№ 2153
гр. София, 08.04.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично
заседание на дванадесети март през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Пепа Маринова-Тонева
Членове:Василена Дранчовска
Цветина Костадинова
при участието на секретаря Юлиана Ив. Шулева
като разгледа докладваното от Пепа Маринова-Тонева Въззивно гражданско
дело № 20241100504649 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.
С решение № 20103635 от 25.09.2023 г. по гр.д. № 33656/2017 г.,
поправено по реда на чл. 247 ГПК в частта за разноските с решение №
20117264 от 02.03.2024 г. Софийски районен съд, 143 състав: Отхвърлил като
неоснователен предявения от А. В.-К., ЕГН **********, срещу М. П. К. (А.),
ЕГН **********, иск с правна квалификация чл. 26, ал. 2, пр. 2 ЗЗД, с който се
иска да бъде обявен за нищожен поради липса на съгласие сключеният между
В.Б.К., ЕГН **********, починал на 29.05.2016 г., и М. П. А., с нова фамилия
К., ЕГН **********, договор за продажба на наследство по чл. 212 ЗЗД,
сключен на 09.12.2014 г. в гр. София за продажба на наследството, останало
след смъртта на Т.А.С., ЕГН **********, бивш жител на гр. София, починала
на 07.11.2008 г., вписан в Агенцията по вписванията в дв. вх. рег. №
345418/09.12.2014 г., том XІV, рег. № 259; Унищожил на основание чл. 31, ал. 1
ЗЗД сключения между В.Б.К., ЕГН **********, починал на 29.05.2016 г., и М.
П. А., с нова фамилия К., ЕГН **********, договор за продажба на наследство
по чл. 212 ЗЗД, сключен на 09.12.2014 г. в гр. София за продажба на
наследството, останало след смъртта на Т.А.С., ЕГН **********, бивш жител
1
на гр. София, починала на 07.11.2008 г., вписан в Агенцията по вписванията в
дв. вх. рег. № 345418/09.12.2014 г., том XІV, рег. № 259; Осъдил по предявения
в условията на евентуалност насрещен иск с правно основание чл. 34 ЗЗД А.
В.-К., ЕГН **********, да заплати на М. П. К. (А.), ЕГН **********, сумата
от 8 500 лева, представляваща дължимо връщане на платената цена по
обявения за унищожаем, сключен между В.Б.К., ЕГН **********, починал на
29.05.2016 г., и М. П. А., с нова фамилия К., ЕГН **********, договор за
продажба на наследство по чл. 212 ЗЗД, сключен на 09.12.2014 г. в гр. София за
продажба на наследството, останало след смъртта на Т.А.С., ЕГН **********,
бивш жител на гр. София, починала на 07.11.2008 г., вписан в Агенцията по
вписванията в дв. вх. рег. № 345418/09.12.2014 г., том XІV, рег. № 259, ведно
със законната лихва върху тази сума, считано от датата на депозиране на
насрещния иск – 28.09.2018 г., до окончателното изплащане на сумата, като
отхвърлил иска за разликата над 8 500 лв. до пълния му предявен размер от 12
000 лева. На основание чл. 78 ГПК М. П. К. (А.), ЕГН **********, е осъдена
да заплати на А. В.-К., ЕГН **********, сумата 995 лв. – разноски по делото
по компенсация.
Срещу решението в частта му по насрещния иск са подадени въззивни
жалби от двете страни.
Ищцата по насрещния иск М. П. А. (след служебно извършена справка в
НБД „Население“ понастоящем фамилното й име отново е А.) обжалва
решението в частта, с която искът с правно основание чл. 34 ЗЗД е отхвърлен
за разликата над 8 500 лв. до пълния му предявен размер от 12 000 лв., с
оплаквания за неправилност – съществено нарушение на
съдопроизводствените правила, обусловило и материална
незаконосъобразност, както и необоснованост. В нарушение на
съдопроизводствените правила районният съд не приел представеното в
открито съдебно заседание на 02.06.2021 г. споразумение от 18.03.2015 г. към
договора за продажба на наследство, сключено между В.Б.К., М. П. А. и
Б.Ц.Я., с което страните се съгласили, че сумата от 3 500 лв., дължима от М. А.
