (96)
“продължаващите ответни действия с цел отмъщение”, с релеватността на забранените
в чл.5§11 от Директива (ЕС)2019/1973 признаци - “причинява или може да причини
неоправдана вреда”.
Твърди, че търсеният с установителната защита в гр.д. №1658/2019 правен
резултат, има за адресат - охраната на застрашените в условията на Съображение (96) и
чл.5§11 от увреждане защитими от Директива (ЕС)2019/1973 признаци: чл.19(ж)
“принуда, сплашване, тормоз или отхвърляне”; чл.19(з) “дискриминация,
неравностойно или несправедливо третиране третиране”; чл.19(к) “вреди, включително
за репутацията на лицето, по-специално в социалните мрежи, или финансови загуби,
включително загуба на бизнес и загуба на доход”. В този контекст, установителната
защита напълно се вписва в утвърдения от ОСГТК на ВКС в Тълкувателно Решение №
8 от 27.11.2013, постановено в тълк.д. № 8/2012, критерий за ролята на
установителните искове на самостоятелен способ за защита на субективните права, с
които ищецът се ползва по силата на чл.56 от ДФЕС и на чл.19 от Директива
(ЕС)2019/1973.
Твърди, че в контекста на Съображение (96) и чл.5§11 от Директива
(ЕС)2019/1973, установителната защита в гр.д. №1658/2019 напълно отговаря на
унифицираните в чл.21§5§6 и чл.22§1 общностни стандарти и критерии, гарантиращи
на ищеца в условията на чл.25 правото на “ефективни правни средства за защита и на
справедлив процес, както и на презумпцията за невинност и правото на защита,
включително правото да бъдат изслушани и правото на достъп до отнасящите се до тях
документи”, чиято релевантност ВКС, ГК, Ill-то гражданско отделение, в ч.гр.д. №
1541/2022, отрича в произненото в това дело Определение №451.
Сочи, че по своя предметен и персонален обхват, установителната защита не се
конкурира с предявените осъдителни искове срещу първия ответник, обхващащи
обезщетяването на вече претърпените вреди.
По допустимостта на установителната защита спрямо втория ответник сочи, че
както е пояснено от Съда на ЕС (голям състав) в §59 на Решението от 13.03.2007,
постановено в дело С-432/05 (Unibet (London) Ltd, Unibet (International) Ltd срещу
Justitiekanslern, националният съд на държавата-членка на Съюза, пред който се
упражнява правото на защита на общностните свободи и права, защитими от чл.56
ДФЕС и чл. 19(ж)(з) от Директива (ЕС)2019/1973, дължи да разгледа и да се произнесе
по съответствието на националната правна уредба със съюзното право, независимо и
извън въпросите, отнасящи се до задължението за поправяне на вредите, причинени от
нарушаване на съюзното право. Следователно, на предявеният срещу втория ответник
установителен иск, следва да се зачете статута на самостоятелно средство за защита,
което съгласно чл.22§1 и чл.25 от Директива (ЕС)2019/1973, не е и не може да бъде
обременно от произнасянето по предявения срещу втория ответник осъдителен иск за
5
поправяне на вреди за изминал период, обхващащ крайната дата за транспониране на
Директивата, 17.12.2021, до датата на предявяването в гр.д. №1658/2022 на
извъндговорната отговорност за вреди, причинени от законодателната власт на
държавата.
Твърди, че в подкрепа на самостоятелността на установителната защита срещу
втория ответник, е и специализацията на основанията, с които същата е въведена в
гр.д.№1658/2022, определена от съставомерното за чл.19(ж)(з) и чл.26 от Директива
(ЕС)2019/1973 неизпълнение на предходни съюзни задължения от страна на
законодателна власт на държавата, изискващи установяване в националната правна
рамка на ефективни гражданскоправни способи за защита срещу “неоправдано
третиране” и “враждебно отношение”. Тук ще припомня, че задължението за
осигуряване на национално ниво на правото на искова защита срещу “неоправдано
третиране” произтича от чл.288§3 ДФЕС и се основа на чл.38 от Директива
(ЕС)2015/849 за предотвратяване използването на финансовата система за целите на
изпирането на пари и финансирането на тероризма. На следващо място, задължението
за осигуряване на национално ниво на ефективна защита пред съд срещу “враждебно
отношение”, произтича от чл.216 ДФЕС и се основа на чл.ЗЗ от Конвенцията на ООН
срещу корупцията.
Твърди, че установяването на неизпълнението на тези предходни задължения е с
релеватност за соченото от ищеца нарушаване на задълженията, възложени в
повелителен ред на законодателна власт на държавата от чл.26 от Директива
(ЕС)2019/1973. Установителната защита обхваща и съответно има за предмет
установяването със силата на пресъдено нещо на следните релеватни за предявената на
втория ответник извъндоговорна отговорност положения от съюзното право, което е
добре известно на настоящия съд, в качеството му на съд от съдебната система на ЕС:
(1) държавата не е изпълнила задълженията, възложени й от чл.ЗЗ от
Директива (ЕС)2015/849,
(2) държавата не е изпълнила задълженията, възложени й от чл.38 от
Конвенцията на ООН срещу корупцията,
(3) неизпълнението на тези задължения, продължава да се поддържа в
условията на чл.26 от Директивата и на унифицираното с нея съюзно право на защита
пред съд на защитимите от чл. 19(ж)(з) признаци.
Сочи, че установителната защита срещу втория ответник, отговаря на защитимия
от чл.2, чл.4, чл.22§1 и от чл.25 от Директива (ЕС)2019/1973 интерес, ищецът да
получи съдебно признание, ползващо се със силата на пресъдено нещо, на
субективното му правото на “защита на пред съд”, в контекста на унифицираната на
общностното равнище забрана на “ответен акт на отмъщение”, нарушаващ свободите и
правата, с които ищецът като адвокат се ползва по силата на чл.56 от ДФЕС, като това
субективно общностно право е самостоятелно и независимо от правото за поправяне на
вече причинените вреди, предмет на предявения срещу втория ответник осъдителния
иск.
Сочи, че отсъждането в полза на установителна защита не води автоматично до
отсъждане в полза на осъдителния иск, и обратно, отхвърлянето на осъдителния иск,
само по себе си, няма и не може да има за последица отхвърлянето на установителния
иск, основан на неизпълнение на задължението за транспониране на Директива
(ЕС)2019/1973. Това, което отличава осъдителната от установителната защита е, че
произнасянето по осъдителния иск за поправяне на вече причинени вреди, не
преустановява действието на “ответния акт на отмъщение”, заварен при влизането в
сила на Директива (ЕС)2019/1973, и не премахва риска от - (а) “продължаване на това
действие и на неговите последици”; (б) съответно от последващ, “продължаващ акт на
6
отмъщение”, основан на действието ипоследиците на предходен акт на отмъщение.
Пояснява, че понятието за “изъндговорната отговорност за нарушаване правото на
ЕС” е по-широко от и не се изчерпва с понятието за “обезщетяване на вредите”, което
има еднократен ефект, фокусиран върху вече причинените вреди.
По т.2 от разпореждането посочва, че обезщетението от 1 219 111.00лв.е
формирано, както следва: в това число да изясни уговорен ли е бил адвокатски хонорар
в този размер с някого („Феста холдинг“ АД, друг) или не; ако да - с кого и с какъв
документ; ако не - точно от какво произтича пропускането да получи този хонорар;
трите указания - по всяко от сочените в ИМ три дела пред български съдилища и едно
пред ЕСПЧ; съответно какви са отделните размери на вземанията по четирите сочени
дела; ако е имало договори за правна защита - каква част от правната защита по всяко
от четирите дела е осъществена, за да се претендира отделен хонорар по нея; получено
ли е плащане от клиента и в какъв размер или не, отново поотделно; като всичко това -
с ясни и конкретни фактически твърдения, обосноваващи уточненията;
Ищецът сочи, че произходът и съдържанието на обезщетението от 1,219,110.00
лева произтича от “отненото на ищеца право на адвокатско възнаграждение”, има
комплексен характер със следните съставни части:
Изпълнените в полза на Феста Хординг АД адвокатски услуги, са възложени от
това дружество на ищеца с писмен договор за правна помощ от 20.03.2006. В §3 от
раздел VII “Заключителни разпоредби” от този договор е посочено, че процесуалното
представителство и защита пред съд се оформя с писмен договор и пълномощно, на
името на адв. З. Т., “водещият настоящият клиентски случай адвокат”, като
клиентският случай се идентифицира с осъждането на Агенцията за приватизация да
плати на Феста Холдинг АД обезщетение за неизпълнените задължения от
приватизационния договор за Лазур АД, отнасящи се до правитизационната цена от
приватизационните сделки за обособените части от Лазур АД /Складова база, Мебелна
къща и Магазин Текстил/, възлизаща общо на 5,034, 385.00 лева.С Анекс от 22.10.2008
(Анекса от 22Л0.2008), Феста Холдин АД възлага на ищеца обжалването на
произнесеното на 10.01.2006 от СГС, VI-10 състав, в т.д. № 699/2006 съдебно решение,
при следните договорени условия:
(1) Възложеното процесуално представителство и защита по клиентския
интерес на Феста Холдинг АД, обхващат Софийски апелативен съд, Върховен
касационен съд и Европейски съд за правата на човека (ЕСПЧ).
(2) Първоначално договореното възнаграждение от 80,000.00 евро е
допълнено с 20% от стойността на реализирания клиентски интерес.
(3) Всички разходи по изпълнението на тези адвокатски услуги, в това число
и за наемането на помощни адвокати и експерти, са за сметка на адвоката.
Сочи, че изпълнението на наетите от Феста Холдинг АД адвокатски услуги, е
установено с осъществената от ищеца в периода 2006-2011г. защита пред: Софийски
Градски Съд, VI-10 състав, т.д. № 699/2006; Софийски апелативен съд, VI състав, в.т.д.
№ 857/2008; ВКС, ТК, I-во търговско отделение, т.д. № 566/2009; Европейски съд по
правата на човека, Жалба № 44456/10.
В отговор на указанието да уточни “точно от какво произтича пропускането да
получи този хонорар”, сочи следното:
Изпълнявайки професионалните си задължения, възложени му от чл.40, ал.5 от
Закона за адвокатурата, “да не допуска въздействие и влияние при осъществяване на
дейността си както от неговите лични интереси, така и от трети лица и техните
интереси”, ищецът отхвърля постановеното му от страна на Феста Холдинг АД
условие, изискващо от него да се “оттегли от поетата защита на интересите на Еър”, и
7
на 13.05.2011г. издава клиентското досие на Феста Холдинг АД, като изпълнението на
възложените му от Феста Холдинг АД, приключва на етап внесена пред ЕСПЧ Жалба
№ 44456/10.
Твърди, че Феста Холдинг АД отказва да изпълни договореното и дължимо по
Анекса от 22.10.2008 адвокатско възнаграждение за добросъвестно изпълнените от
ищеца адвокатски услуги, без за това да са налице основанията от чл.35, ал.4 от Закона
за адвокатурата - “Когато съдебното производство бъде прекратено по вина на
повереника, без да може производството да продължи пред съд, друг орган или
арбитраж, повереникът дължи връщане на изплатеното възнаграждение независимо от
другите последици”.