на В.К. по договора за продажба на наследство от 09.12.2014 г., ще бъде
заплатена на Б.Ц.Я. за погасяване на паричен заем, предоставен от Б.Я. на
В.К., като сключеното споразумение служело за разписка за предоставената
сума. Доказването на извършеното плащане по договора за продажба на
наследство било разпределено в тежест на М. А. в първото открито съдебно
2
заседание в първата инстанция, проведено на 16.12.2020 г., когато било
обявено изменение на проекта за доклад, като на ищцата по насрещния иск
била дадена възможност в следващото заседание да представи писмени
доказателства. В проведеното на 18.03.2021 г. следващо открито съдебно
заседание, поради невъзможност за снабдяване с писмени доказателства за
извършено плащане, при своевременно направено искане, съдът предоставил
възможност на ищцата по насрещния иск да представи такива в следващото
заседание. Такова било проведено на 02.06.2021 г., когато било представено и
тристранното споразумение, но районният съд в нарушение на
съдопроизводствените правила приел, че е настъпила преклузия за
представянето му. По този начин страната била лишена от възможността да
докаже твърденията си, че е платила цялата сума по договора за продажба на
наследство в размер на 12 000 лв. в уговорения едногодишен срок.
Доказателство за точното изпълнение на договора била и приложената към
отговора на първоначалната искова молба декларация от продавача на
наследството, за която безспорно било установено чрез приетата СГЕ, че е
подписана от В.К.. В този смисъл неправилен бил изводът на съда, че
продажната цена не е платена в цялост. Съгласно чл. 235, ал. 3 ГПК, съдът
вземал предвид всички факти, които са от значение за спорното право до
приключване на съдебното дирене, поради което съдът бил длъжен да
предостави възможност на страната да ангажира доказателства, установяващи
извършени плащания във връзка с предмета на делото. Моли съда да отмени
първоинстанционното решение в обжалваната отхвърлителна част и вместо
това постанови друго, с което да уважи изцяло предявения насрещен иск.
Претендира разноски, като за тези във въззивното производство представя
списък по чл. 80 ГПК.
Ответницата по насрещния иск А. В.-К. обжалва решението в частта, с
която искът с правно основание чл. 34 ЗЗД е уважен, с оплаквания за
неправилност – неправилно приложение на материалния закон, съществено
нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Съгласно чл.
34 ЗЗД, при унищожаване на договора всяка от страните следвало да върне
това, което е получила от другата страна. В случая по делото се установило, че
по сметка на В.К. в „Банка ДСК“ ЕАД не е преведена цялата продажна цена, а
сума в размер общо на 8 500 лева, на вноски. Съдът обаче не съобразил, че
последните две вноски от по 2 000 лева, са направени на 21.07.2015 г. от трето
3
лице – нотариус Б.Я., който не бил страна по процесния договор. По този
начин съдът приложил превратно нормата на чл. 34 ЗЗД, като давал
възможност и третото лице да претендира заплащане на сума в размер на 4
000 лева от К., наред с А., и така К. да плати два пъти същата сума. Освен
това в нарушение на съдопроизводствените правила съдът оставил без
разглеждане възражението за изтекла погасителна давност по отношение на
претендираното с насрещния иск вземане в размер на 12 000 лева поради
настъпила преклузия. Възражението било направено преди първото заседание
по делото и преди окончателния доклад на съда. Ответната страна (насрещен
ищец) не се била противопоставила на това възражение, нито направила
възражение за процесуална преклузия, но съдът по свой почин, прилагайки в
нарушение на съдопроизводствените правила служебно начало в процеса,
преценил, че възражението за изтекла погасителна давност не следва да се
разглежда поради настъпила преклузия. Поради това моли съда да отмени
първоинстанционното решение в осъдителната му част и вместо това
постанови друго, с което да отхвърли изцяло насрещния иск. Претендира
разноски за двете инстанции, като за тези във въззивното производство
представя списък по чл. 80 ГПК.
С отговори по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК всяка от страните оспорва
жалбата на насрещната страна.
Въззивните жалби са процесуално допустими като подадени от
надлежни страни, в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу подлежащ на
обжалване съдебен акт, поради което съдът следва да се произнесе по
основателността им.
Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на
първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а
служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост
на решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на
материалния закон (т. 1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк.д.
№ 1/2013 г., ОСГТК на ВКС).
Атакуваното решение е валидно, и допустимо – в обжалваната част по
предявения насрещен иск с правно основание чл. 34 вр. чл. 55, ал. 1 ЗЗД.
Предвид извода за валидност и необжалването на първоинстанционното
решение в частта му по предявените с първоначалната искова молба главен
4
иск с правно основание чл. 26, ал. 2, пр. 2 ЗЗД и евентуален иск с правно
основание чл. 31 ЗЗД, в тези части решението е влязло в сила.
Настоящият въззивен състав намира, че при постановяване на
първоинстанционното решение в обжалваната част не е допуснато нарушение
на императивни материалноправни норми, а с оглед оплакванията в жалбите е
правилно в същата част по следните съображения:
Съгласно чл. 34 ЗЗД, когато договорът бъде признат за нищожен или
бъде унищожен, всяка от страните трябва да върне на другата страна всичко,
което е получила от нея. В случаите, при които договорът бъде унищожен
поради пороци на волята, страните си дължат връщане на даденото като
насрещни престации на отпаднало основание - чл. 55, ал. 1, пр. 3 вр.
чл. 34 ЗЗД. Фактите, подлежащи на установяване, са: даване на нещо от страна
на ищеца, получаване на същото от страна на ответника, отпадане с обратна
сила на основанието, което е обусловило имущественото разместване.
Съобразно чл. 154 ГПК, в тежест на ищеца е да докаже първите две
предпоставки.
В случая договорът за продажба на наследство от 09.12.2014 г., сключен
между наследодателя на А. К. – В.Б.К., като продавач, и М. А., като купувач, е
унищожен с влязлото в сила в частта му по иска с правно основание чл. 31 ЗЗД
първоинстанционно решение. Поради това ответницата по насрещния иск
дължи връщане на полученото от праводателя й по договора за продажба на
наследство, като в тежест на ищцата по насрещния иск е да докаже плащането
на цената по унищожения договор.
В договора за продажба на наследство от 09.12.2014 г. е посочено, че
уговорената цена от 12 000 лв. купувачът ще плати на продавача напълно по
банков път в едногодишен срок, считано от датата на договора, т.е. в срок до
09.12.2015 г. За доказване на твърдяното плащане ищцата по насрещния иск е
представила извлечение от банкова сметка в „Банка ДСК“ АД с титуляр В.Б.К.
за периода 09.12.2014 г. – 09.12.2015 г. (л. 194 – 195 от делото на СРС),
съгласно което по сметката са постъпили плащания от М. А. в общ размер
8 500 лв., като последните две плащания от по 2 000 лв., и двете от дата
21.07.2015 г., са наредени от Б.Ц.Я., а като основание за преводите е посочено
„дог. по чл. 212 ЗЗД с куп. М. Пл. А., **********“.
За неоснователни съдът намира доводите на въззивницата-ответница по
5
насрещния иск, че наредената от трето лице сума в размер на 4 000 лв. не
подлежи на връщане на ответницата. На първо място, макар двете плащания
да са наредени от трето лице, като основание за преводите изрично е
посочено, че се плаща по договора за продажба на наследство с купувач М. А..