Сочи, че представеното към исковата молба доказателство (9) “Решение
№641/10.04.2018, гр.д.№2909/2015”, посочва, че ВОС, ГО, XII състав, въз основа
на изисканите по реда на чл.192 от ГПК от приватизационната агенция и Сметната
палата документи за приватизационната сделка за Лазур АД приема, че Лазур АД, в
съгласие с Феста Холдинг АД и приватизационната агенция, е уредило отношенията по
вземанията за продажната цена по приватизационните сделки на трите обособени
части: Магазин Текстил, Мебелна палата и складова база, на основата на изплащането
на приватизационната цена по приватизационната сделка за 57% от капитала на
Винком АД. Това решение сочи още, че до 21.11.2012, ищецът, на който тези
вземания са били възложени от Феста Холдинг АД за съдебна реализация, не е знаел за
осъществеността на този клиентски интерес, позовавайки се на писмото на Иван
Цветков Българанов от 21.11.2012, в което се сочи, че тези вземания са били
реализирани още преди наемането на адвокатските услуги на ищеца.
Сочи също, че в Решение №641/10.04.2018, ВОС, ГО, XII състав, приема също така
за установено, че : (а) “По договора за адвокатска услуга ищецът се е задължил не да
достави резултат, а да положи усилия, достатъчни за постигането му”; (б)
“Възложителят е премълчал съществени обстоятелства”; (в) “съдът приема, че тъй като
в договора няма договорка адвокът сам да извърши справки, е нарушен балансът
между правата и задълженията”.
Твърди, че в условията на тези констатации и в нарушение на принципа за
“независима икономическа дейност”, каквато е предоставянето на адвокатски услуги,
ВОС, ГО, XII състав, въвежда в Решение №641/ 10.04.2018, лишената от всякакво
законово основание ограничителна мярка спрямо правото на ищеца да получи
изработеното от него и договореното с Феста Холдин АД адвокатско възграждение -
“ищецът е поел риска да не постигне резултат, въпреки положени усилия, защото не
му е била известна информация, извън предоставената от възложителя” -
(Ограничителната мярка). Напомня, че понятието “независима икономическа дейност”,
с което се характеризират адвокатските услуги, е утвърдено в тълкувателната практика
на Съда на ЕС по чл.56 ДФЕС, разгледана в §153 от постановеното от Съда (голям
състав) на 23.02.2016 Решение в дело С-179/14 (Европейска комисия срещу Унгария) -
“Съгласно постоянната практика на Съда посоченото понятие включва услугите, които
„обикновено се предоставят срещу възнаграждение“, като основната характеристика на
възнаграждението се състои в това, че то представлява насрещната икономическа
престация за разглежданата услуга”.
Сочи, че тази ограничителна мярка, имаща за източник “неправомерната намеса на
съда” в свободите и правата, с които ищецът се ползва по силата на чл.56 ДФЕС, е
запазена в действие от страна на ВКС, ТК, Второ отделение, с произнесеното в т.д.
№746/19 Определение № 718/16.12.2019. Това е касационният съдебен състав, пред
който ищецът, в качеството му на особен представител на Синдика на Еър
Лоджистискс Лимитед, Инк., вече е осъществил касационна защита срещу
8
нарушаването на свободите и правата, с които неговият клиент, несъстоятелността на
Еър, се ползва по силата на чл.63 от ДФЕС, чл.17 Хартата, чл. 34§2, чл.35 и чл.36 от
Регламент (ЕО) №1346/2000 относно производството по несъстоятелност.
Твърди, че както е показано в доказателство (12) “Втора уточнителна молба
представена в гр.д.№110/2019, вх. № 261510 от 19.05.2021” и в доказателство (15)
“Предупредително писмо от 21.05.2016”, запазването на ограничителната мярка
приложена в нарушение на чл.56 от ДФЕС, каквото прави ВКС, ТК, Второ отделение, с
произнесеното в т.д.№ 746/19г. Определение № 718/16.12.2019, е в отговор на
работата на ищеца като адвокат, осъществяващ защитата пред съд на свободите и
правата, с които неговият клиент, несъстоятелността на Еър, се полза по силата на
съюзното право. В случая се касае за нарушаване на установените в общностен
интерес императивни разпоредби на чл.56 от ДФЕС, чл.ЗЗ от Конвенцията на ООН
срещу корупцията и на чл.38 от Директива (ЕС)2015/849 за предотвратяване
използването на финансовата система за целите на изпирането на пари и
финансирането на тероризма, релевантните по силата на чл.19 от Директива
(ЕС)1937/2019 положения, от предявената в гр.д.№ 110/2019 извъндоговорна
отговорност на държавата за вреди, причинени в нарушение на правото на ЕС от
съдебната власт.
В заключение, в отговор на поставения от съда въпрос “точно от какво произтича
пропускането да получи този хонорар”, ищецът уточнява, че отнемането на правото за
дължимия за изпълнените от него в полза на Феста Холдинг АД адвокатски услуги, се
дължи на неправомерната външна намеса в “независимостта му като адвокат”,
последица от произнесеното в т.д.№746/19, от ВКС, ТК, Второ отделение, Определение
№ 718/16.12.2019, източника на силата на пресъдено нещо на наложената от ВОС, ГО,
XII състав с постановеното в гр.д. № 2909/2015 Решение №641/ 10.04.2018
ограничителна мярка - “ищецът е поел риска да не постигне резултат, въпреки
положени усилия, защото не му е била известна информация, извън предоставената от
възложителя”. Напомня, че тази ограничителна мярка не се основа на валидно
законово дерогаиионно основание, каквото се изисква в повелителен порядък от чл.56
и чл.61 от ДФЕС, от чл.17 и чл.52§1 от Хартата. С тези фактически и правни
основания, ищецът въвежда в гр.д.№110/2019, Търговищки окръжен съд, защитата на
неговите свободи и права като адвокат, на която защита, в нарушение на чл.19,
чл.21§5, чл.22§1 и чл.25 от Директира (ЕС) 1937/2019, ВКС, ГК, Ill-то гражданско
отделение, в ч.гр.д. № 1541/2022, с произненото в това дело Определение №451 на
23.12.2021 отказва “правото на защита пред съд”.