Дори да се приеме, че плащането е наредено от третото лице не като
пълномощник, съгласно чл. 73 ЗЗД извършеното от трето лице изпълнение на
чужд дълг има погасителен ефект, еднакъв с този на изпълнението от
длъжника, когато задълженията не са с оглед на личността и изпълнението не
е извършено поради грешка. За настъпването на погасителния ефект е без
значение дали третото лице има или няма интерес от изпълнението на чуждия
дълг, правният интерес е от значение само във вътрешното правоотношение
между третото лице, извършило плащането, и длъжника, чието задължение се
погасява, и се отнася само до възможността на третото лице да се суброгира в
правата на кредитора съгласно чл. 74 ЗЗД. В случая задължението за плащане
на цената по договора за продажба на наследство не е с оглед на личността,
поради което двете частични плащания са имали погасителен ефект. Ако
плащането не е извършено от третото лице като пълномощник на длъжника-
купувач, а в хипотезата на чл. 73 ЗЗД, въпрос на вътрешните отношения
между това трето лице и длъжника е основанието за извършените плащания –
да надари, или да погаси свой дълг към длъжника, но при изрично
посоченото, че се плаща дълг на М. А. по договор по чл. 212 ЗЗД, третото лице
евентуално би могло да иска възстановяване на сумите от длъжника, чиито
дълг е изпълнил, а не от продавача на наследство, респ. универсалния му
правоприемник (в този смисъл определение № 50421 от 07.08.2023 г. по т. д.
№ 1643/2022 г., ІІ ТО на ВКС, определение № 104 от 16.01.2024 г. по т. д. №
2736/2022 г., ІІ ТО на ВКС и цитираната в тях друга практика на ВКС).
За неоснователни съдът намира и доводите на въззивницата-ищца по
насрещния иск за допуснато от първостепенния съд съществено процесуално
нарушение, като не приел представеното в проведеното трето открито
съдебно заседание в първата инстанция тристранно споразумение от
18.03.2015 г. С насрещната искова молба М. А. е твърдяла, че е заплатила
напълно цената на продавача съгласно посочените в договора условия и срок –
т.е по банков път и в срок до 09.12.2015 г. В съответствие с тези твърдения,
дадената от районния съд възможност на М. А. е била за представяне на
доказателства, изходящи от „Банка ДСК“ АД – движение по сметка, от което
6
да се установи твърдяното плащане на цената по договора за продажба на
наследство. Наведените едва в третото открито съдебно заседание нови
твърдения във връзка с начина на плащане и представеното във връзка с тези
нови твърдения тристранно споразумение са били преклудирани, тъй като не е
била налице някоя от хипотезите на чл. 147, т. 1 ГПК – ищцата по насрещния
иск несъмнено следва да е знаела по какъв начин е платила цената по
договора, но твърдения за погасяване на задължението й чрез погасяване на
дълг на продавача на наследство към трето лице не са заявявани до третото
съдебно заседание. Нормата на чл. 235, ал. 3 ГПК е напълно неотносима в
случая, тя касае настъпили след предявяване на иска факти, които са от
значение за спорното право, а не такива, настъпили далеч преди предявяване
на иска и които страната не е твърдяла в преклузивните срокове по ГПК.
Неоснователен е и доводът на въззивницата-ищца по насрещния иск
плащането на цената от 12 000 лв. да се установявало от оспорената
декларация от В.Б.К. (л. 44 от делото на СРС). Районният съд е кредитирал
заключението на повторната СГЕ и е приел, че декларацията е подписана от
наследодателя на А. К.. Същевременно правилно е приел, че от тази
декларация не може да бъде направен извод за плащане на цената по договора
за продажба на наследство – с нея не е декларирано получаване на продажната
цена. Текстът на декларацията, последен абзац преди подписа, гласи:
„Доволен съм от досегашното изпълнение на така сключения между нас
договор … и нямам каквито и да било претенции към неговото изпълнение,
както и относно неговото изпълнение от купувача“. Освен това декларацията е
без дата, поради което не се установява към кой момент продавачът е изразил
„доволството си“ от изпълнението на договора, съответно декларацията не
установява последващо изпълнение на договора.
По изложените съображения въззивният съд споделя извода на
първоинстанционния, че предявеният насрещен иск е основателен до размер
от 8 500 лв.
Неоснователен е и доводът на въззивницата-ответница по насрещния
иск за допуснато от районния съд съществено процесуално нарушение, като
не разгледал възражението й за погасяване по давност на вземането, заявено
след изтичане на срока за отговор на насрещната искова молба. Съгласно чл.