Във връзка с указанието по всяко от сочените в ИМ три дела пред български
съдилища и едно пред ЕСПЧ; съответно какви са отделните размери на вземанията по
четирите сочени дела; ако е имало договори за правна защита - каква част от правната
защита по всяко от четирите дела е осъществена, за да се претендира отделен хонорар
по нея; получено ли е плащане от клиента и в какъв размер или не, отново поотделно;
като всичко това - с ясни и конкретни фактически твърдения, обосноваващи
уточненията, въз основа на Анекса от 22.10.2008 и на чл.36 от Закона за адвокатурата,
ищецът уточнява:
(1) Договореното с Феста Холдинг АД адокатско възнаграждение обхваща в
цялост работата на ищеца като адвокат, осъществяващ на собствена издръжка защитата
и процесуалното представителство пред: Софийски Градски Съд, VI- 10 състав, т.д. №
699/2006; Софийски апелативен съд, VI състав, в.т.д.№ 857/2008; ВКС, ТК, I-во
търговско отделение, т.д. № 566/2009; Европейски съд по правата на човека, Жалба №
44456/10.
(2) До оттеглянето на ищеца от изпълнението на наетите от Феста Холдинг
9
АД адвокатски услуги, извършено на 13.05.2011 в условията на чл.40, ал.5 от Закона за
адвокатурата, ищецът добросъвестно е осъществил дължимото от него процесуално
представителство и защита пред съд на доверения му клиентски интерес, в пълен обем,
в трите дела водени пред българския съд, като на 30.06.2010 е депозирал пред ЕСПЧ
Жалба№ 44456/10.
(3) На 13.05.2011, ищецът е предал в оригинал на Феста Холдинг АД
пълномощно, с което е оторизиран да действа като адвокат пред ЕСПЧ и
предоставените в това му качество от ЕСПЧ десет броя стикери, с които може да
извършва действия по подадената на 30.06.2010 Жалба № 44456/10.
В изпълнение на така даденото от съда указание, адв. Т. заключава, че не е
получавал плащане по дължимото от Феста Холдинг АД, съгласно сключения на
22.10.2008 Анекс към договора за правна помощ адвокатско възнаграждение. По
силата на ограничителната мярка “ищецът е поел риска да не постигне резултат,
въпреки положени усилия, защото не му е била известна информация, извън
предоставената от възложителя”, в нарушение на чл.36 и чл.38 от Закона за
адвокатурата и на чл.56 от ДФЕС, ищецът е лишен от правото на адвокатско
възнаграждение за изпълните от него добросъвестно адвокатски услуги в полза на
Феста Холдинг АД. В отговора на работата на ищеца като адвокат, който и след
предупреждението от 21.05.2016 (доказателство 15 от исковата молба), продължава да
изпълнява добросъвестно задълженията си по защитата на съюзните свободи и права
на неговия клиент, несъстоятелността на Еър, на 10.04.2018, с постановеното от
ВОС, ГО, XII състав, в гр.д. № 2909/2015, Решение №641, му е наложена
ограничителната мярка, която ВКС, ТК, Второ отделение, с произнесеното в т.д.№
746/19 Определение № 718/16.12.2019, оставя в сила.
По т.3 - Да уточни ясно и точно основанието на исковата сума от 360 992.31лв. за
„вреди от загуба на доход под формата на лихва“, като ако се поддържа в ИМ, че се
касае за „законна лихва“ - върху какво главно задължение е начислена; как е изпаднал
ответникът в забава, за да дължи законна лихва; с какво се обосновава периодът на
забавата; като всичко това - с ясни и точни фактически твърдения, обосноваващи
уточненията:
Ищецът посочва, че предявената в гр.д.№ 110/2019, Търговищки окръжен съд,
извъндоговорна отговорност на държавата за вреди от правосъдна дейност, се основава
на задължението на държавата да плати обезщетение за:
отнетото на ищеца с ограничителната мярка “ищецът е поел риска да не постигне
резултат, въпреки положени усилия, защото не му е била известна информация, извън
предоставената от възложителя”, право на адвокатско възнаграждение, договорено с
Анекса от 21.10.2008, в размер на 80,000.00 евро + 20 % от клиентския интерес,
възлизащ на 5,034, 385.00 лева. Стойността на това адвокатско възнаграждение, както е
установено в т.д. № 1077/2011, с произнесеното от Варненски окръжен съд, ГО, Х-
състав, Решение №752/14.05.2012, се равнява на 1,165,143.43 лева. В депозирания в
гр.д. №1658/2022, отговор, вх.№ 20656/07.09.2022, ищецът е отправил молба,
почитаемият съд да изиска от Търговищки окръжен съд, архивно гр.д.№ 110/2019,
което съдържа доказателствата, отнасящи се до определянето на размера на дължимото
от Феста Ходинг АД адвокатско възнаграждение, въз основа на изпълнените
адвокатски услуги, възложени му с Анекса от 21.10.2008.
Упражнявайки на 17.01.2019 пред Търговищки окръжен съд, гр.д.№ 110/2019,
правото на защита по чл. 19(к) от Директива (ЕС) 193 7/2019, ищецът отправя искане
да му бъде изплатено обезщетение за отнетото му в нарушение на чл.36 и на чл.38 от
Закона за адвокатурата, на чл.56 ДФЕС и на чл.17 и чл.52§1 от Хартата, право на
адвокатско възнаграждение, дължимо от Феста Холдинг АД за изпълнените от него
10
адвокатски услуги. Това обезщетение ищецът претендира в размер на 1,219,111.00
лева. Проверката и определянето на размера на това обезщетение, следва да се
извърши по реда на чл. 195 от ГПК, като за целта бъде назначена съдебно-счетоводна
експертиза.
Твърди, че този осъдителен иск има характера на покана за изпълнение на парично
задължение, чийто произход е извъндоговорната отговорност на държавата за вредите,
причинени от последната национална съдебна инстанция, в лицето на ВКС, ТК, Второ
отделение, с постановеното в т.д.№746/19 Определение № 718/16.12.2019, с което в
нарушение на Директива (ЕС) 1937/2019, са запазени действието и последиците от
ограничителната мярка, наложена от ВОС, ГО, XII състав, с постановеното в гр.д. №
2909/2015 Решение №641/ 10.04.2018.
От момента на тази покана, 17.01.2019, държавата изпада в забава по отношение на
задължението й да плати дължимото на ищеца обезщетение, за неправомерно отнетото
му от съдебната власт право на адвокатско възнаграждение, в отговор на работата му
като адвокат, осъществяващ защита на свободите и правата, с които неговият клиент,
несъстоятелността на Еър, се полза по силата на съюзното право.
Забавата в плащането на предявената по чл.4§3 ДЕС извъндоговорна отговорност
за вреди от правосъдна дейност, е самостоятелен източник на задължението за плащане
на обезщетение, дължимо за периода от време, през който, след 17.01.2019, до
17.12.2021, ищецът продължава да не е обезщетен за отнетото му право на адвокатско
възнаграждение. Ищецът формулира обезщетението под формата на лихва за забава в
условията на чл.86 от ЗЗД и при тези условия посочва, че за процесния период, за
главния дълг от извъндговорната отговорност, претендирай в размер на 1,219,111.00
лева, му се дължи законна лихва за забава от 360,992.31 лева. Това искане на ищецът е
основано на принципа “ефективност” и на принципа “равностойност”, утвърдени в
тълкувателната практика на Съда на ЕС по чл. 17, чл.47 и чл.52§1 от Хартата.
Сочи, че така предявеното искане за присъждане в условията на извъндговорната
отговорност на държавата на обезщетение за вреди от правосъдната власт, под формата
на законна лихва за забава, в размер на 360,992.31 лева, подлежи на проверка по реда
на чл.195 ГПК, за което ищецът моли да се назначи извършването на съдебно-
счетоводна експертиза, със задача: Да определи размера на законна лихва за забава по
чл.86 от ЗЗД, за периода от 17.01.2019-17.12.2021, върху главното вземане от
предявената в гр.д. №1685/2022 извъндоговорна отговорност, претендирано от ищеца в
размер на 1,219,111.00 лева.
Посочва, че предявеното от него право на обезщетение за забава в изпълнението на
главното вземане от предявената в гр.д.№ 1658/2022 извъндоговорна отговорност, е
съобразено с тълкувателната практика по чл.4§3 ДЕС, чл.258 и чл.340§2 ДФЕС,
основана на нарушаване на установените в чл.17 от Хартата права. Тази
тълкувателната практика на Съда на ЕС и на ЕСПЧ, разгледана в Заключението на
Генералния Адвокат представеното на 29.11.2018 в дело С- 235/17 (Европейска
комисия срещу Унгария), извежда със следните заключения:
• §133 - “обект на защита е не само „настоящото имущество“, но и всички
„имуществени права“, включително вземанията, по силата на които това лице може да
твърди, че с оглед на вътрешното право разполага с основателно правно очакване, че
ще придобие действителната полза, присъща на правото на собственост(114).”
• §134 - “имущество“ по член 17, параграф 1 от Хартата са всички „имуществени
права“, от които от гледна точка на правния ред възниква „придобито правно
положение, позволяващо самостоятелно упражняване на тези права от и в полза на
техния носител“(115)”
11
• §135 - “В съответствие с възприетия от Съда критерий, за да се определи дали
разглежданите по настоящото дело права на плодоползване са защитено „имущество“,
следва да се провери дали са изпълнени две условия, а именно, от една страна, дали
тези права имат имуществена стойност, и от друга страна, дали от тях възниква
придобито правно положение, позволяващо самостоятелно упражняване на тези права
от и в полза на техния носител.”
Сочи, че в контекста на това тълкувание на чл.17 от Хартата, дадено от Съда на ЕС
и от ЕСПЧ, предявената в гр.д.№ 1658/2022 извъндговорна отговорност за плащане на
законна лихва в размер на 360,992.31 лева, има за предмет обезщетяването на
гражданските плодове, като самостоятелно имуществено право, ползващо се с правото
на защита в условията на отнетото на ищеца право на адвокатско възнаграждение,
произтичащо от изпълнението на възложените му с Анекса от 21.10.2008 адвокатски
услуги.