133 ГПК, когато в установения срок по чл. 131, ал. 1 ГПК ответникът не
7
подаде писмен отговор, не вземе становище, не направи възражения, той губи
възможността на упражни тези права по-късно, освен ако пропускът се дължи
на особени непредвидени обстоятелства. По възражение за давност съдът не
се произнася служебно – чл. 120 ЗЗД, поради което това възражение е от
категорията на процесуалните права, които се преклудират, ако не са
упражнени в срока по чл. 131, ал. 1 ГПК. В този смисъл са и задължителните
разяснения, дадени с т. 4 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по
тълк.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС - по силата на изричната разпоредба
на чл. 133 вр. чл. 131, ал. 2, т. 5 ГПК, с изтичането на срока за отговор се
преклудира възможността ответникът да противопоставя възражения,
основани на съществуващи и известни нему към този момент факти. Общото
правило за преклудиране на възраженията на ответника с изтичане на срока за
отговор се отнася и за възражението за погасителна давност. Същото се
преклудира в посочения срок, доколкото по естеството си не може да се
основава на нововъзникнал факт.
Противно на поддържаното от въззивницата-ответница по насрещния
иск, за спазване на преклузивните срокове съдът е длъжен да следи служебно,
като ирелевантно е дали насрещната страна е възразила за настъпила
преклузия. Възражението за погасяване по давност на вземането по насрещния
иск е било заявено със становище от 05.11.2020 г., след изтичане на срока за
отговор на насрещната искова молба, поради което е било преклудирано по
силата на чл. 133 ГПК и районният съд правилно не го е разгледал. Само за
пълнота въззивният съд намира за необходимо да посочи, че това възражение
и по същество би било неоснователно, тъй като в хипотезата на чл. 34 вр. чл.
55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД приложимият 5-годишен давностен срок по чл. 110 ЗЗД
започва да тече от отпадане на основанието (т. 7 на ППВС № 1/1979 г.) – в
случая от влизане в сила на решението в частта му по иска с правно основание
чл. 31 ЗЗД.
Крайните изводи на двете инстанции съвпадат, поради което
първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено в обжалваната
част.
При този изход – жалбите и на двете страни са неоснователни, разноски
за въззивното производство не се присъждат.
Така мотивиран, съдът
8
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 20103635 от 25.09.2023 г., постановено по
гр.д. № 33656/2017 г. на Софийски районен съд, 143 състав, поправено по реда
на чл. 247 ГПК с решение № 20117264 от 02.03.2024 г. в обжалваната част, с
която по предявения насрещен иск с правно основание чл. 34 вр. чл. 55, ал. 1,
пр. 3 ЗЗД А. В.-К., ЕГН **********, е осъдена да заплати на М. П. А. (преди
К.), ЕГН **********, сумата от 8 500 лева, представляваща подлежаща на
връщане платена цена по унищожен договор за продажба на наследство по чл.
212 ЗЗД, сключен на 09.12.2014 г. в гр. София между В.Б.К., ЕГН **********,
починал на 29.05.2016 г., и М. П. А., ЕГН **********, за продажба на
наследството, останало след смъртта на Т.А.С., ЕГН **********, бивш жител
на гр. София, починала на 07.11.2008 г., вписан в Агенцията по вписванията в
дв. вх. рег. № 345418/09.12.2014 г., том XІV, рег. № 259, ведно със законната
лихва върху тази сума, считано от датата на предявяване на насрещния иск –
28.09.2018 г., до окончателното изплащане на сумата, и искът е отхвърлен за
разликата над 8 500 лв. до пълния му предявен размер от 12 000 лева.
В необжалваните части решението по гр.д. № 33656/2017 г. на Софийски
районен съд, 143 състав е влязло в сила.
Решението подлежи на касационно обжалване при условията на чл. 280,
ал. 1 и ал. 2 ГПК пред Върховния касационен съд в едномесечен срок от
връчването.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
9