По т. 4 - Да уточни ясно и точно основанието на исковата сума от 76 871.72лв. за
„вреди от загуба на 1 219 111.00лв. доход от адвокатски услуги, под форма на законна
лихва“ - какъв е този доход или лихва; на какво основание се е дължал доходът или
лихвата; ако е лихва върху какво главно задължение е начислена; как е изпаднал
ответникът в забава, за да дължи законна лихва; ако се касае за законна лихва върху
сумата по първия осъдителен иск - допустимост на това ответниците по главен и по
акцесорен иск да са различни; как е формирана исковата претенция, ясно и конкретно;
като всичко това - с ясни и точни фактически твърдения, обосноваващи уточненията:
Ищецът сочи, че претендира заплащане на обезщетение в размер 76,872.72 лева,
под формата на законова лихва, за периода от 17.12.2021, дата на която
законодателната власт на държавата изпада в забава по отношение на задължението да
транспонира Директива (ЕС) 1973/2019, до 01.08.2022, датата на предявяването на
осъдителния иск срещу Народното Събрание, процесуален субституент в
извъндговорната отговорност на държавата.
Твърди, че фактическият състав на предявената в гр.д.№ 1658/2022
извъндоговорната отговорност на държавата за вреди, причинени от законодателната
власт, е идентичен с утвърдения от Съда на ЕС, с постановеното на 19.11.1991 в
съединени дело С-6/90 и C-9/90(Andrea Francovich, Danila Bonifaci и др., срещу
Италианската репулика), Решение:
• §34 - “когато пълното действие на общностните норми е поставено в зависимост
от изпълнение на задълженията на държавата и при липсата на изпълнение,
частноправните субекти не могат да защитят пред съда свободите и правата признати
им от общностно право, държавата дължи да обезщети причинените от това вреди”.
• §36 - “държавите дължат да предприемат всички неоходими мерки, общи или
специални, за да осигурят изпълнението на задълженията си, произтичащи от
общностното право, и съответно на това да отстранят неправомерните последици от
нарушение на общностното право”.
• §39 - “когато държавата, не предприеме всички необходими мерки за постигане
на предписания от директива резутат, пълната ефикасност на общностното право
предполага право на обезщетение, при следните три условия: §40- Първо,
предписаният от директивата резултат да включва предоставянето на права на
частноправните субекти; Второ, да бъде възможно установяването на съдържанието на
тези права въз основа на разпоредбите на директивата; Трето, съществуването на
причинно- следствена връзка между неизпълнението на задължението на държавата и
вредата, претърпяна от засегнатите лица”.
Твърди, че нетранспонирането в националната правна рамка на Директива (ЕС)
12
1973/2019 в срок, води до неефективност на свободите и правата, с които ищецът като
адвокат се ползва по силата на чл.56 ДФЕС, съставна част от които са и
унифицираните от Директивата съюзна забрана за “продължаване действието на
ответен акт на отмъщение” и закрепените в чл.19, чл.21§5, чл.22§1 и чл.25
общностните стандарти от “правото на защита пред съд” срещу такъв акт на
отмъщение. Прекият ефект от неизпълнението на задължението от чл.26 от
Директивата, остава своите трайни отпечатаци върху съображенията, с които
поставеното в ч.гр.д. № 1541/2022 от ВКС, ГК, Ш-то гражданско отделение,
Определение № 451/ 23.12.2021 отхвърля релеватността на Директива (ЕС) 1973/2019
за упражнената от ищеца защита, за преустановяване действието и заличаване на
последиците на приложената спрямо правото му на адвокатско възнаграждение
ограничителна мярка.
Пояснява, че що се касае до разграничаването в случая на предявената
извъндоговорната отговорност на държавата за вреди от осъдебна власт и за вреди от
законодателна власт, то разделителния маркер между тези две напълно независими
една от друга отговорности е положен от спецификата на техните фактически състави.
В Съображение (108) и чл.1 от Директива (ЕС) 1937/2019, европейският законодател
ясно формулира целите и задачите пред съдебната власт на държавите-членки, които
по силата на чл.28, имат пряко действие и задължителност от влизане в сила на
Директивата. Съответно на това, в чл.26 Директивата изисква от законодателната
власт, преди 21.12.2021, да премахне всички пречки в националната правна рамка,
които на национално ниво възпрепятстват постигането на нейните цели и задачи, както
и да въведе необходимите правила, правни средства и механизми, осигуряващи
тяхната съюзна ефективност. Трябва да посоча също и, че действието на чл.26, в
сравнение с действието на чл.28 върху съдебната власт, е смекчено по отношение на
законодателната власт на държавата, което произтича от определения краен срок,
21.12.2021, в който трябва да бъде транспонирана Директивата. От друга страна,
отлагането в този срок на задължителното действие на разпоредбите на Директивата,
имащи пряк ефект за съдебната власт, каквито са чл.19, чл.22§1 и чл.25, би
обезмислило ефективността на цели и задачи, поставени от Директивата с
унифицираните в нея на съюзно равнище забрана на “ответен акт на отмъщение” и
задължителни минимални стандарти и критерии от “правото на ефективна защита пред
съд” срещу такъв акт.
Сочи, че в контекста на чл.28 от Директива (ЕС) 193 7/2019, относно
задължителността за националните съдилища на държавите членки на влезлите в сила
актове, които са част от правото на ЕС, включващо и Директивите, има трайно
решение в практика Съда на ЕС - приетото на 9-ти март през 1978г. Решение в дело
106/7 (Amministrazione delle Finanze dello Stato и Simmenthal SA), в което Съдът на EC,
пояснявайки задължението на националните съдилища да гарантират пълното действие
на нормите на общностното право, в отговор на отправеното пред него преюдициално
запитване от съда в Италия, в §17 посочва:
• “със самото си влизане в сила тези разпоредби и актове, не само правят
неприложима по право всяка противоречаща им разпоредба от съществуващото
вътрешно право, но до колкото са интегрална част от вътрешния правен ред [] имат
предимство пред него
На следващо, пак според тълкуванията на Съда на ЕС, неизпълнението на
задължението по чл.26 от Директива (ЕС)1937/2019, като самостоятелен източник на
извъндоговорната отговорност на законодателната власт на държавата, сочи, че не
може да бъде експлоатирано като основание за отхвърляне на извъндоговорната
отговорност на съдебната власт на държавата, произтичаща от нарушаване на
13
задълженията, възложени й от чл.28, с влизането в сила на нейните разпореди. Сочи
също, че така, разглеждайки прякото действие на разпоредбите на Директивата (в
конкретния случай на Шеста директива 77/388 на Съвета от 17 май 1977 година
относно хармонизиране на законодателствата на държавите- членки относно данъците
върху оборота), Съдът на ЕС обръща специално внимание на принципните положения
от съюзното право и постановената по него тълкувателна практика. Така, в Решение от
19 януари 1982 година по дело 8/81 (Ursula Becker срещу Finanzamt Munster-Innenstadt
(Данъчна служба „Munster-център")), Съдът на ЕС изрично подчертава - достатъчно е
разпоредбата от директивата да е достатъчно ясна, за да може правните субекти да се
позовават на нея и за да бъде прилагана от съдилищата (§27); не може да се позволи на
държавите-членки, в резултат на неправомерното им бездействие да транспонират
директивата, да отменят действието, които определени разпоредби от директивата
пораждат поради тяхното съдържание (§28).
Сочи, че при разграничаване отговорността на съдебната и законодателна власт на
държавата за нарушаване на Директива (ЕС) 193 7/2019, се следва тълкувателната
практика на Съда на ЕС по въпроса за извъндоговорната отговорност на държавата за
вреди, причинени от съдебната и законодателната власт, в това число е съобразено и
нейното отражение върху съдебната практика на ВКС.
Обяснявайки защо ответниците по главен и по акцесорен иск да са различни,
ищецът се позовава на Решение №14 от 25.02.2021, постановено в гр.д.№ 5165/2012, в
което, под влиянието на постановеното от Съда на ЕС Решение от 05.03.1996,
постановено по чл.267 ДФЕС в съединени дела С-46/93 и С-48/93 (Brasserie du pecheur
SA и др.), ВКС, IV г.о. се посочва:
• “в чл. 5, ал. 4 на Конституцията е уреден механизъм за предотвратяване на
евентуални вреди от нарушаване на правото на Европейския съюз, чрез овластяването
на всички правоприлагащи органи [], но съществуването на този механизъм не
освобождава, нито Народното събрание от отговорността, че е приел и/или поддържа
националния закон в несъответствие с правото на Европейския съюз, нито държавата -
от отговорност за вреди, когато този механизъм не е сработил ефективно и вреди са
причинени”.
Що се касае до изискването, ищецът да уточни “ясно и точно основанието на
исковата сума от 76 871.72лв. за „вреди от загуба на 1 219 111.00лв. доход от
адвокатски услуги, под форма на законна лихва“ - какъв е този доход или лихва; на
какво основание се е дължал доходът или лихвата; ако е лихва върху какво главно
задължение е начислена; как е изпаднал ответникът в забава, за да дължи законна
лихва”, той посочва, че предявеното обезщетение от 76,872.72 лева е вземане за
законна лихва, изчислена за процесния период, на основата на предявената пред
Търговищки окръжен съд, в гр.д. №110/2019, изъндоговорна отговорност за отнемане
на правото му на адвокатско възнаграждение, в отговор на работата му като адвокат,
защитаващ съюзните свободи и права на неговия клиент, несъстоятелността на Еър.
Сочи, че съгласно чл.26 от Директива (ЕС) 1973/2019, законодателната власт на
държавата е в забава по отношение на осигуряването в националната правна рамка
ефективността на: (а) забраната на “продължаващ акт на отмъщение”; (б) задължението
за преустановяне действието на “продължаващ акт на отмъщение”; (в) задължението за
заличаване последиците на “продължаващ акт на отмъщение”; (г) задължението за
поправяне на вредите причинени от “продъжващ акт на отмъщение”.
Твърди, че предявеното обезщетение от 76,872.72 лева, е имуществено право на
ищеца, от категорията на защитимите от чл.17 Хартата имуществени права, както това
е пояснено в тълкувателната практика на Съда на ЕС и ЕСПЧ, и подлежи според него
на присъждане в условията на извъндговорната отговорност на държавата за вреди от
14
законодателната власт под формата на законна лихва за забава в изпълнението на
задължението от чл.26 от Директивата, в размер на 76,872.72 лева. Под формата на
законна лихва за забава по чл.86 от ЗЗД, за периода от 21.12.2021-08.09.2022, дължима
върху главното вземане от предявената по делото извъндоговорна отговорност в
размер на 1,219,111.00 лева.
По т.5 - По иска за сумата от 76 871.72лв. още да обоснове отговорността на
ответника по този иск, при твърденията че сочената Директива, дали транспонирана
или не, така или иначе намирала пряко приложение и следвало да се зачете от
съдилищата, считано след сочения срок за транспониране:
Ищецът сочи, че отговорът му по т. 5 на така поставения му въпрос, се основа на
тълкувателната практика на Съда на ЕС, възприета в постановеното от ВКС, IV г.о., в
гр.д.№ 5165/2012, Решение №14 от 25.02.2021г. - “Причинният процес започва от
приемането или поддържането в националното право на норма, която противоречи на
правото на Европейския съюз и преминава без прекъсване до нейното приложение и
осъществяването на съответните негативни последици”.
Сочи, че неизпълнението на възложените от Директива (ЕС)2019/1937 задължения
на законодателната власт, по отношение на унифицираните в нея забрана на “ответен
акт на отмъщение” и съюзни стандарти на защитата на адвоката срещу “ответен акт на
отмъщение”, носи признаците на “поддържането в националното право ” на законова
уредба, която противоречи на правото на ЕС.
В контекста на различието в задълженията, възложени на държавите-членки на ЕС
с чл.26 и чл.28 от Директива (ЕС)2019/1937, и на спецификата във фактическите
състави на извъндоговорната отговорност за вреди от съдебната власт и за вреди от
законодателна власт, ищецът разграничава следните основания от предявените по
делото искове за лихви:
- по отношение на предявената обезщетителната отговорност за 360,992.31 лева,
посочва нарушаване от страна на ВКС на задължението й да съобрази, при
произнасянето в ч.гр.д. № 1541/2022г. на Определение № 451/ 23.12.2021г.,
релевантността и прекия ефект, който от момента на влизане в сила на Директива
(ЕС)2019/1937 имат Събражение (108), чл.1, чл.19, чл.21§1 §5§6, чл.22§1 и чл.25.
- по отношение на предявената обезщетителната отговорност за 76,872.72 лева
посочва нарушаване от страна на втория ответник - Народното събрание,
неизпълнение за задължението от чл.26, в срок до 21.12.2021 да транспонира в
националната правна рамка Директива (ЕС)2019/1937, което поставя правата му от
този директива в положение на “неефективност”, свидетелство за което е отказаната в
гр.д.№110/2019г. релеватност на “право на защита пред съд срещу ответен акт на
отмъщение”.
„Сочи, че доколкото чл.26 и чл.28 от Директива (ЕС)2019/1937, имат съвместно
приложение, без това да води до тяхното взаимно изключване, и по причина на
разделния характер на предявената против двамата процесуални субституенти
извъндоговорна отговорността на държавата, то от гледна точка на чл.22,§1 и чл.25 от
Директивата напълно законосъобразно и допустимо е предявяването за съвместно
разглеждане от него на иска срещу първия ответник /ВКС/ за 360,992.31 лева и на иска
срещу втория ответник /Народното събрание/ за 76,872.72 лева.
Съобразявайки пространното изложение в така депозираната молба-уточнение на
ищеца от 3.10.22г., както и предходната такава, съдът счита, че не са изправени
недостатъците по исковата молба.
Липсва ясно формулиран петитум по установителните искове с ясна
обстоятелствена част с конкретни твърдения, обосноваващи съответен петитум. Това
15
се отнася и за обстоятелствената част по осъдителните искове.
Невъзможно е да се проследи логиката на ищеца в неговите многословни
изложения, без да са систематизирани съществените обстоятелства, върху които се
основават исковете и които биха били относими към заявените петитуми, за да се
защитят адекватно ответниците по тези искове и съответно съдът да ги вкара в
съответна правна рамка.
За да се развие допустим и законосъобразен граждански процес, в началото му
трябва да стои редовна искова молба, отговаряща на изискванията на чл. 127, ал. 1
ГПК и съдържаща изложение на обстоятелствата, на които се основава искът, в какво
се състои искането и цената на иска, като за целта фактическите твърдения в исковата
молба трябва да са ясни и конкретни, да индивидуализират в достатъчна степен
претендираното от ищеца право, както и вида на търсената защита. В случая такива не
са налице и съдът е в невъзможност, при липса на ясни и конкретни фактически
твърдения от ищеца, които да индивидуализират в достатъчна степен претендираното
от него право, както и вида на търсената защита, да определи правното основание на
исковете и да постанови своя съдебен акт в съответствие с приложимия закон.
Основанието на иска представляват фактите, с които ищецът свързва възникването и
осъществяването на твърдяното от него материално право, чиято защита търси в
исковия процес, включително и преюдициалните правоотношения. Безспорно няма
конкретни изисквания за начина на изложение на тези факти, но същото трябва да е
разбираемо, като съдържащите се в него фактически твърдения трябва да са ясни,
пълни и логически свързани, така че съдът да може да определи ясно каква е
фактическата обстановка, с която ищецът свързва възникването на твърдяното право и
на която основава претенцията си.
Когато обстоятелствената част на исковата молба или петитумът й са неясни и
вътрешнопротиворечиви, е налице неотстранена нередовност на същата. В случая,
независимо че исковата молба два пъти е оставяна без движение за отстраняване на
тези неясноти, с конкретно дадени указания от съда, то те не са отстранени,
включително и с депозиране на последната молба-уточнение на 3.10.22г.
При това положение, след като липсва ясно и пълно, логически свързано
изложените в обстоятелствената част на исковата молба, със съответен на ясни
твърдения петитум, и ищецът не е изпълнил ясните и точни указания на съдебния
състав за отстраняване на констатираните нередовности в дадения му срок, то съдът е
длъжен да прекрати производството по делото, тъй като има задължение служебно
следи за нейната редовност през цялото време на производството.
Ето защо, съдът счита, че на осн. чл. 129, ал.3 във вр. с ал.4 ГПК производството по
делото следва да бъде прекратено, като недопустимо.
Мотивиран от гореизложеното, съдът
ОПРЕДЕЛИ:
ПРЕКРАТЯВА производството по гр.д. № 394/2022г., като недопустимо.
Определението подлежи на обжалване с частна жалба пред ВнАС в
едноседмичен срок от съобщаването му на ищеца.
Съдия при Окръжен съд – Силистра: _______________________
16